Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (18)

17.

15 март, 08:09

Южно от Саратов, Русия

Ушите му пищяха от удара. Тъкър с мъка отвори очи и се огледа. Едва след няколко секунди осъзна, че е с главата надолу, увиснал от седалката на предпазния колан и със сплесканата вече въздушна възглавница пред лицето му.

Джипът се беше преобърнал. От вентилационните отвори в арматурното табло течеше вода. Колкото и странно да бе, чистачките продължаваха да работят и да се плъзгат по предното стъкло.

Тъкър изохка. Успя да се извърне надясно и видя Уткин свит на топка на тавана на преобърнатия джип. Не помръдваше. Лицето му бе на десетина сантиметра над нахлуващата вода.

Следващата грижа на Тъкър беше…

Каин!

Тъкмо се канеше да го извика, да провери как са останалите, когато се сепна, тъй като си спомни какво беше станало.

Някой ги беше блъснал, при това нарочно.

Затвори очи, за да обмисли ситуацията.

Джипът бе излетял в крайпътната канавка. Спомни си, че я бе зърнал отдясно на шосето. Изглеждаше доста дълбока — почти метър — и със стръмни стени. По това време на годината обаче по дъното на канавката течеше плитко ручейче леденостудена вода.

Прогони неясните спомени и положи усилия да се съсредоточи върху двата най-належащи проблема.

Първо — който и да ги беше ударил, сега идваше, за да ги довърши.

И второ — трябваше да оцелеят на всяка цена.

Опипа джоба на якето си. Магнумът бе там.

Чу шляпане. Изви глава и видя два космати крака да джапат във водата. Видя освен това, че Буколов и Аня лежат в безсъзнание върху преобърнатия таван, увиснали на предпазните колани. Единият крак на Аня стърчеше нагоре.

— Каин — прошепна Тъкър. — Ела тук.

Овчарката излази над безжизнените тела на Буколов и Аня.

Тъкър намери опипом закопчалката на предпазния колан, натисна я и се освободи, след което се отпусна възможно по-тихо в студената вода. Каин дойде при него, опря нос в лицето му и го близна загрижено.

„Браво!“

Слава богу, Каин не бе пострадал, ако не се броеше една драскотина над едното му око.

— Навън! — нареди му Тъкър и го изтика към отворения прозорец на шофьорската врата. — Тихо! Прикривай!

Каин се измъкна през прозореца и изчезна във високата трева оттатък канавката. Тъкър го последва пълзешком и след секунди почти навря лице в задника му.

Каин бе спрял и приклекнал. Тъкър също замръзна и се ослуша.

Чу гласове.

Двама или трима души, които идваха от… отляво и вървяха успоредно на канавката.

— Стой — прошепна Тъкър на Каин.

Претърколи се надясно — веднъж, втори път, трети път. Запълзя назад по канавката, така че джипът да остане между него и приближаващите се гласове. Скри се зад бронята, присви се и надзърна иззад нея.

Видя трима души в цивилни дрехи да приближават джипа. Откриха удобно място, където стените на канавката бяха по-ниски, спуснаха се в нея и тръгнаха към обърнатия автомобил с насочени към него компактни картечни пистолети ПП-19 „Бизон“.

Тъкър трескаво обмисли ситуацията.

Нещо не беше наред, нещо го тревожеше.

„Трима души. Би трябвало да работят по двойки, което означава, че трябва да има и…“

Рискува и надзърна отново, този път в посока към шосето.

Видя и четвърти руснак, също насочил „Бизон“ към преобърнатия автомобил.

Ако се бе появил няколко секунди по-рано, щеше да види как двамата с Каин се измъкват от джипа.

Бяха извадили късмет, но Тъкър не можеше да разчита, че късметът ще е вечен.

Трябваше не само късмет — трябваха и умения.

Тъкър се приведе в сенките зад колата и вдигна ръце с надеждата, че руснаците няма да забележат сигналите, които дава на Каин. Постави дланта на едната си ръка върху свития юмрук на другата, после вдигна пръст и го завъртя надясно.

„Не се показвай… тръгни надясно.“

Надяваше се Каин да го следи с поглед. Знаеше, че за отличното зрение на овчарката не е никакъв проблем да разпознае движението на ръцете му в полумрака. Това бе единственият начин за комуникация между тях, още повече че партньорът му не носеше тактическия си елек.

Когато приключи с командите, Тъкър запълзя към другата страна на джипа, колкото се може по-далеч от мъжа, който идваше откъм шосето. Легна по корем в канавката. Дълбочината на водата не надхвърляше половин метър и той направи всичко възможно, за да се скрие целия под повърхността й. Вкопчи пръсти в бурените с надеждата, че това ще му помогне да не се надигне, тъй като усещаше лекото течение. Утринното слънце все още не се бе издигнало достатъчно високо, а дълбоката канавка и стръмните й стени лежаха скрити в дълбоки сенки, което му помагаше да остане незабелязан. Въпреки това очакваше всеки момент в гърба му да се забие куршум.

Но тъй като не се случи нищо подобно, се премести от другата страна, където се намираха Каин и четвъртият стрелец. Обърна се по гръб, надигна глава и премигна, за да махне водата от очите си.

Тук канавката правеше лек завой, а стените й бяха прекалено стръмни и скриваха мъжа, който вървеше по шосето. Тъкър обаче забеляза нещо да помръдва сред тревите — някой се приближаваше към него и го правеше по начин, който друг не би могъл да забележи. Тъкър обаче знаеше какво да търси.

Трикът му не бе успял да заблуди Каин.

Партньорът му го бе проследил и последвал, скрит сред най-високите бурени и най-тъмните сенки. Тъкър изпълзя от водата като тюлен, излизащ на припек, и потъна в леденостудената кал, над която стърчаха тревите и бурените. Каин допълзя до него. Двамата продължиха заедно покрай канавката — движеха се възможно най-безшумно, като се придържаха към най-гъстата растителност. В същия момент тримата руснаци стигнаха при джипа и започнаха да обсъждат нещо на висок глас.

Времето на Тъкър изтичаше.

Той изпълзя по насипа, огледа шосето и видя четвъртия стрелец, който бе застанал от лявата му страна и също се взираше в преобърнатия автомобил.

Тъкър пропълзя назад и прошепна в ухото на Каин:

— Пресечи! Прикрий се! Приближи тихо! Свали Алфа!

Повтори отново сложната поредица команди.

Каин не само разполагаше с удивително богат речник, но притежаваше и изключително рядката способност да изпълнява поредица команди. В този случай овчарката трябваше да пресече шосето, да намери място, където да се скрие, да съкрати разстоянието между себе си и мишената и да я атакува.

— Разбра ли, приятелю? — попита Тъкър.

Каин допря носа си до неговия. Отговорът проблесна в тъмните му очи: „Естествено, глупчо!“

— Действай тогава.

 

 

Лапите на Каин пристъпват безшумно по студения асфалт. Той преминава от другата страна и пропълзява сред гъсти храсти, покрити с ледени висулки. Внимава да не разлюлее тревата или да не счупи някое клонче в шубрака. Земята, по която стъпва, е смесица от лед и замръзнала кал, затова той напредва много бавно, проверява дали ледът ще издържи тежестта му.

С всяка крачка става все по-уверен и започва да се движи по-бързо.

Порив на вятъра, долетял от другата страна на пътя, носи миризмата на партньора му, която му е толкова добре позната, колкото и неговата собствена. Това го радва, изпълва го със задоволство.

Долавя мириса и на плячката, която го очаква отпред: наситената миризма на немита плът, примесена с дъх на метал и оръжейна смазка и със зловоние на развалени зъби. Регистрира всеки звук, всяко движение с леко помръдване на наострените си уши: чегъртане на ботуш по асфалта, проскърцване на кожа, хрипове и тежко дишане…

Движи се покрай пътя, не се показва, промъква се през най-тъмните участъци трева.

Най-сетне се изравнява с мишената. Прикляка и пълзи към банкета. Наблюдава. Онзи е с гръб към него, но от време на време се обръща, за да се огледа… насочва погледа си дори към мястото, където лежи скрит Каин.

Опасно. Това е опасно.

Но Каин добре помни командата.

Знае, че трябва да нападне.

Задните му крака се приготвят за скок… мускулите му се напрягат. Изчаква момента…

… и тогава забелязва движение вляво.

Партньорът му е излязъл от скривалището си и е тръгнал покрай пътя. Върви странно, плете крака, залита… Каин знае, че олюляването е преструвка. Забелязва блясъка на метал, опрян до бедрото на партньора си… никой друг не го вижда.

Мишената, застанала от другата страна на пътя, се обръща към партньора му и не откъсва поглед от него. Каин изпитва прилив на благодарност. Двамата са истински партньори, връзката между тях е специална, двамата винаги ще са заедно.

Вниманието на мишената му е насочено в друга посока.

Каин изскача от скривалището си.

 

 

Тъкър не откъсваше очи от дулото. Полагаше върховни усилия да не отмести поглед към Каин, тъй като тъкмо в този момент партньорът му изскачаше на асфалта.

Това бе най-рискованата част от плана му. Всичко зависеше от решението на врага дали ще застреля Тъкър на място, или не. Щом Каин стигна до мястото, където трябваше да пресече шосето, Тъкър излезе от прикритието си и започна да се препъва и олюлява, преструваше се на замаяна от катастрофата жертва. Пристискаше магнума плътно до тялото си, така че стрелецът срещу него да не го види.

Както бе очаквал, стрелецът се обърна към него и вдигна оръжието си.

Времето сякаш забави ход.

Тъкър скочи напред и вдигна магнума.

В тази ситуация се налагаше да разчита изцяло на Каин. В края на краищата бяха партньори толкова отдавна, че овчарката би трябвало да разчете и тона му, и езика на тялото му, които понякога можеха да й кажат повече от всяка гласова команда или знак с ръка. Освен това Каин умееше да импровизира според обстоятелствата, което му позволяваше да изпълнява максимално добре задачите си.

Всички тези умения на белгийската овчарка й помогнаха да се справи блестящо — Каин прекоси шосето тичешком, а последните три метра преодоля със скок. Трийсет и пет килограмовото армейско куче се стовари върху гърба на стрелеца и двамата политнаха към земята. Още преди да паднат челюстите на Каин намериха целта си и зъбите му се забиха с огромна сила в незащитеното гърло на мъжа.

Тъкър продължи да тича. Миг по-късно спря до руснака, наведе се и изстреля един куршум в бедрото му. Просто за по-сигурно.

Премести магнума в лявата си ръка, грабна „бизона“ с дясната, прескочи Каин и се изпързаля по задник в канавката, като преценяваше ситуацията около преобърнатия джип и местоположението на другите трима.

Един отляво, на шест метра…

Един клекнал до прозореца на автомобила…

Един изправен до бронята…

Насочи магнума към човека до бронята. Натисна спусъка веднъж, втори път, трети път. Първият куршум отлетя встрани, вторият попадна в крака на мъжа, а третият в гръдната му кост.

Един противник по-малко.

Тъкър вече връхлиташе върху клекналия до прозореца — той се намираше точно под него по права линия. Нямаше време да извърти пистолета — но и онзи нямаше време да стреля, защото Тъкър го блъсна с крака, събори го в канавката и пльосна върху него. Онзи маха ръце, след миг от водата изскочи покритото му с кал лице, той кашляше и плюеше вода. Опитваше се да си поеме въздух, но Тъкър отново натика главата му под водата.

Прикова го към дъното на канавката, след което завъртя картечния пистолет и го насочи към другия край на автомобила. Появи се последният стрелец, все още на три-четири метра от колата, и Тъкър изстреля един бърз откос към него. Нямаше време да се прицели, но изстрелите накараха противника му да се скрие.

А онзи, когото бе притиснал на дъното на канавката, вече бе престанал да се бори, явно се бе удавил.

Тъкър долови шумолене в тревата, обърна се и видя Каин да се спуска в канавката.

След като видя, че партньорът му се насочва към него, Тъкър пропълзя зад джипа и надникна иззад бронята му.

Последният оцелял руснак бягаше; картечният му пистолет висеше на ремъка в отпусната му дясна ръка. Краката му шляпаха тежко във водата. Мъжът знаеше, че е изгубил.

— По дяволите! — изруга Тъкър.

Не можеше да му позволи да избяга, но и не искаше да го застреля в гръб.

— Стой! — извика той на руски и стреля във въздуха. — Стой!

Онзи се подчини, но не се обърна. Вместо това падна на колене и хвърли оръжието си встрани. После постави ръце на тила си.

Каин бързо се озова до него, но Тъкър го спря.

— Недей, приятел!

Тръгна по дъното на канавката и след секунди се озова до коленичилия руснак. Едва сега видя, че противникът му е двайсетинагодишен младеж.

— Обърни се.

— Няма да кажа на никого — замоли го младежът на английски.

„Ще кажеш, и още как. Дори да не искаш, пак ще те накарат да кажеш.“

Изведнъж изпита ужасна умора.

— Обърни се.

— Нет!

— Обърни се!

— НЕТ!

Тъкър преглътна и вдигна „бизона“.

— Съжалявам!