Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (33)

32.

20 март, 18:55

Намибийската граница

Пейзажът бавно преливаше от савана към смесица от ръждивочервени пясъци, искрящо бели солни равнини и разпръснати самотни хълмове, наречени kopjes. Слънцето залязваше и тези каменни могили започваха да хвърлят дълги сенки.

В далечината на фона на помръкващото небе изникнаха тъмните очертания на планините Гроот Карас. Как щяха да се доберат до тези далечни върхове? Макар земята да изглеждаше равна, прекосяването на границата през нощта изглеждаше невъзможно. Сякаш за да засилят опасенията му, в небето се появиха малки черни точици — самолети на намибийските военновъздушни сили. Заповедите им наистина гласяха първо да стрелят по контрабандистите, а след това да задават въпроси.

Тъкър се опита да изкопчи от Кристофър повече подробности за плана му, но южноафриканецът се оказа доста несловоохотлив в това отношение. Вероятно се страхуваше, че ако Тъкър узнае какво е замислил, мигом ще го остави в Южна Африка.

— Ноениепут — заяви Кристофър и посочи разпилените хаотично белосани къщи и магазини със занемарени фасади. — Тук се намира единственият полицейски участък в радиус от сто и петдесет километра. Но проверят ли багажа ни, лошо ни се пише.

Аня потъна в седалката си и стисна здраво дръжката на вратата.

Буколов — делеше задната седалка с Тъкър и Каин — простена недоволно.

— Долу! — нареди на овчарката бившият рейнджър.

Каин скочи на пода и Тъкър го покри с едно одеяло.

Пътят пред тях бе блокиран от бял полицейски автомобил, спрял с предницата към тях. Когато наближиха, синята лампа на покрива му проблесна, което несъмнено бе някакъв сигнал.

Но какъв?

Кристофър намали и се изравни с патрулката. Свали прозореца и махна с ръка, сякаш поздравяваше полицаите. От прозореца на полицейския автомобил също се протегна ръка и отвърна на жеста му. Кристофър намали скоростта едва-едва, протегна се още малко и се здрависа с полицая. Тъкър видя сгънатите на две банкноти в дланта му.

Туристическата такса.

Рейндж роувърът продължи напред.

— Успяхме — каза Аня.

— Не бързайте — предупреди ги Кристофър, който не откъсваше поглед от огледалото за задно виждане. — Трябва да се убедя, че сме платили достатъчно. Ако дадем прекалено много, ще се усъмнят и ще ни последват. Ако дадем прекалено малко, ще се обидят и ще започнат да се заяждат.

Изминаха трийсет секунди.

— Не помръдват. Мисля, че всичко е наред.

Всички въздъхнаха с облекчение. Каин скочи на задната седалка и махна весело с опашка, сякаш всичко това бе някаква игра.

— Още пет километра — каза Кристофър.

— Пет километра до какво? — изсумтя Буколов. — Вие двамата няма ли да ни кажете какво става?

— След пет километра ще отбием от магистралата и ще изчакаме да се стъмни — обясни Тъкър, който споделяше недоволството на доктора, че не е информиран за по-нататъшните планове на техния водач.

Когато стигнаха набелязаното място, Кристофър зави рязко встрани, преодоля банкета на пътя и спусна автомобила по стръмния насип от чакъл и пясък. Теренът отново стана равен и той подкара към една огромна канара. Спря зад нея така, че да не се виждат от пътя. Седяха тихо и слушаха вентилатора, който се въртеше равномерно пред радиатора на автомобила, тик-тик-тик.

След няколко минути слънцето се скри и скоро се спусна мрак.

— Много бързо се стъмни — отбеляза Аня.

— Това е пустинята, госпожице. След един час температурите ще паднат с двайсет градуса. На сутринта ще мръзнем от студ, а утре по обед отново ще е като във фурна.

Смъртоносна ничия земя.

Преминаването през нея изглеждаше прекалено опасно, най-вече заради…

— Там! — каза Кристофър и посочи светлините на един самолет високо в небето. — Намибийски военновъздушни сили. Бунтовниците правят това, което ще направим и ние, всяка вечер, но в обратната посока. Използват прикритието на тъмнината, за да влязат в Южна Африка, където разполагат с поддръжници, които им осигуряват провизии и муниции.

Тъкър изгледа самолета, който летеше над границата, докато най-сетне не изчезна в мрака.

— Колко такива самолета използват за наблюдение? И колко често прелитат?

— Много са. И минават на всеки десет минути.

Изглеждаше невъзможно да прекосят тази огромна равнина за толкова малко време.

— А какво ще стане, ако ни забележат да пресичаме границата? — попита Тъкър.

— На тези самолети са монтирани многоцевни картечници с въртящи се дула, китайско производство. Изстрелват по шест хиляди куршума в минута. Всяка нощ намибийските пилоти убиват поне по трима души, опитали се да пресекат нелегално границата. Докато пресичаме, ще видите останките на десетки автомобили, чиито шофьори не са преценили точно момента, в който да преминат.

— Да се надяваме, че ние ще се справим по-добре — каза Тъкър.

— Тази вечер преценката на точния момент няма да има значение. Ще трябва само да си намерим заек — обясни загадъчно Кристофър и се приведе напред. — Трябва да заемем позиция и да изчакаме.

„Да изчакаме… какво?“

Кристофър се изправи зад волана и потегли с угасени светлини. Меката лунна светлина озаряваше пясъчните дюни и каменистите хълмове. В далечината планините Гроот Карас се открояваха като черна сянка на фона на нощното небе.

Скоростта, която поддържаше Кристофър, не надвишаваше забързана походка, тъй като целта му бе колелата да не вдигат прах. Насочи джипа в тесния проход между две дюни, където той почти не се забелязваше, и след километър и половина — два се озоваха срещу редица покрити с шубраци ниски хълмове.

Кристофър продължи бавно напред покрай тях, докато не стигна края им. Спря в сянката на последния хълм така, че да остане незабелязан от почти всички посоки.

Пред тях се простираше огромна равнина.

— Сега ще чакаме — каза Кристофър.

— Какво ще чакаме? — попита Тъкър.

— Ще чакаме някой заек да хукне.

 

 

20:22

Тъкър не сваляше бинокъла от очите си. Бе разменил мястото си с Аня, за да седне отпред и да наблюдава откритото пространство пред тях. Видя през обектива изпепелените останки на джипове и пикапи, използвани от контрабандисти и бунтовници, които не бяха имали късмет.

Изведнъж забеляза нещо да проблясва на северозапад.

Напрегна се и прошепна:

— Засичам движение.

Кристофър, който също държеше бинокъл, се обърна към него и попита:

— Какво виждаш?

— Нещо проблесна… може би лунна светлина върху стъкло.

Настъпи напрегнато очакване. Кристофър им бе разкрил плана си само преди няколко минути и Тъкър вече знаеше, че младежът е решил да го запази в тайна не защото се е страхувал, че може да го оставят в Ъпингтън — бе решил да го запази в тайна, защото идеята му бе чиста лудост.

Сега обаче нямаха друг избор освен да следват именно този план.

Нямаше връщане назад.

— Виждам го — отвърна Кристофър. — Определено е автомобил… пикап. Ускорява. Тъкър, това е нашият заек!

„Бягай, заеко, бягай…“

С помощта на бинокъла Тъкър следеше пикапа, който се носеше с бясна скорост към Южна Африка. Нищо чудно, че Кристофър бе избрал район, през който често преминаваха бунтовници. Успехът на плана му зависеше от наличието на трафик през границата.

Нелегален трафик.

— Ако в района има самолети — каза Кристофър, — няма да закъснеят да се появят.

Пикапът на бунтовниците продължаваше да лети по равнината, опитваше се да достигне колкото се може по-скоро магистралата на южноафриканска територия. Тъкър вече не се нуждаеше от бинокъл, за да следи зигзагообразното му движение през дюните.

Пикапът бе изминал не повече от два километра, когато Кристофър прошепна:

— Погледни на юг!

Светлини пронизаха небето. Иззад хълмовете се появи намибийски самолет и връхлетя като ястреб заека, който се опитваше да му избяга. Пилотът пикира и ускори, привлечен от облака прах, който се влачеше след пикапа. След секунди самолетът полетя на двайсетина метра над земята. Курсът му щеше да го отведе точно над ниския хълм, където се бе скрила тяхната група.

— Пригответе се — прошепна Кристофър. — Сложете си коланите и се дръжте.

— Това е лудост! — сопна му се Буколов.

— Тихо, Аврам — скара му се Аня.

— Ей сега, сега… — мърмореше Тъкър.

Изведнъж самолетът прелетя над главите им и изчезна.

Кристофър включи на скорост и натисна рязко педала на газта. Рейндж роувърът полетя напред и заподскача по неравния терен.

— Тъкър, следи самолета. Нищо чудно да привлечем вниманието им, ако приключат с пикапа прекалено бързо.

— Ясно — отвърна Тъкър, промуши рамене през отворения си прозорец и седна върху рамката му. Хвана се с една ръка за товарната релса върху покрива и продължи да наблюдава пикапа.

— Май няма да успее!

— Рядко успяват! Дръж се здраво!

Роувърът продължи да набира скорост, да заобикаля препятствията, да подскача върху голите скали и да затъва леко в пясъчните дюни. Хладният вятър развяваше косите на Тъкър. Сърцето му биеше лудешки.

— Колко ни остава до границата? — извика той.

— Километър и половина. Деветдесет секунди.

Тъкър видя самолетът да прави остър завой надясно и да се изравнява с носещия се с бясна скорост пикап.

— Почти стигнахме! — извика Кристофър.

От страничната врата на самолета излетя огнена струя и се понесе към пикапа. Картечницата стреляше по мишената си със сто куршума в секунда, които мигом разкъсаха пикапа, взривиха резервоара му и осветиха пустинята.

Всичко приключи много бързо.

Над останките от пикапа се издигаха пламъци и дим.

Самолетът започна да завива. Съвсем скоро пилотът щеше да забележи облаците прах, които вдигаше роувърът.

— Идва! — извика Тъкър.

Погледна напред и видя десния калник на джипа да профучава покрай висок до кръста каменен стълб. Ако бяха минали по-близо, със сигурност щеше да събори Тъкър от мястото му.

— Граничен стълб! — извика Кристофър. — Преминахме! Добре дошли в Намибия!

Тъкър седна на мястото си и закопча предпазния колан.

Каин провря глава между седалките и го лизна по лицето.

— В безопасност ли сме? — попита Аня.

— Не, разбира се — отвърна й Кристофър. — Това е Намибия.

Буколов се приведе напред и възкликна с толкова червено лице, сякаш всеки момент щеше да получи удар:

— За бога! Вие двамата да не се опитвате да ме убиете! Съвсем сериозно ви питам!

Тъкър се извърна назад и каза:

— Не, докторе. Но денят не е свършил.