Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (8)

7.

8 март, 23:03

Транссибирският експрес

Тъкър Уейн се зае с последните приготовления. Бе прекарал последните няколко часа в обмисляне на плана си, в репетиции — не само наум, но и във влака, в проследяване на периодичността и маршрута на шафнерите.

След като приключи последния етап от подготовката си — свързан с проникване с взлом, — се обади на Рут Харпър.

— Получи ли снимките на документите на Фелис, които ти изпратих?

Бе успял да се промъкне в купето й в нейно отсъствие. Бе преровил внимателно багажа й, шкафовете и чекмеджетата и бе открил четири паспорта, няколко кредитни карти и шведска шофьорска книжка. Засне всичките с мобилния си телефон, остави купето в състоянието, в което го бе заварил, и изпрати снимките в „Сигма“. Искаше да получи колкото се може повече информация за своя противник.

— Да, получихме ги и ги обработваме в базите данни.

— Надявам се, че когато получите някакви резултати, те вече няма да ми бъдат необходими. — Тъкър нямаше намерение да остане във влака толкова дълго. — След четирийсет минути ще трябва да намалим скоростта на един остър завой покрай реката близо до Бянкино.

— И къде точно в безкрайните простори на Сибир се намира това?

— На петстотин километра източно от Чита. Пълно е с гори и малки села. Това означава, че лесно можем да изчезнем.

— Не и в буквален смисъл, надявам се. Недостатъкът на подобна изолация произтича от трудностите, свързани с намирането на транспорт до Перм. Или по-точно на транспорт, който да не бие на очи.

— Мисля, че зная как да се справя с това.

— Нали знаеш какво казват: дори най-добрите планове оцеляват само до първата среща с врага.

Тъкър си припомни лицето на Фелис.

— Вече сме установили контакт с врага. Време е за активни действия.

— Ти си знаеш. Действай според обстановката. Успех с…

Някой почука тихо на вратата.

— Имам гости — каза Тъкър. — Ще се обадя при първа възможност. А междувременно, нито дума на нашия приятел в Перм. Разбрахме ли се?

Не искаше сведенията за новия му маршрут — макар и импровизиран — да попаднат във вражески ръце.

— Разбрахме се — отвърна Харпър.

Тъкър затвори, отиде до вратата и я плъзна встрани.

Беше Фелис. Подпираше се на рамката.

— Надявам се да не е прекалено късно?

Изражението й бе едновременно свенливо и подканващо. Не прекалено, но точно толкова, колкото трябва.

Явно беше добре обиграна в тази роля.

— Тъкмо разказвах на Каин приказка за лека нощ.

— Надявах се да ми правиш компания за една късна вечеря.

Тъкър си погледна часовника.

— Вагон-ресторантът вече е затворен.

Фелис се усмихна.

— Имам тайни запаси в купето. Освен това можем да обсъдим литературните достойнства на „Ана Каренина“.

Когато Тъкър се забави с отговора, в очите на Фелис пламнаха искри и тя изви едва забележимо ъгълчетата на устните си.

Много беше добра — влагаше всичко от себе си, за да не изпусне плячката си.

— Добре — съгласи се той. — Дай ми десет минути. Купето ти е…?

— Следващият вагон, второто отляво.

Тъкър затвори вратата и се обърна към Каин.

— Промяна в плановете, приятелю. Тръгваме веднага.

Овчарката скочи от мястото си. Тъкър измъкна изпод седалката тактическия елек на Каин и му го облече. Отвори гардероба, извади раницата, която бе приготвил, и напъха зимната си екипировка — яке, ръкавици, шапка — в най-предното отделение.

После бавно плъзна вратата и надникна в коридора. Вдясно, по посока купето на Фелис, не се виждаше никой. Вляво имаше само една възрастна двойка — стояха до прозореца и се взираха в нощта.

Тъкър излезе в коридора, следван по петите от Каин, затвори вратата и мина покрай двойката — поздрави я с леко кимване. Мина през вратата, която свързваше двата вагона, и отвори следващата врата, която водеше в съседния спален вагон. Коридорът пред него бе пуст.

Беше стигнал до средата на коридора, когато Каин спря, наклони глава настрани, обърна се и погледна назад.

Някъде зад тях се отвори врата и след миг се затръшна силно.

— Хайде — подкани го Тъкър и продължи напред.

Мина по коридора и спря пред стъклената врата в края му. Зад нея се намираше платформата, която свързваше този вагон с багажното отделение.

Тъкмо натисна дръжката на вратата, когато зад гърба му се разнесе нечий глас. Идваше от другия край на вагона.

— Тъкър?

Мигом позна гласа й, но не се обърна, а отвори вратата.

— Тъкър, къде отиваш? Нали…

Той излезе на площадката между двата вагона заедно с Каин и затвори вратата. Овчарката изръмжа тихо.

Опасност!

Тъкър се обърна и се озова лице в лице с шафнера, застанал в това тясно пространство. Беше скрит в сенките отстрани, затова не го бе забелязал в първия момент. Незабавно разпозна суровите му черти и заплашителното му изражение. Това бе един от членовете на екипа на Фелис. Бе сменил черното си кожено палто с униформата на шафнер. Изненадан не по-малко от Тъкър от неочакваната среща, наемникът бръкна в джоба на куртката си.

Тъкър не се поколеба и му нанесе удар с крак право в слънчевия сплит. Мъжът политна назад, удари си главата в стената и се строполи в безсъзнание на пода.

Тъкър бръкна в джоба му и извади оттам полуавтоматичен валтер 22-ри калибър. Пълнителят бе пълен, в цевта имаше куршум, предпазителят бе вдигнат. Тъкър свали предпазителя, затъкна пистолета в колана си и претърси джобовете на наемника. Откри ключодържател и служебна карта.

Снимката на картата не съвпадаше с безжизненото лице пред него. Беше на шафнера, който бе погалил Каин. Тъкър изпита съжаление, понеже младежът вероятно беше мъртъв. Фелис и компания играеха доста грубо.

Тъкър взе ключовете и заключи вратата в мига преди Фелис да стигне до нея.

— Какво правиш? — възкликна тя, притиснала ръка към гърлото си. — Да не сте се сбили?

— Ще се оправи. Какво ли се е случило обаче с истинския шафнер?

Фелис за миг присви очи.

— Какви са тия глупости!? Ела и ще…

— Английският ви акцент май ви изневерява, госпожице Нилсон?

Изражението й се промени като с магическа пръчка — стана по-студено, по-остро.

— Какъв е планът ви, господин Уейн? — попита тя. — Ще скочите от влака, а после? Къде ще отидете? Сибир е истински ад. Няма да издържите и един ден.

— Обичам предизвикателствата.

— Няма да се измъкнете. Ще ви открием. Предлагам ви да работим заедно. Двамата заедно можем да…

— Я млъкни! — озъби й се Тъкър.

Фелис наистина млъкна, но в погледа й пламна омраза.

Тъкър се отдалечи от вратата и отвори другата, която водеше към багажното отделение. Посочи навътре и докосна Каин:

— Души! Кръв!

Партньорът му скочи в мрака и след секунди нададе протяжен вой. Върна се при Тъкър, клекна до него и обърна глава към багажното.

Тъкър разбра участта, сполетяла младия шафнер, и каза:

— Ние си тръгваме. Ако извадите късмет, никой няма да открие тялото, преди да пристигнете в Чита.

— Ами ако обвинят теб в убийството му? — попита тя. — Хванал те е да крадеш в багажното отделение, спречкали сте се, ти си го убил и си скочил от влака. Аз съм свидетелка.

— Щом желаеш да привлечеш подобно внимание към себе си, нямам нищо против.

Тъкър се обърна, прекрачи безжизненото тяло на колегата й, влезе в багажното отделение и затвори вратата.

Каин го заведе до тялото на шафнера. Трупът на младежа бе натикан под един стелаж. Охлузванията по врата му предполагаха, че е бил удушен.

— Съжалявам, момче — въздъхна Тъкър.

Облече си якето, сложи си ръкавиците и шапката и метна раницата през рамо. После отключи металната врата с ключовете на шафнера. Отвори я. Лъхна го силен вятър. Тракането на колелата отекна в ушите му.

Следващата врата водеше към служебния вагон.

Тъкър излезе на откритата платформа, следван по петите от Каин, затвори вратата зад гърба си, отключи другата и се озова в последния вагон. Втурна се към другия му край, отвори последната врата и миг по-късно се озова в самия край на Транссибирския експрес.

От площадката, на която бе стъпил, виждаше как траверсите пробягват под краката му. Небето бе потънало в черен мрак, но иначе бе ясно и обсипано със звезди. Отдясно се спускаше склон, който водеше към коритото на отчасти замръзнала река. Полето отляво бе осеяно със снежни преспи. Локомотивът навлезе в участък с лек наклон и намали скоростта под средната, но въпреки това тя си оставаше по-висока от онази, на която се бе надявал Тъкър.

Той вдигна яката на якето, за да се предпази от студа и вятъра.

Каин, който бе приклекнал до него, махаше възбудено с опашка. Това не биваше да го изненадва. Овчарката бе готова да скочи, пък каквото ще да става. Тъкър клекна, хвана главата й в дланите си и повдигна муцуната към лицето си.

— Добро куче.

Носовете им се докоснаха.

— Точно така. Добро куче.

Това бе един от техните ритуали.

Тъкър се изправи, но без да пуска яката на елека на Каин. Слезе по стъпалата, които се спускаха от платформата, докато се озова на няколко педи от земята. Погледна покрай служебния вагон и зачака, докато най-сетне не видя една голяма пряспа.

— Готов ли си? — попита. — Сега ще скачаме! Готови… готови…

Наближиха пряспата. Тъкър хвърли раницата си в мрака.

— Давай, Каин! Скачай!

Без да се поколебае нито за миг, Каин скочи в мрака. Тъкър изчака една секунда и го последва.