Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (25)

24.

16 март, 23:13

Волга, Русия

Над повърхността стърчеше единствено конусовидната рубка на „Олга“, добре замаскирана с клони, които Миша бе отчупил от близките дървета.

— Ти си жив! — възкликна Аня, когато Тъкър слезе долу.

Уткин и Буколов разтърсиха енергично ръката му. Усмивките и на двамата изразяваха ентусиазъм, който изглеждаше напълно искрен.

— Ако сте приключили с поздравленията — изръмжа Миша, — време е да поговорим.

Тъкър се обърна към него.

— За какво?

— Излъгахте ме. Казахте ми, че няма опасност — че никой не ви преследва! Писна ми! Ще ви върна във Волгоград и няма да кажа на никого, но това пътуване приключи!

Тъкър извади магнума от джоба си и го насочи към гърдите на Миша.

— Тъкър, не! — извика Аня.

— Ще ни отведеш до края на пътуването ни!

— И какво като ме застреляш? — Руснакът сви рамене. — Ще си останете тук! Да не си въобразявате, че можете да управлявате „Олга“? Че познавате Волга? Ще затънете в тинята и ще умрете!

Двамата се гледаха свирепо десетина секунди, после Тъкър свали пистолета и го прибра в джоба си.

— Този проклетник е прав!

— Не можем да се върнем във Волгоград! — извика Аня. — Тъкър, обясни му!

— Това е лудост! — възкликна Буколов.

— Това е само временно забавяне — опита се да ги успокои Тъкър. — Мога да уредя друг транспорт от Волгоград. — Обърна се към Миша и изсъска: — Но открия ли, че някой ни чака във Волгоград, ще ти пръсна главата. Ясно ли ти е?

— Да — отвърна Миша и тръгна към рубката. — Сядайте си на местата. Потегляме.

Щом Миша подкара подводницата, Тъкър каза:

— Това е само временно забавяне. Нищо повече.

— Никога няма да напусна тази страна жив — изстена Буколов. — Откритието ми ще загине с мен!

— Не се притеснявайте. Ще се свържа с моите хора веднага щом спрем за презареждане. Сега се опитайте да поспите. Аз ще поговоря с Миша и ще се опитам да променя решението му.

Веднага след като останалите се настаниха по местата си, унили и загубили всяка надежда, Тъкър се напъха в тясното пространство до Миша. Рубката тънеше в мрак, единствената светлина идваше от оранжевия блясък на контролните прибори.

Тъкър даде знак на Каин да стои зад него, за да не може да влезе никой друг.

— Как се справих? — прошепна Миша.

— Като за „Оскар“ — отвърна Тъкър. — Сигурен ли си, че никой от тях няма да забележи, че не плаваме на север към Волгоград.

Миша посочи тъмните води на Волга пред себе си:

— Как ще познаят?

Прав беше. Дори Тъкър не би могъл да се ориентира накъде се движат.

Наведе се напред и попита:

— А ти как се ориентираш в тази мътилка, особено нощем?

Миша протегна ръка над главата си, измъкна от едно отделение ламинирана карта и му я подаде.

— Карта на плавателните пътища по Волга. Виждаш ли червените квадратчета покрай брега? Това са местата, на които спирахме до момента. В повечето случаи обаче плавам, като сам определям местоположението ни. А и по-голямата част от Волга е тук — каза той и се почука по главата. — За мен тя е като женско тяло в мрака: познавам всяка извивка, всяко несъвършенство. Въпреки това, озова ли се на километър-два от мястото за спиране, винаги се издигам, та антената да може да улови сигналите на сателитната навигация.

— След колко време смяташ, че ще стигнем Астрахан? — Крайната цел на пътуването им се намираше в делтата на Волга, където водите на реката се вливаха в Каспийско море.

— Утре следобед. Предполагам, че предпочиташ да не изплаваме на повърхността преди да се смрачи, нали?

— Точно така.

— В такъв случай знаеш отговора на въпроса си.

— Предлагам да ограничим времето за престой по пътя до не повече от пет минути.

— Съгласен. По някое време сутринта обаче ще трябва да акостирам някъде за половин час, за да опъна соларния чадър и да заредя акумулаторите, за да можем да стигнем до Астрахан.

— Ясно.

Тъкър помълча за миг, после каза:

— Ужасно ми е неудобно, Миша, но трябва да те помоля за още една услуга. Никакви радиокомуникации, докато не стигнем Астрахан.

Миша сви рамене — явно добре разбираше необходимостта от това. Пресегна се, откачи стойката с микрофона, подаде я на Тъкър и се засмя.

— Така поне ще се отърва от досадните въпроси на жена ми и ще прекарам следващите двайсет и четири часа в тишина и спокойствие.

 

 

17 март, 06:04

Настъпи утрото, а това означаваше, че ще трябва отново да изплават.

Пътуваха на юг вече цели седем часа и покриха максималното разстояние, което можеха да изминат с едно зареждане на акумулаторите. Миша откри едно тихо заливче и влезе в него.

Тъкър нареди на всички да слязат от подводницата, включително на Миша, който продължи да играе ролята си и се направи на възмутен.

— Нали взе микрофона! Какво мога да направя, ако остана тук?

— Можеш да ни зарежеш. Слизай!

— Добре де, добре…

Тъй като в заливчето нямаше кей, Миша бе акостирал в непосредствена близост до един пясъчен нанос. Необходимостта да нагазят в макар и дълбоката една педя, но все пак студена вода, предизвика недоволно сумтене. Когато стигнаха брега, всички тръгнаха да търсят по-закътани местенца сред храсталаците.

Миша остана при Тъкър, който следеше с поглед Буколов, Уткин и Аня, и прошепна:

— Някой от тях разбира ли нещо от астрономия? — И посочи обсипаното със звезди небе.

Тъкър не се бе замислял върху това. Нямаше представа дали някой от групата не е в състояние да се ориентира по звездите, но в момента това нямаше значение.

— Остани тук — каза той на Миша и поведе Каин към храсталака. Когато навлезе навътре, приклекна и набра централата на „Сигма“.

Веднага щом чу гласа на Харпър предаде набързо молбата си, след което рискува да добави още няколко думи:

— Трябва ми дискретно летище в близост до Астрахан. Ще ти позвъня пак.

Затвори, изправи се и разигра драматична пантомима как се опитва да улови сигнал с телефона си. Подчерта неуспеха си, като изруга под нос.

Изведнъж Каин изръмжа тихичко.

Тъкър се обърна и видя Уткин да стои в храстите на метър-два от него.

— Проблеми с телефона ли? — попита руснакът, докато закопчаваше панталона си.

— Смущения в сателита.

Уткин излезе от сенките и се приближи към тях.

— Стори ми се, че те чух да говориш с някого.

— С Каин. Стар навик. Ти как си?

— Уморен съм. Много съм уморен. Не мисля, че ставам за подобни приключения. — Опита да се усмихне, но усмивката му бе измъчена. Тъкър не бе виждал досега подобно изражение на лицето на лаборанта.

Уткин пъхна ръце в джобовете си и направи още една крачка към Тъкър.

Каин се изправи и застана между тях.

Пръстите на Тъкър се свиха около дръжката на магнума.

Уткин забеляза как се напрягат и попита:

— След нападението подозираш всички, нали?

— Подозрението е част от длъжностната ми характеристика.

— Хммм…

— Ако ти беше на мое място, кого щеше да заподозреш?

— Всички — призна Уткин.

— Включително и теб?

— Включително и мен.

— Ами Буколов и Аня? Те не са ли ти приятели?

Уткин сведе поглед към земята и подритна едно камъче.

— И аз смятах така преди време. Но вече не. Предполагам, че съм бил наивен или просто ми се е искало да смятам, че сме приятели. Но как бих могъл да очаквам от тях да приемат за равен сина на един беден рибар?

С тези думи Уткин му обърна гръб и се отдалечи.

Тъкър не откъсваше поглед от него.

Какво, по дяволите, се бе случило?

 

 

10:46

Утринното слънце грееше ярко над закътания плитък залив. Мястото бе идеално за зареждане на акумулаторите.

След като Миша разпъна широко соларния чадър, за да улови всеки фотон енергия, Тъкър слезе на брега в компанията на останалите пътници.

— Разполагаме с трийсет минути — предупреди ги той. — Използвайте ги по най-добрия начин. Скоро ще стигнем във Волгоград и трябва да сме готови за всичко.

Буколов, Аня и Уткин навлязоха сред тръстиките, които гъмжаха от врани. Птиците закрещяха недоволно, оплаквайки се една на друга от внезапно появилите се натрапници.

Тъкър клекна до Каин и прошепна в ухото му:

— Разузнай. Събери стадото. Внимавай!

Докато траеше почивката, овчарката щеше да обиколи дискретно района и да се увери, че нито една от овцете й не се е отдалечила прекалено много, нито пък е дошла прекалено близо до партньора й. Откриеше ли някакъв проблем, Каин щеше да предупреди Тъкър с лай.

Доволен от свършеното, Тъкър тръгна към подводницата, но така, че да остане незабелязан от останалите. Качи се и претърси багажа на спътниците си. Преди да стигнат до Астрахан трябваше да се увери, че никой от тях не би могъл да издаде местоположението им.

Прерови чантите им, изтръска дрехите им, прелисти дори записките им, не пропусна абсолютно нищо. Опитните му пръсти опипаха шевовете на панталоните и на ризите, огледа дори подметките на обувките им. Не се посвени да провери дори такива лични вещи като сладникавия любовен роман, който четеше Аня, или кутиите с карти за игра на Уткин, в една от които откри оръфана колода, а другата бе празна. Дори надзърна в кесийката с тютюн за лула на Буколов. Когато приключи, изпита чувство на вина, сякаш бе воайор, надзърнал в душите на другите и видял тайните им пороци.

Въпреки това старателно претърсване не успя да открие нищо.

Веднага след това отиде в рубката и огледа контролното табло. Прокара длан по конзолата с циферблатите и датчиците. Не откри нищо нередно.

Това го озадачи.

Оставаше само една възможност. Някой все пак бе използвал радиостанцията на подводницата, за да издаде местоположението им и да организира последната клопка, в която бяха попаднали. Нямаше как иначе. Радваше се, че Миша се бе съгласил да му даде микрофона и така да направи радиостанцията негодна за ползване преди да потеглят към Астрахан. Без радио преследвачите им нямаше как да узнаят какъв е маршрутът им.

Погледна си часовника. Не му оставаше много време. Сложи край на претърсването и се върна на брега. Изсвири с уста, което предизвика нов грак на недоволство у враните. Махна с ръка на групата — време беше да се връщат. Качи се тъкмо когато Миша започваше да сгъва соларния чадър.

Тъкър свали Каин в подводницата, после отиде при Миша и му каза:

— Дай ми една минутка.

Отдалечи се на няколко метра от подводницата, извади телефона си и набра „Сигма“.

Харпър отговори незабавно.

— Изпратил си ми доста загадъчно съобщение. Притесни ме.

— Намирам се в безизходица, ако ме разбираш правилно.

— И аз съм изпадала в същото положение. Искаш да кажеш, че не можеш да продължиш директно към мястото на срещата, както сме планирали?

Тъкър си спомни начина, по който бе протекла атаката от хеликоптера.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но подозирам, че Фелис напълно съзнателно позволи на подводницата да се измъкне. Нападението бе съсредоточено изцяло върху мен и Каин.

— Елиминира ли те, останалите се превръщат в лесна плячка. А голямата награда в това преследване се нарича Аврам Буколов. Не биха рискували той да пострада.

— Погрижих се за радиостанцията на подводницата и оттогава всичко е спокойно, но не искам да поемам излишни рискове. По-добре да слезем на брега веднага щом наближим Астрахан.

— Съгласна съм. Намерих самолет, който отговаря на изискванията ни — каза Харпър и му съобщи координатите. — Собственост е на чартърна компания, специализирана в риболов в района. Непрекъснато водят клиентите си на юг в делтата на Волга. Ако бъде стимулиран по подходящия начин, пилотът ще ви откара на новата крайна точка по маршрута ви.

— И къде е тя?

— Един остров, който се намира извън руски териториални води… или поне се намира отвъд онази линия, която играе ролята на граница в Каспийско море.

— Кой ще ни чака там?

— Хора, на които имаме пълно доверие. Аз лично съм участвала в операции с тях. Срещнете ли се, можеш да смяташ, че проблемите ти са решени.

— И това го казва жена, която описа тази мисия като лесна?