Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (30)

29.

19 март, 15:22

Спрингбок, Южна Африка

На двайсетина километра от Спрингбок Кристофър зави по тесен черен път, който свърши пред барака с ламаринен покрив. Табелата над входа гласеше: СЕРВИЗЪТ НА ХЕЛМАН. Кристофър паркира в сянката, която хвърляше постройката, и изчезна през отворената ролетна врата.

Когато се върна, отвори вратата на Аня и махна с ръка на Тъкър и Каин да слизат.

— Хелман казва, че можем да оставим колата тук. Не се ли върнем до три седмици, ще уведоми полицията.

— Три седмици? — възкликна Аня, след което забеляза усмивката на Кристофър. — Много забавно!

Водачът им извади от багажника на джипа три раници. После разкопча един калъф за пушки и връчи на Тъкър тежка двуцевка и патрондаш с куршуми, които бяха по-големи от палеца му.

— Патроните са „Нитро Експрес“ — обясни Кристофър. — Четирийсет и седми калибър. Умеете ли да боравите с оръжия, господин Уейн?

Тъкър отвори двуцевката, провери спусъка, огледа я набързо. Извади два патрона от патрондаша, постави ги в цевите и затвори пушката с щракване.

— Ще се оправя.

— Чудесно — каза Кристофър съвсем сериозно. — Вероятността да срещнем опасни животни е доста малка, но все пак в района има лъвове. Препоръчвам Каин да не се отдалечава от нас.

— Добре.

— Натъкнем ли се на лъвове, най-добре да отстъпим бавно назад. През деня обикновено не са особено активни и прекарват по-голямата част от времето си в сън. Ако все пак ни нападнат, стойте зад мен. Аз ще стрелям първи. Ако пропусна и двата пъти или ако лъвът не падне мъртъв, ще се хвърля на земята и ще ви дам възможност да стреляте вие. Лъвът най-вероятно ще спре, за да ме разкъса. Това е моментът, в който трябва да стреляте. Не се колебайте. Много е важно. Целете се няколко сантиметра под брадичката му, ако е възможно. Ако е застанал странично, целете се в лопатките.

— Ясно — отвърна Тъкър.

— И накрая, ако случайно не уцелите нито веднъж, не хуквайте да бягате.

— Защо? — попита Аня.

— Защото ще умрете напълно изтощени, а не бива да се явявате пред Господ в подобен вид.

С тези думи Кристофър извади още една пушка и я зареди. Взе и дълга туристическа щека с няколко стоманени звънчета, окачени в горната й част.

— Готови ли сте?

— Чакайте малко — каза Аня. — Къде е моето оръжие?

— Съжалявам, госпожице… не смятах, че… Много малка част от клиентите ни са жени. Освен това състоянието на китката ви… Моля да ме извините.

— Всичко е наред, Кристофър. Когато някой от вас рухне от изтощение, ще взема пушката му — усмихна се мило тя. — Накъде ще вървим?

— Ще тръгнем на юг, където започва пътеката, госпожице, после ще поемем на североизток към хълмовете.

Аня се обърна и тръгна в указаната посока.

— Опитайте се да ме настигнете, момчета!

Поведе ги през шубраците към пътеката, която извиваше на североизток. Там вече остави на Кристофър да поеме водачеството. Веднага след това наклонът на местността рязко се промени и колкото по-нависоко отиваха, толкова по-стръмно ставаше.

Тъкър вървеше най-отзад.

Потупа Каин отстрани: жест, който означаваше: „Не се отдалечавай!“

Овчарката, вярна на своя навик, тичаше ту от едната, ту от другата страна на Тъкър, понякога хукваше напред, друг път изоставаше назад, но никога не се отдалечаваше на повече от петнайсетина метра. Ушите й изглежда по-изправени от обичайното, а в очите й горяха ярки пламъчета. Носът й долавяше миризми, които никога досега не бе срещала. Тъкър се опитваше да си представи какво ли изживява Каин, който притежаваше несравнимо по-богата и наситена палитра от сетива.

След около километър навлязоха в тясна клисура и продължаха напред вече в сянката на стръмните й склонове. Скалите около тях бяха осеяни с пустинни цветя в различни нюанси на розовото и лилавото, които излъчваха сладникав аромат, наподобяващ този на орлови нокти. Когато навлязоха още по-навътре в клисурата, бяха посрещнати от силно жужене на насекоми, подсилвано от тясното пространство.

Каин застана пред една същинска стена от цветя, покрила отвесните скали, вперил поглед във венчелистчетата, която буквално трептяха във въздуха, наклонил любопитно глава.

— Капски пчели — каза Кристофър. — Не се бойте от тях. Ако ние не ги закачаме, и те няма да ни закачат.

— Сигурно са хиляди — промълви Аня.

— По-скоро десетки хиляди, госпожице.

Няколкостотин метра по-нататък излязоха от клисурата и се озоваха на поляна с червеникава почва и редки храсти.

Изведнъж Кристофър извика отривисто — викът му напомняше на накъсан кучешки лай, — направи го отново трийсетина секунди по-късно и потрети след още трийсетина. Когато не викаше, звънеше със звънчетата, прикрепени към щеката.

— Какво прави? — прошепна Аня на Тъкър.

— Уведомява всички за присъствието ни. Повечето животни не искат да имат нищо общо с хората.

Кристофър спря и наклони глава. Вдигна ръка, свита в юмрук, после посочи ухото си в знак да слушат.

След няколко секунди прозвуча гърлен рев. Отекна над хълмовете и заглъхна.

Без да издаде нито звук, Каин излезе начело на колоната и спря на метър-два пред Кристофър. Извърна се надясно и клекна, вперил поглед в далечината.

Ръмженето прозвуча отново, после пак заглъхна.

— Лъвове! Мъжки! — каза Кристофър и посочи вляво. — На няколко километра от нас. Би трябвало да останат там до залез-слънце.

Каин продължи да се взира в далечината, но в посока, противоположна на тази, в която сочеше Кристофър. Тъкър клекна до партньора си.

— Може онези лъвове да не дойдат насам — каза Тъкър, — но я погледни зад онези храсти там.

— Какво? Не виждам… — каза Кристофър, но гласът му бързо заглъхна и той прошепна: — О, боже!

От храстите на стотина метра от тях излязоха три лъвици — тежаха поне по сто и петдесет килограма — и бавно започнаха да се промъкват към тях. Като по невидим сигнал се разделиха, за да променят ъгъла си на атака. Най-едрата зае позиция в центъра.

— Това е необичайно — промълви Кристофър. — Обикновено не се държат по този начин.

— Кажи им го. Опитват се да ни обкръжат.

— Какво да правя? — попита Аня.

— Остани на място — каза й Кристофър. — Тъкър, ако ни заобиколят…

— Зная.

Докато Тъкър отговаряше на водача им, Каин стана, изви гръб и козината по гърба му настръхна. Кучето наведе глава ниско над земята и оголи зъби. От гърдите му излезе ниско продължително ръмжене, след което то пристъпи към лъвицата, която стоеше в средата.

— Тъкър, спри го — прошепна Кристофър.

— Той знае какво прави — отвърна Тъкър, който дълбоко вярваше в своя партньор. — Следвай ме. Приготви оръжието. Аня, стой зад нас.

Тъкър се изправи и тръгна след Каин с бавна, но уверена стъпка.

Лъвицата в центъра, същинска грамада от мускули, нокти и зъби, изведнъж спря. Сниши се, а опашката й заудря земята. Другите две лъвици също спряха на позиции, които бившият рейнджър би определил като два часа и десет часа.

— Какво става? — прошепна Аня.

— Каин им демонстрира, че не е лесна плячка.

— Това е невероятно! — ахна Кристофър. — Ти ли си го научил?

— Такова нещо не се учи — отвърна Тъкър. — Това е вродено.

Водачката на лъвиците започна да ръмжи тихо.

Каин й отвърна, пристъпи три крачки напред и раззина челюсти.

Тъкър каза тихо:

— Стой!

— Предлагам да уплашим нашите гостенки — каза Кристофър. — По един изстрел точно над главите им.

Тъкър кимна.

— Както кажеш.

— Но трябва да знаеш, че ако не се уплашат и не побегнат, със сигурност ще ни нападнат.

— Готов съм.

Аня каза:

— Гади ми се! Ще повърна!

— Преглътни и ще ти мине — каза Тъкър.

Кристофър се обърна с лице към лъвицата на левия фланг, Тъкър пое тази отдясно, а Каин остана в центъра, без да откъсва поглед от лъвицата по средата.

— Огън!

Тъкър вдигна пушката, опря приклада й в рамото си и стреля над главата на лъвицата. Тя подскочи, после заотстъпва назад към храстите, от които бе дошла. Лъвицата на Кристофър постъпи по същия начин след неговия изстрел.

Голямата лъвица в центъра обаче дори не трепна и остана на място, докато другите се оттеглиха. Продължи да следи с поглед Каин няколко секунди, след което изръмжа, обърна му гръб и тръгна след другите две лъвици. Хвърли последен поглед към тях и се скри в храстите.

Кристофър реши да не губи време и ги поведе отново. След като се отдалечиха на няколкостотин метра от хищниците, спря под един скален навес, за да пие вода. Каин се настани удобно на сянка; изглеждаше невъзмутим, сякаш не се бе случило нищо особено.

Никой не пророни нито дума в продължение на няколко минути. Накрая Аня каза:

— Никога не съм изпитвала толкова силен страх. Погледът в очите им… за тях бяхме просто храна.

— В крайна сметка е така — съгласи се Кристофър.

— Какво всъщност се случи?

— Лъвовете са много опасни животни, но не са глупави. Ако трябва да избират между лесната плячка и боя с друг хищник, избират винаги първото. Подходът им е изключително практичен. Раненият лъв е слаб лъв. Кучето на Тъкър им напомни това. Освен това размножителният период приключи наскоро, така че наоколо има доста млади животни. Храната е в изобилие. Виж, ако не можеха да си намерят друга плячка, срещата ни нямаше да завърши толкова благоприятно.

 

 

16:45

След като пиха вода и успокоиха нервите си, продължиха към форта.

Двайсетина минути по-късно Кристофър спря и посочи към хълмовете:

— Руините на Клипкопи се издигат на онзи рид. Ще трябва да се изкачим дотам.

— На какво разстояние са? — попита Аня.

— Половин километър. Докато вървим, тропайте с крака от време на време, за да не изненадате някоя змия.

Кристофър ги поведе към плитко дере, осеяно с големи камъни, храсти и тук-там някое самотно дърво. Дърветата имаха дебели дънери, които се стесняваха към върха и преливаха в голи клони без нито едно листо, които обаче завършваха с плодове във формата на шпори.

— Приличат на броколи — каза Аня.

— Това е kokerboom — обясни Кристофър. — Нарича се още дърво колчан, но иначе е вид алое. Бушмените използват кухите му клонки за стрели.

Дерето се стесни и в крайна сметка принуди всички да заподскачат от камък на камък, за да продължат изкачването си по стръмния склон. Имаше места, на които Тъкър трябваше да помага на Аня. Изминаха с пълзене последните няколко метра и излязоха на плато с форма на полумесец, което се издигаше над Спрингбок.

Бяха плувнали в пот и дишаха тежко.

— Гледката е страхотна! — възкликна Аня, която стоеше до самия ръб на платото.

Пред краката й се спускаше почти отвесна пропаст, а между скалите имаше гранитен купол със стръмни стени. Самото плато бе осеяно с прекършени в основите си дървени греди, които стърчаха от земята.

Тъкър присви очи и успя да различи основите на старите фортификации и отдавна рухналите постройки.

— Това е Клипкопи — обяви Кристофър.

— Не е останало много — отбеляза Тъкър.

— Така е. Времето и ерозията са взели своето. Преди сто и двайсет години това е бил голям форт. На върха на платото се е издигала наблюдателна кула. Оттук бурските войници са държали под око цялата долина под нас. Единственият път дотук минава през тясната клисура, откъдето дойдохме.

— А там лесно може да бъде спряно всяко настъпление.

— Именно.

Тъкър тръгна да обикаля руините и Кристофър му извика:

— Внимавай къде стъпваш! Платото е осеяно с тунели и стари изби.

— Така ли? — учуди се Аня. — На мен скалата ми изглежда доста плътна.

Тъкър клекна и разрови пръстта с ръка.

— Пясъчник. Не е проблем да се прокопае, но въпреки това изисква упорита работа и много търпение.

— Да — каза Кристофър. — Това са две от качествата, с които бурите са се гордеели. Входовете на подземията са покрити с дъсчени капаци, но дървото е изгнило отдавна и лесно поддава. Бурите са разполагали складовете за провизии и спалните помещения под земята.

Тъкър се обърна към Каин, който се бе отдалечил, за да проучи руините.

— Ела!

Овчарката дотича до него и спря в краката му.

Тъкър клекна, извади манерката си и напълни с вода свитата си шепа. Разтри водата върху носа на Каин, а също и под брадичката му. После поднесе влажната си длан към него и каза:

— Търси! Внимателно!

Каин наведе нос към земята и тръгна по ръба на платото.

— Какво прави? — попита Аня.

— Очертава периметъра на търсене.

Когато приключи, Каин се насочи към вътрешността на платото: започна да кръстосва на диагонал, навел нос до земята. От време на време спираше, правеше кръгче и продължаваше.

— Входове на тунели — обясни Тъкър на Аня и Кристофър.

— Страхотно! — промълви Кристофър.

Изведнъж Каин спря, макар да бе претърсил едва една четвърт от територията на форта. Завъртя се в кръг около едно място, подуши го шумно, така че дори вдигна облачета прах с дъха си. После легна на земята и се обърна към Тъкър.

— Подушва влага.

Тръгнаха предпазливо към овчарката. Кристофър вървеше първи, като почукваше с туристическата щека по земята, за да провери мястото, на което ще стъпи.

Когато стигнаха при Каин, Тъкър разтри врата на овчарката с две ръце.

— Браво, момче!

Кристофър вдигна щеката си и я заби силно в земята точно на мястото, където Каин бе душил така усилено.

Разнесе се глухо кънтене.

Мъжете извадиха сгъваемите лопати, които носеха в раниците си, и разчистиха пръстта. Под нея се показа квадратен дъсчен капак. Приличаше на капак в пода на стара къща. За щастие грубо одяланите дъски бяха изгнили, а после изсъхнали, изложени цял век на палещите лъчи на слънцето. Успяха да забият лопатите в процепите, измъкнаха внимателно дъските една по една и пред погледите им се появи потънала в мрак шахта, широка метър на метър.

Тъкър легна по корем и светна с фенера си в тунела. Каин допълзя до него с изплезен език и подуши.

— Струва ми се, че дълбочината е около два метра и половина — каза Тъкър и се изправи. — После извива наляво.

— Кой ще слезе първи? — попита Аня.

Каин сякаш разбра въпроса й, защото заподскача край отвора, като махаше трескаво с опашка. Погледна първо Тъкър, после шахтата.

— Познай! — отвърна й Тъкър.

— Ще го изпратиш там долу? — попита Аня и скръсти ръце. — Това ми се струва жестоко!

— Жестоко ли? Мисля, че Каин е бил дакел в предишния си живот, тъй като умира да се завира в дупките на язовците и да ги гони оттам. Ако някъде има дупка, Каин няма да пропусне да пропълзи и да я изследва.

Тъкър извади от раницата си тактическия елек на Каин. Овчарката разбра какво предстои и започна да се тресе от възбуда. Тъкър я екипира набързо и синхронизира предавателя в яката на елека с новия сателитен телефон, който му бе осигурила Харпър. Провери как работи оборудването и остана доволен от резултата.

— Готов ли си, Каин?

Овчарката допълзя до шахтата и постави предните си лапи върху самия ръб. Тъкър освети с фенера си отвора и стените, след което посочи надолу и каза:

— Давай!

Каин не се поколеба и скочи в мрака. Чу се тихо тупване.

— Пази тишина! — нареди Тъкър.

Каин излая веднъж, за да даде знак, че е разбрал командата.

Тъкър натисна няколко бутона на телефона си и на дисплея му оживя образът, предаван от видеокамерата на Каин. Той заслони екрана с ръка, за да намали отражението от слънчевите лъчи, и успя да види отвора на хоризонталния тунел, който тръгваше от шахтата. Камерата можеше да работи в инфрачервен режим досущ като прибор за нощно виждане, но Тъкър натисна друг бутон и включи миниатюрен светодиоден прожектор, разположен над самата камера, за да освети пътя на Каин.

По-доброто осветление разкри грубо обработени стени, укрепени с дебели греди. Тук дървото, защитено от въздействието на слънцето и ветровете, изглеждаше здраво, но външният вид можеше и да лъже. В Афганистан например Тъкър бе преживял няколко срутвания на тунели, докато преследваше талибани в техните лабиринти от пещери.

Опасяваше се да не би и сега да се случи нещо подобно; тревожеше се за Каин, но съзнаваше, че трябва да изпълнят задачата, която са поели.

Затова включи микрофона и каза:

— Напред! Търси!

 

 

Каин чува командата и тръгва напред. Загърбва дневната светлина и се потапя в мрака, воден единствено от лъча на миниатюрния прожектор над раменете си. Сетивата му са претоварени с натрапчивата миризма на пръст и плесен, на изгнило дърво и камъни, но въпреки всичко успява да различи лекия дъх на влага във въздуха.

Да, миризмата на влага се откроява ясно на фона на останалите сухи миризми.

Не се нуждае от светлина, за да я открие.

Трябва обаче да върви бавно, да стъпва внимателно.

Хрущенето на песъчинки под лапите му го кара да наостри уши, чува драскането на хитинови крачета по скалата, скърцането на дърво.

Минава през потънала в прах паяжина.

Открива, че друг тунел прекосява този, по който върви.

Накъде да поеме?

Чува командата, прошепната в ушите му. Партньорът му вижда това, което вижда и той.

Търси!

Каин пристъпва ту в едната, ту в другата посока, души, поема миризмата през широките си ноздри, покрай езика си и оставя на инстинктите си да преценят какво да прави.

Отново навлиза в единия тунел, после в другия, оглежда и двата.

В онзи, който води наляво, въздухът е по-влажен.

Ушите му долавят едва доловими капки, които падат върху камък.

Каин се насочва натам, сърцето му бие силно, усеща, че целта е близо. Тунелът се спуска надолу, после отново става хоризонтален. След няколко предпазливи стъпки Каин се озовава в пещера, достатъчно висока, че да му позволи да подскочи от радост.

Каин иска да направи точно това.

Но точно преди да скочи чува:

Стой!

И той спира.

Насочва поглед към спускащия се под лек наклон под на пещерата и вижда басейн, запълнен с огледален мрак. Светлината на миниатюрния му прожектор озарява повърхността му и тя грейва в лазурносиньо.

Вода.

 

 

— Еврика! — промълви Кристофър.

Тъкър подаде телефона си на Аня.

— Ще сляза долу. Когато стигна при Каин, ще се свържа с вас с помощта на камерата.

Обърна се, порови в раницата си, извади портативен джипиес приемник и го пъхна в страничния джоб на панталоните си.

— Не разбирам — каза Аня. — Какво ще правиш там долу? Тези тунели не ми изглеждат безопасни за едър човек като теб.

Тъкър седна на ръба на дупката и спусна краката си.

— Нуждаем се от съвсем точни координати.

— Но защо? Знаем, че кладенецът се намира под това плато. Това не е ли достатъчно?

— Не. Трябват ни координатите на самото място. Не отчетем ли точно местоположението на извора, отклонението ни може да се отрази експоненциално и да се озовем на двеста-триста километра от мястото, което търсим. Една грешка от сто метра тук може да ни прати на два километра от пещерата на Де Клерк. А предвид насечения и негостоприемен терен на планините Гроот Карас можем да търсим пещерата месеци и пак да не я открием.

Аня изглеждаше смутена.

— Не се сетих за това.

Тъкър се усмихна.

— На вашите услуги, мадам. — Тъкмо се канеше да скочи долу, когато спря и каза: — Момент! Джипиесът няма да улови сигнал под земята. Ще трябва да го направя по традиционния начин. Кристофър, дай ми щеката си.

Водачът им разбра намерението му.

— Ще я използваш като аршин. Много хитро.

— Дайте ми трийсет минути. Освен ако тунелът не пропадне, разбира се.

— Ако това се случи — увери го Кристофър и го потупа по рамото, — ще уведомя властите, за да извадят тялото ти.

— Да не забравят и Каин. Искам да ни погребат заедно.

— Разбира се.

Аня ги погледна намръщено.

— Това не е смешно.

Двамата се обърнаха към нея. Изобщо не се шегуваха.

Когато проумя това, тя пребледня.

Тъкър се спусна от ръба на шахтата и скочи долу. Щом туристическите му обувки стъпиха на дъното, той приклекна, включи фенерчето и се промуши в страничния тунел. Докато пълзеше на четири крака, плъзгаше щеката по стената на тунела и картографираше маршрута в джобния си бележник.

От време на време гърбът му опираше в тавана, при което се отронваха безброй песъчинки. На фона на тишината, която цареше в това тясно пространство, тези миниатюрни пясъчни лавини отекваха като градушка върху тротоар.

Тъкър стигна до мястото, където се пресичаха двата тунела, и тръгна по този, който водеше наляво, както бе направил Каин. Правеше измерванията съвестно, затова картографирането на пътя до пещерата му отне още пет минути.

Каин го чу, дойде при него и го близна по лицето.

— Браво! Чудесно се справи!

Тъкър освети помещението с фенера. По всичко изглеждаше, че бурските войници са прекарвали доста време тук. В стените от пясъчник бяха издълбани пейки и маси, както и десетина лавици. В съзнанието му се материализираха призраците на хората, обитавали тази пещера, представи си ги как се смеят, почиват си, хранят се… и всичко това в разгара на една от най-кръвопролитните и най-мрачните войни в историята.

След като направи последните измервания, Тъкър поднесе страницата от бележника си към камерата на Каин и вдигна палец, за да покаже на Аня и Кристофър, че всичко е наред. Искаше двамата да разполагат с данните от изчисленията му, за да могат да определят координатите на Кладенеца на Грите, ако с него се случи нещо.

Доволен, че данните вече са в сигурни ръце, той клекна и потопи ръце във водата. Беше студена и чиста.

От колко ли време хората са използвали този извор?

Предполагаше, че тук са идвали още първобитни хора, търсещи спасение от горещината и жаждата.

Реши да постъпи като тях. Това място бе като оазис, оазис, който му предлагаше спасение не само от изпепеляващото африканско слънце, но и от напрежението, свързано с мисията му. Събитията от последните дни нахлуха в главата му като същински водопад от бягства, престрелки и смърт. Всичко това му се струваше толкова нереално в този момент.

„А сега съм тук и клеча в подземията на един вековен бурски форт“.

И всичко това заради някакво растение, старо почти колкото самата земя.

Погледна Каин:

— Никой не може да ни обвини, че живеем скучно, нали?

Сякаш за да потвърди думите му, в далечината прозвуча изстрел, който отекна из цялата пещера.

Първата мисъл на Тъкър бе, че някой стреля с пушка.

Поредната атака на лъвове?

После прозвуча силен тътен, затъркаляха се камъни, заскърца пясък.

И тогава Тъкър разбра истината.

Това не беше изстрел.

А пукот от счупено дърво.

Пещерата се срутваше.