Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (48)

47.

28 март, 20:30

Олд Мишън Пойнт

Четиристотин и двайсетте тона желязо и стомана на „Макома“ се забиват в студените пясъци на Олд Мишън Пойнт и носът на кораба помита дървета, скали и храсти. Дънерите и камъните разбиват релинга на носа и се сгромолясват върху надстройката. Носът удря една канара на трийсетина метра навътре в сушата, накланя се надясно, но въпреки това около една трета от кила се оказва върху крайбрежните камъни, преди „Макома“ най-сетне да спре.

Тъкър обаче нито видя, нито разбра какво става.

Спомняше си, че когато светът се разтърси от херкулесовския тътен, издаден от раздраната стомана и натрошените скали, сграбчи нашийника на Каин… а може би грабна овчарката и я притисна до гърдите си и двамата се затъркаляха по палубата. Удариха се в един от люковете на товарните трюмове, понесоха се в другата посока като топче от флипер, отскочиха от една лодбалка, забиха се в стената на надстройката. Накрая се плъзнаха по наклонената палуба и спряха в релинга на десния борд…

В главата на Тъкър сякаш блъскаше пневматичен чук, но той отвори с мъка очи и видя бездънен черен кладенец.

Свят от кал.

Взираше се замаяно през релинга на щирборда, който ги бе задържал да не паднат, когато корабът се бе наклонил на една страна. Под него се издигаше гигантска купчина черна кал, само на два метра под носа му.

Подуши миризма на прегоряла тор и влажна земя.

Компост.

Каин го близна по брадичката. Лежеше върху него. Единственото, което ги спираше да не паднат долу, бяха пръчките на релинга.

— Държа те, приятел — каза Тъкър. — Дръж се и ти.

Онази част от корпуса, която доскоро бе трюм номер пет — същият, който Фелис и екипът й бяха заразили с ПУОП, — изглеждаше така, сякаш някой великан е взел гигантски ножици и е разрязал стоманената обшивка. От разреза се бе изсипала огромна купчина гъст и мокър като кал компост, за да образува същинска планина под кораба и да потече като лава по бреговете на Олд Мишън Пойнт.

На петнайсетина метра от тях над компоста стърчеше дървена табела с надпис:

ПАРК И ФАР НА ОЛД МИШЪН ПОЙНТ

А на няколко крачки от тях вървеше добре позната фигура — затъваше до прасците в мокрия куп, но крепеше раницата си на рамо.

Генерал Харзин.

Тъкър прецени ситуацията.

Трябваше да намерят начин да слязат долу… защото начин да се качат горе просто нямаше.

Виждаше само една възможност, една крайно неприятна възможност.

Сведе поглед към калната планина от влажен компост. Склоновете й бяха доста стръмни.

— Дръж се, приятел. Налага се да скочим!

Придърпа Каин към края на палубата и двамата заедно се претърколиха от нея. Докато падаха, Тъкър притискаше овчарката към себе си. Ударът се оказа неочаквано силен, особено за приземяване в кал, след което се плъзнаха надолу по стръмната влажна воняща повърхност.

След секунди обаче стигнаха до заледения пясък на брега и Тъкър успя да се изправи. Лявото му рамо пулсираше от болка. Каин също куцаше, притиснал задния си ляв крак към тялото, но това продължи само няколко стъпки — след като Тъкър го изчисти от буците кал, Каин се отръска и дори подскочи, за да покаже, че всичко е наред.

Но къде беше генерал Харзин? Не се виждаше никакъв.

Каин скочи напред, готов да се впусне в преследване, но Тъкър го спря с категоричното:

— Стой!

„Направи повече, отколкото бих могъл да искам от теб, приятелю.“

Извади броунинга от кобура и тръгна напред, като се придържаше в тъмната сянка, която хвърляше наклоненият корпус на „Макома“. Въпреки вятъра и снега до него продължаваха да долитат стоновете, които издаваше металът на умиращия кораб. Корпусът му се извисяваше над Тъкър досущ като небостъргач, застинал миг преди срутване.

Забеляза от релинга отпред да виси въже, което обясняваше как Харзин е слязъл от кораба. Краят на въжето бе на три метра от земята. Явно Харзин бе скочил оттам.

Тъкър продължи напред и се изкачи на купчината от пясък и скали, която носът на товарния кораб бе изтикал като булдозер пред себе си. Вълнорезът му се издигаше като огромна черна томахавка, готова всеки момент да се стовари върху брега.

Тъкър спря и се огледа.

На петнайсетина метра един мъж крачеше сред бурята. Беше с гръб към Тъкър и влачеше единия си крак. Явно напускането на кораба не бе минало гладко за Харзин. Генералът куцукаше бавно към близката заснежена горичка — всъщност парк, защото Тъкър видя пейки и застлани с чакъл алеи.

Тъкър тръгна тихо след Харзин. Така и не разбра дали генералът чу приближаването му, или не, но Харзин свали раницата от гърба си, коленичи до един паднал дънер и разкопча ципа.

Извади лъскав контейнер, чиито стени проблеснаха ярко на фона на покритата с кал раница, отвъртя капачката и я захвърли встрани.

„О, не!“

Тъкър се втурна напред и неволно настъпи едно клонче, което изпращя под крака му.

Харзин вдигна глава.

Двамата впериха погледи един в друг.

Тъкър вдигна пистолета си и го насочи към Харзин. Генералът вдигна контейнера, притисна го към гърдите си като щит и викна:

— Хайде! Стреляй! Простреляй мен или контейнера — няма никакво значение! И в двата случая заразата ще се излее върху безценната ви земя. А аз ще получа своето отмъщение заради дъщеря си, заради страната си!

Тъкър отпусна броунинга и спря.

В далечината се разнесе вой на сирени.

Двамата стояха един срещу друг, без да промълвят нито дума.

Тъкър обмисли вариантите. Първо, нямаше представа дали Буколов е успял да обеззарази трюма на кораба. Усещаше миризмата на полепналия по тялото му компост. Напълно възможно бе духът вече да е излязъл от бутилката и заразата да е плъзнала по бреговете на езерото Мичиган.

В такъв случай контейнерът в ръцете на Харзин не представляваше никаква заплаха.

Въпреки това Тъкър реши да изчака, да се застрахова допълнително преди да предприеме следващия си ход.

И тогава чу как над водите на езерото зад гърба му отекна воят на хеликоптерни витла.

„Най-после!“

Простреля Харзин в дясната капачка и сложи край на патовата ситуация. Кракът на генерала се прегъна в коляното и той полетя напред. Когато се строполи на земята, контейнерът изпадна от ръцете му и се претърколи на земята. От отвора му потече жълтеникава течност — превърнатият в оръжие ПУОП.

Тъкър пристъпи напред, като внимаваше да не настъпи жълтеникавите локвички.

Харзин се обърна по гръб. Лицето му бе разкривено от гняв и болка.

Един от хеликоптерите зад Тъкър прелетя над палубата на „Макома“, след което подходи за кацане на брега. Останалите продължиха да кръжат.

— Това е краят! — каза Тъкър на Харзин.

Плазовете на хеликоптера докоснаха скалистия бряг, страничната врата се отвори и двама мъже скочиха на земята. И двамата бяха с анораци и носеха на гърба си пръскачки. Те би трябвало да успеят да обезопасят бързо района на и бездруго ограничения разлив на ПУОП. Последваха ги трима души с автомати в ръце.

— Виждаш ли онези тримата с автоматите? — попита Тъкър.

Генералът не пророни нито дума, но погледът му искреше от омраза.

— Те ще те арестуват и ще те заведат на място, където да си поговорите надълго и нашироко. Аз обаче не се числя официално към правоохранителните органи. Разбираш ли? Затова искам да ти кажа нещо, преди да те отведат.

Харзин присви очи и болката в тях отстъпи място на любопитство.

— Ще ти трябват нови обувки.

В мига, в който изрече тези думи, Тъкър простреля Харзин първо в лявото, а после и в дясното стъпало, после обърна гръб на писъците и кръвта. Писнало му бе и от двете.

Време беше да се прибере у дома.

Запъти се към мястото, където бе оставил Каин.

Всъщност можеше да се каже, че мястото, където бе оставил Каин, беше домът му.