Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (22)

21.

16 март, 06:05

Волга, Русия

До изгрева на слънцето оставаха два часа, затова реката продължаваше да тъне в мрак, а тук-там имаше дори мъгла. Въпреки това на хоризонта се появи сияние, което показваше, че наближават Волгоград. Корабчето плаваше по течението и скоро започнаха да различават светлините на града, прострели се далеч по двата бряга на Волга, за да изчезнат след това в степите отвъд тях.

Тъкър си погледна часовника, после извади сателитния телефон и набра централата на „Сигма“. Харпър вдигна незабавно и Тъкър й разказа последните събития, включително признанията на Аня Малинова от предната вечер.

— Ще я проверя — обеща Харпър.

— Предполагам, че след час — час и нещо ще пристигнем в града. Какво си ни приготвила?

Харпър се поколеба за миг.

— Надявам се да нямаш нищо против.

— Винаги се изнервям, когато някой започне изречението си с тези думи.

— Какво е мнението ти за екотуризма?

— Нищо не разбирам от това.

— В интерес на истината тази част от Русия е смятана за Мека на екотуризма, особено Волга. Огромната река е дом на животни и растения, които не се срещат почти никъде другаде. В резултат на това във Волгоград се е развил един доста модерен бизнес — екотурове с подводници.

— Шегуваш се, нали? Не мислех, че руснаците са толкова екологично ориентирани!

— По последни данни в града има единайсет компании, които предлагат подобни турове и притежават обща флотилия от почти четирийсет електрически миниподводници. Всяка от тях може да побере шестима пътници и един пилот. Потапят се на дълбочина девет метра. Този бизнес не подлежи на никаква регулация от страна на властите, ако не броим ежемесечните проверки за техническа изправност. Това означава, че подводниците могат да отидат където си поискат, без никой да разбере.

— Това вече ми харесва.

Тъкър се досети за останалото. Хората от „Сигма“ явно бяха намерили фирма, която отчаяно се нуждае от пари в брой и с радост е приела да организира екскурзия до някое по-отдалечено местенце по Волга.

Харпър му даде всички подробности, след което Тъкър затвори и отиде да говори с Вадим.

— Знаеш ли английски?

— Да. Малко. Говори бавно.

Тъкър му обясни, доколкото успя, какво се изисква от него, като прибягна дори до пантомима. Май беше по-добре да събуди Уткин да му превежда.

Накрая Вадим се ухили и кимна.

— А! Да! Волго-Донският канал! Да, зная! Намери ваша лодка! Три часа, да?

— Да.

— Стигнем. Няма проблем. Ти и куче може върви.

Като че ли Тъкър току-що бе получил команда „свободно“. Слезе в трюма и откри, че всички са будни и закусват скромно с чай, черен хляб и твърдо сирене.

— Е, Тъкър, какъв е планът ви? — попита Буколов. — Как ще ме измъкнете от тази страна?

— Всичко е уредено — отвърна Тъкър, но пропусна да спомене необичайното транспортно средство, което щяха да използват. Не се страхуваше, че информацията за това може да стигне до преследвачите им, а че може да избухне бунт. Затова каза колкото се може по-уверено: — Почти пристигнахме.

 

 

08:13

След час и половина Вадим слезе по стълбите и извика:

— Стигнахме!

Излязоха и установиха, че светът е обгърнат от гъста, почти непрогледна мъгла. На изток слънцето приличаше на потъмнял диск. От мъглата долиташе подрънкване на вериги на буйове и свирене на корабни сирени. Тъмните сенки по реката бяха всъщност кораби, които се носеха по течението на Волга или пък плаваха срещу него.

Вадим бе хвърлил котва до брега и бе изключил двигателя.

— Тази мъгла е толкова призрачна! — възкликна Аня.

— За нас това е добре, нали? — попита Буколов.

Тъкър кимна.

Вадим се върна на мястото си зад щурвала и каза нещо на Уткин.

— Казва, че приятелите ти закъсняват.

Тъкър си погледна часовника.

— Съвсем малко. Всеки момент ще пристигнат.

Стояха в мъглата и чакаха, без да разговарят.

След малко доловиха острия вой на извънбордов двигател, който постепенно се усилваше. След секунди от мъглата се появи острият нос моторница, която спря до корабчето им и някой закачи планшира им с канджа.

Тъкър пъхна ръка в джоба с магнума, отиде до релинга и надникна предпазливо зад борда.

Видя плешив мъж с кръгло лице и два златни зъба, който му се усмихна и му подаде някакъв лист. На него бяха написани девет комбинации от букви и числа. Тъкър ги прегледа набързо, после подаде на непознатия друго листче с подобни символи. Онзи го огледа и кимна.

Тези кодове, предадени им от Харпър, играеха ролята на парола.

— Ти ли си Тъкър? — попита непознатият.

— Да. А ти си Миша?

Вместо отговор получи усмивка, придружена от блясък на злато, след което Миша отстъпи назад и посочи моторницата си:

— Благодаря ви, че избрахте туристическа агенция „Дивата Волга“.

Тъкър повика останалите, разплати се с Вадим и подкани всички да се качат в моторницата.

Когато Тъкър изкомандва Каин да скочи в лодката, Миша изгледа овчарката с недоверие.

— Това да не е вълк?

— Понякога наистина си мисли, че е вълк, но иначе е добре дресиран.

„Което го прави несравнимо по-опасен от всеки вълк“, добави Тъкър наум.

Увереността му като че ли задоволи Миша.

— Добре. Тръгваме.

Потеглиха в мъглата с много по-голяма скорост от разумната, предвид намалената видимост. Направо слаломираха между корабите и лодките. Дори Тъкър установи, че се е хванал здраво за една от ръкохватките.

Най-накрая двигателят намали оборотите и лодката забави ход. Миша я насочи към брега и от мъглата изникнаха очертанията на кей със стари автомобилни гуми, играещи ролята на буфери. От мъглата изскочиха няколко души, уловиха швартовите въжета и привързаха моторницата за кея.

— Тръгваме — каза Миша и скочи на кея.

Всички тръгнаха след своя руски гид, който се насочи към широка дъсчена пътека, скована над някакво тресавище. В края на пътеката ги очакваше хангар от гофрирана ламарина с боядисани в жълто стени, върху които бе избила толкова ръжда, че бяха заприличали на картина на някой абстракционист.

Влязоха вътре. Отляво на скеле за ремонт и поддръжка имаше две миниатюрни подводници, в синьо и червено. Бяха дълги около девет и широки над два метра, а корпусите им бяха осеяни с илюминатори не само отстрани, но и на дъното. Над всяка се издигаше рубка с люк, който се отваряше и затваряше ръчно с помощта на голямо стоманено колело. От двете страни стърчаха регулируеми хоризонтални кормила. На носа имаше нещо като мехур с прозрачен конус. Тъкър предположи, че това е мястото, на което седи капитанът.

Бившият рейнджър се обърна към останалите, които бяха зяпнали невярващо, и каза:

— Моля, заповядайте.

Никой не обели нито дума.

— Впечатлява, нали? — весело попита Миша.

— Шегуваш се, нали? — обади се Уткин. — Така ли ще напуснем Волгоград?

„И това е най-гъвкавият и най-съобразителен човек в цялата група“, помисли си Тъкър.

Буколов и Аня продължаваха да мълчат.

— Много е малка — продължи Уткин.

— Но е удобна и предлага всички удобства — контрира Миша. — И е надеждна. Не е бърза, но ще ви заведе там, където искате да отидете. Освен това досега сме имали само три инцидента.

Аня най-сетне си върна дар словото и попита:

— Инциденти? Какви инциденти?

— Няма пострадали — нито жертви, нито ранени. Загуба на мощност. — Миша сви рамене. — Наложи се да ги вадим с плаващи кранове, преди да затънат в тинята на дъното на Волга.

Аня се обърна към Тъкър и го погледна умолително.

— Това ли е планът ти? Отказвам да…

В този момент, за най-голяма изненада на Тъкър, именно Буколов заговори с гласа на разума, пристъпи към Аня и сложи ръка на рамото й.

— Аня, сигурен съм, че е напълно безопасно.

Тя не изглеждаше убедена.

Миша остави другите да разглеждат подводниците и поведе Тъкър към един офис, разположен отстрани. Там дружелюбната му усмивка изчезна и той заяви със сериозен тон:

— Онова, което хората ти искат от мен, е доста трудно. Имаш ли представа на какво разстояние оттук е Каспийско море?

— Около четиристотин и шейсет километра — отвърна Тъкър. — Предвид скоростта на вашите подводници, средното време, необходимо за зареждане на акумулаторите, и сезонното течение на Волга би трябвало да стигнем до Каспийско море в рамките на осемнайсет до двайсет и четири часа.

— Добре си информиран.

— А ти си добре платен. Много добре платен.

И преди Миша да успее да каже каквото и да било, Тъкър добави:

— Разбирам какъв риск поемаш и ти благодаря за това. Искам да ти предложа бонус: десет хиляди рубли, ако ни заведеш дотам без инциденти. Но при едно условие.

— Слушам.

— Ти си нашият капитан. Лично ти. Или приемаш, или оттеглям предложението.

Тъкър искаше не просто да гарантира финансовата изгода на собственика на „Дивата Волга“. Искаше да го включи в играта, така че да заложи кожата си в името на успеха им.

Миша го изгледа навъсено, но после протегна ръка.

— Става. Тръгваме след един час.