Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (44)

43.

28 март, 10:23

Сейнт Игнъс, Мичиган

„Връщаме се там, откъдето започнахме…“

Тъкър стоеше на балкона на хотелската стая, вперил поглед към замръзналите брегове на езерото Хюрън. От утринното небе се сипеше сняг. Ако трябваше да опише пейзажа с една дума, тя бе леден. Температурата бе под нулата и според синоптичната прогноза през деня нямаше да надхвърли два градуса.

Това приключение бе започнало във Владивосток, друг скован от лед град на брега на едно далечно море.

Ситуацията се повтаряше: отново бе студено и той отново щеше да изправи лице в лице с наемен убиец.

Буколов извика от стаята:

— Някои от нас не се радват на вашето желязно здраве, млади човече. Може би ако затворите вратата, няма да хвана пневмония, преди вашият човек да пристигне в града.

Тъкър влезе, затвори плъзгащата се врата и дори я заключи. Каин, който се бе свил на кълбо върху леглото, вдигна глава.

— Казвам ви за пореден път, докторе, не се налагаше да идвате.

— А аз ви отговарям за пореден път: нуждаете се от моите познания и опит. Нямаме представа по какъв начин Харзин ще превърне ПУОП в оръжие. Освен това предложеното от мен решение не е изпитано в реални условия. Може да се наложи да импровизираме в движение. Моментът не е подходящ за непрофесионални импровизации.

Бяха изминали два дни, откакто компютърните специалисти на „Сигма“ бяха засекли една от кредитните карти на Фелис Нилсон в Монреал. За нещастие шведката се движеше като същински призрак, който не оставаше след себе си никакви следи, освен някоя и друга финансова „трохичка“: плащане на бензиностанция край Отава, вечеря в градчето Брейсбридж… По всичко изглеждаше, че маршрутът й е насочен на юг към американската граница. Граничните служби бяха уведомени, но северната граница на Съединените щати бе като врата в полето, особено в района на Големите езера, където се простираха гъсти гори, които Фелис лесно можеше да прекоси незабелязано.

Предположенията им бяха получили потвърждение предния ден, когато компютрите я бяха засекли отново, този път в Сейнт Игнъс, най-северния град в щата Мичиган. Фелис бе направила една-единствена покупка в местния магазин за железария и спортни стоки. Покупка, която не предвещаваше нищо добро.

Пластмасова пръскачка за овошки.

Тъкър впери поглед в гардероба в хотелската стая. В него се намираше електрическата пръскачка за химикали, проектирана от Буколов и заредена с получената от него киселинна смес.

Оттогава обаче нямаше и следа от Фелис Нилсон.

Дали все още се намираше в града? Или го бе напуснала?

В пълна бойна готовност се намираха общо четиринайсет екипа от по двама души, като всеки екип разполагаше с хеликоптер и пръскачки, чиито резервоари бяха пълни с течността, която трябваше да неутрализира ПУОП. Шест от тези екипи бяха базирани в Мичиган, останалите осем бяха заели позиции в съседните щати.

Тъкър нямаше представа дали броят на хората и предоставените им ресурси са адекватни на ситуацията, но остави тази преценка на Харпър. Тя се опасяваше, че вдигането по тревога на съответните служби ще предизвика мащабно издирване, което Фелис би засякла без проблем. В такъв случай тя щеше да премине в още по-дълбока нелегалност и да престане да използва кредитни карти. И тогава нямаше да получат втори шанс да я заловят. Трябваше да успеят от първия опит. Освен това трябваше да действат изключително прецизно.

И така, за момента задачата да спрат Фелис и екипа й — да предотвратят използването на ПУОП — падаше върху плещите на Тъкър и четиринайсетте екипа за бързо реагиране.

Той се надяваше предпазливостта на Харпър да не им изиграе лоша шега.

 

 

19:02

Телефонът на Тъкър иззвъня.

— Открихме нещо — започна Харпър веднага след като той вдигна. — Засякохме разговор на полицейските честоти в Харбър Спрингс. Преди петнайсет минути жена, чието описание съвпада с това на Фелис Нилсон, придружена от трима мъже, е била забелязана да краде моторна лодка от яхтеното пристанище. Насочила се е към езерото Мичиган.

Тъкър се наведе над простряната върху масичката за кафе карта.

— Харбър Спрингс… това е на петдесет километра южно от нас.

— Вие сте най-близкият екип до мястото. Тръгнете незабавно към посочените координати. Вече изпратихме хеликоптер, който да ви посрещне.

Тъкър затвори.

— Докторе, да действаме!

Буколов вече се бе запътил към гардероба. Грабна раницата си с оборудването, включително пръскачката. Тъкър отвори войнишката си торба, извади компактен автомат „Хеклер & Кох“ МР-5 с монтиран на цевта заглушител, преметна ремъка през рамо и облече яке отгоре. После пъхна деветмилиметров „Броунинг“ в кобура на колана си, който бе сложил отзад, на кръста.

Най-мощното му оръжие скочи от леглото и го последва към вратата.

Тъкър и доктор Буколов, следвани по петите от Каин, излязоха от стаята и се затичаха по заледения паркинг. Някъде отдалеч долиташе воят на вертолетни ротори — приближаваше се доста бързо. Синьо-белият хеликоптер „Бел 429“ увисна над главите им, спусна се бавно и докосна асфалта.

Веднага щом тримата се качиха, машината се издигна. Понесоха се над езерото Хюрън, прелетяха над моста край Макино Сити и се насочиха към езерото Мичиган.

Тъкър си сложи слушалките и в тях мигом прозвуча гласът на пилота:

— Петнайсет минути до Харбър Спрингс, господа. Получавам сигнал за вас на пети канал.

Тъкър превключи на съответната честота и в ушите му прозвуча гласът на Харпър:

— Разполагаме с марката, модела и регистрационния номер на моторницата. Вече ги предадох на пилота. Последния път, когато са били забелязани, са поддържали курс два-три-девет градуса. В момента би трябвало да минават покрай град Шарлевоа. Лодката им е много бърза, Тъкър. Развива над седемдесет километра в час.

— Какво я очаква по маршрута й?

— Доста тежък трафик от товарни кораби, които идват по река Сейнт Лорънс откъм океана. По-голямата част от корабите се насочват към Милуоки или Чикаго.

— И какво превозват?

— Работя по въпроса.

Буколов също си бе сложил слушалките.

— Аз имам представа какво става, госпожице Харпър. Мисля, че Фелис се е насочила към някой от тези товарни кораби… най-вероятно към такъв, който превозва нещо органично: торове, семена, дори хербициди.

— Защо смятате така?

— Защото аз бих постъпил така на мястото на Харзин. Той не би могъл да произведе повече от литър-два ПУОП, който да използва като биологично оръжие. Подобно количество е прекалено малко, за да го разпространи по въздушен път. Това означава, че ще трябва да зарази по възможно най-пряк път източник, който да му осигури среда за развитие и разпространение на заразата. А коя среда е най-подходяща за осъществяването на подобен сценарий? Да предположим, че госпожица Нилсон може да зарази товар със селскостопанска продукция и този кораб спре на доковете в Чикаго, Милуоки или някое друго голямо пристанище…

Тъкър разбра.

— В момента в Средния запад започва пролетната сеитба. Заразеният товар ще прекара инкубационния си период в трюмовете на кораба, след което ще бъде разпространен в сърцето на американското фермерство. — Представи си до какъв хаос би довело това. — Харпър, уведомихте ли бреговата охрана? Не можем ли да ги мобилизираме, да ги накараме да наложат блокада или нещо подобно? Не можем да позволим този кораб да стигне брега.

— Вдигнахме ги по тревога, но не мисля, че времето ще им стигне. Доктор Буколов, отговорете ми на следния въпрос. Какво ще се случи, ако ПУОП попадне във водна среда?

Тъкър сведе поглед към повърхността на езерото, над което летяха. Добре разбираше от какво са продиктувани опасенията на Харпър.

— Не мога да твърдя със сигурност, но предполагам, че част от организмите ще оцелеят. Езерата предлагат богата хранителна среда за развитието на ПУОП. Този организъм е оцелял и се е развивал в продължение на милиони години, когато условията на Земята са били несравнимо по-неблагоприятни спрямо сегашните. Той е силно агресивен и високо приспособим. Природата винаги намира начин нещата да продължат, а ПУОП е изключително устойчив в това отношение.

— Опасявах се, че ще кажете именно това.

— Какво те тревожи, Харпър? — попита Тъкър.

— Ако Фелис се качи на някой от тези кораби, за да зарази товара му, вероятността да не успеем да я спрем, е много голяма. Дори да потопим или унищожим кораба, ПУОП пак може да се окаже на свобода.

Буколов кимна и каза:

— Освен това, ако заразяването достигне открити води, неутрализирането му с разработения от нас антидот ще е много по-трудно.

— Значи трябва да спрем Фелис преди да се качи на някой от тези кораби — каза Тъкър.

Прекъсна връзката, превключи канала и се свърза с пилота, млад летец от Националната гвардия, казваше се Ник Пастернак.

— Максимална скорост, Ник.

— Дадено. Дръжте се здраво.

Воят на двигателите се усили и хеликоптерът ускори до максималната си скорост. Когато полетя с близо двеста и осемдесет километра в час, заледените брегове на езеро Мичиган се понесоха под тях като на кинолента.

— Приближаваме Харбър Спрингс — извика Ник след пет минути. — Пристанището, откъдето са откраднали моторницата, е право пред нас… Ще стигнем над него след трийсет секунди.

— Стигнем ли пристанището, поеми по курса, по който е тръгнала моторницата. Два-три-девет градуса. Оглеждай се внимателно. Би трябвало да е на четирийсет километра пред нас, ако още държи този курс, разбира се.

— Ще ги настигнем след няколко минути.

Хеликоптерът премина над покритите с лед кейове на яхтеното пристанище, зави на югозапад и полетя над езерото. Докато се отдалечаваха от брега, Тъкър наблюдаваше как водите му променят бавно цвета си от зелен на син. Взираше се напрегнато, за да открие следа от откраднатата лодка, но снеговалежът се усилваше и му пречеше.

Оказа се, че зрението на Ник е по-остро от неговото.

— Моторна лодка пред нас! Марката и моделът като че ли съвпадат!

Тъкър обаче трябваше да се увери напълно.

— Приближи я!

— Готово!

Хеликоптерът се снижи на трийсетина метра над водата и се понесе ниско над езерото.

— Ще настигнем лодката след пет секунди — обяви Ник. — Четири… три…

Тъкър притисна лице към прозореца. Снежната пелена отстъпи и пред погледа му изникна откраднатата моторница. Когато хеликоптерът прелетя над нея, Тъкър видя, че на борда й няма жива душа. Нямаше никой и зад щурвала.

„Какво значи това, по дяволите?!“

 

 

19:33

Буколов също се взираше през прозореца.

— Няма никой!

Тъкър не му обърна внимание, а извика на пилота:

— Продължавай по същия курс!

Докторът се обърна към него и попита:

— Това означава ли, че вече се е качила на някой товарен кораб?

— Най-вероятно.

— Товарен кораб право пред нас! — извика Ник.

— Трябва ми името му — отвърна Тъкър. — Можеш ли да се приближиш…

— Да, дръжте се! Спускам се!

— Гледай да не се блъснеш в него! — предупреди го Тъкър.

Не искаше да изплаши Фелис — засега поне, — ако тя наистина се намираше на борда на този кораб.

— Ясно! Ще приближа на осемстотин метра.

Тъкър вдигна бинокъла и го насочи към кораба.

От снежната буря бавно изникна сивкавият силует на кораб с ярко осветен команден мостик. На кърмата се издигаше триетажна надстройка, осветена не толкова ясно. Между двете надстройки се простираше равна палуба, на която стърчаха само крановете и люковете на трюмовете. Тъкър насочи бинокъла надолу, фокусира го и успя да разчете името, изписано върху корпуса на товарния кораб.

Веднага се свърза с Харпър.

— Мисля, че го открихме. Казва се „Макома“. Трябва ми всяка информация, която успееш да откриеш. Интересува ме най-вече товарът.

— Не затваряй — отвърна тя и след две минути каза: — Товарен кораб „Макома“. Товароносимост 420 тона. Превозва компост и хумус, обогатени с торове за селскостопански цели. Местоназначение Чикаго.

— Докторе, това отговаря ли на вашите очаквания? — попита Тъкър.

— Да — потвърди Буколов. — Това е идеалната инкубационна среда за разпространението на ПУОП.

Харпър обаче бе по-предпазлива в оценките си.

— Тъкър, сигурен ли си, че именно това е корабът?

— Открихме изоставената моторница недалеч от кърмата на „Макома“. Виж какво, Харпър, няма да открием неонов надпис, който да ни служи като ориентир. Ще трябва да рискуваме.

— Ясно. Ти си на място — ти решаваш.

— Кога можем да очакваме подкрепления?

— Най-близкият екип е на четирийсет минути от вас. В момента разговаряме с бреговата охрана.

— Значи май че ще трябва да се справим сами. Ако Фелис е умна — а аз знам, че е умна, — ще наблъска кораба с експлозиви. Колкото по-рано стъпим на борда му, толкова по-добре.

— В такъв случай късмет и на двама ви!

Тъкър превключи каналите.

— Ник, трябва да кацнем на палубата на този кораб. Можеш ли да го направиш?

— Без проблеми! — отвърна Ник с увереността на всички млади и безразсъдни хора.

Хеликоптерът пропадна рязко с десетина метра, при което стомасите на Буколов и Тъкър се качиха в гърлата им. Машината продължи надолу, докато не се озова точно зад кърмата на „Макома“. Тъмният силует на кораба изпълваше целия им хоризонт. Ник постепенно съкрати разстоянието — хеликоптерът напредваше бавно, едва-едва, тъй като бурята му пречеше. Носът на машината увисна на трийсетина сантиметра от релинга на кърмата.

Ник им съобщи плана си.

— Ще се издигнем леко и ще увиснем над ей онази надстройка на задната палуба. След това ще трябва да скочите.

Тъкър огледа надстройката, която се издигаше над кърмата на „Макома“. Светлините на трите й етажа проблясваха през сипещия се сняг.

— Действай! — каза той.

— Дръжте се!

Машината полетя право напред, преодоля съпротивата на вятъра и увисна над надстройката.

„О, Господи…“

Буколов се съгласи с него:

— О, Господи!

Плазовете остъргаха релинга, разнесе се стърженето на стомана върху стомана и хеликоптерът се плъзна по покрива на надстройката. Силен страничен порив на вятъра го измести наляво.

Хеликоптерът се разтърси и Тъкър реши, че нещо се е счупило.

Ник обаче каза:

— Изчезваме! Някой стреля по нас!

Хеликоптерът рязко се издигна и бързо се отдалечи от кораба.

Тъкър разкопча колана и се наведе напред, за да види какво става. Забеляза мъж в камуфлажни дрехи на надстройката под тях. Държеше автомат. След миг остави автомата и взе друго оръжие — по-дълго и по-масивно.

Ръчен гранатомет!

— Силно наляво! — извика Тъкър. — Носът надолу!

Ник наклони носа на хеликоптера напред и пикира надолу.

Прекалено късно.

Долу проблесна пламък, появи се димна струя и…

… и гранатата се заби в опашния ротор на хеликоптера, в резултат на което машината се завъртя лудешки.

Тъкър полетя във въздуха и падна тежко на седалката до пилота.

Ник се опитваше да овладее хеликоптера и не спираше да крещи:

— Пряко попадение в опашния ротор… пряко попадение в опашния ротор… О, Господи!

Тъкър посочи главната палуба на товарния кораб и извика:

— Изключи двигателите! По-добре да се разбием върху палубата! Бездруго ще паднем, нали? Действай!

— Добре…

— Професоре, хванете здраво Каин!

— Хванах го!

Ник заработи трескаво с контролните уреди, изравни носа, после пусна дросела и завъртя няколко ключа.

— Двигателите не работят! Дръжте се!

Шумът на витлата заглъхна и хеликоптерът се понесе надолу. Спусна се от небето наклонен на една страна. Изведнъж пред предното стъкло изникна високият кран на една от лодбалките^[1]. Опашката на хеликоптера се завъртя и се удари в него и сблъсъкът запрати машината право към палубата.

Хеликоптерът се стовари тежко върху нея, подскочи върху плазовете си, после се плъзна и се удари в надстройката на задната палуба. Перките на главния ротор, които продължаваха да се въртят, се удариха в стената, откъснаха се и полетяха като шрапнели над палубата, разкъсвайки въжета и кабели.

Изведнъж настъпи тишина, нарушавана единствено от заглъхващия вой на двигателите на хеликоптера.