Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (46)

45.

28 март, 20:08

Езерото Мичиган

Тъкър се опита да определи откъде идва гласът й, но той отекваше така, че можеше да идва от всяка посока. Нямаше представа къде се намира Фелис Нилсон. За нещастие това не се отнасяше за Фелис, която добре знаеше къде се е скрил и го дебнеше през оптичния си прицел. Дори едно бързо надигане над капака на трюма можеше да се окаже фатално.

Тъкър все още разполагаше с броунинга, затъкнат в кобура на кръста му, но предвид малкия му калибър, разстоянието и лошото време той бе безполезен като тапешник.

Сърцето му биеше лудешки. Опита се да определи приблизителната позиция на Фелис. Най-вероятно стоеше на десния навигационен мост, този откъм щирборда, откъдето й бе по-лесно да стреля. Тя бе убедена, че е невъоръжен и че го е приклещила така, че да няма къде да мръдне, а това означаваше, че не вижда причина да смени позицията си. Не би се отказала от подобно предимство.

От друга страна обаче Фелис изглеждаше прекалено самоуверена и склонна към празни приказки. Първото правило в наръчника на начинаещия снайперист гласеше: „Не можеш едновременно да стреляш и да говориш“.

Тъкър извика:

— Фелис, бреговата охрана знае накъде сте се запътили! Идват насам! Ще ви пресрещнат!

— Няма значение! Корабът ще се разбие преди…

Тъкър се изправи като пружина и прескочи капака на трюма. Хукна право към Фелис, която бе застанала на десния навигационен мост. Както се бе надявал, за да отвърне на думите му, тя бе вдигнала увитата си в шал глава от приклада на пушката си и така бе нарушила друго правило на снайперистите, което залагаше на значимостта на връзката между приклада, рамото и бузата.

Той скочи надясно в мига, в който един куршум рикошира с искри от металната палуба до краката му, направи още две крачки и се хвърли към капака на следващия трюм, претърколи се и се блъсна в люка. Отново бе намерил прикритие.

— Умно! — извика Фелис. — Давай, опитай още веднъж!

„Не, благодаря!“

Трябваше да преодолее още един люк, преди да стигне под мостика, който да му осигури прикритие. Нямаше нито един безопасен начин да стигне там. Затова пък имаше един опасен, немислимо опасен начин.

Не немислим, а направо смъртоносен.

Но не можеше да позволи на Фелис Нилсон да осъществи плана си.

Измъкна броунинга от кобура с лявата си ръка. Затвори очи, после надвика бурния вятър:

— Каин! Дръж мишената! Бързо!

 

 

Гръмогласната команда пронизва Каин право в сърцето. Овчарката е чула изстрелите и е разбрала, че партньорът й е в опасност. Но не е забравила последната му заповед. Тя продължава да звучи в главата й: „Стой!“ Нечия ръка се е вкопчила в тактическия елек на Каин, тъй като ЧОВЕКЪТ е почувствал желанието му да се втурне напред. Някой се е уплашил Каин да не направи именно това.

Каин обаче дочаква този вик. Откопчва се от пръстите, които го държат, и прескача ниското препятствие. Посрещат го силен вятър, сняг и солени пръски, които се забиват болезнено в тялото му. Той навежда глава, за да се сниши под поривите на вятъра и десните му лапи намират достатъчно суха опора, за да го отблъснат напред.

Той изпълнява командата. Особено последната й дума.

Бързо!

Лети по палубата, като се хвърля ту наляво, ту надясно. Прави резки завои, преструва се, че тръгва в една посока, а всъщност поема в друга. И прави всичко това, без да забавя ход.

Тича към мястото, от което са долетели изстрелите.

Нищо не е в състояние да го спре.

 

 

Тъкър чу Каин да тича по палубата. Сърцето му се късаше за верния му приятел, превърнат в жива мишена, изпълнил неговата команда да привлече върху себе си смъртоносен снайперски огън. Съжали за дадената заповед в мига, в който я изрече… но не я отмени.

Вече бе прекалено късно. Каин вече беше в зоната на обстрел. Овчарката познаваше своята мишена, знаеше, че трябва да се пази от нея… но дали това бе достатъчно? Дали рефлексите на Каин бяха по-бързи от тези на Фелис?

„Пропусни… пропусни… мили боже… пропусни…“

Откъм щирборда долетя изстрел, един-единствен изстрел, но това означаваше, че Каин е привлякъл огъня върху себе си, че е привлякъл вниманието й…

„Браво!“

Тъкър се надигна и хукна към десния навигационен мост. Фелис бе приклекнала там с опряна в рамото пушка.

— Скрий се! — извика Тъкър на Каин.

 

 

Каин реагира мигновено на новата команда и се завърта около предната си лява лапа. Плъзга се върху мократа покрита с лед палуба, забива нокти и се блъсва в издигнатия капак на товарния люк.

Ляга на палубата.

Не обръща внимание на пронизващата болка.

Но тя става все по-силна.

 

 

Фелис чу заповедта, която изкрещя Тъкър. Обърна се, насочи оръжието към него и го потърси в оптичния мерник в снежната пелена.

Тъкър стреля — три бързи изстрела, — макар изобщо да не се надяваше, че ще я улучи. Куршумите се забиха в стъпалата и релинга около Фелис. Тя не трепна и примижа зад прицела.

— Дръж мишената! — извика Тъкър.

 

 

Каин потиска болката и изскача иззад прикритието си. Хуква право напред, набира скорост с всяко оттласкване със задните си крака, с всяко придърпване на предните.

Тича приведен ниско, цялото му внимание е насочено към стъпалата от перфорирана стомана, които водят нагоре. Там горе е мишената му. Той знае, че тя е опасна.

Но въпреки това продължава да тича.

Долита нова заповед, но той не разпознава думата — тя минава през съзнанието му, без да остави никаква следа.

За него тя е толкова безсмислена, колкото и вятъра.

Затова Каин продължава да тича.

 

 

— Убий! — изкрещя Тъкър с всички сили.

Каин подмина Тъкър, който тичаше от дясната му страна, и се втурна към стълбите, без да се прикрива повече. Спринтира по палубата с наведена ниско глава, без да изпуска мишената от поглед. Превърна се в летяща топка от мускули, в роден ловец, в същество, в което е изкристализирала първичната сила на природата.

— Убий! — извика отново Тъкър.

Това бе глупава, безсмислена заповед — беше дума, на която Тъкър никога не го бе учил, — но командата не бе предназначена за кучето, а за Фелис. Тя трябваше да възпламени искрицата на ужас в душата й, да разпали онзи първичен страх, който носят у себе си всички хора, страх, който датира от времето, когато предците ни са се събирали край огньовете нощем и са слушали воя на вълците в мрака.

Тъкър продължи да тича. Прелетя покрай капака на последния трюм, като продължаваше да стреля към Фелис. Тя се дръпна назад, отлепи буза от приклада и погледна наляво към Каин.

Овчарката беше на пет-шест метра от стълбите и продължаваше да набира скорост.

Фелис насочи пушката си към нея и я потърси през оптичния прицел.

Тъкър продължаваше да стреля нагоре към мостика. Измина последните метри, които го деляха от капака на люка, прескочи го и потърси прикритие непосредствено под командната рубка.

— Каин! Скрий се!

Бум! Изстрелът на Фелис отекна в мига, в който Тъкър се блъсна в стената на надстройката. Оттласна се, затича покрай нея и се озова в сенките под навигационния мост откъм щирборда. Насочи пистолета си нагоре с надеждата да намери пролука между перфорираните стъпала на стълбата. Дебнеше за всяко движение над главата си.

Нищо.

Обърна се.

Нито следа от Каин.

Дали не бе закъснял с последната команда?

Независимо от това каква съдба бе сполетяла Каин, той бе направил това, което Тъкър бе поискал от него, бе му позволил да преодолее нужното му разстояние и да проникне в защитния периметър на Фелис. Сега тя бе изгубила основното си предимство на снайперист. Сега бе просто един обикновен войник с карабина.

Което пак я правеше опасен противник.

Тя беше там, горе, а той беше тук, долу. И тя го знаеше. Не бе необходимо да прави нищо друго освен да чака Тъкър сам да дойде при нея.

Вдигнал високо пистолета към навигационния мост, Тъкър се плъзна покрай стената към вратата, която водеше към командния мостик. Натисна дръжката. Заключено. Продължи покрай стената с надеждата да открие друга врата.

Докато правеше поредната предпазлива крачка, към него се втурна черна сянка. Той отстъпи назад… но това бе партньорът му.

Каин дишаше тежко, изплезил език.

Тъкър изпита облекчение… докато не видя кървавия отпечатък в снега.

„Приятелю…“

Клекна и огледа Каин. Беше улучен в рамото. Куршумът само го бе облизал, но раната кървеше обилно, кръвта напояваше козината му и капеше по палубата. Каин щеше да оживее, разбира се, но се нуждаеше от медицинска помощ, и то скоро.

Каин изръмжа.

Не от болка, а като предупреждение.

Стоманената врата зад гърба на Тъкър изскърца, отметна се и се блъсна в стената. Тъкър се завъртя и вдигна броунинга, но Каин го бе изпреварил — скочи и се хвърли върху мъжа, заби зъби в ръката, която стискаше пистолета, разтърси я здраво и събори мъжа на земята. При падането се чу остро изпукване.

Пистолетът — руски „Макаров“ — изтрака на палубата.

Тъкър отиде до падналия мъж и го удари с дръжката на броунинга в слепоочието. Той се отпусна безжизнено и едва тогава Каин освободи ръката му.

— Браво! — прошепна Тъкър. — Стой тук.

Пристъпи към вратата и надникна вътре. Видя коридор, който водеше към вътрешността на надстройката, но вдясно имаше стълба, по която се стигаше до командния мостик горе.

И тогава нещо изтрака.

По стълбите се търкаляше и подскачаше граната. Удари се в стената и падна на половин метър от вратата.

По дяволите!

Тъкър отстъпи назад, но се спъна в протегнатата ръка на проснатия на палубата мъж. Падна, удари се силно, но успя да се претърколи надясно, колкото се може по-далеч от вратата.

Гранатата експлодира. Гърмът бе оглушителен.

Откъм вратата долетяха облаци дим, придружени от смъртоносен порой осколки. Те се забиха основно в стъпалата, които водеха нагоре, но част от тях рикошираха и прелетяха над главата на Тъкър.

Като по чудо и двамата с Каин останаха невредими.

Тъкър напрегна слух, за да чуе следващия ход на Фелис, но на палубата цареше тишина. Фелис бе в по-изгодна позиция и го знаеше.

„Щом искаш да играем така…“

 

 

20:18

Тъкър прибра броунинга в кобура и отиде при изпадналия в безсъзнание мъж. Съблече якето си, нахлузи му го и дръпна качулката над лицето му.

Мъжът простена, но не се свести.

Тъкър се изправи, подхвана отпуснатото му тяло и го замъкна вътре. Когато влезе в коридора, го подпря на стената. После го прекрачи, отиде до стълбата, хвана парапета й и дръпна здраво.

Алуминиевата стълба проскърца, точно както се бе надявал Тъкър.

Отговорът не закъсня нито секунда.

Туп… туп… туп…

По стълбите заподскача граната, отскочи от последното стъпало и се затъркаля право към него.

Тъкър се извърна рязко, прескочи подпрения на стената мъж и се хвърли вляво през вратата. Гранатата избухна. Изригнаха нови облаци дим, полетяха осколки и се забиха в тялото до вратата.

Когато димът се разсея, Тъкър надзърна иззад ъгъла и побутна тялото на мъжа по-навътре. То падна по лице на пода до стълбите. Под него се застича кръв.

Тъкър отново се дръпна назад.

Изминаха пет секунди… десет секунди…

Фелис бе ловец и той не се съмняваше, че ще пожелае да провери жертвата си.

Още при първата стъпка, която чу, направи знак на Каин и двамата се изкачиха по външните стълби, които водеха към открития навигационен мост откъм щирборда. Когато стигна последното стъпало, Тъкър се приведе и надзърна през отворената врата на рубката. Изглеждаше празна.

Предположи, че Фелис в момента слиза по стълбите; че е напуснала мостика, за да злорадства над мъртвото му тяло.

Чудесно!

Вдигна броунинга, прескочи високия стоманен праг и влезе в надстройката. Отиде до площадката, където започваше вътрешната стълба, пое дълбоко дъх и насочи пистолета към стъпалата под себе си.

Никаква следа от Фелис.

Нищо.

Нищо, освен трупа на мъжа, който лежеше в локва кръв.

Каин, който стоеше до него, изръмжа.

Ръководен единствено от инстинкта си, Тъкър се завъртя рязко, вдигна броунинга и стреля в мига, в който Фелис влезе през вратата откъм щирборда.

Този внезапен изстрел, дошъл без никаква подготовка, не се отличаваше с особена точност, но куршумът все пак се заби в бедрото на Фелис, близо до таза й. Тя залитна и падна тежко на палубата.

Тъкър скочи към прага и я видя как вдига карабината.

— Недей! — Стискаше броунинга с две ръце. Дулото сочеше право в челото й.

Шалът й бе паднал и Тъкър видя, че красивото й лице е съсипано. Върхът на носа й липсваше, а останалата част бе покрита с почернели шевове. Шевове минаваха и през горната й устна и разкривяваха лицето й в грозна гримаса. Дебела марля покриваше лявата й буза.

Тъкър си спомни кога я бе зърнал за последен път… да, миг преди да изчезне под ледените води на онази река в Сибир. Вярно, бяха я открили, бяха я спасили, но не и преди част от лицето й да измръзне.

Тя вдигна карабината явно с надеждата да се възползва от изписания на лицето му шок, но в този миг Тъкър си припомни съдбите и на жизнерадостната енергична Елена, и на бедния невинен Уткин. Сега вече възприемаше случилото се с лицето й единствено като възмездие.

Натисна спусъка, без да трепне, и я простреля в челото.