Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (32)

31.

20 март, 09:09

Ъпингтън, Южна Африка

— Добре дошли в долината на виното — обяви Кристофър, когато колесниците на чесната докоснаха пистата на летището в Ъпингтън, живописен град, разположен на триста мили североизточно от Спрингбок. — Тук се отглеждат най-добрите лозя в Южна Африка. Всяка година се събират по над сто и двайсет хиляди тона грозде.

Тъкър бе забелязал покритите с лозя хълмове, които се спускаха към обраслите с буйна растителност брегове на Оранжева река. Този малък оазис щеше да послужи като отправна точка за преминаване на намибийската граница. При други обстоятелства не би имал нищо против да прекара един ден в обиколки и дегустации из винарските изби, но сега нямаше време за губене.

Предната вечер бе направил необходимите изчисления и вече имаше представа — при това доста точна — къде трябва да търсят пещерата на Де Клерк. Тъй като не се съмняваше, че Фелис ги следва по петите, бе събрал групата още рано сутринта, за да пристигнат час по-скоро в Ъпингтън — нямаше намерение да губи преднината си пред нея.

Когато слязоха от самолета, Пол Нкомо им помогна да натоварят багажа си в един черен рейндж роувър. Навлязоха в покритата със зеленина речна долина, след което продължиха към безкрайната савана, обрасла с гъсти треви, над които стърчаха тъмнозелени горички и скалисти хълмове. След двайсетина минути Пол спря пред ограда с метална порта. На табелката над вратата пишеше: „Резерват за дивеч «Спитскоп».“

Пол се наведе през прозореца, натисна копчето на разговорната уредба, съобщи името си и вратата се отвори. Пътят прекосяваше широка поляна и завършваше пред просторно ранчо с няколко крила. В източния край на поляната имаше три други постройки.

Всички слязоха и се разкършиха.

— Тук не е толкова горещо — отбеляза весело Буколов, който в момента определено бе в добро настроение.

— Все още е сутрин — предупреди го Пол. — Ще стане горещо, при това много горещо.

— Тук има ли лъвове? — попита Аня, зареяла поглед към саваната.

— Да, госпожице. Трябва да внимавате.

Тя клекна до Каин и го почеса зад ушите в знак на благодарност за героичната му постъпка предния ден. Реши да не се отделя от овчарката.

Останалите влязоха в ранчото, но Кристофър дръпна Тъкър настрани и го поведе към трите постройки. В една от тях ги очакваше друг рейндж роувър, но боядисан в камуфлажни шарки в различни оттенъци на кафявото, охрата и жълтото. Багажникът на покрива, както и тясното пространство зад седалките бяха пълни със сандъци и чували.

— Колата ви, господин Уейн.

— Чудесно! — възкликна Тъкър. Заобиколи роувъра и забеляза, че моделът е по-стар от този, с който бяха пристигнали. — Добре ли е поддържана? — попита той, тъй като си спомни думите на Манфред Клуте, който го бе предупредил какви опасности крие намибийската пустош.

— Няма да имате проблеми. Що се отнася до времето, когато ще тръгнем, аз…

Тъкър вдигна ръка.

— Какво искаш да кажеш с това „ще тръгнем“?

— Вие, вашите спътници и аз, разбира се.

— Кой е казал, че ще дойдеш с нас, Кристофър?

Младият мъж изглеждаше объркан.

— Смятах, че за всички е ясно, че ще съм ваш водач по време на престоя ви в Африка.

— За първи път чувам подобно нещо.

Тъкър не остана никак доволен от това. Разбира се, опитът на Кристофър щеше да им е от полза, но тази мисия бездруго бе съпътствана от достатъчно жертви, за да рискува живота и на Кристофър. Тъкър, Буколов и Аня трябваше да отидат в планините, но…

— Това не ти влиза в задълженията, Кристофър.

Младежът обаче не се съгласи.

— Получих нареждане да ви осигуря всичко необходимо за пътуването ви до Намибия и да ви предоставя всякаква помощ, от която може да се нуждаете. Убеден съм, че именно аз съм помощта, от която ще се нуждаете най-вече — каза Кристофър и започна да изброява на пръсти: — Говорите ли някой от диалектите на намибийските племена? Знаете ли как да се опазите от черна мамба? Колко роувъри сте поправяли насред пустинята?

— Разбрах логиката ти. А сега ти се опитай да разбереш моята.

Тъкър отиде до багажника на покрива на джипа, свали един калъф, извади от него карабина и я сложи на едно одеяло, което просна върху предния капак.

— Това е полуавтоматична карабина AR-15 със стандартен оптичен прицел 4×20. Стреля със скорост осемстотин куршума в минута. Води ефективна стрелба на разстояние от порядъка на четиристотин — шестстотин метра. Въпроси?

Кристофър поклати глава.

— Гледай внимателно — каза Тъкър, бързо разглоби карабината и подреди частите й върху одеялото, след което също така сръчно я сглоби. — Сега е твой ред.

Кристофър пое дълбоко дъх, пристъпи към роувъра и повтори упражнението. Беше по-бавен и не така уверен като Тъкър, но направи всичко както трябва.

Тъкър му показа още как да зарежда, да стреля, да регулира селектора на стрелбата и отново го подкани да покаже какво е научил.

Кристофър отново се справи добре.

Оставаше един последен урок.

Тъкър взе оръжието, извади пълнителя, провери за куршум в цевта и го подаде на Кристофър.

— А сега го насочи към гърдите ми.

— Какво?

— Направи го!

Кристофър колебливо изпълни дадената му команда.

— Защо трябва да го правя?

Тъкър забеляза лекото треперене на ръцете му.

— Никога не си правил това, нали?

— Не.

— Никога не си стрелял по човек?

— Не.

— И никога не са стреляли по теб?

— Не.

— Никога не си убивал човек?

— Разбира се, че не.

— Ако дойдеш с нас, може да ти се наложи да направиш всички тези неща.

Кристофър въздъхна и свали оръжието.

— Разбирам какво се опитвате да ми кажете.

— Добре. В такъв случай, предполагам, че ще ни чакаш тук.

— Не, предположението ви е погрешно — отвърна южноафриканецът и подаде карабината на Тъкър. — Ако някой започне да стреля по нас, и аз ще стрелям по него. Ако загинат, значи такава е била Божията воля.

— Упорито копеле си ти — призна Тъкър.

— Същото казва и майка ми. Но пропуска „копеле“, разбира се.

 

 

11:45

— Сигурен ли си в получените координати? — попита Харпър.

Тъкър стоеше до рейндж роувъра. Току-що бе приключил с проверката на екипировката. Останалите бяха намерили спасение от обедната жега в ресторанта и той използва момента, в който бе останал сам, за да се свърже със „Сигма“.

— Деветдесет процента. Трудно може да се постигне по-голяма точност. Освен това ще ни осигури известна преднина пред конкуренцията.

— Като стана въпрос за конкуренция, тази сутрин в Кейптаун е кацнала шведска гражданка, чието описание отговаря на това на Фелис Нилсон. Приблизително по същото време през граничния контрол са преминали и четирима мъже, всичките с шведски паспорти.

— Не се учудвам. Важното е, че имаме преднина пред тях. Вече не разполагат с Уткин, който да им предава информация, и работят на тъмно. Освен това ще трябва да разрешат и проблема с Клипкопи.

— Надявам се да си прав. Още нещо. Помниш ли онази снимка, която ни изпрати? Снимката, направена в онова интернет кафене в Димитровград?

— Да.

— Има нещо странно в нея.

— Какво означава „странно“?

— Техниците ни изглеждат озадачени от необичайната структура на пикселите в изображението. Притесненията им може да се окажат неоснователни, но въпреки това в момента анализират всичко, което си ни изпратил, включително данните от изследванията на Буколов.

— Някакви резултати в тази насока?

— Събрали сме екип от биолози, епидемиолози и ботаници, които анализират всички аспекти на проблема. Не мога да кажа, че са постигнали консенсус, но всички са единодушни за едно.

— Че всичко това е измама, нали? Можем да зарежем всичко и да се приберем у дома?

— Боя се, че не — отвърна Харпър. — Единодушни са, че ПУОП притежава Р-коефициент, който не се побира в познатите ни скали.

— Преведи ми това на нормален език, моля!

— Р-коефициентът означава коефициент на репродуктивност или коефициент на заразяване. Колкото по-висока е неговата стойност, толкова по-заразен е даден организъм и толкова по-трудно е да се постави под контрол. При дребната шарка този коефициент се движи между 12 и 18, докато — ако оценките и първоначалните опити на доктор Буколов са верни — при Последния универсален общ предтеча стойността му е между 90 и 100. На практика това означава, че ако заразим насаждения от четири декара с проба от ПУОП, до края на деня цялата площ ще бъде обхваната от нея, след което организмът ще започне да се разпространява експоненциално.

Тъкър въздъхна тежко.

— Намери това нещо — каза Харпър — и се погрижи то никога да не попадне в ръцете на Харзин.

Тъкър помисли за блокчетата пластичен експлозив С-4 в багажника на тавана на рейндж роувъра и каза:

— Обещавам.

След като приключи разговора, Тъкър заобиколи джипа и се наведе над топографската карта, разстлана на предния капак. Картата показваше южните райони на пустинята Калахари и най-източните предели на Намибия. Прокара пръст по планините Гроот Карас. Спря и почука с нокът върху мястото, където според него се намираше пещерата на Де Клерк. Когато стигнеше там, трябваше да потърси нещо, което прилича на глава на глиган. Преди това обаче групата им трябваше да стигне там.

— Донесох ви обяд — прозвуча гласът на Кристофър зад гърба му. — Трябва да се храните.

Южноафриканецът бе донесъл поднос със салата от спанак и червено цвекло и сандвичи с филе, пилешко, бекон и пържено яйце.

Каин, който до този момент лежеше кротко до рейндж роувъра, скочи, вирна нос и подуши. Тъкър откъсна парче пиле и му го даде.

— Какво ви притеснява? — попита Кристофър.

Тъкър погледна картата.

— Опитвам се да намеря най-удобното място да пресечем границата с Намибия. Натоварени сме с толкова много оръжия и експлозиви, че май е най-добре да пътуваме през нощта.

— Така е. Внасянето им в Намибия е незаконно, а присъдите са доста тежки. Освен това в резултат на контрабандата, с която се занимават и бунтовниците, и обикновените престъпници, границата се охранява доста строго.

— Значи разбираш проблема, пред който сме изправени. Можеш ли да предложиш решение?

— Хммм — замисли се Кристофър, после посочи подноса. — Вие се хранете, аз ще ви показвам.

Заби пръст в един град, разположен недалеч от границата.

— Ноениепут е малко градче, в което живеят предимно земеделци. Южноафриканската полиция там не е особено бдителна. Не би трябвало да е проблем да пресечем границата. Може да се наложи да платим… туристическа такса.

— Тоест подкуп?

— Да. Но от другата страна на границата ни очаква намибийската полиция, а тя е винаги нащрек. Независимо от това дали взима подкупи, или не. Поставила е блокади на всички павирани пътища. Ще трябва да минем през нощта.

Кристофър плъзна пръст на север и почука едно място на картата.

— Най-добре да пресечем границата тук.

— Защо?

— Обикновено оттук минават бунтовниците. А те са много опасни хора.

— И това е хубаво?

Кристофър го погледна и каза:

— Разбира се. — След това посочи чинията. — А сега яжте.

Незнайно защо Тъкър бе изгубил апетит.