Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (41)

40.

22 март, 00:18

Планините Гроот Карас, Намибия

Каин изръмжа гърлено и се понесе към другия край на Катедралата, право към Кристофър. Овчарката бе нарушила последната команда, която изискваше от нея да остане на място, а това можеше да означава само едно.

Непосредствена заплаха.

Тъкър погледна към другия край на Катедралата.

В тунела проблесна светлина — челникът на Кристофър.

В пространството между двамата цареше пълен мрак, в който потъна Каин. Тъкър вдигна оптичния прицел и използва режима му за нощно виждаше, за да се ориентира какво става. Забеляза някакъв силует да тича и да търси прикритие зад сталагмитите. Каин тичаше с всички сили натам. На Тъкър му бе трудно да проследи движенията на силуета зад гората от скални игли, устремили се към тавана на пещерата.

В един миг обаче силуетът спря пред един сталагмит и лицето му се появи в окуляра за частица от секундата.

Аня.

Свободна!

Но как?

Тъкър долови движение, видя я да вдига ръка, забеляза проблясъка на метал в ръката й… Беше револвер, вероятно същият онзи „Смит & Уесън“, който бе дал на Буколов.

Аня пак изчезна.

Забеляза ново движение отляво.

Този път беше Каин.

Той също изчезна в мрака.

И тогава прозвуча изстрел.

Всъщност три изстрела в тъмнината, придружени от проблясък в края на дулото, грейнал ярко в превключения на режим за нощно виждане оптичен прицел.

А после прозвуча скимтене, от което сърцето му се сви.

Видя един по-дребен силует да пълзи по пода към светлината, хвърляна от челника му. Сетне спря.

Каин.

Аня излетя от мрака, прескочи тялото на Каин и се втурна право към Тъкър, като стреляше в движение. Първият й куршум мина надалеч. Тъкър отвърна на стрелбата. Куршумът му се заби в скалите зад гърба й — Тъкър не бе в състояние да се прицели точно, разстроен от гледката на падналия на земята Каин.

Аня обаче не трепна и стреля отново.

Нещо го удари в бедрото със силата на тежък чук, завъртя го и го отхвърли назад към стената от чували с пясък. Той изтърва карабината, претърколи се, опита се да се изправи и да се добере до оръжието си…

— Спри! — извика Аня.

Стоеше пред укреплението от торби с пясък. Револверът й сочеше право към главата на Тъкър. Делеше ги по-малко от метър. Той не й обърна внимание и продължи да търси карабината. Тя натисна спусъка. Револверът само изщрака. Нищо повече. Тъкър бе преброил пет изстрела. Барабанът на модела на „Смит & Уесън“, който бе връчил на Буколов, побираше пет патрона.

За разлика от барабаните на повечето револвери, които имаха шест гнезда.

Тъкър сграбчи карабината и я завъртя… но прекалено бавно. Смяташе, че преимуществото е на негова страна, но се оказа, че греши: в момента, в който се обръщаше, револверът се стовари в носа му.

И Аня се хвърли върху него.

Строполиха се на пода, но тя бе отгоре.

Тъкър видя блясъка на потъмняло острие. Беше един от старите бурски щикове, които бе забелязал при първото си влизане в пещерата. Аня се опита да му пререже гърлото. За да се защити, но и за да атакува едновременно с това, Тъкър заби чело в лицето й. Тя изохка и щикът се заби в камъните зад главата му вместо в гърлото му.

Той се претърколи и се озова върху нея. Сграбчи китката й, изви я и тя изпищя.

Щикът падна от ръката й.

Тъкър го грабна и го опря в гърлото й.

Аня го гледаше, без да трепне, без да покаже и най-малък признак на страх.

Не се страхуваше от смъртта — и определено не се страхуваше от Тъкър.

По време на продължителното им пътуване заедно бе разбрала, че той не е в състояние да убие хладнокръвно човек.

Единственото предупреждение, че зад гърба му става нещо, дойде от искрицата, която проблесна в очите й.

Тъмна сянка прескочи стената от чували. Стовари се върху гърба му, изненада го и го запрати върху Аня.

Сянката се свлече от гърба му и се изправи на четири крака. Беше Каин. Дишаше тежко, погледът му бе замаян, едва се държеше на крака. Макар че едва се движеше, партньорът му се бе притекъл на помощ със сетни сили.

Тъкър погледна Аня.

Щикът се бе забил в гърлото й и от него бликаше кръв. Когато Каин се бе стоварил върху гърба му, върхът на щика бе опрян под брадичката на Аня и тежестта на двамата го бе забила в гърлото й.

Тя отвори и затвори уста, погледът й бе пълен с болка и недоумение.

— Тъкър! — извика Кристофър. Ако се съдеше по гласа му, младият южноафриканец тичаше към тях.

— Добре съм! Върни се при Буколов!

Тъкър се изправи, без да откъсва поглед от локвата кръв, която се стичаше под тялото на Аня.

Тя вече не дишаше, очите й гледаха безжизнено.

Беше мъртва.

 

 

00:36

Тъкър коленичи и повика Каин. Овчарката изскимтя тихичко и опря муцуна в гърдите му. Той прокара длан по корема й, но не напипа кръв. После опипа горната част на тактическия елек и Каин пак изскимтя жално.

— Всичко е наред, приятел.

Колкото се може по-внимателно Тъкър извади сплескания трийсет и осем калибров куршум от кевларения елек и го хвърли настрани. После прегърна Каин.

Едва сега Тъкър огледа доколко е пострадал самият той. Аня го бе ранила с последния си изстрел и куршумът бе пронизал дясното му бедро. Панталонът му бе подгизнал от кръв, започваше да го боли, но все още се търпеше. Няколко сантиметра по-вдясно, към центъра на бедрото, и куршумът щеше да счупи костта му и да го обездвижи напълно.

Такава бе непостоянната, вечно променяща се природа на войната, където животът и смъртта, раняването и осакатяването се измерваха с милиметри и секунди. Замисли се върху онова, което бе преживял в миналото. Колко приятели бе изгубил в резултат на капризите на съдбата? Правиш половин стъпка наляво и се оказваш прерязан на две от откос с калашник. Хвърлената граната отскача надясно и получаваш още един ден живот, но отскочи ли наляво, оставаш без крака.

По гърба му пробягаха ледени тръпки. Причерня му. В някакво отдалечено ъгълче на съзнанието му пробяга мисълта: „Класическо проявление на посттравматичен синдром“.

Вкопчи се в тази мисъл.

„Познаваш този враг.“

Вдиша и издиша няколко пъти, за да се успокои.

„Ти си жив, Каин е жив. Съберете сили и довършете това, за което сте тук.“

Изведнъж овчарката наостри уши и издаде тихо ръмжене, предназначено единствено за Тъкър.

Откъм тунела долетя някакъв шум.

Тъкър изключи челника, грабна карабината, изправи се на колене, откри пролука между чувалите с пясък и погледна през нея. Използва режима за нощно виждане на оптичния мерник и видя един от спецназовците на Харзин да идва предпазливо по тунела.

Тъкър го изчака да стигне до края на тунела и го простреля в главата. После изстреля в тунела цял откос, за да задържи останалите на място. Както стреляше обаче, прескочи стената от чували и се втурна към мъртвия войник, за да вземе нещо от него.

Когато се добра до трупа му, включи челника и задърпа тялото настрани.

Откъм тунела долетяха изстрели, но Тъкър се намираше извън линията на огъня. Бързо измъкна радиостанцията на мъртвеца. Това му бе достатъчно, но реши да прояви малко алчност и откачи от тактическия елек на командоса две гранати. Напъха ги в джобовете си, след което взе трета, откачи шплента й и я метна в тунела.

И хукна обратно. Прескочи първата барикада от чували, спря за миг, колкото да задейства скритата там сигнална ракета, прехвърли се през втората стена и се просна на земята.

Граната експлодира, светлината й прониза мрака, гърмът й отекна оглушително.

Тъкър се надигна и впери поглед в облаците дим и фонтаните от пясък, които се вдигаха откъм тунела. Коридорът в скалите не се бе срутил, но взривът определено щеше да спре войниците за известно време.

Той повика Каин и хукна към другия край на Катедралата. Остра болка пронизваше ранения му крак. Когато се добра до сдвоените тунели, дори чорапът на десния му крак вече бе подгизнал от кръв. Със сетни сили стигна края на тунелите, клекна и извика през рамо:

— Кристофър!

Младият южноафриканец се появи само след миг.

— Вие сте ранен!

— А Аня е мъртва. Ще се оправя. Между другото, тя как успя да се измъкне?

— Когато Буколов се върна, трябваше да му помогна да се провре през дупката. Тя ни нападна точно в този момент. Изненада ни. Събори ме и се хвърли към Буколов с един стар щик. Опита се да пререже дръжката на чантата с образците и да я открадне. Буколов обаче не й се даде, чантата се отвори и образците се посипаха по земята. Тя обаче взе револвера му. Докато грабна пушката и стрелям по нея, тя вече тичаше в тунела.

— Но как е успяла да се освободи?

— Сред парчетата от въжето открих и останките от гипсовата й превръзка.

Тъкър кимна. Да, по време на кратката им схватка не бе забелязал, че е свалила гипса от ръката си. Когато завързваше въжетата, бе стегнал здравата й китка към гипса. Трябваше да се досети, че това й дава възможност да се освободи, но никога не бе предполагал, че Аня ще прояви такава решителност и стоицизъм. Свалянето на гипса сигурно е било доста болезнено, но нито мускул не бе трепнал на лицето й, нито капка пот не бе избила на челото й.

С гръб, опрян в сталагмита, и ръце, завързани зад гърба, Аня бе успяла бавно-бавно — използвайки само пръстите на едната си ръка и твърдата повърхност на камъка — да разчупи гипса и да се отърве от него. После бе измъкнала ръцете си от въжетата. Оттам нататък е било въпрос единствено на изчакване, на преценка кога ще настъпи подходящият момент за действие.

— Съжалявам — каза Кристофър.

— Няма за какво да се извиняваш. Тя беше адски добра. Сега обаче ми трябват две неща: два петсекундни химически детонатора и комплект за първа помощ.

Кристофър изчезна в тунела, а Тъкър извади радиостанцията и я включи.

— Генерал Харзин, чувате ли ме?

Настъпи тишина, продължила няколко секунди, след което прозвуча дрезгав глас:

— Говори Харзин. Предполагам, че разговарям с капитан Тъкър Уейн?

— Точно така. Искам да преговаряме. Всички можем да си тръгнем с това, за което сме дошли.

— И какво е то?

— Въпреки че не съм съгласен с това, Буколов настоява да сключим сделка. Да направим размяна. Част от образците от ПУОП срещу живота ни.

— Значи ги е намерил? — възкликна Харзин. — Открил е първоизточника?

— Почти — излъга Тъкър. — В момента копае в тунела. Струва ми се убеден в успеха.

— Дайте ми няколко минути, за да обмисля предложението ви.

Това също бе лъжа.

Тъкър обаче просто се нуждаеше от малко време, за да даде урок на руския генерал преди той да успее да реагира.

Кристофър се върна с нещата, които Тъкър го бе помолил да донесе.

— Благодаря. Ела с мен.

Изправи се и закуцука по издяланите в стената стъпала, които водеха до старите бурски окопи. След петнайсетина метра спря и посочи миниатюрното червеникаво сияние в другия край на Катедралата.

— Виждаш ли онзи пламък там?

— Едва-едва… но, да, виждам го.

— Наблюдавай входа на тунела през оптичния прицел и ми кажи, ако видиш нещо.

Докато Кристофър стоеше на пост, Тъкър разряза крачола си, извади марля и я постави върху дупката от куршума. Стисна зъби, тъй като раната започна да пари, после я превърза с бинт и го завърза на възел.

Извади половинката от блокчето С-4 и го раздели на две равни части. Едната пак прибра в джоба си, а другата оформи като палачинка и внимателно постави в средата й единия химически детонатор. Подаде бомбата на Кристофър и му обясни:

— Ще използваме това, за да взривим артилерийските снаряди.

— Чакайте малко… — каза Кристофър. — Виждам някакво движение. Мисля, че са двама.

— Добре. Оттук нататък ще поема аз. Отнеси взрива в пещерата и ме изчакай там.

Щом Кристофър тръгна, Тъкър вдигна карабината и погледна през оптичния прицел. Двама спецназовци бяха приклекнали край входа на тунела, в който бе хвърлил гранатата. Носеха бронирани жилетки, а оръжията им бяха готови за стрелба. Зад тях се промъкна още един войник… после още един. Последният носеше ръчен гранатомет. Първият махна с ръка — даваше знак на останалите да навлязат в пещерата.

В този момент в радиостанцията прозвуча гласът на Харзин:

— Капитан Уейн, обмислих предложението ви.

— И?

— Какви гаранции ще получа, че ще удържите на думата си?

— Хммм… добър въпрос — отвърна Тъкър и се прицели в сигналната ракета, после вдигна леко мерника, така че да съвпадне с мястото, на което бе скрил тубата с бензин от роувъра. — Ето моя отговор.

Натисна спусъка. Куршумът проби тубата, бензинът потече от дупките, обля сигналната ракета и се възпламени. Пламъците в миг обгърнаха отсрещната страна на Катедралата. Войниците запищяха. Оранжеви пламъци затанцуваха по стените. След няколко секунди писъците секнаха.

— Чухте ли? — попита Тъкър по радиостанцията.

— Да, чух.

Налагаше се да даде урок на Харзин. Упорит руснак като него не би го разбрал по друг начин. Още от службата си при Богдан Федосеев Тъкър бе разбрал, че генералът ще реагира на слабостта, скрита зад предложението му. Както бе очаквал, Харзин бе направил опит да се възползва от преимуществото си, за да провери колко силен или колко слаб всъщност е неговият противник.

Сега вече бе оценил силата му.

— Генерале, разполагах с дванайсет часа, за да превърна това място в смъртоносен капан за вас и вашите хора. Ако искате да продължите да изпращате войниците си на сигурна смърт, нямам нищо против. За мен ще е удоволствие да ги избия. Но не мисля, че разполагате с неограничени човешки ресурси.

— Поставяте ме в безизходно положение.

Тъкър долови нотка на уважение, промъкнала се през гнева в гласа на генерала, и попита:

— Е, сключваме ли сделка?

Харзин се поколеба, после въздъхна.

— Да. Какви са условията ви?

— Ще проверя докъде е стигнал доктор Буколов. Ще се свържа с вас след десет минути. Опитате ли се да ме измамите отново, генерале, нещата ще станат много, много неприятни за вас. Разбирате ли?

— Разбирам.

— И още нещо. Фелис Нилсон с вас ли е?

— И какво ако е с мен?

— Тя е част от сделката. Искам я.

— Защо?

— Познайте.

— Не е с нас. Получи друга задача. А това ме подсеща за Аня. Искам да ми я предадете, без и косъм да е паднал от главата й.

Тъкър долови в гласа на генерала нещо повече от професионална загриженост. Явно за Харзин въпросът бе личен.

Затова реши да му спести истината.

— Може да се уреди — отвърна Тъкър.

— В такъв случай се разбрахме.

— Не се отдалечавайте от радиостанцията си, генерале.

Тъкър сложи край на разговора и закуцука обратно.

Всяка стъпка бе придружена от болка.

Макар в другия край на Катедралата все още да бушуваха пламъци, Тъкър не смееше да остави гърба си незащитен, затова допря чело до челото на Каин и му каза:

— Съжалявам, приятел, но трябва да те помоля за още една услуга.

Каин махна с опашка.

Тъкър посочи пламъците.

— Стой тук! Наблюдавай!

Овчарката легна по корем и впери поглед в другия край на пещерата, готова да реагира при появата на някой неканен гост.

Тя никога не би предала своя партньор.

 

 

00:55

Щом Тъкър се добра накуцвайки до пещерата с водопада, Буколов и Кристофър скочиха, нетърпеливи да узнаят какъв е планът за действие.

— Образците ви на сигурно място ли са, докторе?

— Да, прибрах ги в чантата. Какво ще правим сега?

— Казах на Харзин, че искаме да сключим сделка. Ще му дадем половината образци в замяна на живота ни. — Буколов отвори уста, за да протестира, но Тъкър вдигна ръка. — Исках само да спечеля малко време. Има два начина да се измъкнем оттук. Единият е да се изкачим обратно, но това е невъзможно, тъй като отвързах въжето. Другият е да си пробием път след престрелка с войниците от Спецназ. Затова ще трябва да открием трети начин.

— Как? — попита Кристофър.

— Спомняте ли си първото място, на което копахме — онази стена на каньона отвън?

И двамата кимнаха.

Тъкър посочи към другия край на пещерата.

— Това място е точно отвъд тази стена. Предполагам, че дебелината й е около деветдесет сантиметра, най-много… предимно мек варовик.

Буколов го изгледа смаяно.

— Ще минат часове, докато прокопаем…

Тъкър извади четвъртинката от блокчето С-4 от джоба си.

— Но само няколко секунди, за да взривим.

— Ще свърши ли работа? — попита Кристофър. — Наистина ли ще стане?

— Това е единственият ни шанс.

Затова незабавно се заловиха за работа. Тъкър подаде на Кристофър една от лопатите и му обясни къде да изкопае дупка: на височина около метър над земята, а на дълбочина — колкото се получи.

Докато младият южноафриканец копаеше, Тъкър подготви втория заряд и подаде пластичния експлозив на Буколов.

— Внимавайте, докторе. Заредено е и може да избухне. От вас се иска само да стоите до Кристофър.

Тъкър взе първата бомба, която бе приготвил, и я постави между артилерийските снаряди.

Когато всичко бе готово, закуцука обратно към Катедралата, където бе оставил Каин. Сложи си слушалката и включи радиостанцията.

— Генерале, чувате ли ме?

След няколко секунди, които му се сториха дълги като цяла вечност, руснакът отговори:

— Да, чувам ви.

— Буколов взе образците.

— Това е добра новина.

— С колко автомобила разполагате?

— С два.

— В такъв случай ще поискаме да ни дадете единия.

— Разбирам логиката ви, предвид участта, сполетяла джипа, с който дойдохте — отвърна генералът с едва доловим гняв.

Значи някой бе паднал в капана, който Тъкър бе заложил.

— И двете коли ли са пред входа на пещерата?

Спомни си пикапа, който бе видял. Бе паркиран в каньона близо до задния вход в пещерния комплекс. От гледна точка на руснаците, това бе единственият вход.

— Да.

— Добре. Имаме ранен. Дайте ми няколко минути да се приготвим и ще ви дам сигнал, че можете да влезете. Можете да доведете двама души като охрана. Така силите ни ще са изравнени. Не искам изненади. Ще сключим сделката тук, вътре, след което вие и всичките ви хора ще се качите на едната кола и ще си заминете. Съгласен ли сте?

— Съгласен. А вие ще се погрижите Аня да дойде с нас.

— Да. След малко ще се чуем отново.

Тъкър остави Каин на пост и се върна в пещерата. Буколов се бе облегнал на стената в залата, продължаваше да държи експлозива в ръце.

— Не ми е приятно да правя това, Тъкър.

— Още малко. Как е, Кристофър? Напредваш ли?

Кристофър спря да копае.

— Вижте сам. Честно казано, не мисля, че ще имаме нужда от толкова много експлозив. Пясъчникът се рони по-бързо, отколкото смогвам да го изкопая.

Тъкър огледа дупката. Беше дълбока шейсетина сантиметра.

— Прав си. С времето влагата е направила камъка по-мек и по-ронлив. Продължавай, но внимателно. Все още е рано да пробием стената. Докторе, събрахте ли нещата си? Готов ли сте за път?

— Готов съм, но какво ще правя с това? — каза Буколов и вдигна пластичния експлозив в ръцете си.

— Можете да го оставите на земята. Само внимавайте да не го настъпите.

— Ще пристъпвам на пръсти.

— Тъкър, почти съм готов! — извика Кристофър.

Тъкър отиде при него и използва длето, за да пробие дупка в стената. Допря ухо до нея и се ослуша. Остана доволен, когато не чу никакъв шум в каньона, после разшири дупката и надзърна през нея. Харзин явно бе събрал всичките си хора в другия каньон, за да охраняват единствения — както смяташе той — вход към пещерата.

— Добре. Сега вече всички ще говорим шепнешком. Не искаме да привлечем вниманието им насам — каза Тъкър и се обърна към Кристофър. — Разшири дупката колкото се може по-тихо. Трябва да я направиш толкова голяма, че да се проврете през нея. Когато станеш готов, ще вземете раниците си и Каин и ще изчезнете оттук. Движете се в сенките, не се показвайте на открито и се движете право на изток. Каин ще ви помогне. Ще ви настигна веднага щом приключа тук.

— Какво ще правите? — попита Буколов.

— Ще забавя Харзин. Ще го накарам да ме преследва, докато вие бягате. След това ще хвърля експлозива, който държите, в пещерата с артилерийските снаряди и ще хукна навън. Срутят ли се тези две зали, ще се срути цялата пещерна система.

— Готов съм! — прошепна Кристофър.

— Е, значи тръгвайте.

Тъкър им помогна да приготвят раниците си. После нагласи експлозива близо до дупката.

Когато всичко бе готово, Тъкър провери на дисплея на телефона си какво прави Каин. В Катедралата бе тихо и спокойно, затова той включи микрофона и повика овчарката.

Посрещна Каин със сърдечна прегръдка, след което подаде телефона си на Кристофър.

— Каквото и да се случи с мен, вие трябва да стигнете до лагера от предната нощ и да изчакате там твоите братя. Когато прекосите границата, натиснете първия бутон за бързо избиране и поискайте да ви свържат с Харпър. Разкажете й какво се е случило. Оттам насетне тя ще се погрижи за вас.

— Добре.

— И се грижете за Каин.

— Тъкър…

— Обещай ми!

— Обещавам. Ще ми бъде като брат.

— Не бих могъл да искам нищо повече от теб.

Кристофър протегна ръка, разтърси ръката на Тъкър, после се провря през дупката и излезе навън.

— А сега сте вие, професоре — каза Тъкър.

Най-изненадващо Буколов го дари със силна мечешка прегръдка.

— Ще се видим пак, нали?

— Колкото се може по-скоро.

Докато Буколов се провираше през отвора, Тъкър коленичи до Каин.

— Справи се, чудесно, приятел — каза той с треперещ от вълнение глас. — Сега ме чакат неща, за които трябва да се погрижа сам.

Каин наклони глава и го погледна право в очите. Изскимтя тихичко: явно предчувстваше какво ще се случи.

Тъкър се изправи и прошепна:

— Кристофър, там ли си?

— Да.

Тъкър вдигна Каин, прегърна го за последно, после го провря през дупката и го подаде в протегнатите ръце на Кристофър.

— Взех го, Тъкър. Успех!

— И на вас!

Тъкър изчака три минути, за да се увери, че никой не е забелязал бягството на Кристофър и Буколов и никой не се е развикал подире им. Покри набързо дупката с парче брезент с цвят каки, като го прикрепи по краищата с изолирбанд. Не искаше през нея да влезе лунна светлина и да издаде капана, който бе подготвил на своите гости.

Върна се в Катедралата и натисна бутона на радиостанцията. Челника си остави изключен, в резултат на което в помещението цареше непрогледен мрак.

— Генерал Харзин?

— Да, чувам ви.

— Можете да влезете.

— Идваме.

 

 

01:58

Тъкър не помръдна от мястото си, а вдигна карабината и погледна през оптичния мерник, включен в режим на нощно виждане. След две минути в другия край на Катедралата се появи зеленикаво сияние. Миг по-късно влязоха трима мъже и спряха за малко, ужасени от овъглените останки на другарите си. А после прескочиха първата стена от чували с пясък и видяха и тялото на Аня. Наобиколиха го и се забавиха — явно докладваха по радиостанцията. След минута тръгнаха към вътрешността на Катедралата.

Когато изминаха точно половината път, Тъкър извика:

— Спрете.

Мъжете спряха.

Тъкър каза по радиостанцията:

— Генерале, вие…

— Казахте ми, че Аня е жива! — прекъсна го Харзин, без да крие болката в гласа си.

— Приемете, че сега сме квит.

— Никога! Никога няма да го приема! Тя беше моя дъщеря!

Тъкър почувства как стомахът му се свива на топка. Спомни си думите на Аня за баща й. Още чуваше скритата болка, прозвучала в тях: „Баща ми служеше в руската армия… Той беше… труден човек… Често сменяхме града, в който живеехме…“

Запита се каква ли част от тази болка е искрена. Трудно му бе да си представи какво е означавало за едно момиче да израсне с баща като Харзин, който да го манипулира и използва като добре настроен инструмент. Спомни си, че именно Аня е била тази, която е предложила на доктор Буколов да се представи като негова дъщеря. Вероятно тази хитрост не бе случайна. За Аня сигурно е било по-лесно да прехвърли лъжите за единия баща към другия.

— Ще те убия! — каза Харзин.

— Съжалявам за загубата ви, генерале. Наистина. Сигурно ще се опитате да ми отмъстите, но в този момент трябва да си дадете сметка какво искате повече — отмъщение или образците от ПУОП?

Харзин мълча цели десет секунди. Когато заговори, гласът му бе пълен с тъга и гняв.

— Това е личен въпрос, който ще разрешим по-късно. Обещавам обаче, че наистина ще го разрешим. Ще ми платиш за това.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Тъкър. — А сега можете да продължите напред. Да приключваме по-бързо.

Харзин и двамата му придружители пристъпиха напред — вървяха бавно, оглеждаха се непрекъснато. Когато се озоваха на десетина метра от Тъкър, той забеляза някакво движение в Катедралата и извика:

— Спрете! Какво става там отзад?

Един от мъжете се обърна, после каза:

— Прибират телата на моите хора… и на дъщеря ми. Няма да ги оставя тук.

— Тогава можете да продължите — каза Тъкър и предупреди: — Искам да знаете, че ги държим на мушка и ако опитат да направят нещо…

Свали слушалките на радиостанцията и тръгна назад по тунела.

— Продължавайте да вървите, генерале!

Влезе в пещерата с водопада и спря чак когато стигна на няколко крачки от дупката.

Харзин и хората му навлязоха в пещерата предпазливо, като не спираха да се оглеждат. Най-високият махна на останалите двама да останат на място и продължи напред сам.

Това трябваше да е генерал Харзин. Беше едър мъж с грубо и невъзмутимо, сякаш издялано от камък лице: приличаше на снимките, които Тъкър бе виждал, но изглеждаше доста по-млад, отколкото бе очаквал.

Тъкър насочи карабината към гърдите му.

— Радвам се, че най-после се срещаме, генерале.

Харзин изобщо не го погледна, а извърна гневно лице и махна с ръка, сякаш отказваше да разговаря с убиеца на дъщеря си. Вероятно се опасяваше емоциите му да не вземат връх.

— Наистина съжалявам за загубата ви — каза Тъкър.

Руснакът вдигна властно ръка.

— Покажете ми образците.

В мига, в който Тъкър чу гласа му, в главата му светна червена лампичка. Това не бе гласът на Харзин. Вгледа се изпитателно в лицето на мъжа, застанал в сянката на пещерата. Вярно, приличаше на онзи Харзин, чиито снимки бе видял по време на престоя си в Истанбул, но определено не бе генералът.

— На колене! — извика Тъкър и вдигна оръжието. — Веднага!

И тримата коленичиха.

Тъкър си сложи слушалките и включи радиостанцията.

— Генерале, това беше глупав ход от ваша страна.

— Наистина ли си въобразяваше, че ще поема риска да дойда при теб лично? Всъщност това вече няма значение. Дори смъртта не е успяла да попречи на прекрасното ми момиче да изпълни своя дълг. Тя ми е донесла това, което исках. Знаех си, че няма да ме подведе.

— За какво говорите?

— Трябваше да претърсиш Аня, след като си я убил.

На Тъкър му призля.

Харзин продължи:

— В момента съм до прекрасната ми дъщеря. Изглежда, че доктор Буколов е загубил един от образците си. Майор Липов, чувате ли ме?

— Да, генерале — отвърна мъжът пред Тъкър в микрофона на радиостанцията си.

— Убийте го!

Липов мигом посегна зад гърба си.

Тъкър мръдна леко дулото на карабината и го простреля в сърцето.

Двамата войници, застанали отстрани, насочиха оръжията си към него, но Тъкър бе хукнал да бяга още в мига, в който бе натиснал спусъка. Противниците му откриха огън, но той скочи настрани и настъпи с ток пластичния експлозив, който бе заложил. Натискът възпламени химичния взривател.

Пет секунди…

Куршумите рикошираха в камъните около краката му.

Четири…

Стреля от бедро, докато спринтираше към закритата с брезент дупка в стената на пещерата.

Три…

Изобщо не забави ход, а се хвърли с главата напред към парчето плат.

Две…

Отметна брезента, провря се през дупката, приземи се на ръце и се претърколи.

Едно…

Изправи се и хукна надолу по каньона.

Зад гърба му прозвуча силно свистене, последвано от по-остър звук — гърмеж.

Продължи да тича, докато артилерийските снаряди в пещерата започнаха да се взривяват.

„Не поглеждай назад! Тичай!“

Взривната вълна обаче го настигна и го запокити във въздуха.

 

 

02:39

Тъкър се стовари тежко на земята, премигна, изплю цяла шепа пръст и изруга. Бе оцелял… но въпреки това се бе провалил.

Харзин притежаваше образец от Последния универсален общ предтеча!

В другия каньон отекна рев на автомобилни двигатели. Руснаците се готвеха да си тръгнат.

Тъкър се огледа. Скалата, от която бе скочил, като че ли почти не бе пострадала от взрива. Единственото свидетелство за него бяха димът и прахолякът, които излизаха през дупката, от която се бе измъкнал. Не се съмняваше обаче, че вътрешността на пещерата — онзи уникален микрокосмос, в който бяха живели представителите на праисторическата флора — е напълно унищожен от огъня.

И все пак това бе прекалено малко… и беше прекалено късно.

Представи си Харзин, настанил се на предната седалка на някой джип, стиснал здраво в ръцете си кремавобялата луковица.

„Разполагам ли с достатъчно време да го спипам… при това да го изненадам?“

Нямаше да успее да се измъкне от този каньон и да влезе в другия, а дори да успееше, най-вероятно щеше да бъде прегазен от колите на Харзин и хората му. Вместо това се обърна и се запъти натам, откъдето бе дошъл. Докато тичаше, провери джобовете си. Бе захвърлил карабината, затова се налагаше да импровизира. Изтича покрай дупката, през която се бе измъкнал, и спря в подножието на големите канари, които бяха използвали като стъпалата на гигантска стълба, за да се изкачат на върха на платото. Покатери се по тях с бързината на маймуна, чиято опашка гори. Когато стигна до платото, спря да си поеме дъх и да огледа терена под себе си.

Намираше се върху пещерния комплекс. Ако взривът бе пропукал скалата, можеше да полети надолу като камък.

„Може — не може… По дяволите, трябва да действам!“

Втурна се към отсрещния край на платото, който се издигаше над другия каньон. Когато приближи ръба, ръмженето на колите прерасна в бесен вой. Тъкър погледна надолу и видя двата автомобила на Харзин да се носят с лудешка скорост през каньона, светлините на фаровете подскачаха по отвесните скали.

Тъкър хукна след тях, като едва успяваше да запази равновесие. Тичаше по самия ръб. С едно око гледаше къде стъпва, с другото следеше колите. Някъде пред него се намираше краят на скалистото плато, онази част от него, която приличаше на главата на глиган. Не обърна никакво внимание на вътрешния глас, който му изкрещя да спре.

Вместо да го послуша, Тъкър затича още по-бързо. Измъкна в движение двете гранати, които бе взел от мъртвия командос. Когато стигна края на платото, клекна и се плъзна по стръмния склон, който оформяше зурлата на глигана. С периферното си зрение видя първата кола да излиза от каньона вдясно от него. Докато се плъзгаше надолу, успя да издърпа със зъби шплента на гранатата, но продължи да стиска здраво дръжката с пружината, която задействаше взривателя.

В следващия миг стигна тъпия край на зурлата и полетя във въздуха. Височината, от която падаше, бе само три метра, но въпреки това си беше опасно.

Стовари се тежко на земята, претърколи се през рамо, здраво притиснал гранатите към корема си. Когато инерцията му намаля, успя да спре и да се изправи. Хвърли първата граната към челния автомобил точно когато той минаваше покрай него.

Зад гърба му изръмжа двигателят на втория автомобил. Фаровете му го заслепиха. Тъкър се извърна и видя, че колата лети право към него. Хвърли се надясно и прелетя на косъм от бронята й. Докато падаше по гръб, успя да издърпа шплента и на втората граната, вдигна ръка и…

Бум!

Първата граната експлодира и взривната вълна блъсна ръката му. Втората граната прелетя съвсем безобидно покрай задната броня и падна в храстите. Автомобилът се отърва абсолютно невредим, продължи към изхода на каньона и бързо се скри от поглед.

Бум!

Храсталакът полетя във въздуха и вдигна облаци от прах и дребни камъчета.

„И всичко това нахалост…“

Тъкър изруга и погледна към първата кола. Цялата й дясна страна бе обхваната от пламъци. Кабината също. От нея долитаха писъци.

Тъкър хукна натам. Нямаше представа дали Харзин е в този автомобил, или се е измъкнал с другия. Имаше само един начин да провери. Скочи към другата страна на горящата кола, където пламъците не бяха толкова буйни, и отвори предната врата. Блъсна го гореща вълна, последвана от огнени езици.

Шофьорът лежеше върху волана, гърбът му гореше, кожата му почерняваше и димеше. Униформата му обаче бе на майор, а не на генерал. Същото се отнасяше и за спътника му. Вторият мъж бе поразен от шрапнели в гърдите и лицето. Той простена и сграбчи Тъкър за ръката. Извърна глава и се видя буза с раздрана кожа и овъглено око. Отвори уста, но от нея излязоха само нечленоразделни звуци.

Тъкър дръпна ръка, за да се освободи от желязната хватка на мъжа.

— Нет! — простена мъжът. — Нет!

Вдигна другата си ръка. В нея стискаше граната. Метна я през рамо на задната седалка и се вкопчи в Тъкър още по-здраво, добил допълнителни сили както от болката, така и от желанието за мъст.

Тъкър не се поколеба нито за миг и заби юмрук в лицето на руснака. Ударът запрати главата му назад и Тъкър успя най-сетне да се освободи и да побегне. Бе направил само три крачки, когато взривната вълна го удари в гърба със силата на пневматичен чук.

Всичко потъна в мрак.