Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (2)

1.

4 март, 07:42

Владивосток, Русия

Задачата му бе да не позволи ситуацията да се влоши още повече.

Не можеше да се каже, че се е захванал с кой знае колко благородно или възвишено начинание, но все пак именно тази задача му помагаше да си плаща сметките.

Свит в едно ъгълче в доковете на Владивосток, Тъкър Уейн се съсредоточи единствено върху успеха на своята мисия. Престана да обръща внимание на леденостудения вятър и биещата в лицето суграшица и насочи погледа си към мрачния, потънал в тишина зимен пейзаж от пристанищни кранове, купища контейнери и неясни очертания на кораби, хвърлили котва край кея. В далечината прозвуча сирена. Швартовите въжета, привързали корабите край брега, скърцаха и стенеха.

Обучението, което Тъкър бе преминал като рейнджър в елитния 75-и пехотен полк, изискваше от него винаги да е нащрек, но тази сутрин той повече от всякога оцени ползата от него. То му позволяваше да насочи мислите си към двата най-важни въпроса.

Първият бе свързан с пристанищния град Владивосток, който определено бе за предпочитане пред пустините на опустошения от войните Афганистан, макар Тъкър никога да не би включил толкова студено място в списъка си с желани дестинации, където да се установи след като се пенсионира.

Вторият се отнасяше до оценката на риска, или с други думи, кой би могъл да направи опит да убие работодателя му днес, къде би могъл да се скрие, какво оръжие би могъл да използва.

Когато преди три седмици се съгласи да приеме тази работа, научи, че срещу богатия руски индустриалец вече са били извършени две покушения, и нещо му подсказваше, че ще бъде направен и трети опит за убийство, при това много скоро.

Затова трябваше да е нащрек. И двамата трябваше да са нащрек.

Пресегна се и докосна своя партньор и приятел, сякаш искаше да му вдъхне увереност. Усети мускулите на белгийската овчарка да се напрягат под покритата със сняг козина. Каин бе куче, което можеше да се похвали с дългогодишна служба в армията, двамата с Тъкър бяха изпълнявали мисии още в Афганистан. Когато Тъкър напусна армията, взе белгийската малиноа със себе си. Връзката между тях бе изключително силна: всеки от двамата като че ли предугаждаше мислите на другия и те общуваха по начин, който далеч надхвърляше възможностите на езика или на жеста.

Каин се бе настанил удобно до Тъкър, ушите му бяха щръкнали, а черните му очи оглеждаха района, без да обръщат внимание на снега, който се трупаше върху кафеникавочерната му козина. По-голямата част от не особено едрото му тяло бе покрита с водонепроницаема тактическа жилетка, ушита по мярка, при това в цветовете на козината му и подсилена с кевлар. В яката на Каин бяха скрити миниатюрен безжичен предавател и камера за нощно виждане, които позволяваха на двамата да поддържат непрекъснат аудио- и визуален контакт.

Вниманието на Тъкър отново се насочи към заобикалящия ги пейзаж.

Във Владивосток бе ранно утро, слънцето не бе изгряло и на доковете цареше тишина, нарушавана единствено от провлачените стъпки на някой работник, запътил се нанякъде в сумрака. Въпреки това Тъкър полагаше всички усилия да остане незабелязан, да се слее с околността, да накара останалите да го приемат за поредния докер на пристанището.

„Надявам се, че поне за това ме бива.“

Тъкър вече наближаваше трийсетте. Беше висок, с непокорна руса коса. Бе прикрил мускулестото си тяло под широко вълнено палто, а суровия си поглед бе скрил под косматата козирка на руска ушанка.

Докосна леко с пръст темето на Каин, в отговор на което кучето махна веднъж с опашка.

„Доста далеч от дома се озовахме, Каин.“

От друга страна обаче, откъснеше ли поглед от океана, установяваше, че Владивосток не е чак толкова различен от градчето, в което бе прекарал първите седемнайсет години от живота си. Наричаше се Рола и се намираше в Северна Дакота близо до канадската граница. Всъщност ако в Съединените щати имаше място, което да прилича на Сибир, това бе именно Рола, Северна Дакота.

Като хлапе Тъкър Уейн бе прекарал безброй летни дни и нощи в каране на кану по езерото Уилоу или в къмпингуване из Норт Удс, а през зимата бе посвещавал свободното си време на ски бягане, преходи със снегоходки и риболов в дупки в леда. Детството му обаче не бе така щастливо, както би могло да ви се стори в резултат на тази идилична картина. Родителите му — и двамата учители — загинаха при катастрофа, причинена от пиян шофьор, когато Тъкър бе само на три годинки. С грижите за него се нагърби дядо му по бащина линия, но той пък получи сърдечен удар, докато ринеше сняг една сурова зима. И тъй като тринайсетгодишният по това време Тъкър не разполагаше с други близки роднини, бе поверен на приемни родители, при които остана до седемнайсетата си година, когато се възползва от ранното си съзряване и се записа в армията.

Бе натикал спомените за тези трудни години в едно от най-затънтените кътчета на съзнанието си.

„Нищо чудно, че предпочитам да общувам с кучета вместо с хора.“

Насочи вниманието си към непосредствената си задача.

В случая: предотвратяване на опит за убийство.

Огледа доковете.

„Откъде би могла да дойде заплахата? И под каква форма?“

Въпреки съветите му неговият работодател — руският милиардер и промишлен магнат Богдан Федосеев — възнамеряваше да посети пристанището в ранни зори. От седмици се носеха слухове, че докерите ще направят опит да се организират в профсъюз, и Федосеев бе дал съгласието си да се срещне с водачите на работниците — надяваше се да ги подчини на волята си. И сякаш този проблем не бе достатъчен сам по себе си, към него трябваше да се прибави и подозрението на Тъкър, че сред докерите са проникнали кавказки терористи, в чиито потенциални жертви се бяха превърнали най-видните магнати в руския Далечен изток. Което означаваше, че Богдан Федосеев се нарежда сред най-привлекателните за тях мишени.

Тъкър не се интересуваше от политика, но добре разбираше, че познанията за обществените нагласи и настроения са неразделна част от работата му. Информацията за социалния пейзаж бе също толкова важна, колкото и информацията за индустриалния пейзаж, който се простираше около него.

Погледна си часовника. Федосеев трябваше да пристигне след три часа. Дотогава Тъкър трябваше да е опознал и най-скришните кътчета на пристанището.

Погледна Каин и прошепна:

— Какво ще кажеш, приятел? Готов ли си за работа?

В отговор Каин се изправи и отръска козината си. Снегът отхвърча от тялото му и вятърът го отнесе.

Тъкър тръгна на обиколка из доковете. Каин вървеше до него.

 

 

09:54

Тъкър вече бе открил шестима от осемте работници, които подозираше, че са кавказки терористи. Другите двама си бяха взели болнични — нещо, което до този момент не бяха правили никога.

Намери подслон от вятъра във входа на един склад и огледа доковете. Пристанището кипеше от живот, навсякъде сновяха мотокари, а крановете се въртяха неуморно и трупаха контейнер след контейнер на борда на корабите, които се готвеха да отплават. Всичко това бе придружено от несекваща какофония от стържене, чукане и викове.

Тъкър извади телефона си, прегледа списъка с досиета и се спря на двамата докери, които се бяха разболели неочаквано. И двамата бяха бивши войници, служили като младши офицери в руската морска пехота. И което бе по-лошо, и двамата бяха опитни снайперисти.

В случая две и две правеше не четири, а сериозна заплаха.

Запамети лицата на двамата.

Първоначалното му намерение бе да позвъни на Юрий, началника на охраната на Федосеев, но се отказа, тъй като от това едва ли щеше да има полза. „Никога не бягам“, често казваше Федосеев. Най-лошото обаче бе обстоятелството, че Тъкър бе външен човек, натрапник, чужденец и телохранителите на Федосеев не криеха неприязънта си към него.

Мислите на Тъкър се насочиха към предполагаемия маршрут на Федосеев из доковете. Анализира местата, където Федосеев щеше да бъде изложен на най-голяма опасност, изчисли ъгъла на водене на стрелбата. Потърси вероятни позиции, които би избрал един снайперист. Имаше поне шест места, които можеха да свършат работа на един добър стрелец.

Вдигна поглед към небето. Слънцето бе изгряло, мръсно белият му диск се бе издигнал високо над хоризонта. Вятърът бе утихнал, суграшицата бе преминала в рехав бял сняг.

Лошо. Това улесняваше произвеждането на изстрел от голямо разстояние.

Тъкър погледна Каин. Знаеше, че не могат да стоят на едно място и да чакат.

— Да вървим да намерим лошите.

 

 

10:07

Шестте потенциални снайперски гнезда бяха разположени на различни места из доковете, на чиято обширна територия от над осемдесет декара се издигаха складове и кулокранове, виеха се тесни проходи и минаваха още по-тесни пътеки. Тъкър и Каин огледаха района с възможно най-голяма бързина, без да привлекат внимание, използваха различни преки маршрути и не се задържаха никъде по-дълго от необходимото.

Докато минаваха покрай входа на един склад, Каин изръмжа тихичко и Тъкър се обърна и се напрегна. Каин бе спрял на място, вперил поглед в прохода между две купчини корабни контейнери.

Тъкър зърна за миг нечия фигура, която бързо се скри. При други обстоятелства не би й обърнал никакво внимание, но добре познаваше кучето си. Нещо в движенията на непознатия или пък в миризмата му бе привлякло вниманието на Каин: може би онзи му се бе сторил прекалено напрегнат, може би позата му се бе сторила прекалено странна, а движенията му потайни. Инстинктите на Каин бяха изключително изострени след няколкото години, прекарани в Афганистан.

Тъкър извика в съзнанието си картата на доковете, замисли се за момент, после нагласи камерата на нашийника на Каин да гледа напред и нагоре и изкомандва:

— Разузнай! — Кратка и ясна команда.

Каин боравеше с речник от около хиляда думи и разбираше стотина команди с ръце, което го превръщаше в своеобразно продължение на тялото на Тъкър.

Тъкър посочи напред и показа с жест, че Каин трябва да заобиколи контейнерите от дясната им страна.

Партньорът му без колебание затича в указаната посока.

Тъкър изгледа как силуетът на Каин чезне сред сипещия се сняг, после се обърна и затича от лявата страна на контейнерите, зад които бе изчезнал подозрителният тип.

Стигна до първата пресечка, спря за миг и надникна иззад ъгъла.

Там го очакваше друга пътека.

Празна.

Хукна по нея и се озова на следващия кръстопът проходи, които тръгваха наляво и надясно. Бе попаднал в гигантски лабиринт от контейнери.

„Тук човек лесно може да се изгуби — помисли си той — и още по-лесно може да изгуби преследвания.“

Каин вероятно вече бе някъде в другия край на лабиринта, приклекнал зад някой контейнер, и оглеждаше района. Тъкър се нуждаеше от очите на своя партньор, докато вървеше из този лабиринт.

Извади усъвършенствания си сателитен телефон и натисна бутона, който извикваше на екрана образите, предавани от камерата на Каин.

На дисплея се появи фигура на мъж — изскочи между контейнерите и хукна на изток.

Добре! Много добре!

Тъкър се затича в същата посока. Видя на екрана, че Каин прави същото: следи мъжа и разузнава, както му бе наредено.

И двамата се впуснаха в лов. Мисиите им като рейнджъри обикновено бяха свързани именно с издирването на някой заподозрян. Американските рейнджъри — с много редки изключения, разбира се — не извършваха патрулни дейности и не осигуряваха хуманитарна помощ. Те потегляха на своите мисии с една-единствена цел: намери и унищожи врага.

В това имаше някаква простота, която допадаше на Тъкър.

Вярно, имаше и немалка доза жестокост, но въпреки това нещата бяха ясни и прости по някакъв свой странен начин.

Тъкър се измъкна от лабиринта от контейнери едновременно с Каин и даде знак на овчарката да дойде при него. Каин дотича и клекна в очакване на следващата команда. Беше изплезил език, очите му блестяха от възбуда.

Намираха се някъде в източния край на доковете. Точно пред тях, от другата страна на покрития с чакъл паркинг, минаваха железопътни линии, на които стояха изоставени ръждясали товарни вагони. Мишената им бе изчезнала между тях.

Зад железопътното депо се издигаше висока ограда от бодлива тел, а отвъд нея се простираха гъсти борови гори.

Не се чуваше никакъв звук, с изключение на приглушения шум, който долиташе откъм доковете.

Изведнъж Каин вдигна рязко глава и я завъртя наляво. Част от телената ограда се заклати за няколко секунди, после клатенето престана. Тъкър предположи, че някой е минал през дупка в оградата, за да влезе на територията на доковете от тази посока, използвайки прикритието на гората.

Въпросът беше защо?

Огледа периметъра вляво и видя малкия кулокран, използван някога за товарене на железопътните вагони. Този кран бе едно от шестте потенциални снайперски гнезда, които бе отбелязал наум.

Погледна си часовника. Федосеев трябваше да пристигне след шест минути. Извади от джоба на якето си малък бинокъл и го насочи към върха на кулокрана. Отначало не видя нищо, освен замъглените от сипещия се сняг очертания на стоманената кула. След миг обаче се появи неясна тъмна фигура, която се катереше бавно по стоманената стълба към платформата на върха на крана.

„Това трябва да е този, който току-що влезе през оградата. Но къде е другият, онзи, когото преследвах?“

Замисли се дали да не изпрати на Юрий кода, с който да отмени посещението на Федосеев, но дори съобщението му да стигнеше до шефа на охраната, безразсъдната смелост на милиардера нямаше да му позволи да отстъпи. Федосеев никога не отстъпваше пред лицето на каквато и да било заплаха. Богатият индустриалец щеше да потърси укритие едва след като наемниците започнеха да стрелят по него.

Подобно поведение бе типично за руснаците.

Тъкър легна по корем и огледа пространството под товарните вагони. Зърна два крака, които се движеха надясно и изчезваха от погледа му всеки път, когато се скриеха зад стоманените колела на вагоните. Нямаше представа дали това е неговият човек, но съществуваше голяма вероятност да е тъкмо той.

Посегна към кобура на кръста си и измъкна пистолет „Макаров ППМ“. Добро оръжие, макар и не любимото му.

Но, както се казва, когато си в Рим, прави като римляните.

Хвърли поглед към Каин, който се бе свил ниско до него. Очите на партньора му следяха мишената, която вървеше покрай железопътната линия и се отдалечаваше от мъжа, който се катереше на крана.

Тъкър даде кратка команда — добре знаеше, че това е достатъчно — и посочи мишената, която се движеше по земята.

— Следи!

Каин се изправи и мълчаливо се втурна към посочената му цел.

Тъкър се обърна наляво към кулокрана.

Приведе се, прекоси откритото пространство, стигна до железопътното депо, скри се зад един вагон и запълзя по насипа от чакъл, който се спускаше към канавката покрай линията. Прикритието му не бе особено добро, но му позволи да види дупката в телената ограда; разрезът бе чист, равен, направен току-що.

Кулата на крана се издигаше на стотина метра от лявата му страна. Той се претърколи, извади бинокъла и го насочи нагоре, за да открие мишената си. Убиецът стоеше на стълбата, на няколко стъпала под остъклената контролна кабина на крана. Протегна облечената си в кожена ръкавица ръка към бравата.

Тъкър обмисли възможността да го простреля на момента, но се отказа. С карабина несъмнено щеше да успее, но с пистолет едва ли. Разстоянието бе голямо, а и стоманените парапети правеха точната стрелба почти невъзможна. А и снегът се бе усилил, което допълнително намаляваше видимостта.

Погледна си часовника. Три минути преди лимузината на Федосеев да влезе през главния портал на доковете. Замисли се за миг за Каин, но реши, че има по-належаща задача.

Решавай проблемите един по един, рейнджър.

Каин ще се оправи сам.

 

 

Каин тича приведен ниско, ушите му са щръкнали, следят скърцането, което ботушите на човека пред него издават при всяка стъпка върху покрития с ледена коричка сняг. Не се отклонява нито за миг от изпълнението на поставената му задача.

Следи!

Движи се в сянката на ръждясващите вагони, следва тъмния силует в снежнобялата пелена, която става все по-гъста и по-гъста. Светът му обаче не се състои единствено от образи. Те са съвсем малка част от цялостното му възприятие, парченце от по-голямата картина.

Спира колкото носът му да попие миризмата на стъпките, оставени от мишената, да различи дъха на гумата, на кожата, на калта… Вдига глава, за да улови и понеслия се във въздуха мирис на влажна вълна, цигарен дим и пот. Подушва дори страха в солта, полепнала по кожата на неговата мишена; слухът му долавя запъхтяното й дишане.

Продължава напред, поддържа постоянна дистанция спрямо плячката, лапите му пристъпват тихо-тихо.

Докато следи човека пред себе си, започва да регистрира и анализира останалите миризми, опитва се да различи миналото от настоящето в преплелите се стари и нови миризми. Слухът му регистрира всеки вик в далечината, всяко форсиране на двигател, всяко разбиване на вълна в близкия залив. А на върха на езика си усеща вкуса на студа и зимата.

Сред целия този лабиринт от миризми и звуци има една пътека, която свети по-ярко от останалите и води към неговата плячка.

Той я следва като безшумно привидение.

 

 

10:18

Тъкър наблюдаваше своята мишена от укритието си в отточната канавка и видя как тя влиза в кабинката на кулокрана и затваря вратата зад гърба си.

И тъй като онзи вече не можеше да го забележи, Тъкър се изправи и затича към крана, като извади пистолета си в движение. Изоставил всяка предпазливост, той скочи направо на третото стъпало на стълбата и започна да се катери. Стъпалата бяха хлъзгави от сняг и лед. Ботушите му се пързаляха, но той продължи да се изкачва. Спря две стъпала под площадката. Бравата нямаше дръжка.

Той затаи дъх, вдигна пистолета и много бавно и внимателно натисна вратата. Тя започна да се отваря едва-едва.

Тъкър нямаше време да обмисли следващата си стъпка, да прецени безразсъдството в действията си. Колебанието може да те убие със същия успех, както и безразсъдната смелост.

„Ако ще умирам, по-добре да умра в движение.“

Бе нахлувал смело през безброй врати в безброй афганистански села и бункери. От другата страна винаги го бе очаквал някой, който искаше да го убие.

Сега случаят не бе по-различен.

Отвори вратата и насочи пистолета първо наляво, после надясно. Убиецът бе клекнал на две крачки от него, приведен над отворено куфарче, в което имаше снайперска пушка. Един от прозорците на кабината зад гърба му бе отворен и през него нахлуваше сняг.

Убиецът се обърна рязко към Тъкър. Изненадата на лицето му продължи не повече от милисекунда, след което той се хвърли към него.

Тъкър стреля само веднъж. Деветмилиметровият куршум с кух връх прониза челото на наемния убиец два сантиметра над носа му и го уби на място. Тялото му се строполи настрани и замря.

„Един е елиминиран…“

Тъкър не съжаляваше за това, което бе направил току-що, но все пак съзнанието му регистрира известно противоречие. Не бе вярващ човек, но намираше за особено привлекателна онази част от философията на будизма, която гласеше: живей и остави и другите да живеят. В случая обаче нямаше как да остави този човек да живее. Странно как намираше оправдание за отнемането на човешки живот, но ставаше ли въпрос за животни… убийството на животно бе съвсем друго нещо. Интересна главоблъсканица, но точно сега не бе в състояние да й посвети нито минутка.

Прибра пистолета в кобура, влезе в кабината и затвори вратата. Претърси набързо убиеца — търсеше мобилен телефон или радиостанция, но не откри нито едното, нито другото. Ако наемникът имаше партньор, двамата би трябвало да действат автономно; вероятно уговорката им бе да стрелят при първа възможност.

Погледна си часовника. Оставаха му шейсет секунди.

Федосеев щеше да пристигне точно навреме. Никога не закъсняваше.

Първостепенната задача на Тъкър бе да задържи руснака извън зоната на обстрел.

Насочи вниманието си към оръжието на убиеца — руска снайперска пушка СВ-98. Извади я от куфарчето и я огледа. Беше готова за стрелба.

„Благодаря, товариш“ — каза наум, докато прекрачваше трупа на наемника, за да отиде до отворения прозорец.

Разтвори опорите на двуногата, намести ги на перваза и насочи дулото към корабните контейнери и покривите на складовете в района на централния вход на пристанището. Опря студения приклад до бузата си, погледна през оптичния прицел и се опита да открие руснака сред снежната пелена.

— Къде си, Федосеев? — промърмори Тъкър. — Хайде, покажи се!

Миг по-късно забеляза черна сянка, която се носеше сред белия сняг. На трийсетина метра от портала лимузината намали скоростта, за да спре за проверка от охраната. Тъкър насочи вниманието си към предното стъкло на автомобила и присви пръст върху спусъка. Стори му се доста твърд, след което в паметта му изникна спецификацията на СВ-98. Оръжието не разполагаше с достатъчно огнева мощ, за да пробие бронираното стъкло на лимузината… или поне така се надяваше Тъкър.

Стреля веднъж. Гърмът от изстрела отекна оглушително в тясното пространство на кабината. Куршумът, калибър 7,62 мм, удари предното стъкло точно на мястото, където седеше шофьорът. Като допълнителна мярка Тъкър коригира прицела и стреля отново, като този път направи на сол страничното огледало. Остана доволен, когато шофьорът реагира мигновено и както би могло да се очаква, включи на задна, ускори, отдалечи се на петнайсетина метра и направи обратен завой.

След няколко секунди лимузината се бе отдалечила на стотина метра, след още мъничко изчезна в снега.

Тъкър беше доволен. Свали карабината. Федосеев се намираше в безопасност засега, но някой се бе опитал да го убие и Тъкър нямаше никакво намерение да позволи на втория убиец да се измъкне и да направи нов опит по-късно.

Извади пълнителя на карабината и го прибра в джоба си, преди да вземе сателитния телефон. Прегледа набързо изображението, предавано от камерата на Каин. Обективът обаче бе мокър, а снеговалежът ставаше все по-силен, така че не успя да види нищо, освен някакъв неясен образ.

Въздъхна и отвори друго приложение на телефона. На екрана се появи карта на доковете. На четиристотин метра западно от Тъкър пулсираше малка зелена светлинка. Това бе сигналът от джипиеса на Каин, излъчван от микрочип, имплантиран в кожата между лопатките му.

Точката не помръдваше, което означаваше, че Каин следва инструкциите. Овчарката бе проследила мишената си и сега я дебнеше, без да я изпуска от поглед.

Внезапно зелената точка изписука и леко помръдна, което му показа, че Каин е променил позицията си, вероятно за да остане скрит, но и за да не изпуска мишената от поглед. Сигналът помръдна отново, но този път се насочи на изток. Движеше се по права линия и набираше скорост.

Това можеше да означава само едно.

Вторият убиец тичаше право към Тъкър.

Той хукна надолу по стълбите, по-скоро се плъзгаше по тях, отколкото слизаше. Когато най-сетне стъпи на земята, се втурна през снежната пелена с изваден пистолет покрай железопътната линия. Не бе изминал и десет метра, когато забеляза нечия неясна фигура, приклекнала край дупката в оградата. Мишената му се провря през дупката и затича към гората.

По дяволите!

Каин се появи след две секунди, готов да се впусне подир плячката си, но щом забеляза Тъкър, спря с щръкнали уши в очакване на нови заповеди.

И Тъкър не закъсня да му ги даде.

— Настигни!

Времето за игри бе изтекло.

Каин се втурна към оградата и пое по следите, оставени от втория убиец, а Тъкър хукна подире му.

Макар да преследваше мишената си, Каин не се откъсваше и от Тъкър. Заобикаляше дърветата и прескачаше повалените дънери с лекота, без да изпуска от поглед нито плячката си, нито Тъкър.

Навлязоха в гората и шумовете откъм пристанището постепенно заглъхнаха. Някъде пред тях изпращя счупен клон. Тъкър замря на място и се приведе. Каин, който се намираше на десетина метра пред него, също спря, скри се зад един паднал дънер и насочи поглед напред.

Явно мишената им бе спряла.

Тъкър извади телефона си и погледна екрана.

На двеста метра пред тях минаваше тесен канал, който прорязваше гората. Той бе част от старото пристанище, използвано някога от руския военноморски флот. Противникът им бе бивш морски пехотинец, което означаваше, че е достатъчно предвидлив, за да си осигури маршрут за бягство, и водата му предоставяше именно такава възможност.

Какъв обаче бе планът му?

Според картата от другата страна на канала минаваше оживен път.

„Ами ако там го чака кола?

Решавай, Тъкър!“

По суша или по вода щеше да избяга мишената им?

Тъкър изшътка тихо и Каин се обърна към него. Тъкър вдигна ръка, свита в юмрук, после изправи показалеца и средния си пръст. „Проследи!“

Миг по-късно Каин вече тичаше на юг.

Тъкър се насочи на югоизток — опитваше се да се подсигури и да пресече в случай на необходимост пътя на втория убиец.

Тичаше и току поглеждаше екрана на сателитния си телефон, който показваше местоположението на Каин. Партньорът му стигна до брега на канала и спря. Мигащата светлинка остана неподвижна за секунда-две, след което започна да се движи отново, този път успоредно на канала, и да набира бързо скорост.

Това можеше да означава само едно.

Мишената им се бе качила на лодка.

Тъкър хукна, като от време на време се навеждаше или заобикаляше, за да избегне клоните на последните дървета преди канала. Изскочи от гората и се затича по голото поле. Висок насип скриваше водата от погледа му. Някъде отдясно прозвуча рев на двигател. Той се втурна натам и видя Каин също да тича по насипа.

Тъкър знаеше, че бързината му не може да се мери с бързината на кучето. Според картата каналът бе тесен, широчината му едва ли надхвърляше четири метра и половина.

„Напълно по силите му“, каза си Тъкър.

И извика:

— Свали… обезоръжи!

Овчарката сниши глава, ускори рязко, скочи от насипа и изчезна от поглед.

 

 

Каин лети, възбуден от вятъра, който роши козината му. Именно за такива моменти живее той, те са част от самата му същност, проникнала до мозъка на костите му.

Мисията му е да преследва и да залови плячката.

Предните му лапи докосват дъските на палубата, но той не спира, а продължава напред и задните му крака заемат идеалната позиция. Отблъсква се и скача към рубката.

Изострените му сетива попиват всяко късче информация.

Мирис на изгоряло машинно масло…

Смола върху полираното дърво…

Дъх на сол и миризма на страх, долитащи през отворената врата на рубката…

Проследява тази миризма, насочен към нея както от получената команда, така и от природните си инстинкти.

Втурва се през отворената врата. Вижда как мъжът се обръща към него, как настръхва от страх, а дъхът му секва от изненада.

Вдига ръка, но не за да се предпази, а за да стреля с пистолета, който държи.

Каин знае какво са оръжията и как да реагира, когато види дулото.

В мига, в който се хвърля към мъжа, той стреля.

 

 

10:33

Изстрелът отекна над водите на канала в мига, в който Тъкър стигна върха на насипа. На петнайсетина метра от него се намираше плаваща драга с централно разположена рубка, която плаваше под необичаен наклон, насочила нос към брега.

Тъкър се втурна към нея, изпълнен с мрачни предчувствия. Когато се изравни с останалата без управление драга, отскочи високо и полетя към нея. Падна тежко на задната палуба и се удари в планшира. Прониза го силна болка, но въпреки това успя да се претърколи, да коленичи и да извади пистолета си.

През отворената врата на рубката видя някакъв мъж да лежи проснат по гръб, да маха с лявата си ръка и да рита във въздуха. Дясната му ръка се намираше между челюстите на Каин. Мускулестата овчарка дърпаше мъжа ту наляво, ту надясно като парцалена кукла.

Руснакът изкрещя нещо. Познанията на Тъкър по руски бяха доста елементарни, но тонът на онзи бе достатъчно красноречив.

Махнете го от мен! Моля ви!

Тъкър пристъпи в рубката, насочил пистолета към гърдите на мъжа. После каза със спокоен глас:

— Пусни!

Каин незабавно пусна ръката на мъжа и отстъпи назад, но зъбите му си останаха оголени заплашително.

Руснакът притисна пострадалата си ръка към гърдите си, очите му бяха облещени от болка и в тях напираха сълзи. Ако се съдеше по мястото, където я бе захапал Каин, със сигурност бе счупил лакътната кост, а най-вероятно и лъчевата.

Тъкър обаче не изпитваше никаква жалост към мъжа.

Този мръсник едва не бе прострелял партньора му. На няколко крачки от него лежеше револверът му, от дулото продължаваше да излиза дим.

Тъкър пристъпи към стенещия мъж.

— Знаеш ли английски?

— Английски… да, знам английски.

— Арестуван си.

— Какво? Аз не…

Тъкър го изрита право в челото и го просна в безсъзнание.

— Е, арестът ти не е официален — добави сухо.