Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (49)

48.

7 април, 10:43

Ловен резерват „Спитскоп“, Южна Африка

Чу стъпки.

Какво пък бе станало сега?

Тъкър лежеше по гръб върху една дъска на колелца, с чиято помощ се бе пъхнал под роувъра. Измъкна се изпод него, изтри в гащеризона изцапаните си с моторно масло ръце, но не можеше да направи нищо с пръските по лицето си. Да, роувърът определено се нуждаеше от нов картер и гарнитура.

Когато се измъкна изпод колата, в лицето му грейна ослепително яркото африканско слънце и той заслони очи с длан. Над него стоеше Кристофър Нкомо. Изглеждаше разтревожен.

— Не мога да приема такъв щедър подарък — каза южноафриканецът.

Тъкър се изправи.

Каин, който се бе свил на кълбо върху сламата, се размърда. Търпеливо бе очаквал партньорът му да проумее, че не става за автомеханик.

Тъкър почеса лейкопласта върху ухото си. Шевовете бяха изправили ухото в нормалното му положение и лекарите щяха скоро да ги свалят.

Бяха изминали десет дни от корабокрушението на „Макома“. По всичко изглеждаше, че антидотът, синтезиран от доктор Буколов, се бе оказал ефективен. Мястото на катастрофата не бе заразено с ПУОП, макар властите да го наблюдаваха непрекъснато и редовно да вземаха проби. Случилото се бе представено пред медиите като най-обикновено корабокрушение в резултат на повреда в навигационната система на „Макома“ по време на силна зимна буря. Ограждането на мястото с кордон военни бе обяснено с изтичането на опасен химикал. Това бе позволило на екипите на „Сигма“ да донесат електрически пръскачки и да обработят допълнително мястото до такава степен, че то буквално бе подгизнало. Но това бе просто допълнителна предпазна мярка. Освен това версията с изтичането на химикали оправдаваше постоянното наблюдение на състоянието на околната среда.

Останалата част от екипажа на кораба, включително Буколов, се бе отървала невредима, ако не се смятат няколко счупени крайника и навяхвания. Дори Ник Пастернак, пилотът на хеликоптера, се бе отървал единствено с цицина зад едното ухо, където го бе ударил Харзин.

В крайна сметка медиите загубиха интерес към катастрофата, още повече че жертви нямаше, и продължиха да се занимават със сватбите на знаменитостите и печелившите числа от лотарията.

Животът продължаваше.

Тъкър също продължаваше напред.

Два дни след тези събития двамата с Каин кацнаха в Кейптаун. И двамата бяха покрити с шевове, охлузвания и синини и се нуждаеха от почивка, а Тъкър знаеше къде точно да отиде, за да си почине добре.

Махна на Кристофър да го последва към сенчестата веранда на къщата, построена в колониален стил. Просторният триетажен дом се намираше в отдалечено кътче на резервата за дивеч „Спитскоп“, встрани от най-посещаваните от туристите райони на парка, където самият Тъкър бе отседнал преди време и където гостите биваха поверени на грижите на пикола и сервитьори с бели костюми. Къщата била изоставена преди десетина години, прозорците й били заковани с дъски и била предадена на пълна забрава. Единствените й обитатели бяха змиите и гризачите, които трябваше да бъдат прогонени, преди да започнат възстановителните работи.

Строителите работеха почти денонощно. Скелето и стълбите скриваха по-голямата част от фасадата на къщата, която бавно възвръщаше някогашната си прелест. Прогнилите дъски бяха сменени с нови. Част от изсъхналата ливада около къщата с площ от почти два декара бе подменена с широки ивици биволска трева и сега поливните системи я напояваха обилно. До входа бяха наредени кутии с фасадна боя.

Обширният парцел от над осемдесет декара бе осеян с различни постройки, които подсказваха какъв ще е следващият етап от реновирането на имението.

Край застланата с чакъл алея обаче бе забита чисто нова табела от местно дърво, наричано „желязно“ заради изключителната си здравина. Издълбаните върху табелата думи бяха боядисани в ярки нюанси на оранжевото, бялото и черното и изразяваха надеждите и мечтите на братя Нкомо:

ЛУКСОЗНИ САФАРИ ТУРОВЕ

Тъкър мина през влажната ливада и изкачи прясно боядисаните стъпала на верандата. От тавана над главата му висяха разпределителни кутии и жици, които маркираха местата, където след време щяха да бъдат монтирани вентилатори. Каин вървеше до него, но се интересуваше повече от това да намери сянка и купичка с вода.

— Наистина, господин Тъкър… сър — продължи Кристофър, който изглеждаше унил, сякаш го водеха към ешафода, — това е прекалено щедър подарък…

— Имам достатъчно пари. Освен това престани да го наричаш подарък. За мен е инвестиция, нищо повече.

След като ангажиментите му със „Сигма“ приключиха, Тъкър с изненада откри, че в спестовната сметка, която бе открил в една банка на Каймановите острови, е постъпила солидна сума. Неочаквано щедрия жест обаче дължеше не на шефа на „Сигма“, който, в интерес на истината, му бе платил предостатъчно, а на руския индустриалец Богдан Федосеев, чийто живот бе спасил във Владивосток. Явно Федосеев държеше много на собственото си благополучие и добро здраве, а това бе намерило отражение в бонуса, който бе платил на Тъкър.

Тъкър реши да последва примера на руския богаташ и да прояви аналогична щедрост към братята Нкомо, които му бяха помогнали да оцелее, както той бе спасил живота на Федосеев. От разговорите с Кристофър по време на пътуването им до планините Гроот Карас бе научил за желанието на братята да купят старото имение и да го превърнат в свой дом, а също и в седалище на туристическа компания, която възнамеряваха да създадат.

Единственият проблем бе, че тримата братя нямаха пари. И Тъкър се намеси, за да реши този проблем.

— Ще ти върнем парите — обеща Кристофър. Тъкър знаеше, че младият южноафриканец е твърдо решен да спази обещанието си. — Но може би трябва да обсъдим въпроса с лихвата.

— Прав си. Трябва да го обсъдим. Аз предлагам нула процента.

Кристофър въздъхна, едва сега осъзнал колко напразни са усилията, които полага.

— В такъв случай президентският апартамент винаги ще бъде на разположение на вас с Каин.

Тъкър погледна напуканите дъски на тавана, олющената боя, чиито люспи наподобяваха обелки от ябълка, счупените прозорци. После хвърли към Кристофър поглед, пълен с песимизъм.

Младият мъж се усмихна.

— Е, човек не бива да губи надежда, нали? Може би някой ден…

— Обади ми се, когато завършите президентския апартамент.

— Непременно… Кога заминавате? Ще ни липсвате.

— Предвид състоянието на роувъра едва ли ще е скоро. Но след това… нямам представа кога ще се върна.

Този начин на живот му допадаше.

Красивата стара къща, която възкръсваше като феникс от пепелта на немарата, му даваше надежда. Харесваше му идеята да има местенце, където при нужда да отседне сред приятели. Макар то да не можеше да се нарече дом, можеше да е поне… крайпътна станция, междинна спирка…

Каин излочи купичката си. По муцуната му се стичаше вода. Вдигна глава и впери в хоризонта поглед, изпълнен с копнеж.

„Ти и аз, приятелю!“

Това бе техният истински дом.

Да са заедно.

Телефонът на Тъкър завибрира в джоба му и той го извади. Беше почти сигурен кой се обажда.

— Харпър, надявам се да не се обаждаш по работа.

— Тръгна си толкова набързо. Реших да проверя как я карате с Каин.

— Справяме се някак си.

— Радвам се да го чуя. Това означава, че не бихте имали нещо против малко компания.

Преди Тъкър да успее да отговори, на застланата с чакъл алея се появи черен линкълн и след секунди спря точно пред къщата.

— Предполагам, че дори да имам нещо против, вече е прекалено късно…

Вместо отговор шофьорската врата се отвори и от колата слезе млада жена с тъмносиня пола и бяла блуза. Беше висока и с дълги крака — високите токчета допълнително издължаваха и подчертаваха стегнатите й добре оформени прасци. Отметна кичур руса коса от челото си и се видя красиво лице със слънчев загар и високи скули.

Тъкър никога не я бе виждал, но въпреки това мигом я позна.

Рут Харпър.

Тъкър изправи рамене и се опита да съпостави жената пред себе си с образа, който бе нарисувал във въображението си в резултат на многобройните им телефонни разговори.

Жената пред него определено не приличаше на библиотекарка.

Единствената черта от образа й, която бе отгатнал, бяха правоъгълните очила с дебела рамка, кацнали на носа й. Те обаче й придаваха не само по-интелигентен, но и по-сексапилен вид.

Да, Тъкър никога не бе срещал подобна библиотекарка.

Извика й от верандата пред входа:

— В някои професии, Харпър, това се нарича залагане на капан или устройване на засада.

Тя сви рамене и изкачи невъзмутимо стъпалата, сякаш изобщо не бе чула думите му. Държеше малка кутия.

— Нали се обадих предварително. На юг не е прието една дама да отива на гости на джентълмен, без да го уведоми. И аз направих точно това.

— Защо си тук? — попита Тъкър, макар да се досещаше за причината на посещението й и да съзираше зад него дългата ръка на опитен манипулатор като шефа й Пейнтър Кроу.

— Първо — отвърна тя, — за да ти предам поздравите, които ти изпраща доктор Буколов, придружени от неговите благодарности.

— Той да изпраща благодарности? Доктор Буколов?!

Тя се засмя.

— Стана нов човек, откакто получи собствена лаборатория във Форт Детрик. Онзи ден дори го видях да се усмихва.

— Това е истинско чудо! Как вървят изследванията му?

— Все още са в начален стадий. Също както при човешките стволови клетки и тук могат да минат години преди да се научим как да манипулираме този уникален генетичен код за благото на човечеството.

— А във вреда на човечеството? Какво казват руснаците?

— Шефовете на Харзин в ГРУ твърдят, че нямали представа за действията му. Не знаем дали е така. В интерес на истината, руското министерство на отбраната извършва щателно разследване на дейността на ГРУ и гони от управлението всички, които са били свързани с Харзин.

— А какво прави самият Харзин? Сътрудничи ли на следствието?

Тя сложи кутийката, която носеше, на парапета на верандата.

— Не зная дали разбра, преди да си тръгнеш, но той изгуби едното си стъпало. Вероятно е паднал, след като си го прострелял, и е заразил раната с разпиления разтвор на ПУОП от контейнера. Когато разбрахме какво се е случило, нямахме друг вариант, освен да прибегнем до ампутация.

— Лошо — излъга той.

— Що се отнася до сътрудничеството му с нас… той добре разбира каква съдба го очаква в Русия, ако го върнем в родината му, затова започва да сътрудничи и да ни съобщава подробности, които ни бяха убегнали до момента. Като например името на служителя от пристанищните власти, когото е подкупил, за да не провери товара на „Макома“ при акостирането в Чикаго. Въпросният служител вече е арестуван.

„Чудесно!“

— Изглежда, че параноята на Харзин ни донесе полза. Преди да замине за Щатите той се е застраховал срещу неоторизирано проникване в лабораторията му край Казан. Трябвало е да изпраща секретен код на всеки двайсет и четири часа, в противен случай останалите там проби от ПУОП щели да бъдат унищожени. Не е искал никой друг да получи достъп до тях.

— Това означава ли, че пробите са унищожени?

— Така смятаме. Лабораторията му наистина е изгоряла до основи. Но дори да грешим, ние сме единствените, които разполагат с антидот.

— Значи всичко свърши.

— До следващия път — каза тя и повдигна вежда. — А като стана въпрос за следващия път…

— Не.

— Нямаш представа за какво…

— Не — отвърна Тъкър с тон, с който би смъмрил куче.

Тя въздъхна.

— Е, добре, значи слуховете са верни. Ще инвестирате заедно с братята Нкомо, нали? Луксозни сафари турове?

— Харпър, както винаги си изумително добре информирана.

— В такъв случай единствената друга причина, за да предприема това продължително пътуване, е за да ти предам това — каза тя и посочи кутийката на парапета на верандата. — Малък знак на признателност от моя страна.

Любопитството на Тъкър надделя и той взе кутията, отвори я и извади от нея чаша за кафе. Намръщи се на странния подарък, но само докато не обърна чашата и не видя озъбената муцуна на булдог отпред. Кучето бе с червено-бяла раирана шапка с голямо G отпред.

Спомни си всичките си опити да отгатне откъде идва акцентът на Рут Харпър и се усмихна, когато разпозна талисмана на Университета на Джорджия.

— Никога не бих предположил, че си фенка на Булдозите от Джорджия.

Тя се наведе и почеса Каин зад ушите.

— В сърцето ми винаги е имало специално кътче за домашните любимци.

От начина, по който повдигна вежди, Тъкър заключи, че няма предвид единствено четирикраките.

— Що се отнася до другия въпрос — настоя тя и се изправи, — сигурен ли си?

— Напълно!

— Напълно като… завинаги?

Тъкър се замисли.

Каин взе червената си гумена топка и я остави в краката му. Наведе глава, вдигна задницата си и хвърли изпълнен с нетърпение поглед към обширната морава.

Тъкър се усмихна, взе топката и отговори на въпроса на Харпър:

— За момента имам много по-приятни занимания.