Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (15)

14.

13 март, 14:13

Казан, Русия

В ранния следобед Тъкър стоеше в центъра на Казан, вперил поглед в бронзов монолит, увенчан с бюста на мъж с мрачно изражение. Името отдолу, естествено, бе на кирилица.

„Е, поне разполагам със собствен гид.“

— Наслади се на гледката! Това е родното място на съвременната органична химия — заяви Аврам Буколов и разпери ръце. — В Казан са работили най-великите — Бутлеров, Марковников, Арбузов…^[1] списъкът може да продължи до безкрайност. А знаеш ли кой е изисканият джентълмен, изобразен на този паметник? Сигурно си го познал вече, нали?

— Защо не ми кажете, докторе? — отвърна Тъкър.

— Това е Николай Лобачевски. Руският пионер в областта на хиперболичната геометрия. Говори ли ти нещо?

„Нищо! Ама съвсем нищо!“

Тъкър започваше да подозира, че Буколов страда от биполярно разстройство. Откакто бяха напуснали хотела в ранни зори, непрекъснато се луташе между крайна възбуда и мрачна депресия. Когато наближиха покрайнините на Казан обаче се оживи достатъчно, за да предложи да направят обиколка из Казанския институт по биохимия и биофизика.

Тъкър се съгласи по няколко причини.

Първо, за да затвори устата на Буколов.

Второ, за да огледа района на института.

Трето, за да провери дали охраната не е усилена. Но дори да очакваха появата им, противниците им бяха предпочели по-дискретен подход.

Но преди всичко Тъкър искаше да види къде точно живее или работи Аня Малинова. Надяваше се да я измъкне под прикритието на нощта.

Уткин и Каин вървяха след доктора и Тъкър. Уткин бе допрял мобилния си телефон до ухото си, опитваше се да се свърже с Аня. Говореше тихо. Нещата можеха да бъдат и по-лесни, но се оказа, че Аврам Буколов няма представа нито къде се намира кабинетът на дъщеря му в института, нито къде е жилището й.

„Никога не съм идвал тук“, повтаряше той, като явно едва се удържаше да не се разплаче, очевидно разтревожен за дъщеря си.

Тъй като не смяташе, че Буколов ще е достатъчно любезен, Тъкър реши, че е най-добре Уткин да позвъни в института и да се опита да открие Аня Малинова.

Най-накрая лаборантът свърши разговора и повика Тъкър и Буколов.

— Имаме проблем.

„Разбира се, че имаме проблем.“

Буколов сграбчи ръката на Уткин.

— Да не се е случило нещо с Аня?

— Не, всичко е наред. Просто тя не е тук.

— Как така? — попита Тъкър. — Къде е?

— В Кремъл.

Тъкър пое дълбоко дъх.

— Тя е в Москва?!

Уткин размаха ръце.

— Не, не. В Казан също има Кремъл. Намира се на километър оттук, на брега на Волга. — И посочи някъде към реката.

— Какво прави там? — попита Тъкър, като с облекчение си пое дъх.

— Ама разбира се! — възкликна Буколов. — Отишла е да види архивите!

Гласът му прозвуча възбудено, достатъчно високо, за да привлече вниманието на минаващ наблизо служител от охраната на института. Тъкър не искаше да привличат излишно внимание, затова поведе двамата руснаци обратно към хотела в центъра на града.

Буколов продължи:

— Спомена ми, че е открила нещо — обясни той и поклати глава, сякаш се опитваше да намести някое зъбно колелце. — Забравих да ви кажа. Каза, че било нещо, което ще ми потрябва. Било много важно.

— Какво по-точно? — попита Тъкър.

Докторът го погледна. Очите му блестяха.

— Дневникът на покойния, великия Паулос де Клерк.

— Кой е той?

— Всяко нещо с времето си. Но Де Клерк може да ми предостави последното парченце, от което се нуждая, за да наредя целия пъзел.

Тъкър реши за момента да не разпитва повече, така че насочи вниманието си към Уткин.

— Кога ще се върне в института?

— След три-четири дни.

— Не можем да чакаме толкова дълго! — възкликна Буколов.

Този път Тъкър бе съгласен с него.

Уткин също кимна.

— Доколкото разбрах обаче, мерките за сигурност в института са много по-строги, отколкото тези в Кремъл. В института има охрана на всеки вход, достъпът е с магнитни карти, навсякъде има охранителни камери…

„В такъв случай ще трябва да измъкнем Аня от Кремъл.“

 

 

15:23

След час Тъкър се включи в една туристическа група, тръгнала на обиколка из Казанския кремъл. Той и още неколцина посетители бяха отделени от основната група и поверени на грижите на говореща английски блондинка, която бе висока метър и петдесет и непрекъснато се усмихваше, но говореше така, все едно се кара.

— Не се разпръсквайте! — извика тя и им махна с ръка напред. — Минаваме през южния вход на Кремъл. Както можете да се досетите от масивните стени, под които минаваме, това е било крепост. Част от укрепленията, които виждате, са на над шестстотин години.

Тъкър се огледа. Вече бе проучил най-подробно местния Кремъл, бе преровил различни сайтове в интернет, бе направил справки в Гугъл, бе прочел разни сайтове за пътешествия. В главата му вече бе започнал да се оформя план за действие, но искаше да огледа мястото предварително.

— Намираме се на улица „Шейнкман“ — обясни гидът, — главната улица в Кремъл, наречена на бележития революционер Яков Семьонович Шейнкман, разстрелян от контрареволюционерите през 1918 година. Над вас се издига Спаската кула, тоест Кулата на Спасителя. Тя е една от тринайсетте кули в Казанския кремъл. Имената им по посока на часовниковата стрелка са…

Това бе една от последните туристически обиколки за деня. След нея оставаха още две. Тъкър бе оставил Уткин и Буколов. Беше оставил Каин да наблюдава и двамата. Уткин трябваше да свърши нещо важно.

Тъкър престана да обръща внимание на монотонния монолог на гида и се съсредоточи върху запаметяването на картата на крепостта и сградите в нея. Бе разглеждал Московския кремъл два пъти и той наистина му се бе сторил величествен. Казанският не изглеждаше чак толкова впечатляващо.

Заобиколен от всички страни от високи бели стени, увенчани с кули и кулички, Казанският кремъл — представляваше пъстра смесица от различни архитектурни стилове: от грубоватата практичност на средновековните казарми до пищното великолепие на източноправославните храмове. Още по-внушително изглеждаше огромната джамия със син купол и устремили се към небето минарета, покрити с керамични плочки.

През следващите четирийсет и пет минути Тъкър продължи да разглежда забележителностите на Казанския кремъл. Беше си същински лабиринт от калдъръмени улички, скрити вътрешни дворове и алеи, над които се издигаха вековни дървета. Тъкър положи искрени усилия да се наслади на старинната прелест на това място, макар да го оглеждаше и с очите на войник. Мислено отбелязваше местоположението на охранителите, слепите зони на камерите, маршрутите за бягство.

Когато приключиха с обиколката, получиха възможността през следващия половин час да се разходят свободно из достъпните за посетители места и дори да направят снимки. Тъкър заставаше ту на едно, ту на друго място и засичаше колко пъти за това време покрай него ще минат охранители или посетители.

„Трябва да стане“, помисли си той.

Телефонът му най-сетне иззвъня. Беше Уткин. Съобщението му бе кратко и ясно.

— Готови сме.

Тъкър тръгна към хотела с надеждата всичко да мине добре. Трябваше да действа бързо и ловко. Една грешка можеше да му коства всичко.

 

 

16:14

Тъкър погледна Каин и кимна одобрително.

Овчарката се бе настанила върху едно от леглата в хотелската стая, облечена в тактическия си елек „Сторм К9“, но върху него имаше чисто нов памучен елек в тъмносиньо с надпис на кирилица. Стоеше й добре, а и тя като че ли се чувстваше удобно в него. На елека пишеше КАЗАНСКИ КРЕМЪЛ К9.

— Браво, Уткин — похвали го Тъкър. — Можеш да започнеш нова кариера като шивач.

— Честно казано, купих елека от един магазин за домашни любимци наблизо, а буквите са термолепени.

Тъкър се взря по-отблизо и видя, че една от буквите леко се е отлепила.

— Ще я оправя — обеща Уткин и свали елека от Каин.

Не бе идеалното прикритие, но предвид обстоятелството, че Уткин бе работил с помощта единствено на открити в интернет снимки на охраната на Казанския кремъл, Тъкър трябваше да признае, че се е справил повече от добре. Освен това прикритието на Каин трябваше да издържи съвсем кратко, и то под прикритието на нощта.

Докато Уткин оправяше разлепената буква и нанасяше последни корекции върху дрехите, които Тъкър бе свалил от мъртвия войник от Спецназ, бившият рейнджър се обърна към Буколов.

— Успяхте ли да се свържете с Аня?

— Най-после! Да. И тя ще бъде готова както пожелахте.

— Добре.

Забеляза колко блед изглежда Буколов, не пропусна и изцъкления му поглед. Докторът очевидно се притесняваше за дъщеря си. Като че ли обстоятелството, че бе чул гласа й, само бе засилило опасенията му.

Тъкър седна до него на леглото, тъй като реши, че няма да е зле да го разсее малко.

— Разкажете ми нещо повече за тези документи, които търси Аня. Успяла ли е да ги открие?

Лицето на Буколов светна като на баща, който се гордее с детето си.

— Да, успяла е!

— Кой е този Де Клерк и защо дневникът му е толкова важен?

— Ако се опитвате да изкопчите нещо от мен…

— Ни най-малко. Просто съм любопитен.

Това като че ли удовлетвори Буколов.

— Какво знаете за Бурските войни?

— В Южна Африка? — Тъкър се намръщи, изненадан от насоката, която взимаше разговорът. — Само най-основното.

— В такъв случай ще започна по-отдалеч, за да разберете контекста. С две думи, Британската империя решила да се настани в Южна Африка, но бурските фермери не били съгласни и се стигнало до война. Тя била жестока, кръвопролитна и двете страни проявили нечувана жестокост, включително създаването на концентрационни лагери и провеждането на масови екзекуции. Паулос де Клерк обаче не бил само войник, но и лекар. Бил доста интересен и интелигентен човек. Но не това привлече вниманието ми към него и не това е причината неговият дневник да е от такова значение за моите изследвания.

Буколов замълча и се огледа, сякаш проверяваше дали някой не ги подслушва. Наведе се напред и подкани с ръка Тъкър да се приближи към него.

— Освен всичко останало Паулос де Клерк е бил и ботаник. — Буколов му, намигна. — Схващате ли?

Тъкър не отговори.

— В свободното си време, или с други думи, когато не е бил нито войник, нито лекар, той изучавал южноафриканската флора. Направил стотици изключително подробни рисунки, които придружил с обстойни бележки. Трудовете му могат да бъдат открити в библиотеките на научноизследователски институти, университети и дори природонаучни музеи из целия свят.

— Включително и тук, в архивите на Кремъл? — попита Тъкър.

— Да. Градът се е славил като център на науката и образованието много преди основаването на Казанския институт по биохимия и биофизика. Руските царе — като започнем още от Иван Грозни, който построил тукашния кремъл — събрали хиляди томове книги в подземията му. Тук има огромни библиотеки и архиви, които за съжаление не са каталогизирани напълно. Посветих дълги години на събирането на информация за Де Клерк, откривах я късче по късче на различни места в Европа и Русия. А най-ценната информация открих именно тук, под носовете на нашите врагове. Разбирате ли защо тя е толкова важна?

— Не, не съвсем.

Ако трябваше да е искрен, не разбираше абсолютно нищо, но предпочете да замълчи.

Буколов се облегна назад, изсумтя и махна с ръка.

Тъкър явно нямаше да изкопчи от него нищо повече. Поне за момента.

Уткин го повика и отново облече елека на Каин.

— Това би трябвало да стане.

Тъкър си погледна часовника.

Щеше да успее да се включи в последната туристическа обиколка за деня.

Бързо облече военната зимна куртка, обу черни ботуши и нахлупи тъмносинята фуражка, която Уткин бе купил от един магазин за армейски излишъци наблизо. Помоли го да сравни облеклото му със снимките на охранителите, които бе направил в Кремъл.

— Става — заключи лаборантът, макар гласът му да не прозвуча кой знае колко убедително.

Нямаше значение. Бездруго не разполагаха с повече време.

Тъкър се обърна към партньора си, който махна с опашка.

— Време е да действаме, другарю Каин.