Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (35)

34.

21 март, 05:16

Планините Гроот Карас, Намибия

Кристофър събуди Тъкър още по тъмно. Бившият рейнджър мигом застана нащрек, мускулите му се напрегнаха, тревога разкъса паяжината от сънища, оплела съзнанието му.

— Всичко е наред! — увери го южноафриканецът. — Нали поиска да те събудя преди изгрев.

— Да, да…

Измъкна се от спалния чувал и грабна винтовката AR-15, която лежеше до него.

Буколов се събуди и изсумтя:

— Какво става?

— Нищо, докторе, нищо — успокои го Тъкър. — Спете.

— Само ако вие двамата престанете да тропате като слонове — отвърна той и им обърна гръб.

Очите на Аня проблеснаха в сумрака, насочени към него, но тя също се извърна.

Тъкър излезе, следван по петите от Каин, и се озова в обятията на утринния хлад. Затропа с крака, за да стимулира кръвообращението си, а Каин се втурна към един храст и вдигна крак.

Когато овчарката се върна, Кристофър попита:

— Накъде ще тръгнете и колко далеч ще отидете?

Тъкър посочи на изток.

— Ще огледаме на няколко километра. Ще отидем пеша, така ще сме по-тихи от роувъра. Ще огледаме за препятствия между това място и координатите, които търсим. Ако всичко е наред, ще продължим с джипа. Би трябвало да се върнем преди обяд. Ако някой от нас се сблъска с проблем, ще търси другия по радиостанцията.

— Разбрано.

— Роувърът да е готов за тръгване. Бягай, ако се наложи. Не стреляй, освен ако нямаш друг избор.

— Бих предпочел да дойда с…

— Знам. Но някой трябва да остане да охранява Аня и Буколов. Затова сме тук. Те са по-важни от мен.

— Не съм съгласен. Всеки живот е еднакво ценен в очите на Бог.

Тъкър знаеше, че е глупаво да спори с младия южноафриканец. Надяваше се само, че ако се стигне до престрелка, Кристофър ще постави своя ценен живот над живота на враговете си.

След като разпределиха задълженията си, Тъкър облече Каин с тактическия му елек, провери внимателно карабината и затъкна в колана си 44-калибров револвер „Смит & Уесън“ с къса цев. Като допълнителна предпазна мярка, в случай че срещне отряд бунтовници, реши да вземе и нещо, което да вдигне повечко шум. Затова измъкна блокче пластичен експлозив от резервите им и го пъхна в страничния джоб на панталоните си.

„Това би трябвало да свърши работа.“

След като се приготвиха, двамата с Каин тръгнаха по пътеката, прокарана от дивите животни, която се спускаше по стръмния северен склон на хълма и отвеждаше към малка долина. Релефът на планините Гроот Карас бе фантастичен и уникален, също като пустинята, която ги заобикаляше. Сателитните снимки създаваха впечатлението, че нечия гигантска ръка е изляла разтопен метал върху планинските склонове: причудливи скални образувания се издигаха към небето и се преплитаха едно в друго, образувайки лабиринт от надиплени каменни гънки, над които се издигаха скалисти плата и се спускаха стръмни клисури, осеяни с големи кръгли камъни.

Не беше чудно, че бунтовниците и бандитите бяха избрали именно този негостоприемен терен за своя база. Скрити в планините Гроот Карас, те бяха трудни за откриване и още по-трудни за ликвидиране. В партизанските войни важеше с пълна сила златното правило, което доминираше и света на недвижимите имоти: местоположението, местоположението и пак местоположението.

Тъкър продължи на изток, като не пропусна да огледа подробната топографска карта, за да прецени накъде да поеме, за да излезе успоредно на черния път, по който бяха дошли, но без да бъде забелязан от някой автомобил. Искаше да провери района за капани, заложени от бракониерите, или за лагери на бунтовниците. Не искаше да се натъкнат на някоя неприятна изненада, когато минат оттук с роувъра.

Освен това разчиташе много на Каин, който бе екипирал с тактическия му елек „Сторм К9“.

Овчарката отлично допълваше собствените му очи и уши.

„Обиколи! Огледай! Върни се!“

Това бяха командите, които Каин чуваше непрекъснато, докато напредваха из лабиринта от скали, храсти и пясъци. Овчарката вървеше безшумно и проучваше всяко скрито кътче, всеки процеп в скалите. Спускаше се по склоновете, надзърташе над скалните гребени, завираше се в каньоните без изход, подушваше входовете на пещерите, а от време на време се връщаше при Тъкър, за да му покаже, че всичко е наред.

Когато грейнаха първите лъчи на слънцето, бяха изминали около пет километра. Тъкър си представи как слънцето изгрява над пустинята Калахари в далечината, как пламва морето от пясък в подножието на планините, след което светлината озарява самите планински склонове. Спря, за да пийне вода, като даде и на Каин. Провери местоположението си с помощта на компаса и го отбеляза върху картата.

Изведнъж Каин рязко вдигна глава от сгъваемата купичка за вода. Тъкър замръзна, вперил поглед в овчарката. Каин наклони глава наляво, сетне надясно и пристъпи няколко крачки напред.

Макар да не бе чул нищо, Тъкър имаше безгранична вяра в инстинктите на Каин. Събра тихичко багажа им и метна раницата на гръб.

— Води! Разузнай! Тихо!

Походката на овчарката бездруго бе тиха, но тази команда я направи изключително безшумна. Каин забърза напред, а Тъкър остана на пет крачки зад него. Каин стъпи предпазливо върху един песъчлив рид и започна да подскача от камък на камък, като внимаваше да не предизвика лавина от песъчинки, която да издаде местоположението им.

Тъкър следваше примера му.

Когато стигна върха на рида, Каин приклекна и замръзна. Напрегнатият му поглед и ъгълът на ушите му подсказаха на Тъкър, че партньорът му е открил източника на шума, който бе чул преди малко.

Тъкър легна по корем, пропълзя последните няколко педи и надникна.

Под тях се простираше долина с формата на ветрило, дълга не повече от триста-четиристотин метра. Далечният й край се губеше в клисурите, които пресичаха високо равно плато. Мястото притежаваше чудесен потенциал да се превърне в база на бунтовници или в убежище на бракониери и бандити. Беше закътано, лесно за отбрана и предлагаше няколко маршрута за бягство.

Сякаш по поръчка от близкия черен път свиха два черни пикапа и навлязоха в долината. Минаха точно под тях и Тъкър видя, че от каросериите им стърчат картечници, монтирани на триноги. Настръхна. Нямаше представа дали са бунтовници, или обикновени бандити, но това всъщност нямаше значение — бяха прекалено сериозна въоръжена сила за малката им група.

Бе видял достатъчно.

„Да, а те се намират точно там, където най-малко искам.“

Проследи с поглед автомобилите, които минаха покрай позицията му, и видя как изчезват в една от клисурите. Изчака още няколко минути, за да се увери, че няма да се върнат. Когато прецени, че опасността е отминала, двамата с Каин се спуснаха в долината и отидоха до мястото, откъдето се бяха появили пикапите. В подножието на нисък склон откриха останките на все още топъл лагерен огън, разположен недалеч от черния път. Откриха и покритите с мухи останки на убита и разфасована на място антилопа.

Тъкър приближи лагерния огън. Заемаше малка площ, а слоят пепел бе дълбок само няколко сантиметра. Това означаваше, че мястото се използва рядко. Тоест че не е редовна база на бунтовниците.

„В такъв случай просто са минавали оттук. Вероятно са излезли на лов, преди да се приберат в основната си база, разположена доста по-навътре в планините.“

— Да се надяваме, че е така — промърмори той.

Погледна си часовника и реши, че е време да се връща при останалите.

Каин, който стоеше до него, изведнъж изръмжа и настръхна.

Тъкър го погледна…

И чу ново ръмжене, но то не идваше от Каин.

Погледна към черния път и видя няколко пъстри сенки — глутница кучета. Ако се съдеше по заоблените им уши и петнистите им хълбоци, това бяха африкански диви кучета, Lycaon Pictus, вторият по размери хищник от семейство кучета, достигащ тегло трийсет и пет — четирийсет килограма. Тъкър се бе запознал предварително с всички опасни изненади, които природата би могла да му поднесе по тези места. Знаеше, че тези животни имат най-голяма сила на захапката спрямо размерите си сред всички месоядни. Предпочитаното място, което атакуваха, бе коремът на жертвата.

Сведе поглед към купчината останки. Явно миризмата бе привлякла кучетата насам. Допреди малко обаче глутницата бе останала скрита някъде, уплашена от големия брой хора и пикапите. Сега обаче, след като този сериозен противник си бе отишъл, глутницата нямаше никакво намерение да позволи един човек и една овчарка да отмъкнат плячката й.

Тъкър бързо отстъпи назад, като повика и Каин. Свали карабината и я насочи към глутницата.

Не искаше да стреля — не защото това бяха кучета, а защото бунтовниците със сигурност щяха да чуят изстрелите и най-вероятно да се върнат, за да проверят какво става.

Продължи отстъплението си с надеждата кучетата да не ги преследват, след като видят, че не ги предизвикват с поведението си. По-голямата част от глутницата се нахвърли върху храната. Разнесе се джафкане и скимтене, придружени от бутане и недоволен лай.

Две кучета обаче не обърнаха никакво внимание на останките — очевидно предпочитаха прясното месо и хукнаха след Тъкър и Каин. Първото настигна Тъкър и скочи към слабините му. Той обаче очакваше подобна атака, замахна с карабината и заби рязко приклада в черепа му. Кучето падна, опита се да се изправи, но се олюля замаяно. Беше мъжко.

Женската се поколеба, изненадана от внезапната атака, отскочи встрани, после оголи зъби и космите по гърба й настръхнаха. Каин, който следеше всяка нейна стъпка, започна да ръмжи.

Тъкър знаеше, че африканските диви кучета се различават от останалите представители на семейството. При тях водач на глутницата неизменно бе женска, а не мъжкар.

Пред тях стоеше именно водачът.

Сякаш за да потвърди това, женската излая призив за помощ. Няколко кучета от глутницата вдигнаха окървавени муцуни от останките на антилопата.

Тъкър знаеше, че бягството не е вариант. Глутницата щеше да ги настигне за секунди. Трябваше да реагират, да отвърнат, преди да се е събрала цялата глутница, а това означаваше да елиминират женската.

Въпреки това не смееше да стреля, тъй като гърмежът щеше да отекне надалеч и да стигне до вражески уши.

Той обаче разполагаше и с друго оръжие.

Посочи женската и каза:

— Дръж!

 

 

Каин пристъпва напред още преди партньорът му да е изрекъл командата. Очаква тази заповед и напада мигновено. Цялото му същество е изпълнено с гняв и агресия, провокирани от кучката срещу него. Подушил е настървението й, разчел е в позата й желанието да ги прогони от територията, която смята за своя, чул е заплахата в ръмженето й.

Тя не отстъпва, а скача към него в мига, в който връхлита и той.

Сблъскват се силно, гърди в гърди, опитват се да забият зъби един в друг, но не успяват да захапят нищо, освен въздух и козина. Падат на земята, вкопчени заедно, но Каин е отгоре, а тя отдолу.

Тя се извърта бързо, рязко, цели се в беззащитния му корем. Захапва силно, но зъбите й не откриват плът, а кевларен елек. Каин се възползва от объркването й и се измъква. Хвърля се към нея, захапва едното й ухо и го разкъсва.

Тя отскача назад.

Сега вече е предпазлива.

А Каин подушва страха й.

Изръмжава отново, като този път звукът сякаш идва от цялото му същество. Ушите му са присвити, космите по врата и гърба му трептят от напрежение. Разкрачва широко предните си крака, предизвиква я. От оголените му зъби се стича слюнка, примесена с кръвта й.

Това е достатъчно.

Тя отстъпва, смутена от позата му, от здравината на фалшивата му кожа.

Прави крачка назад, после още една.

Каин получава нова команда, която надделява над обзелия го гняв.

Ела! Върви след мен!

Той се подчинява и тръгва назад, но без да откъсва поглед от нея: продължава да я предизвиква, докато тя не се скрива от погледа му.

* * *

Тъкър побърза да се отдалечат от мястото, на което бяха лагерували бандитите, и забави крачка чак след няколкостотин метра. Спря само колкото да прокара длан по козината на Каин. Овчарката изглеждаше невредима, с изключение на няколко липсващи кичурчета козина.

Както се бе надявал, подсиленият с кевлар тактически елек на Каин не само го бе защитил, но и бе уплашил женската, която бе останала изненадана от непознатата материя. Затова се бе зарадвала на оттеглянето им от мястото на схватката.

Тъй като вървяха по обратния път, напредваха доста по-бързо. Стигнаха в лагера малко преди обяд и бяха посрещнати сърдечно от Кристофър и Аня.

Буколов изсумтя, но думите му прозвучаха изненадващо искрено:

— Радвам се, че сте живи.

Докато Аня и Буколов приготвяха студения им обяд, Тъкър разказа на Кристофър за срещите им с бунтовниците и дивите кучета.

— Извадили сте късмет да се отървете невредими от тази гладна глутница, господин Уейн. Да се надяваме, че сте прави по отношение на бунтовниците, и да приемем, че просто са минавали оттам. Покажете ми докъде сте успели да картографирате, за да планираме откъде да минем, за да избегнем евентуални неприятности.

След половин час всички се надвесиха над картите. Кристофър и Тъкър бяха начертали най-безопасния маршрут, който да ги отведе до координатите на Де Клерк. Това обаче решаваше само един от проблемите, пред които бяха изправени.

— Озовем ли се тук — каза Тъкър, — ще трябва да открием това природно образувание, за което споменава Де Клерк, нещо с формата на глава на глиган, разположено в непосредствена близост до водопад.

Обърна се към Аня и Буколов, тъй като знаеше, че те познават дневниците на Де Клерк по-добре от всеки друг.

— В записките си, посветени на обсадата, Де Клерк споменава ли още нещо за този водопад? Става ли ясно каква е височината му например?

— Не — отвърна Буколов.

— А разбира ли се дали е захранван от извор, или от сезонни дъждове?

Аня поклати глава.

— Де Клерк описва доста неясно маршрута на тяхната част през планините.

— В такъв случай, когато стигнем там, ще трябва да проверим всяко поточе и всяко ручейче с надеждата да открием този водопад.

Кристофър се замисли и каза:

— Наближава краят на дъждовния сезон. Планините ще са пълни с ручейчета и водопади. Което е и добре, и зле. Лошото е, че ще трябва да проверим прекалено много места.

Което означаваше, че търсенето може да отнеме доста време…

Тъкър си представи как Фелис наваксва изоставането си.

С колко ли време разполагаха?

— А защо е добре? — попита Аня.

— Теренът тук е много труден и суров. В резултат реките рядко променят руслата си. Всяка година водата минава през едни и същи места. Ако вашият човек пише за някакъв водопад, най-вероятно този водопад ще го има и сега.

— Е, значи няма да търсим игла в купа сено — каза Тъкър. — Водопадът е някъде там.

Това бе малка утеха, но в тази пустош, отдалечена на стотици километри от всяка цивилизация, бе най-доброто, на което можеха да се надяват.

Тъкър сгъна картите и каза:

— Да тръгваме!