Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (7)

6.

8 март, 06:55

Транссибирският експрес

Следващата сутрин Тъкър пристигна пет минути преди уречения час и установи, че Фелис вече се е настанила на една от масите в задната част на вагон-ресторанта. Целият салон бе на тяхно разположение, макар и не за дълго. По това време на годината слънцето все още не бе изгряло, но хоризонтът на изток розовееше.

Тъкър седна срещу нея и каза:

— Май сте от ранобудните.

— От малка обичам да ставам рано. Това побъркваше родителите ми. Между другото, поръчах кафе и за двамата. Нали нямате нищо против? Колкото и да съм ранобудна, чувствам се много по-добре, след като взема сутрешната си доза кофеин.

— И аз съм същият.

Сервитьорът се появи с поднос с две големи чаши кафе, над които се вдигаше пара, и зачака да вземе поръчките им. Фелис се спря на най-близкото подобие на традиционната английска закуска, което успя да открие. Сервитьорът кимна одобрително, явно оценил по достойнство добрия й апетит. Тъкър избра омлет с препечен черен хляб.

— Вие сте собственикът на онова голямо куче, нали? — попита Фелис. — Онова, което изглежда по-умно от повечето пътници в този влак.

— Не бих използвал думата собственик, но, да, кучето е с мен — отвърна Тъкър и разказа легендата за епилепсията. — Не зная какво щях да правя без него.

Това бе самата истина.

— За къде пътувате?

— Взех билет до Перм, но не съм сигурен, че ще стигна до там. Тук има толкова много места, които искам да видя. Можем да слезем по пътя и да посетим някое от тях. А вие?

Тя се усмихна дяволито.

— Това покана ли е?

Той сви рамене, жест, в който нямаше и намек за покана, но това само накара Фелис да се усмихне по-широко.

Тя обаче смени темата с по-безопасна.

— Аз отивам в Москва. Имам среща с приятелки от студентските години.

— Тук ли сте учили?

— Божичко, не! В Кеймбридж. История на изкуството и хуманитарни науки. Hinc lucem et pocula sacra и прочие. Тук получаваме просвещение и безценни знания, както гласи девизът му. Малко е претенциозен, не смятате ли? Две от приятелките ми се преместиха в Москва миналата година. Ще си организираме нещо като малка среща на випуска.

— В Хабаровск ли се качихте?

— Да. Едва не ме прегазиха на паркинга. Някаква голяма черна кола.

— Да, спомням си, че изсвири клаксон и настана някаква суматоха. Какво всъщност се случи?

— Бяха трима, облечени като агенти на КГБ от съветската епоха. Изглеждаха доста страховити. Бяха много груби, вървяха по перона, сякаш гарата е тяхна… показваха някакви значки…

Тъкър положи усилие, за да прикрие изненадата си.

— Сигурно са били от полицията. Издирвали са някого.

Тя отпи глътка кафе. Изражението й изразяваше презрение към тримата агенти.

— Вероятно.

— Не са издирвали вас, нали? Надявам се, че не закусвам в компанията на международен крадец на произведения на изкуството?

Тя се засмя и отметна глава назад и леко встрани.

— Ау! Разкрита съм! Спрете влака!

Тъкър се усмихна.

— Според пътеводителя, с който разполагам, Галерията на Федотов в Хабаровск задължително трябва да бъде посетена от всеки уважаващ себе си познавач на изкуството. Това важи с особена сила за завършилите история на изкуството в Кеймбридж. Аз лично искрено съжалявам, че я пропуснах. А вие успяхте ли да я видите?

Тя кимна с блеснал от вълнение поглед.

— Наистина е невероятна! Съжалявам, че не разполагах с повече време. Трябва да се върнете някой път и непременно да я разгледате. А вие, господин Уейн, каква е вашата тайна? С какво се занимавате, когато обикаляте из Сибир?

— Аз съм международен крадец на произведения на изкуството — отвърна той.

— И аз си помислих същото.

Той потупа джоба на якето си и каза:

— Извинете — Извади телефона си и погледна екрана. — Съобщение от брат ми.

Отвори приложението, с чиято помощ можеше да прави снимки, и засне Фелис, без тя да заподозре нищо. Продължи да се взира в екрана още няколко секунди, престори се, че пише отговор, после прибра телефона в джоба си.

— Съжалявам. Брат ми ще се жени идния месец и иска от мен да организирам ергенското му парти. А годеницата му се притеснява купонът да не стане прекалено щур.

Фелис повдигна вежда.

— Има ли подобна опасност?

— Абсолютно!

— Мъже! — каза тя, засмя се, пресегна се през масата и го потупа лекичко по ръката.

 

 

08:35

След като закусиха и разговаряха още половин час, се разделиха с обещанието да обядват или вечерят заедно преди влакът да пристигне в Перм.

Щом се прибра в купето си, Тъкър извади сателитния си телефон и набра номера, който му бе дал Пейнтър Кроу. От другата страна вдигнаха веднага.

— Тъкър Уейн, предполагам? — каза женски глас.

— Рут Харпър?

— Същата. — Говореше бързо и отривисто, но не и грубо. С отчетлив южняшки акцент. — Какво имаш за мен?

— Няма ли да започнеш с приятно ми е да се запознаем или как си, какво правиш?

— Приятно ми е да се запознаем! Как си? Какво правиш? Достатъчно ли е сърдечно и любезно?

— Ще свърши работа — отвърна Тъкър.

Докато крачеше неспокойно в тясното купе, Тъкър се опитваше да си представи как ли изглежда Рут Харпър. Гласът й звучеше младежки, но се усещаха и по-твърди нотки, което предполагаше известен житейски опит. Най-вероятно… трийсет и няколко — четирийсет. От друга страна обаче хората в „Сигма“ бяха служили в армията, което означаваше, че житейският опит може да е резултат от уроци, които е получила съвсем млада… можеше да означава, че е съзряла рано-рано под вражески обстрел. Гласът й звучеше делово, затова си я представи с тъмна коса и очила, досущ като опитна библиотекарка.

Усмихна се мислено на образа, който бе изградил.

— Каква е оценката ти за ситуацията? — попита тя.

— Мисля, че имам опашка.

— Защо смяташ така, капитан Уейн? — Гласът й прозвуча загрижено, но в него се прокрадваше и сянка на съмнение.

— Казвай ми Тъкър — отвърна той и й разказа за мъжете с кожените палта на гарата в Хабаровск и твърдението на Фелис, че показвали значки.

— Но не са, така ли? — попита Харпър.

— Показваха само някаква снимка. Сигурен съм. Освен това тя твърди, че е посетила Галерията на Федотов в Хабаровск. А галерията е затворена за ремонт поне от един месец.

— И откъде знаеш това?

— Когато човек пътува с влак, няма кой знае какви забавления освен да спи и да чете туристически брошури.

— Нещо друго в нея да ти се е сторило подозрително?

— Красива е и ме намира за привлекателен.

— Това определено е странно. Смяташ, че не е с всичкия си?

Той се усмихна на деловия й тон.

— Много смешно.

Реши, че Рут Харпър би могла — би могла — да му допадне.

— Откъде е акцентът ти? — попита я той. — От Тенеси?

Тя не обърна никакво внимание на опита му да я въвлече в личен разговор, но от раздразнението в думите й той заключи, че предположението му за Тенеси е далеч от истината.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за нея — каза тя. Очевидно не искаше разговорът им да излиза извън професионалните рамки.

Тъкър изложи цялата информация, с която разполагаше: име, следване в Кеймбридж, приятелки в Москва.

— Имам и снимка. Предполагам, че вашите компютърни гении разполагат с програма за разпознаване на лица.

— Разбира се.

— Изпращам ти я.

— Добре. А сега се въоръжи с търпение. Ще ти се обадя скоро.

Наистина не се забави — обади се след четирийсет минути.

— Инстинктът не те е подвел — започна без предисловие. — Само че не е обикновена опашка, а наемник на свободна практика.

— Да, сигурен бях, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина — промърмори Тъкър. — Разказвай.

— Истинското й име е Фелис Нилсон, но пътува като Фелис Йохансон. Шведска гражданка. На трийсет и три години, родена в Стокхолм в заможно семейство. Не е завършила Кеймбридж, а университета в Гьотеборг, където е защитила магистратура по история на изкуството. Тук нещата стават много интересни. Половин година след като е завършила е постъпила в шведските въоръжени сили и в крайна сметка се е озовала в Särskilda Inhämtningsgruppen.

— СИГ?

По време на службата си в американските специални части Тъкър Уейн бе опознал добре конкуренцията в лицето и на съюзническите, и на вражеските командоси. СИГ бе Специалната разузнавателна група на шведската армия. Членовете й бяха добре обучени в събирането на информация, разузнавателните мисии, скритото наблюдение и освен всичко останало бяха отлични войници.

— Била е една от първите жени, приети в Групата — добави Харпър.

— Каква е специалността й?

— Снайперист.

„Ох!“

— Съветвам те да си изключително предпазлив.

— Предпазлив ли? Изобщо не би ми хрумнало!

Харпър прие шегата му с нещо като смях, който обаче заглъхна толкова бързо, че Тъкър не бе сигурен дали изобщо се е засмяла.

— Добре, разбрах — отвърна му тя. — Но не я подценявай. Изкарала е шест години в СИГ, след което е подала рапорт за напускане. Осем месеца по-късно попада в полезрението на разузнавателните служби, тъй като става наемник и отначало работи предимно за организации с традиции в тази област. Преди две години обаче става независима и сформира собствен екип, като всички членове на екипа са ветерани от шведските специални части. Според последните сведения, с които разполагаме, числеността на екипа й варира между шест и осем души, включително нея.

— Богато момиче, което е решило да си поиграе на войници — каза Тъкър.

— Вероятно така е започнала, но сега е развила вкус към тези неща. Изградила си е солидна репутация. Все още не сме открили отговора на въпроса кой я е наел и защо.

— Вие разполагате с повече ресурси в това отношение, но предполагам, че е свързано с последната ви операция. Другият вариант е да преследва лично мен, но това ми се струва малко вероятно.

— Съгласна съм.

— И ако това е така, ако вече са тръгнали по дирите ми… излишно е да ти казвам какво означава.

— От нас изтича информация — отвърна Харпър. — Явно новината за твоето участие в операцията е стигнала до ушите на онези, които искат да пипнат доктор Буколов.

— Откъде обаче е изтекла информацията? Да предположим засега, че нито един служител на „Сигма“ не е замесен в това. В такъв случай кой в Русия знае по какъв маршрут ще пътувам? Кой знае, че ще взема този влак?

— Единственият човек, който разполага с тази информация, е свръзката, която ще те очаква в Перм.

— Кой е това?

Харпър се забави с отговора и Тъкър разбра причината. Попаднеше ли в лапите на Фелис Нилсон, щеше да е най-добре да не знае името на свръзката си.

— Забрави, че попитах — каза той. — С две думи: изтичането на информация произтича от свръзката ми или от човек, на когото свръзката ми е разказала за операцията.

— Най-вероятно — съгласи се тя. — Във всеки случай целта им е Аврам Буколов. Но обстоятелството, че госпожица Нилсон се е качила на влака в Хабаровск, вместо да те посрещне в Перм, където да се опита да идентифицира свръзката ни, трябва да ни подсказва нещо.

— Подсказва ни, че онзи, който й плаща, иска да ни разиграе поради някаква причина. Вероятно не става въпрос за самия Буколов, а за нещо, което той притежава… или за нещо, което знае.

— Съгласна съм. Но нямам представа какво може да е, честно. Не беше никак словоохотлив, когато се свърза с нас. Сподели само толкова, колкото да си гарантира помощта ни. — Харпър замълча, явно обмисляше нещо. — Какви са плановете ти? Как смяташ да разиграеш ситуацията?

— Все още нямам представа. Предполагам, че онези типове с кожените палта в Хабаровск са били нейни хора. Доста бързаха и сега разбирам защо. Следващата спирка по маршрута ни е Чита, голям транспортен възел, от който тръгват влакове във всички посоки. Искали са да ме открият още в Хабаровск, тъй като в противен случай са рискували да ме изпуснат.

— Смяташ ли, че във влака има нейни хора?

— Съмнявам се, но все пак ще се огледам. Чудя се дали част от задачата им не е била за отклоняване на вниманието… постановка, която да ме разсее и да позволи на Фелис да се качи незабелязано.

— Във всеки случай можеш да не се съмняваш, че тя поддържа постоянен контакт с тях. Каза, че няма други спирания преди Чита, така ли?

— За жалост да — отвърна Тъкър и си погледна часовника. — Ще пристигнем там след два дни и половина. Ще проверя картата с маршрута. Ако влакът намали скорост под петдесет километра и ако теренът е подходящ, можем и да скочим. Това е най-сигурният начин да се отърва от Фелис.

— Навлизате в планински район, Тъкър. Внимавай много, ако не искаш да паднеш от някоя скала.

— Приятно ми да е знам, че се тревожиш за мен, Харпър.

— Не за теб. За кучето.

Той се усмихна. Рут Харпър започваше да му допада все повече и повече. Вероятно образът на строгата библиотекарка щеше да претърпи известни корекции, да поомекне, а в очите й да се появят игриви пламъчета.

— Що се отнася до Фелис Нилсон — продължи тя, — не я убивай, освен ако не е крайно наложително.

— Не мога да ти обещая нищо, Харпър, но ще те държа в течение.

Сложи край на връзката и погледна Каин, който бе клекнал до прозореца.

— Какво ще кажеш да поскитаме из руската провинция, приятелю?

Каин наклони глава встрани и махна с опашка.

„Значи сме единодушни.“

Влакът продължаваше да трака на запад към Чита. Тъкър прекара останалата част от деня в разходки из вагоните, при което на два пъти срещна Фелис. Поговориха си малко. И двата пъти тя се опита да научи нещо повече за намеренията му.

Директно в Перм ли отива?

Какво ще прави, когато пристигне там?

В кой хотел ще отседне?

Той се измъкна от въпросите й с лъжи и неясни отговори. Останалата част от следобеда прекара в търсене на удобно място, където да скочи от влака.

За разлика от сцените в холивудските филми, тук никой не можеше да отвори прозореца или да скочи между вагоните. Веднага след като влакът потеглеше, всички врати се заключваха. Тези мерки за сигурност оставяха на Тъкър само две възможности. Или трябваше да остане и да направи опит да се отърве от Фелис на гарата в Чита, където най-вероятно щяха да я чакат колегите й, или да намери начин да се измъкне от вагона и да скочи от влака през нощта.

И двата варианта изобщо не изглеждаха привлекателни.

Въпреки това решението изглеждаше лесно. Реши да заложи на военната си подготовка и на силната си воля. Това бе резултат от един простичък принцип, който му бяха втълпили още като рейнджър.

Не чакай, а действай.