Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (9)

Девета глава

Едва на следващия ден разбрах, че назрява нещо ужасно; прекарах ранната сутрин да изслушам със съчувствие вайканията на Лоуър, лишил се от своя труп.

Примири се с това сравнително леко, както сам каза, нямал особени надежди да се сдобие с трупа на Престкот, поради което черпеше известно удовлетворение от мисълта, че университетът също няма да го получи. При това младежът му харесваше, макар като повечето видни граждани да смяташе, че се е отнесъл крайно неуместно към доктор Уолис.

Накратко — и това лаконично обяснение е съставено от сглобяването на безбройните разкази, на които се наслушах, докато се ориентирам какво се е случило в действителност, — бягството на Джак Престкот от ръцете на кралското правосъдие беше отчасти способствано от мен. Именно аз предадох молбата на момъка да бъде посетен, и доктор Уолис, същият онзи човек, който се бе отнесъл така грубо с мен на вечерята в колежа, беше отишъл при него вместо Гроув поради моя лекарски съвет. Бях направил добросърдечна услуга на Гроув и Престкот и изпитвах угризения, задето донякъде се забавлявах от резултата.

Уолис поискал да свалят оковите на затворника, за да му е по-лесно да се моли, и двамата били оставени насаме. Час по-късно, увит в плътния си черен плащ и с ниско нахлупена зимна шапка на главата, той излязъл от килията, дотолкова разстроен от близкия край на един млад живот, че говорел със затруднение, пуснал в ръката на тъмничаря два пенса и помолил да оставят Престкот да се наспи до сутринта. Можело да му сложат оковите и на другия ден.

Тъмничарят, на когото, то се знае, предстоеше заради това да се лиши от поста си, го послушал и вратата на килията била отворена чак в пет часа на следващата сутрин. И тогава открили, че на нара лежи не Престкот, а вързаният доктор Уолис с парцал, натикан в устата. По разказа му младият престъпник го повалил, вързал го и му свалил плаща и шапката. Престкот бил онзи, който напуснал замъка предишната вечер, и по този начин си спечелил десет часа преднина пред преследвачите си.

Тази новина предизвика небивала сензация; мнозинството граждани изпитваха злорадство, че законът е така посрамен, но и разочаровани, че са лишени от спектакъла на обесването. И все пак възхищението от дръзката постъпка превишаваше огорчението; беше пратен отряд да преследва Престкот, но подозирам, че повечето хора не бяха особено недоволни, когато той се върна с празни ръце.

Тъй като се бях самоназначил за лекар на доктор Гроув, Лоуър, естествено, ме прати отново да прегледам окото му и да събера пресни сведения. Само че масивната дъбова врата на стаята му беше плътно затворена и не чух никакъв отговор, дори когато потропах по нея с бастуна си.

— Знаете ли къде е доктор Гроув? — попитах една чистачка.

— В стаята си.

— Никой не се обажда там.

— Сигурно още спи.

Възразих, че вече е почти десет часът. Нима членовете на факултета не бяха длъжни да стават по-рано, та да присъстват на сутрешната служба в параклиса? Често ли спеше така до късно?

Бях попаднал на намусена и неотзивчива жена, така че се обърнах към господин Кен, който отиваше нанякъде през вътрешния двор. Изглеждаше загрижен, защото Гроув обичал да е рано в параклиса и да порицава закъснелите. Вероятно болестта му…

— Просто възпаление на окото — изтъкнах. — Не му попречи да дойде на вечерята снощи.

— А какъв медикамент използвахте? Може би причината е в него?

Никак не ми се понрави намекът, че причината за болестта на Гроув, ако изобщо беше болен, съм аз. Но нямах желание да признавам, че въпросният медикамент, на който предната вечер се бях опрял в спора за предимствата на експерименталната медицина, беше само вода с капка одеколон.

— Не, едва ли. Но съм разтревожен. Няма ли начин да отворим тази врата?

Господин Кен поговори с чистачката и двамата се отправиха да търсят втори ключ, а аз отидох да тропам на вратата в опит да събудя Гроув.

Все още блъсках по нея, когато Кен се върна с ключа.

— То се знае, полза няма да има, ако неговият собствен ключ е пъхнат отвътре — каза той, отпусна се на едно коляно и примижа срещу ключалката. — А той ужасно ще се разсърди, ако се върне и ни завари тук.

Забелязах, че подобна вероятност е много плашеща за Кен.

— Може би ще предпочетете да се отдалечите — предложих.

— Не, не — неуверено се възпротиви той. — С него, както навярно сте забелязали, не се обичаме, но християнското милосърдие не ми позволява да го изоставя, ако е болен.

— Чухте ли за професор Уолис?

Господин Кен потисна непочтителна усмивчица, преди да възвърне сериозното си изражение.

— О, да, и съм шокиран, че със свещенослужител са се отнесли така неподобаващо.

В този миг вратата се отвори и забравихме за доктор Уолис.

Доктор Гроув без съмнение беше corpus sine pectore^[1]. И беше умрял в тежки мъки. Лежеше по гръб насред стаята с изкривено лице, отворена уста и потекла от нея засъхнала слюнка. В последните си мигове беше повърнал и бе изпразнил червата си, тъй че в стаята се носеше непоносима смрад. Сгърчените пръсти напомняха повече животински, отколкото човешки, едната му ръка бе отметната встрани, а другата — вкопчена в шията, сякаш се бе опитвал да се удуши. В стаята цареше пълен хаос, книги се валяха на пода сред разхвърляни хартии, като че на края си е бил в конвулсии.

За щастие гледката на мъртви тела не внушава у мен страх, макар да бях истински потресен при вида на този тук покойник и на ужасните обстоятелства около смъртта му. За сметка на това господин Кен изпадна в истински ужас. За момент ми се стори, че се кани да се прекръсти, но чувството за приличие го възпря в последния момент.

— Боже милостиви, запази ни в нашата печал — избъбри с треперещ глас, втренчен в проснатия труп. — Бягай — обърна се той към чистачката — и доведи бързо ректора. Господин Кола, какво се е случило тук?

— И аз не знам — отвърнах. — Очевидното обяснение би било удар, но сгърчените пръсти и изражението на лицето противоречат на това. Ако се съди по вида му, изпитвал е силна болка, вероятно на това се дължи състоянието на стаята.

Безмълвно гледахме трупа на клетника, но шумът от стъпки по дървените стъпала ни извади от вцепенението. Ректорът беше дребен мъж с будно изражение и запази завидно самообладание, когато видя какво има в стаята. Носеше тънки мустаци и брадичка по модата на старите роялисти, но ми казаха, че всъщност бил парламентарист и се задържал на поста си не защото бил светило в науката — в колежа отдаваха малко значение на това, а по причина, че много добре се справял с финанси. Както каза един от членовете на факултета, можел да извлече вечна печалба и от умряла свиня, и по тази причина се ползваше с уважение в колежа.

— Може би трябва да получим по-категорично мнение, преди да предприемем нещо — каза той, след като изслуша Кен и мен. — Мери — обърна се към прислужницата, която още стоеше на известно разстояние, наострила уши, — иди и намери доктор Бейт в дома му на Главната улица, ако обичаш. Предай му, че го викам спешно и ще съм му благодарен, ако пристигне незабавно.

Без малко да отворя уста да заговоря, но отново не казах нищо. Да бъда пренебрегнат така, никак не ми се хареса, но нищо не можех да сторя по въпроса. Единствената ми надежда беше, че макар да не се нуждаеха от услугите ми и очевидно станалото да се отнасяше само до колежа, нямаше да ме отпратят при тези прелюбопитни обстоятелства. Лоуър, то се знае, не би ми простил, ако се върнех, без да съм узнал всички подробности.

— За мен изглежда напълно ясно — заяви ректорът с нетърпящ възражение тон, — че горкият човек е претърпял апоплектичен удар. Не знам какво друго би могло да се добави към това. То се знае, трябва да получим потвърждение, но аз не се съмнявам, че такова ще дойде много скоро.

Господин Кен, един от онези угодничещи прелати, които държат да се съгласят с всеки висшестоящ, закима усърдно. Очевидно и двамата настоятелно желаеха да стигнат до подобно заключение и ми се струва, че си позволих да изкажа собственото си мнение, воден предимно от дух на противоречие.

— Смея ли да кажа — подхванах смирено, — че е редно по-щателно да се проучат всички обстоятелства, преди да се приеме такъв извод?

Двамата ме изгледаха с раздразнение, а аз продължих:

— Например какви предишни оплаквания е имал. Нищо чудно снощи да е пил много. Или се е напрягал прекалено и е преуморил сърцето си.

— Какво намеквате? — обърна към мен каменно лице ректорът Удуърд. Забелязах, че Кен пребледня при думите ми.

— Нищо.

— Вие сте злонамерен човек — отсече рязко той, с което неимоверно ме изненада. — Такова обвинение е съвършено неоснователно. И е чудовищно, че прибягвате към него в подобен момент.

— Не са ми известни никакви обвинения и не прибягвам към такива — възразих, за пореден път, поразен от непредсказуемостта на англичаните. — Моля, бъдете убеден в отсъствието на всякакъв умисъл у мен. Просто помислих…

— Дори за мен е очевидно — гневно ме прекъсна Удуърд, — че това е апоплектичен удар и нищо повече. А и засяга единствено колежа, господине. Благодарим ви, че вдигнахте тревога, но не бихме искали повече да злоупотребяваме с времето ви.

Тези думи безспорно съдържаха нареждане да се оттегля и при това бяха оскърбителни донякъде. Вложих в поклона си на тръгване далеч повече учтивост от тях.