Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (51)

Четвърта глава

Ако бях Престкот, можех да заключа от този сблъсък, че Сара е обладана от зла сила; със сигурност в този миг имаше нещо мощно и ужасяващо в жеста й и в пламъка в очите й. Върху това ще поразсъждавам повече, когато му дойде времето. Ще кажа само, че никога не ми е минавала подобна мисъл, и мога напълно да отхвърля твърденията на Престкот.

За това не са нужни голяма ученост и познания, от разказа на самия Престкот следва, че изводите му са били погрешни и че са го подвели собственото му невежество и помрачен ум. Например той пише как демоните обладали тялото на сър Уилям Комптън и променили облика му, но това е решително опровергавано от уважавани авторитети. В „Malleus Maleficarum“^[1] ясно е посочено, че такова нещо е невъзможно. Аристотел твърди, че причина могат да бъдат единствено природни явления, в частност звездите, а Дионисий заявява, че дяволът не е способен да измени звездите, защото Бог не би го допуснал. Престкот така и не е успял да намери доказателства, че Сара му е направила магия, като е използвала негова кръв и коса, виденията му са предизвикани по-скоро от демоните, които сам е пуснал в съзнанието си, а не от такива, пратени му от друг.

Погрешно е разчел и знаците от духовете, които сам е призовал. В канчето с вода, което Ан Блънди е поставила пред него, той е търсил виновника за своите беди и водата му е показала истината — съвършено ясно е видял баща си и редом с него млад човек. Мисля, че този юноша е бил той самият. Със своята склонност към насилие и вероломство и двамата сами си бяха навлекли нещастията. Грейторекс го е предупредил повторно, но безумецът за пореден път е пренебрегнал съветите. Джак Престкот е държал отговора в ръцете си — Уолис го казва ясно и аз знам, че точно така е било, — но в безумието си е обвинявал други и е съдействал за погубването на Сара, като по този начин завинаги се е лишил от надежда.

За малко и мен да лиши от нея. В следващите месеци почти не виждах Сара, тъй като се заех усърдно със своите ръкописи и тетрадки. Но когато мислите ми не бяха заети с работа, непослушно бягаха към нея и страданието ми прерасна в негодувание, а после и в горчива ненавист. Зарадвах се, като чух, че доктор Гроув я е изгонил и че е останала съвсем без работа, намирах удовлетворение в това, че никой не я наемаше от страх да не тръгнат приказки. Веднъж я видях на улицата, пламнала от гняв и унижение, обсипвана от непристойни насмешки от студенти, до които бе стигнала мълвата. Този път не се намесих като някога, а се извърнах, след като се уверих, че тя ме забеляза — нека знаеше, че презрението ми към нея не е отслабнало. „Quos laesemnt et derunt“ — обикновено мразим тези, които сме обидили, както казва Сенека, и струва ми се, още тогава имах усещането, че съм се отнесъл несправедливо към нея, само че не знаех как да загладя грубостта си.

Скоро след тези събития, когато още бях потънал в мрачна меланхолия и странях от хора (избягвах срещи с приятели, защото щяха да започнат да ме разпитват какво ме измъчва), доктор Уолис ме извика при себе си. Такава чест бе рядкост — макар и да му изработвах заплатата като пазител на архивите, той почти не ме удостояваше с внимание. Всякакви дела помежду ни се решаваха при случайни срещи на улицата или в библиотеката. Както лесно би се досетил всеки, който познаваше Уолис, поканата ме притесни, тъй като неговата студенина внушаваше неподправен ужас. Това е един от малкото пунктове, по които се съгласявам с Престкот и Кола: и двамата намират общуването с него тягостно. Предполагам, че самото му безизразно лице предизвикваше безпокойство, защото е трудно да бъде разбран човек, който така сурово потиска всякакви външни проявления на природата си. Уолис никога не се усмихваше, нито се мръщеше, не изразяваше задоволство или неодобрение. Ала гласът му! Този тих и заплашителен глас носеше хиляда нюанса на презрение, едва скрити под тънкото лустро на любезност, която можеше да се изпари бързо като лятна роса.

Именно при тази среща Уолис ме помоли да му издиря книгата на Тит Ливий. Няма да предавам дословно разказа; ако се отстранят язвителните забележки на Уолис за характера ми, изложението му е точно. Обещах да сторя всичко по силите си и удържах на думата си, като не пропуснах в търсенията си нито една библиотека и книгопродавец. Уолис не ми каза защо му е нужен този том, а тогава още нищо не знаех за Марко да Кола, който пристигна в Оксфорд няколко седмици по-късно.

* * *

Вярвам, че дойде моментът да отделя повече внимание на този джентълмен и да премина към същността на нещата. Давам си сметка, че протаках по-дълго, отколкото е уместно, но това са болезнени спомени за мен, тъй като той ми причини твърде много терзания.

За Кола чух няколко дни преди запознанството си с него. В деня, когато се появи в града, вечерях в гостилница с Лоуър и той ми разказа за случилото се в кафенето и след това. Лоуър беше силно развълнуван, той хранеше интерес към всичко необичайно и ексцентрично и копнееше да обиколи света. Нямаше ни най-малка вероятност някога да предприеме подобно пътешествие, защото не разполагаше нито със свободно време, нито с пари, нито още го бе споходил такъв душевен покой, че да остави настрани кариерата си. Отсъствието е най-голямата опасност за лекарите — стига само за малко да изчезнат от очите на света и после трябва да хвърлят усилия наново да градят репутация. Но на Лоуър му доставяше огромно удоволствие да бъбри как един ден ще обиколи университетите на континента, ще се запознае с учени и техните трудове. Появата на Кола отново бе накарала този пламък да лумне у него и вероятно въображението му вече рисуваше как пристига във Венеция, гостоприемно приет от семейството на Кола като знак на благодарност за вниманието, което е оказал на отрочето им в Оксфорд.

Италианецът, какъвто и чудак да изглеждаше, действително му бе допаднал, защото Лоуър бе щедър към оценката си за човешкия род. Към Кола наистина нямаше как човек да се настрои зле, за такова нещо бе нужно да имаш жестокия и вечно отворен за подозрения ум на Джон Уолис. Беше невисок, с наченки на пълнота, с живи блестящи очи, в които често проблясваха искрици на веселие; имаше навика да се привежда напред на стола си, което създаваше впечатление за внимание към говорещия, и беше приятен събеседник. Пълен бе с наблюдения за всичко видяно и нито едно, както чувах, не изразяваше някакъв упрек или пренебрежение. Кола изглеждаше един от малцината щастливци, надарени със способността да виждат само хубавото и да не забелязват лошото. Дори господин Бойл, който трудно даряваше симпатията си, като че се бе привързал към него въпреки предупрежденията на Уолис. Това бе може би най-забележителното, защото Бойл обичаше тишината и спокойствието, от шума и суетнята страдаше като от физическа болка и дори насред най-увлекателния опит настояваше помощниците му да запазят умереност и сдържаност. Нито на един слуга не се позволяваше да трака с инструменти и да говори с глас, по-висок от шепот. Всичко се вършеше с почти религиозно смирение, тъй като в очите на Бойл природоизпитателната работа бе почти равносилна на богослужение.

Ето защо успехът на шумния и гръмогласен Кола — италианецът току избухваше в несдържан смях или от непохватност все се блъскаше я в стол, я в маса, като го съпровождаше с гръмки и нелепи проклятия — беше загадка за всички нас. Лоуър го приписваше на очевидния и искрен интерес на италианеца към научните изследвания, но лично аз го отдавам на неговото благородство и приветливост и ако се позова на думите на Менандър^[2], оказаният му прием бе плод на достойното му поведение. Господин Бойл обичайно беше прекомерно сдържан, но понякога подозирах, че някаква част от природата му го привлича към весели и жизнерадостни хора. Може би и той самият щеше да е такъв, ако не беше с тъй крехко здраве. Не се досещах, че за благосклонността на Бойл има и скрити причини, впрочем и те биха били недостатъчни, тъй като той не беше от онези, дето от двуличие ще покажат престорено благоразположение. Намесата на Уолис и разговорът му с Бойл правят популярността на италианеца още по-смайваща — или пък правят вярванията на Уолис по-малко приемливи. Бойл допусна близо до себе си Кола, а той беше добър познавач на човешката природа. Не мога да повярвам, че щеше да е благосклонен към чужденеца, ако беше доловил макар и нещо дребно у него, което да потвърждава страховете на Уолис. Нещо повече, Бойл нямаше защо да се бои от Уолис и изпитваше към него твърде силна неприязън. Умееше по-добре от всеки друг да извлича солидни изводи, основани на факти, и по повод характера на Кола неговото мнение следва да се приема с най-голяма тежест.

Ала за постепенното разочарование на Лоуър от Кола вина има именно Уолис, защото бе тровил ума му, както змията го е правила с Ева, и бе използвал неговите страхове и амбиции за свои цели. Уолис знаеше, че Лоуър отчаяно се стреми към признание и успех, защото на него разчиташе цялото семейство — още тогава бе ясно, че по-големият му брат (поради заблуди в религиозните си вярвания) никога не би могъл да им осигури издръжка. А семейството на Лоуър беше голямо — родителите му, а и няколко неомъжени сестри, нуждаещи се от зестра, както и куп закъсали братовчеди. За да може поне донякъде да удовлетвори очакванията им, беше си наумил да стане най-преуспелият лекар в Лондон. И наистина постигна успех в целта си, което говори много за силно изявеното му чувство за дълг. Така или иначе, легналото на него бреме бе тежко и той бързо видя в лицето на Кола заплаха за своето бъдеще.

Лоуър бе хвърлил големи усилия, за да си спечели покровителството на Бойл и други влиятелни хора. Вършеше безвъзмездно много задачи, правеше услуги и беше неоценим сподвижник. Наградата щеше да е поддръжката на Бойл за членството му в Кралското дружество, когато Лоуър най-после набра смелост да кандидатства за приемане в Лекарската колегия; застъпничеството му, щом се оваканти пост на придворен лекар, както и многото семейства, привлечени от Бойл да му станат пациенти, когато основа практиката си в Лондон. А Лоуър наистина заслужаваше и успеха си, и протекциите на Бойл, защото беше отличен лекар.

След като бе хвърлил толкова труд и бе вече на трийсет и две, готов да отправи предизвикателство към съдбата, той се боеше някакво случайно събитие да не му препречи пътя към тъй желаната награда. Кола не представляваше заплаха за него, дори да беше такъв, какъвто Лоуър се опасяваше, защото Бойл допускаше близост до себе си за заслуги и не открояваше фаворити сред покровителстваните от него. Ала с думите си доктор Уолис разпали завистта и тревогата на Лоуър, като хитро заложи на амбициите му с подхвърлянето как Кола имал навика да краде чужди идеи. Макар моят път в живота да е съвсем различен, не отричам умереният стремеж като този, подтикнал Темистокъл да се мери по слава с Милтиад и насърчил Александър да търси доспехите на Ахил. Ала прекомерното самолюбие, което прераства в горделивост и кара достойни хора да стигат до жестокост и безразсъдство, трябва да бъде заклеймявано от всеки разумен човек. Тъкмо към такъв порок Уолис подтикваше Лоуър и за известно време успя, въпреки че той мъжки се бореше със завистта си. Вероятно тъкмо тази борба изостри промените в настроенията му — от ликуване до мрачност, от дружелюбни изблици към остри укори, — които бяха причинили такива терзания на Кола.

Ала в началото всичко вървеше добре. Лоуър с въодушевление описваше новия си познат и виждах как се надява познанството им да прерасне в истинско приятелство. Още тогава вече проявяваше към Кола уважение и любезност, пренебрегвани по отношение на по-старите приятели.

— Знаете ли — осведоми ме с изражение на весело лукавство, — той е толкова добър християнин, че се залови да лекува старата Блънди. И то без надежда за заплащане или награда, макар че като италианец нищо чудно да се домогва до услугите на момичето. Според вас дали е редно да го предупредя?

Пуснах покрай ушите си тази последна забележка.

— А какво й е на майката?

— Паднала и си счупила крака. Както изглежда, нараняването е лошо и са малки изгледите да прескочи трапа. Кола се зае да я лекува, след като момичето прояви наглостта пред хора да иде при Гроув и да му иска пари.

— А него бива ли го като лекар? Разбира ли от подобни травми?

— Това не мога да кажа. Знам само, че се зае с голям ентусиазъм за тази задача, напълно забравил за ядовете, които може да си навлече с подобна пациентка. Аплодирам неговата човечност, но не и здравомислието му.

— А вие самият не бихте ли я лекували?

— Само с голямо нежелание — призна, после помълча и добави: — Не, то се знае, бих я лекувал. Но се радвам, че не бях помолен.

— Значи този човек ви допада?

— Много. Той е самото обаяние и е вещ в много науки. Надявам се, че ни очакват много разговори по време на престоя му тук, а той изглежда ще се задържи дълго, защото е останал съвсем без средства. Трябва да се запознаете с него, гостите в града ни вече са рядкост. Трябва да се възползваме докрай от тях.

После изоставихме темата за италианския пътешественик и минахме към други. Когато се разделих с приятеля си, не ме напускаше смътна тревога, тъй като бях много огорчен от нещастието, случило се с майката на Сара. От последната ни среща с момичето бяха минали много месеци и времето бе поуталожило чувствата ми. Не съм човек, който упорства в омразата, и не умея да тая дълго обида, колкото и голямо да е нанесеното оскърбление. И въпреки че не желаех да възобновявам познанството ни, не желаех нови беди на това семейство и все още хранех към възрастната жена известна симпатия.

Тук отново признавам доброволно, че ми се щеше да проявя духовна извисеност. Колкото и силно да ме бе наранила Сара, исках да се покажа милосърден и опрощаващ. Може би това бе най-голямото наказание, което можех да й наложа, защото така щях да я накарам да осъзнае в пълна степен своето безразсъдство и да удържа връх над нея с проява на снизходителност.

Затова след дълги размисли на следващата вечер се загърнах в плаща си, сложих си най-дебелите шапка и ръкавици (Кола без съмнение е прав, като пише за суровата зима; моят приятел господин Плот щателно бе събрал измервания, които сочат за лют студ. Вярно, че пролетта настъпи стремителна и ярка само седмица по-късно, но зимата държа страната в ледената си хватка до последния момент) и се отправих по посока на замъка.

Боях се да бъда видян и още по-притеснен бях, че ще се сблъскам със Сара, защото нямах основания да се надявам на топъл прием. Но нея я нямаше у дома; почуках, почаках за отговор, после влязох с леко сърце, с надежда, че ще успея да утеша майката, без да разгневя дъщерята. Ала старицата спеше, вероятно под действието на някакво лекарство, и макар да се изкушавах да я събудя, та да не се окаже, че съм бил път напразно, все пак се въздържах. Видът й ме порази печално: хлътналите й страни бяха тъй бледи, че лицето й напомняше череп; дишането й беше хриптящо и затруднено, а вонята в стаята — извънредно потискаща. Както повечето хора и аз често бях ставал свидетел на смърт: видях как умира баща ми, мои братя и сестри, братовчеди и приятели. Едни починаха млади, други — на преклонна възраст, било от нараняване, болест, чума или от старост. Мисля, че никой не доживява до трийсет години, без да се е запознал отблизо със смъртта във всичките й образи. Ето и сега тя витаеше в къщата и очакваше своя час.

В този момент бях безсилен да сторя каквото и да било. Ан Блънди не се нуждаеше от практическа помощ, а каквато и да било духовна утеха не би била приемлива за нея. И докато я гледах, обзе ме внезапна безнадеждност, каквато възниква, когато имаш желанието да направиш добро, но не знаеш как. В този момент стъпки при вратата ме изтръгнаха от моята умисленост. От страх да не се срещна със Сара, бързо се скрих в присъединената малка стаичка, защото знаех, че врата от нея извежда на улицата.

Само че не беше Сара, стъпките бяха твърде тежки като за нея и аз поспрях, любопитен да разбера кой е дошъл в къщата. Предпазливо надзърнах през открехнатата врата — измама, която се срамувам да си призная, защото никой джентълмен не би трябвало да прибягва към такива похвати, — и се досетих, че мъжът в стаята трябва да е Кола, защото никой англичанин (поне по онова време) не би се облякъл така. Ала той се държеше странно и действията му дотолкова привлякоха вниманието ми, че аз задълбочих лошото си поведение и продължих да наблюдавам, като внимавах да не бъда забелязан.

При влизането си той също като мен се убеди, че вдовицата Блънди спи дълбоко, после коленичи до леглото й, извади броеница и известно време усърдно се моли. Както споменах, и на мен ми идваше на ум да направя нещо подобно, естествено в по-протестантски дух, но познавайки добре старицата, съмнявах се да го одобри. След това той направи нещо още по-странно: извади мускалче, отвори го и сипа малко масло върху пръста си. Леко докосна челото й и като направи кръст върху него, отново се помоли и после прибра мускалчето под връхната си дреха.

Това силно ме изненада, макар да би могло да се обясни с дълбока набожност, на която се възхищавах също толкова, колкото осъждах погрешната му вяра. По-нататък той напълно ме обърка, тъй като рязко се изправи и започна да претърсва стаята. Не беше обикновено любопитство, а целенасочено издирване — свали няколкото книги от полицата и ги прелисти една по една, преди да ги разтърси, за да провери няма ли да изпадне нещо. Едната, както забелязах, пъхна под палтото си, та да не се вижда. После отвори малката ракла до вратата, съдържаща всички притежания на семейството, прерови и нея. Каквото и да търсеше, не го намери, защото хлопна капака с дълбока въздишка и избърбори нещо на своя си език — не разбрах думите, но разочарованието в гласа му говореше само по себе си.

Застана насред стаята и явно се чудеше какво да предприеме, когато се появи Сара.

— Как е тя? — попита и сърцето ми потрепна при звука на гласа й.

— Никак не е добре — отвърна италианецът. Имаше тежък акцент, но говореше отчетливо и явно много добре разбираше езика. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?

— Налага се да работя — отвърна Сара. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.

Виждам, че тук спомените ми съвършено точно съвпадат с тези на господин Кола: изложението му за началото на разговора е вярно, затова няма да повтарям написаното от него. Но от себе си ще добавя следното: забелязах нещо, което той не споменава. Щом Сара влезе, помежду им възникна осезаемо напрежение и докато Сара се държеше съвсем нормално, разтревожена само за майка си, то в течение на разговора Кола ставаше все по-развълнуван и неспокоен. Отначало го отдадох на загриженост, че чудатото му поведение може да е било забелязано, но не беше това. Трябваше незабавно да се измъкна на улицата, докато още имах възможност да го направя, без да са ме усетили, но не можех да се заставя да тръгна.

— Да, наистина съм щастливка. Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Не сме свикнали с такава доброта. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея.

— Няма защо. Само не очаквай чудеса.

— Ще дойдете ли пак?

— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — подхвана той.

Предавам кажи-речи дума по дума разговора, цитиран от господин Кола, и потвърждавам, че неговата версия, доколкото самият аз помня, е безупречна. Ще добавя само едно нещо, което, кой знае защо, е пропуснато в описанието му. Когато заговори за плащане, той направи крачка към нея и положи ръка на рамото й.

— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?

Едва тогава тя се отдръпна и го поведе в стаичката, където аз се сгуших в тъмната част, та да не бъда забелязан.

— Е, хайде, лекарю, ела си вземи заплащането.

И както Кола пише, тя легна и вдигна полата си с най-безсрамен жест. Само че Кола не споменава за тона й, за треперещия й от гняв и презрение глас и за присмехулната й гримаса.

Кола се поколеба, после отстъпи крачка назад и се прекръсти.

— Отвращаваш ме — каза.

Всичко го има в ръкописа му, аз просто плагиатствам неговите думи. Но отново намирам разлика в интерпретирането, защото той твърди, че бил ядосан, а аз не долових такова нещо. Видях ужасѐн човек, сякаш зърнал самия дявол. Очите му бяха разширени и само дето не се разплака от отчаяние, когато се дръпна от нея и отклони поглед. Много дни минаха, преди да узная причината за такова необичайно поведение.

— Боже, прости на своя слуга, защото съгреших — избъбри той на латински, което аз разбрах, а Сара — не.

Добре си спомням. Той бе ядосан на себе си, не на нея, защото тя бе за него нищо друго, освен една съблазън, на която трябваше да устои. После с препъване избяга от стаичката и от къщата и въобще не тръшна вратата, това е вярно, защото бързаше твърде много, та да я затвори дори.

Сара остана да лежи на сламеника и дишаше тежко. Претърколи се на една страна, прикри глава с ръце и я зарови в сламата. Помислих, че просто ще заспи, докато до мен не стигнаха горчивите й ридания. Буквално се задъхваше от сълзите си, а душата ми се късаше и в един миг у мен отново пламна цялата ми някогашна обич към нея.

Непосилно ми бе да се преборя със себе си, не се забавих да помисля какво правех. Тя никога не бе плакала така преди и звуците на тази толкова силна тъга нахлуха в сърцето ми и измиха всичката горчивина и злопаметност, като я оставиха обновена и чиста. Направих крачка напред и се отпуснах на колене до момичето.

— Сара? — повиках я тихо.

При звука на гласа ми тя подскочи уплашено, смъкна надолу роклята, за да прикрие голотата си, и в ужас се отдръпна от мен.

— Какво правите тук?

Можех да се впусна в дълги обяснения, да съчиня как съм дошъл единствено от тревога за майка й, но изражението на лицето й ме накара да изоставя всякакво притворство.

— Дойдох да те помоля за прошка. Не я заслужавам, но бях несправедлив към теб. Разкайвам се за думите си.

Толкова просто бе да го произнеса и като изрекох думите, почувствах, че през всички тези месеци те бяха чакали възможност да се откъснат от устата ми. Веднага се почувствах по-добре, сякаш освободил се от мъчителен товар. Струва ми се, дълбоко вярвах, че не дали ще ми прости беше важното, защото тя бе в пълното си право да не го направи, исках само да повярва в искреността на моето разкаяние.

— Странно време и място сте избрали за извинение.

— Знам. Но загубата на твоето приятелство и уважение ми е непоносима.

— Видяхте ли какво се случи тук?

Помълчах, преди да призная истината, после кимнах.

Тя не ми отговори веднага, но изведнъж я обзеха тръпки. Помислих, че отново е заплакала, но после за своя изненада видях, че се смее.

— Наистина сте необясним човек, господин Уд. Напълно сте ми непонятен. Ту без всякакви доказателства ме обвинявате в най-развратно поведение, ту след като ставате свидетел на това тук, ме молите за прошка. Как да ви разбера?

— Аз и сам понякога не се разбирам.

— Майка ми умира — продължи тя, смехът секна и настроението й мигом се промени.

— Да — промълвих. — Боя се, че е така.

— Длъжна съм да го приема като Божията воля. Но не мога. Странно е всичко това.

— Защо? Никой не е твърдял, че послушанието и смирението се удават лесно.

— Така се боя да я изгубя. И изпитвам срам, защото едва понасям да я гледам такава, каквато лежи сега.

— Как си счупи крака? Лоуър ми каза, че паднала, но как можа да се случи?

— Блъснали са я. Вечерта, след като затворила перачницата, се върнала тук и заварила мъж, който ровел из раклата ни. Достатъчно добре я познавате и ще се досетите, че не е побягнала от дома. Мисля, че той си е тръгнал с насинено око, но я блъснал на земята и я ритал. С един от ритниците си й счупил крака. Тя е стара и слаба и костите й са съвсем крехки.

— Защо не казахте на никого? Защо не подадохте жалба?

— Тя го е разпознала.

— Ами още по-лесно е било.

— Напротив. Някога е бил на служба при Джон Търлоу, както и баща ми. Дори и днес, каквото и да е направил, никога няма да го хванат и накажат.

— Но какво…

— Както ви е известно, нищо не притежаваме. Във всеки случай нищо, което би го привлякло. Единствено книжата на баща ми, които ви дадох. Помните ли, казах ви, че тези документи са опасни. Още ли са у вас?

Уверих я, че ще са нужни немалко часове да бъдат открити в стаята ми, дори някой да узнае кой ги пази.

После й разказах как и Кола най-щателно претърси дома им.

— Защо наказваш Своите слуги, Господи? — Сара печално поклати глава.

Прегърнах я и легнахме заедно. Милвах я по косата и се опитвах да я утеша. Но колко малко утеха можех да й дам.

— Трябва да ви разкажа за Джак Престкот — каза тя след малко, но аз я спрях.

— Не искам да чувам… Не ми е нужно да знам нищо.

Каквото и да беше, най-добре бе да се забрави. Не желаех да слушам, а тя беше благодарна, че я избавих от унижението да говори.

— Ще се върнеш ли на работа у нас? — попитах я. — Не е най-изгодното предложение, но ако в града се разчуе, че семейство Уд са те наели, това ще ти върне доброто име, да не говорим за парите.

— А майка ви ще ме приеме ли?

— О, да. Тя много се разсърди, когато ти си отиде, и непрестанно мърмори и се оплаква как всичко у дома вървяло по-добре, докато си била с нас.

Тя се усмихна; знаех, че в присъствието на Сара майка ми не би си позволила да отрони и една похвална дума, та момичето да не се възгордее.

— Може би така и ще сторя. Макар че сега, като не трябва да плащам на лекари, нуждата ми от пари намаля.

— Твърде далеч отиваш с покорството си на Божията воля. Ако е възможно, редно е майка ти да получи всички нужни грижи. Откъде знаеш, че това не е изпитание за любовта ти към нея и не и е писано да оздравее? Иначе смъртта й би била наказание за теб, задето не си й осигурила лечение.

— Мога да си позволя само услугите на бръснар, а дори и такъв сигурно ще ми откаже. Тя не приема никакво лечение от мен, а и бездруго не бих могла да й помогна.

— Защо?

— Мисля, че просто е стара и й е време да умре. Нищо не мога да сторя.

— Възможно е Лоуър да помогне.

— Нека опита, стига да има желание, бих била много щастлива, ако успее.

— Ще го попитам. Ако този Кола каже, че майка ти не е повече негова пациентка, Лоуър може да бъде убеден. Не би тръгнал да обижда колега, като дойде да я лекува без позволение, но мисля, че лесно ще го получим.

— Нямам с какво да платя.

— Ще измисля нещо, не се тревожи.

Изправих се с огромно нежелание. От всичко на света най-много би ми се искало да прекарам цялата нощ с нея, защото никога не го бяхме правили преди и такава идея ме примамваше: да слушам биенето на сърцето й и да усещам дъха й върху бузата си ми изглеждаше най-сладостното преживяване. Но тя трябваше да възстанови доброто си име, а аз — да запазя своето. Тогава Оксфорд не приличаше на кралския двор и в него я нямаше днешната разпуснатост. Всички си държаха ушите отворени и мнозина бързо си спечелваха порицание. И с мен беше така.

* * *

Майка ми промърмори само незначителни възражения, когато обявих, че Сара се е разкаяла за греховете си и добавих, че те всъщност далеч не са били такива, както ги е раздула мълвата. Милосърдието изисква да се прости на грешника, ако разкаянието му е истинско, завърших пледоарията си.

— А тя работи добре и може би сега ще се съгласи да взема с половин пени по-малко седмично — отбеляза майка ми. — За такива пари няма да намерим друга като нея.

Така всичко беше решено (още половин пени излезе от джоба ми, за да покрия разликата) и Сара беше наета отново. После предстоеше да се реши затруднението с лекаря и няколко дни по-късно, когато ми се представи възможност, заговорих за това на Лоуър. По това време никак не беше лесно да го завариш сам, тъй като той усърдно работеше над труда си по изследване на мозъка и в момента си блъскаше главата над посвещението.

— Към кого да го адресирам? — попита ме загрижено, преди да съм успял да заговоря. — Това е извънредно деликатен въпрос, най-тънкият момент от цялото начинание.

— Е, все пак самият труд… — подхванах.

Той махна с ръка.

— Трудът е нищо. Прецизна работа и съсредоточеност. Разходите по публикуването му са далеч по-голяма трудност. Известно ли ви е колко взема един добър гравьор? Нужни са ми илюстрации с добро качество. Всичко си губи значението, ако картинките са размазани. А някои така работят, че накрая не си личи човешки мозък ли е това, или овчи. Трябва да включа най-малко двайсет илюстрации, всичките дело на лондонски гравьор. — Той въздъхна тежко. — Завиждам ви, Уд. Можете да пишете каквито си искате книги, без да се измъчвате с такива неща.

— Аз също бих се радвал да поместя много гравюри — възразих. — Важно е читателите да видят изображенията на личностите, за които пиша, и да съдят сами дали разказът ми за тези мъже е верен, като съпоставят действията им с чертите на лицата им.

— Всичко това е вярно. Просто посочвам, че вашето повествование може да говори само по себе си. А в моя случай ще е неразбираемо, ако не е придружено с добри илюстрации.

— Ами тогава за тях се тревожете, не за посвещението му.

— Илюстрациите — заяви мрачно той, отново придобил притеснено изражение — опират само до пари. Истински кошмар, но там поне всичко е ясно. От посвещението зависи цялото ми бъдеще. Дали съм амбициозен и рискувам, като се целя твърде високо? Или съм скромен, целя се прекалено ниско и напразно си пилея усилията?

— Книгата според мен сама по себе си трябва да е награда.

— Думи на истински учен — подхвърли кисело той. — Лесно ви е на вас, като нямате семейство, за което да се грижите, и сте доволен да останете тук завинаги.

— И аз като всеки друг мечтая за слава — възразих, — но тя ще дойде от съдържанието на книгата, а не от това, че ще я използвате като оръдие, за да си пробиете силом път към благоволението на властимащите. На кого мислите да я посветите?

— В мечтите си за слава естествено си представям как я посвещавам на краля. Ето например онзи Галилео от Италия посветил свой труд на Медичи и в резултат на това получил пожизнен доходен пост. Въобразявам си как Негово Величество е толкова впечатлен, че мигом ме назначава за кралски лекар. Само дето — добави огорчено — той вече си има такъв, а не е толкова богат, че да си позволи двама.

— Защо не проявите повече въображение? На Негово Величество толкова много неща са посветили, че не му е по силите да покаже благодарност към всеки автор в Англия, просто ще се изгубите в общия куп.

— Кого предлагате?

— И аз не знам… Посветете го на някого, който е богат, ще оцени любезността ви и чието име ще привлече внимание. Какво ще кажете за херцогинята на Нюкасъл?

— Много смешно — сряза ме той. — Със същия успех мога да го посветя на паметта на Оливър Кромуел. Прекрасен начин да се подсигуря никога вече да не бъда възприеман сериозно от любознателните умове. Жени, провеждащи опити, са обида за семействата си и за своя пол. Стига, Уд, говоря сериозно.

Усмихнах се.

— Лорд Кларендън?

— Твърде предсказуем е, а и може да се лиши от власт или да умре от апокалиптичен удар още преди излизането на книгата.

— Ами тогава на съперника му, граф Бристол?

— Да посветя книга на отявлен католик? Искате да умра от глад?

— Ами тогава на изгряваща звезда! Да речем, Хенри Бенет?

— Като нищо може да стане падаща звезда.

— На някой учен човек? Господин Рен?

— Той е сред най-добрите ми приятели. Но не може да ми помогне повече, отколкото аз на него.

— Ами тогава на господин Бойл.

— Ще ми се да мисля, че неговото покровителство вече ми е гарантирано. Просто ще си хвърля книгата на вятъра.

— Все трябва да се намери някой. Ще си помисля — обещах му. — Трудът ви още не е пратен за печат.

Лоуър отново простена.

— Не ми припомняйте. Ако не намеря още няколко образци на мозъци, няма и да стигне до печатарите. Добре би било да осъдят някого на обесване.

— Впрочем, в затвора лежи един младеж и бъдещето му не е обещаващо. Джак Престкот. Нещата вървят натам, че след около седмица ще го обесят. Бог знае, че си го е заслужил.

Както виждате, така стана, че аз напомних на Лоуър за Престкот, чийто арест десетина дни преди този разговор предизвика известна суматоха в града. Така че аз бях инструментът, под чийто натиск Лоуър да се домогва до трупа на нещастника. Мисля, че наистина Лоуър е поканил Кола да го придружи, а не сам Кола е измислил начин да посети младежа в затвора, както е предположил доктор Уолис. В действителност, както ясно ще покажа по-нататък, господин Кола е имал основателни причини да не се среща с Престкот. За него вероятно е било стъписващо да се сблъска внезапно с човек, когото е срещнал по-рано.

Споменаването на Престкот естествено ме върна към мисли за Сара Блънди и болестта на майка й и аз попитах Лоуър дали не би се заел да лекува старицата.

— Не — твърдо заяви той. — Не мога да лекувам пациент на друг лекар, та макар Кола дори да не е лекар. Това не е прието.

— Но, Лоуър — възразих аз, — той също няма да я лекува и тогава жената ще умре.

— Ако сам той ми го каже, ще си помисля. Но чух, че не била в състояние да плати.

При тези му думи се намръщих, защото бях наясно, че приятелят ми от природна доброта и в свой ущърб лекува мнозина, които не можеха да си позволят услугите му. Като видя реакцията ми, Лоуър се смути.

— Друго щеше да е, ако сам бях предложил, като ми е известна ситуацията им, но дъщерята по най-отблъскващ начин се натрапи на Кола, без да го предупреди, че няма пари. Ние, лекарите, си имаме своята гордост. А и аз не искам да я лекувам. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш какво представлява дъщерята и съм смаян, че ме молиш.

— Може би съм грешил. Сара беше оклеветена, поне отчасти, сигурен съм в това. А и не те моля да лекуваш нея, а майка й. Ако трябва, аз ще поема разноските.

Той се замисли за момент, както и очаквах, защото беше прекалено добър човек — и като лекар с голяма нужда от пациенти, — че да се откаже от някой болен.

— Ще говоря с Кола. Да видим какво ще каже той. Така или иначе днес ще се видя с него. А сега ме извинете, приятелю, имам натоварен ден. Бойл провежда опит, на който искам да присъствам, ще трябва да измисля начин да се видя със споменатия от вас младеж и като връх на всичко останало ми предстои да прегледам доктор Уолис.

— Болен ли е?

— Надявам се, че да. Ще бъде отличен пациент, ако успея да го излекувам. Той е вътрешен човек в Кралското дружество и ако двамата с Бойл ме подкрепят, членството ми там е осигурено.

На тази оптимистична нотка се сбогува с мен — само за да узнае, както виждам от ръкописа на Уолис, че приятелят му Кола уж се кани да си присвои идеите му. Горкият! Нищо чудно, че се е държал така зле с Кола същата вечер. Макар че, прави му чест, никога не изрече и дума против италианеца. Лоуър се стараеше да не отправя обвинения, ако не е напълно уверен в правотата си. Уви, малцина са тези, прилагащи на практика подобни принципи. Срещал съм много учени, които с най-сериозен вид философстват за лорд Бейкън и за достойнствата на индуктивния метод, и все пак с готовност дават ухо на всякакви слухове, без да си дават труда дори да се усъмнят в тях. „Струва ми се обосновано“, подхващат и не съзнават, че това е пълна глупост. Обосноваването не може да ти се струва, в това е цялата му същност. То може да се представи, а ако ти се „струва“, не е никакво обосноваване, никаква логика няма тук.

Както е известно, Лоуър поговори с Кола, а аз — със Сара и я убедих, че друг изход няма и трябва да поднесе извинение на италианеца, та той отново да се съгласи да лекува майка й. Ще ви кажа, че не ми беше никак лесно да го постигна, защото и собствената й смърт да я заплашваше, това гордо и странно момиче нямаше да бъде убедено с никакви думи и доводи да отстъпи. Ала на карта бе поставен животът на друг човек и тя призна, че е длъжна да се смири. Аз, от своя страна, се тревожех, че италианецът ще поднови своите домогвания и реших да намаля опасността, като сам му предложа заплащане. Това означаваше два месеца да остана без нови книги, но щеше да е за добра кауза, за правилно насочена благотворителност.

Само че пари нямах. Доходът ми по онова време се изчерпваше с ежегодни вноски плюс лихва по сума, с която бях услужил на мой братовчед, за да си купи таверна, и той бе поел задължението да ми плаща по шейсет и седем лири всяка година на Благовещение. Издължаваше се коректно и аз бях напълно удовлетворен от това изгодно вложение на парите си, тъй като няма нищо по-надеждно от собственото семейство, макар че и в него човек не може да бъде докрай сигурен. Само че той не можеше и не би приел да плаща предварително, а малко преди това се бях охарчил здраво, като си купих нова виола. Давах всичките си налични пари на майка си за поддръжката на дома и няколко месеца карах без пукнат грош в джоба, бях принуден да живея скромно. Сумата от три лири, която се наех да платя на Кола, надхвърляше много възможностите ми. Събрах двайсет и четири шилинга, взех назаем още дванайсет от приятели и изкарах девет от продажба на книги. Оставаха ми още петнайсет шилинга и именно заради тях набрах смелост и си уговорих среща с доктор Гроув.