Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Instance of the Fingerpost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Иън Пиърс

Заглавие: Пръстът, който те сочи

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 22.12.2017

Редактор: Нина Матеева

Художник: Християна Димитрова

Коректор: Гергана Стойчева-Нуша

ISBN: 978-619-171049-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Колкото и мрачен да бе поводът, лекарската обиколка през цялата следваща седмица се оказа извънредно благотворна за повдигане на угнетения ми дух. Установих, че за кратък срок атмосферата на Оксфорд бе породила у мен меланхолията, типична за повечето от жителите му. Има нещо в това място — влага, която съсипва настроението и безмилостно притиска душата с тежестта си. В ума ми отдавна се е зародила теория за климата и дай Боже, бих желал да я развия някой ден. Вярвам, че сивото и влажно време вечно ще възпрепятства англичаните да оставят някакъв отпечатък в света, освен ако не напуснат острова си заради по-слънчеви земи. Преселете ги в Америка или в Карибския басейн и те с техния характер биха станали господари на света; останат ли в родината си, ще затънат в тресавището на апатията. За това свидетелства преживяното от мен самия — бодрият ми темперамент помрачня от прекарания там период.

И все пак, когато се озовах яхнал кон в първия пролетен ден след дълга и тежка зима сред открита местност, започваща още щом прекосите стария и опасен на вид мост след колежа „Сейнт Мери Магдален“, настроението ми значително се повиши. При това северният вятър най-сетне се смени със западен, а с него изчезна и вредното въздействие на това най-пагубно от всички въздушни течения. Дължа да добавя, че за ободряването ми допринесе и мисълта как в близките дни мога да забравя Сара Блънди и трупа на Робърт Гроув.

Лоуър бе направил отлична предварителна организация на експедицията ни и зададе бързо темпо през онази първа сутрин, така че след като безмилостно бяхме пришпорвали конете си, пристигнахме в Ейлсбъри в съседното графство още в късния следобед. Отседнахме за нощувка в странноприемница до екзекуцията на следващата сутрин. Аз не присъствах, тъй като не изпитвам удоволствие от подобни зрелища, но Лоуър отиде: по неговия разказ момичето държало неубедителна реч и напълно се лишило от съчувствието на тълпата. Случаят бил заплетен и градът в никой случай не бил докрай убеден в нейната вина. Убила мъж, за когото твърдяла, че я изнасилил, но съдебните заседатели го приели за лъжа, тъй като тя забременяла, а нямало как това да стане, ако жената не е изпитала наслада от акта. В нормалния случай състоянието й би я спасило от бесилката, но тя изгубила детето, а с него и всякаква защита от палача. Нещастно развитие на обстоятелствата, което сигурните във вината й приемали като Божествено провидение.

Лоуър ме увери, че присъствието му било необходимо; вярно, че обесването било отвратителна гледка, но една от съблазните за любопитния му ум била точното определяне на мига, в който настъпва смъртта. Това имаше пряка връзка с умирането на гълъба във вакуумната помпа. Повечето от жертвите на обесване бавно се задъхват в примката и немалък интерес за него — и за медицината — представляваше въпросът колко време е нужно на душата да се раздели с тялото. Лоуър ме увери, че е сериозен познавач по въпроса. По тази причина застана до дървото, готов да си води бележки.

Получи желания труп, след като даде подкуп на чиновниците и плати лира на семейството. Разпореди се да го откарат при местния аптекар, негов познат, и след като той се помоли по неговия си начин, а аз — по своя, се заехме за работа. Частично проведохме анатомизирането на място — аз извадих сърцето, а той отвори черепа и направи няколко възхитителни рисунки на мозъка. Останалото разчленихме и поставихме в големи буркани със спирт, които аптекарят обеща да достави при Крос. Лоуър писа на Бойл, че бурканите са на път и в никакъв случай не бива да бъдат отваряни.

— Не вярвам да остане много доволен — каза, след като се измихме и се отправихме към странноприемницата да хапнем и пийнем. — Но къде другаде бих могъл да ги пратя? Колежът ми забранява да се държат трупове на територията му дълго време, а поверя ли го на друг, току-виж го анатомизирали преди завръщането ми. Някои хора нямат ни съвест, ни срам в тези дела.

Колкото до останалата част от пътуването ни, не виждам смисъл да влизам в подробности. Щом спирахме в някоя странноприемница по маршрута си, пациентите се стичаха незабавно и десет дни по-късно се върнах забогатял с шейсет и пет шилинга. Средната такса беше четири пенса, никой не плати повече от шилинг и шест пенса, а когато ми се разплащаха в натура, трябваше да продавам разните гъски, патици и кокошки с намаление на местни търговци. (Една гъска изядохме, но нямаше как да се върна в Оксфорд с менажерия от пернати зад гърба си.) Лесно може да се заключи какъв брой пациенти прегледах през този неголям период.

Ще преразкажа събитията от един ден, защото те бяха с известна значимост. Въпросния ден прекарахме в Грейт Милтън, малко селище източно от Оксфорд, където се отбихме, защото далечни роднини на Бойл притежаваха имот там и можехме да разчитаме на удобни легла за нощуване и възможност да се избавим от въшките, с които се бяхме напълнили предишните дни. Пристигнахме там към седем часа сутринта и веднага отидохме в отредените ни стаи в близката странноприемница, а съдържателят прати слуга да оповести из селото нашето пристигане. Едва успяхме да се приготвим, когато се появи първият пациент, а щом лечението му приключи (Лоуър проби цирей на задните му части и извърши операцията в един от редките си пристъпи на добро настроение), пред входа вече се беше наредила опашка.

Тази сутрин извадих четири зъба, източих няколко галона кръв (новаторските идеи за терапевтичен ефект не вървяха в провинцията, хората си искаха кръвопускане и държаха на своето), бинтовах рани, вкусвах урина, мазах с мехлеми и прибрах седем шилинга. След кратко прекъсване за обяд отново се хванахме на работа: пробивахме циреи, почиствахме гной, намествахме стави, срещу което получихме единайсет шилинга и осем пенса. Бяха загърбени всички прекрасни теории на Лоуър за новата медицина. Пациентите не се интересуваха за ползата от минералните микстури и отхвърляха всякакви нововъведения. Тъй че вместо да предписваме грижливо съставени медикаменти от живак и антимон, възстановявахме равновесието на течностите в тялото като заклети последователи на Гален, а влиянието на звездите отчитахме с ентусиазъм, достоен за самия Парацелз. Прилагахме установени практики, тъй като нито разполагахме с време за модерни подходи, нито пък имахме репутацията да ги използваме.

Накрая и двамата бяхме напълно изтощени и се наложи да се изнижем през задната врата на странноприемницата, за да избегнем още настоятелни пациенти, чакащи реда си. Възрастната двойка, която се грижеше за къщата на роднините на Бойл, ни бе обещала къпане с топла вода, когато наминахме да им се представим по обед, и сега нямах търпение да се възползваме от предложението им. Не бях потапял цялото си тяло във вода от есента и чувствах, че не само на физиката ми ще се отрази добре, но и духът ми значително ще се ободри. Аз отидох пръв да се изкъпя, като взех със себе си бутилка бренди, та да спестя време, и когато излязох, се чувствах превъзходно. Лоуър хранеше известни резерви относно вземането на вана, но имаше такива сърбежи от въшките, че реши да поеме риска.

Изтегнах се в едно от креслата, докато Лоуър се къпеше, и почти бях задрямал, когато госпожа Фентън, икономката, ме уведоми, че пристигнал слуга със съобщение за мен.

Изпуснах стон; такива неща се случваха непрекъснато — местните знатни семейства искаха да се възползват от услугите на пътуващ лекар, но естествено, намираха под достойнството си да се редят на опашка с простолюдието. Затова пращаха слуги да ни уведомят, че желаят да бъдат посетени. Отивахме при тях и за оказаната чест прибирахме солидни суми. По-често тези визити поемаше Лоуър: не само че беше англичанин, а се възползваше от случая да завърже полезни запознанства за в бъдеще и аз на драго сърце му отстъпвах подобни покани.

Но този път той бе зает с къпане, а и без друго слугата уточни, че изрично аз съм поканен. Бях поласкан и учуден колко бързо пътуваха новините из провинцията, затова бързо взех лекарската си чанта. Оставих съобщение за Лоуър да ме очаква не след дълго.

— Кой е господарят ти? — попитах, колкото да поддържам учтив разговор, докато вървяхме към главната улица на селото, а после свърнахме вляво по една по-тясна. Наставниците ми са ме учили, че когато бъдат подробно разпитани слугите, често е възможно да бъде поставена пълна диагноза още преди да си зърнал пациента, с което си печелиш блестяща репутация.

Но този път методът не даде резултат, тъй като слугата, възрастен човек, но с яко телосложение, изобщо не ми отговори. Всъщност не изрече нито дума, докато не стигнахме до средно голяма къща в края на селото, където влязохме и бях въведен в помещение, наричано от англичаните гостна — обща стая, където приемат посетители. Тук той наруши мълчанието си, предложи ми да седна и изчезна.

Настаних се и зачаках търпеливо, докато вратата се отвори и се озовах лице в лице с най-големия сатрап в Европа, ако можеше да се вярва на приказките на господин Уд.

— Добър вечер, докторе — поздрави ме Джон Търлоу с тих и звучен глас при влизането си в стаята.

Макар за пръв път да имах възможност да го разгледам по-добре, първоначалната ми преценка се потвърди. Вече ми бе известна репутацията му, но той все така въобще не ми приличаше на зъл тиранин. Имаше воднисти очи, които примигваха, сякаш несвикнали със светлина, и кротко изражение на човек, копнеещ за добро отношение от околните. Бих го взел за смирен свещеник, водещ скромно, но смислено съществуване в бедна енория и пренебрегван от висшестоящите.

Но сведенията, получени от Уд, се бяха запечатали в паметта ми, и аз замрях в едва ли не благоговеен ужас.

— Вие сте доктор Кола, нали? — продължи той, тъй като не отроних нито дума.

Накрая си върнах дар слово, потвърдих, че съм аз, и го попитах за оплакванията му.

— О, не опира до телесен недъг — отвърна той с лека усмивка. — По-скоро до душевен, ако може така да се каже.

Осмелих се да отбележа, че това не е по моята част.

— Да, разбира се, но е по силите ви да окажете известна помощ. Може ли да бъда откровен с вас, докторе?

Разперих ръце, сякаш да кажа „защо не“.

— Отлично. Разбирате ли, имам гост, който е в състояние на силен смут. Не мога да кажа, че е желан гост, но както ви е известно, гостоприемството си има своите закони. Отхвърлен е от ближните си, а моята компания намира за недостатъчна. Не мога да го виня за това, тъй като съм безинтересен събеседник. Впрочем, знаете ли кой съм?

— Казаха ми, че сте господин Търлоу, държавният секретар на лорд Кромуел.

— Точно така. Накратко, на госта ми са нужни сведения, които не може да получи от мен, а ми каза, че вие сте в състояние да му ги дадете.

То се знае, озадачи ме до крайност. Отвърнах, че ще се отзова на драго сърце. Но изразих учудване, защото Грейт Милтън не беше чак дотам изолиран от света. Търлоу избегна директен отговор.

— Както разбрах, познавали сте джентълмен на име Робърт Гроув, член на факултета на Новия колеж.

Учудих се, че Търлоу е наясно за това, но потвърдих, че да.

— Чух, че смъртта му е предизвикала известни съмнения. Бихте ли ми разказали обстоятелствата, свързани с нея?

Не виждах причина да му откажа и обобщих всичко случило се — от изследванията на Лоуър до разговорите на Сара Блънди с мен и със съдията. Докато говорех, Търлоу седеше невъзмутимо в креслото си, без да направи нито едно движение и с вид на абсолютен покой. Дори се почудих слуша ли ме изобщо и дали не е задрямал.

— Ясно — каза, когато завърших разказа си. — Значи, ако съм ви разбрал правилно, този мирови съдия само е разпитал момичето и нищо повече?

Кимнах.

— Ще се учудите ли, като узнаете, че преди два дни тя е била обвинена в предумишлено убийство на доктор Гроув? И че сега е в затвора в очакване да се изправи пред съд?

— Изумен съм — отвърнах. — Нямах представа, че английският закон действа така бързо.

— Вие смятате ли тази девойка за виновна?

Ама че въпрос! Същият, който си бях задавал неведнъж през време на пътуването.

— Не знам. Това е работа за закона, не за логиката.

Тук той се усмихна, сякаш бях изрекъл нещо много остроумно. По-късно Лоуър ми обясни, че Търлоу дълги години е бил адвокат, преди метежът да го издигне до длъжност държавен секретар.

— Е, кажете ми какво ви подсказва логиката.

— Хипотезата е, че Сара Блънди е убила доктор Гроув. Какви са доказателствата за това? Има налице мотив — той я е уволнил, само че прислужниците постоянно биват уволнявани и за щастие, малцина са тези, които си отмъщават. Купила е арсеник в деня, когато я е изгонил. Била е в Новия колеж същата вечер, когато е умрял доктор Гроув, и не е пожелала да го признае. Несъмнено уликите свидетелстват в полза на хипотезата.

— Във вашите разсъждения обаче има една слабост. Не споменахте всички улики, а само тези, които подкрепят хипотезата. Доколкото разбирам, други факти сочат към алтернатива, а именно, че и вие може да сте го убили, тъй като последен сте го видели жив, освен това сте имали достъп до отрова, ако сте имали намерение да посегнете на живота му.

— Да, възможно с, но аз знам, че не съм го убил, а и не съм имал причина за такова нещо. Не повече, отколкото, да речем, доктор Уолис или Лоуър, или Бойл.

Той се съгласи с този довод (макар да не знаех защо му казвам всичко това) и кимна.

— Следователно изхождате от факти с различна тежест. И правите извод, че е виновна.

— Не — отвърнах, — не бих искал да повярвам в това.

Търлоу показа учудване.

— Но нали това противоречи на методите на науката? Длъжен сте да приемете хипотезата, докато не откриете нейна алтернатива.

— Приемам я като възможност, но не бих действал въз основа само на нея, ако не се открият други доказателства в нейна полза.

Той се надигна от креслото бавно като старец, чиито стави вече губят гъвкавост.

— Моля ви, докторе, налейте си чаша вино. Скоро ще се върна да продължим разговора си.

Преразгледах първото си впечатление от него, докато си наливах — заповедта си е заповед, с какъвто и тон да е изречена. Реших, че Търлоу е благ и кротък, защото никога не е имал нужда да се държи другояче. Изобщо не ми хрумна да кажа, че Лоуър ме очаква, че съм гладен и че не виждам защо трябва да стоя там на негово разположение.

Когато накрая той се върна, след него в стаята влезе смутено усмихнатият Джак Престкот, чиито окови и килия вече бяха само спомен.

— А! — възкликна ведро той, докато го гледах с откровено смайване, защото последно него очаквах да видя отново, камо ли при подобни обстоятелства. — Италианският анатом. Как я карате, любезни докторе?

Търлоу тъжно се усмихна на двама ни и се поклони.

— Оставям ви да си поговорите — каза. — Моля, не се стеснявайте да ме повикате, когато се наложи.

И той излезе от стаята, като ме остави зяпнал от изненада.

Престкот, по-едър в сравнение със спомена ми и далеч по-оживен, отколкото при последната ни среща, потърка длани, наля си чаша ейл от каната върху бюфета и седна насреща ми, като се вгледа в лицето ми, сякаш диреше там признаци за опасност.

— Учуден сте да ме видите. Отлично. Радвам се. Трябва да признаете, че това е много хитро убежище, не мислите ли? На кого би му хрумнало да ме търси тук?

Той несъмнено бе в прекрасно разположение на духа и се държеше като човек, който няма едничка грижа на света, не като такъв, когото го грози незабавна екзекуция. И какво, питах се, прави в дома на човек като Търлоу?

— Много е просто — обясни. — Двамата с баща ми са се познавали донякъде. Оставих се на неговото милосърдие. Ние, отхвърлените, трябва да се поддържаме, нали така?

— Какво всъщност искате? Излагате се на риск, като разкривате присъствието си пред мен.

— Ще видим. Търлоу ми предаде какво сте казали, но бихте ли ми разправили отново всичко по въпроса?

— За кой въпрос става дума?

— За доктор Гроув. Той беше много добър към мен, единственият човек в Оксфорд, когото харесвах. Много се опечалих от случилото се.

— Предвид колко грозно бихте се възползвали от него, ако беше дошъл да ви посети във вечерта на бягството ви, трудно ми е да го повярвам.

— А това ли — махна той презрително. — Не причиних нищо лошо на Уолис, само го вързах, нито пък стария Гроув бих наранил. Но какво ми оставаше? Да умра на бесилката, само и само да не допусна невъзпитано поведение? Длъжен бях да се спася и това беше единственият начин. А вие как бихте постъпили на мое място?

— Като начало, никого не бих нападнал — отвърнах.

Той пренебрегна думите ми.

— Помислете за минутка. Търлоу ми каза, че съдията доста заплашително е покръжил около вас. Ами ако ви беше поставил в окови? Лесно можеше да го стори, защото всички биха се зарадвали един папист да бъде обвинен. Какво бихте сторили тогава? Нима бихте седели мирно с надеждата съдебните заседатели да бъдат разумни? Или бихте стигнали до мисълта, че ще са банда пияни негодяи, дето ще ви качат на бесилката просто за свое удоволствие? Може да съм беглец от закона, но поне съм жив. Само дето съм натъжен от смъртта на Гроув и бих искал да помогна, ако е възможно, защото някога той беше добър с мен и почитам паметта му. Така че, разправете ми, какво се случи?

Отново изложих своя разказ. Престкот се оказа по-благодарен слушател: въртеше се в креслото си, ставаше да напълни отново чашата си, надаваше силни възклицания на одобрение или несъгласие. Накрая повторно стигнах до финала на историята.

— А сега, господин Престкот — заявих твърдо, — трябва да ми обясните в какво всъщност се състои работата.

— В това, че сега разбирам по-добре нещата, отколкото преди няколко минути. Въпросът е какво мога да сторя.

— Не мога да ви посъветвам, докато не разбера какво имате предвид.

Престкот дълбоко въздъхна и ме погледна право в очите.

— Знаете ли, че онова момиче Блънди беше негова любовница?

Отвърнах, че съм чувал слуховете, но добавих, че момичето не признава нищо такова.

— О, как ще признае? Но е истина. Знам го, защото се виждахме за кратко миналата година, преди да я разбера каква е. А после тя се прехвърли към Гроув, съблазни го и горкият старец падна в капана й. Лесно стана, той имаше слабост към хубавките, а тя умее да се прави на много мила, стига да си го науми. Побесня, когато той я уволни. Срещнах я скоро след случката и повярвайте, не бях виждал по-страховито изражение. Приличаше на същински дявол, зъбеше се и съскаше като звяр. Той ще си плати за това, каза. Скъпо ще си плати.

— И какво имаше предвид?

Той вдигна рамене.

— Тогава го взех просто за женски преувеличения. После дойдоха неприятностите ми, попаднах в затвора и загубих връзка с външния свят. Докато не избягах. Когато излязох от замъка, нямах представа какво да правя по-нататък. Нямах нито пари, нито прилични дрехи, нищо. Реших, че трябва да се скрия, преди да се е вдигнала тревога. И отидох у Блънди. Знаех къде е домът им, бил съм там и преди.

Промъкнал се крадешком по калната уличка до вратата на Сара и надникнал през прозореца. Вътре било тъмно и той предположил, че няма никой. Влязъл, потърсил нещо за ядене и тъкмо загризал кора хляб, когато Сара се върнала.

— Беше обладана от някакво вълнение и направо ме уплаши — призна. — Естествено, изненада се да ме види, но когато й обясних, че не бих могъл да я нараня и не възнамерявам да се задържа дълго, тя се поуспокои. Носеше със себе си малка чанта и с мисълта, че в нея може да има храна, й я взех.

— И тя ти я даде?

— Не съвсем. Наложи се да й я отнема насила.

— Както се досещам, вътре не е имало храна.

— Не. Имаше пари. И пръстен. Пръстен с печата на Гроув — каза и замълча, докато изрови от джоба си нещо, увито в хартия, която внимателно разгъна. Вътре имаше пръстен със син камък в средата. — Добре го помня — продължи той, когато аз взех пръстена, за да го разгледам по-отблизо. — Виждал съм го много пъти на пръста му. Той никога не го сваляше. Попитах Сара Блънди как е попаднал у нея. Тя не пожела да отговори, така че я бих, докато не изръмжа, че не било моя работа и във всеки случай на Гроув вече нямало да му е нужен.

— Това ли бяха думите й? „На Гроув вече няма да му е нужен“?

— Да — отвърна Престкот. — Мислите ми бяха заети с друго и тогава не обърнах голямо внимание. Сега, разбира се, всичко това става много важно. Въпросът е как да се постъпи. Не мога да свидетелствам. Съдията ще ми благодари и мигом ще ме обеси. Та си помислих, че може би вие ще предадете пръстена на сър Джон и ще му съобщите моя разказ. А ако ми провърви, аз вече отдавна няма да съм тук.

Размишлявах, като стисках пръстена в ръце и сам на себе си се чудех защо никак не ми се искаше да му повярвам.

— Давате ли ми дума, че ми казахте чистата истина?

— Да, разбира се — отвърна той искрено и без бавене.

— По-склонен щях да съм да ви вярвам, ако собственият ви нрав не беше тъй необуздан.

— Не е така! — възрази той, като леко се изчерви и повиши глас. — Оскърбявате ме! Всичко, което сторих, целеше да защитя самия себе си и доброто име на семейството си. Няма никакво сходство между моя случай, който бе въпрос на чест, и нейния, продиктуван от похот и алчност. Сара Блънди няма да спре дотук, повярвайте ми, докторе. Не признава никакви закони, няма задръжки. Тя и такива като нея не са ви ясни, колкото на мен.

— Твърде буйна е — признах. — Ала съм я виждал също така учтива и отговорна.

— Стига да си го науми — подхвърли презрително. — Истината е, че няма никаква почтителност към онези, които я превъзхождат. В това вероятно сам сте се уверили.

Кимнах. Самата истина беше. И отново си помислих за моята хипотеза. Искал бях да получа още и необорими доказателства, а сега като че ги имах вече. Престкот нищо не печелеше, като напомняше за себе си. Напротив, имаше много за губене. Трудно ми беше да не му повярвам, а и той говореше с такова чувство, та не можех и да си помисля, че не казва истината.

— Ще говоря с магистрата — отвърнах. — Няма да давам сведения за местонахождението ви, просто ще предам вашия разказ. Според мен той е надежден човек и бързо ще приключи нещата. На мнозина в университета не е по вкуса неговата намеса и вашите показания ще са му от полза. Нищо чудно да се смекчи към вас. То се знае, трябва да се посъветвате с господин Търлоу, но аз не бих ви препоръчал прибързано бягство.

Престкот помисли над това.

— Може би. Но вие ми обещайте да бъдете внимателен. Ужасно се боя. Ако някой като Лоуър узнае къде съм, ще ме предаде. Длъжен е да го стори.

Обещах му с голямо нежелание и ако не удържах на думата си поради дълга си към Лоуър, то поне мога да кажа, че това не навреди на Престкот.

* * *

Само че опитът ми да запазя мълчание доведе до печално влошаване на отношенията ми с Лоуър, тъй като отлъчването ми — както той предполагаше към полезен и щедър пациент — отново го хвърли в завист и униние. Срещал съм хора, способни на подобна промяна в настроенията. Но отличителното при Лоуър бе, че тя настъпваше рязко, без предупреждение и без особено основателни причини.

На два пъти изсипва върху мен гнева си и аз изтърпявах, воден от приятелски чувства. Третият път се оказа най-тежък и последен. Като всички англичани, и той много пиеше и точно на това се бе отдал в мое отсъствие. Когато се върнах в къщата, седеше край огъня, обгърнал тяло с ръце, сякаш да се сгрее, и при влизането ми ме изгледа мрачно. А когато заговори, процеждаше думите със злоба, сякаш бях най-големият му враг.

— Къде се дянахте, за Бога?

Колкото и да ми се искаше да му разкажа всичко, отвърнах само, че съм бил на визита при пациент, който е пратил за мен.

— Вие нарушихте уговорката ни! Такива пациенти са моя грижа.

— Не сме имали никаква уговорка — отвърнах стъписан, — макар само да се радвам, че вие ги поехте. Така или иначе се къпехте.

— Можех да се подсуша набързо.

— Този пациент нямаше да ви заинтересува.

— Това аз щях да го реша.

— Е, решавайте сега. Беше Джон Търлоу и се намира в добро здраве, доколкото мога да съдя.

Лоуър изсумтя презрително.

— Вие и да лъжете не умеете. Боже мили, колко ми омръзнаха вашите чуждестранни обноски и нескопосаният ви език. Кога си тръгвате? Ще се радвам да ви видя гърба.

— Лоуър, какво ви става?

— Не се преструвайте, че сте загрижен за мен. Единствено от себе си се интересувате. Аз ви демонстрирах истинско приятелство, взех ви под крилото си, като дойдохте, представих ви на най-достойни хора, споделях идеите си с вас, а ето как ми се отплащате.

— И съм ви много признателен за всичко това — отвърнах, като вече започвах да се ядосвам. — Сторих всичко, за да заслужа онова, което получих. Не споделих ли аз на свой ред идеите си с вас?

— Вашите идеи! — възкликна той с пълно презрение. — Че какви идеи са това? Те са само фантазии, празни нелепости без основания, които си съчинявате за развлечение.

— Това е във висша степен несправедливо, както и сам съзнавате. Не съм сторил нищо да заслужа гнева ви.

Но всичките ми възражения отиваха на вятъра. Както и предишния път, каквото и да говорех, нямаше никаква тежест пред него. Разразилата се буря сама себе си трябва да изтощи, аз бях също тъй безсилен да я уталожа, както дърво, гънещо се под ураган. Този път обаче бях завладян от гняв и обида и вместо да се постарая да го успокоя, наранен от неговата несправедливост, упорито противостоях на нападките му.

Няма да повтарям всичко, което се изрече, но то премина всякакви граници. Лоуър се разпалваше все повече и повече, а аз, все така неспособен да разбера причината за яростта му, бях също толкова разгорещен. Знаех само, че този път трябва да му се опълча, и моята решимост го накара направо да побеснее. Нарече ме крадец, шарлатанин, безмозъчен клоун, папист, лъжец, предател и измамник. Като всички чужденци съм предпочитал да забия нож в гърба, вместо да избера пътя на честността. Обвини ме, че замислям да се устроя в Лондон като лекар, и настоятелните ми твърдения, че възнамерявам да напусна Англия при първа възможност, само наливаха масло в огъня.

При всякакви други обстоятелства честта би изисквала да поискам от него удовлетворение, но когато го споменах, той ме засипа с нови язвителни насмешки. Накрая се оттеглих изтощен и гладен, тъй като така и не прекъснахме словесната си битка, за да вечеряме. Легнах си изпълнен с горчива печал, защото аз го харесвах, а ето че на приятелството ни беше сложен край. Общуването с него ми донесе немалка полза, няма спор за това, но цената, която ми се наложи да платя, бе прекалено висока. Не се съмнявах, че след като получи писмото ми, баща ми ще ми даде позволение да отпътувам, и аз реших, че ще е по-разумно да предваря това разрешение. От друга страна исках да доведа докрай експеримента си с госпожа Блънди. Ако тя останеше жива и имах възможност да докажа полезността на своя метод, то престоят ми тук можеше да донесе не само огорчение.