Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (50)

Трета глава

Но аз избързвам. Нетърпението ми да предам всичко на хартия означава, че се налага да пропусна много съществени подробности; би трябвало да отмеря фактите, та читателят ясно да различи хода на събитията. Така според мен трябва да подхожда добрият историк. Знам какво казват философите: че целта на историята е да илюстрира най-благородните дела на велики хора, да дава примери за подражание на днешното далеч по-недостойно поколение, но аз съм убеден, че великите хора и благородните дела нямат нужда от чужда помощ и когато биват разгледани отблизо, малко от тях се оказват чак толкова велики и благородни. Подобна гледна точка за историята е оспорвана. Теолозите ни размахват пръст и твърдят, че предназначението на историята е единствено да разкрие чудесния Божи промисъл, когато Той се намесва в хорските дела. Този постулат също ми се вижда съмнителен, поне по начина, по който е упражняван. Дали Неговият план наистина се разкрива в законите на крале, в действията на политици и в проповедите на епископи? Дали можем лесно да повярваме, че такива лъжци, зверове и лицемери са Неговите избрани оръдия? Не съм на това мнение; не извличаме поука от политиката на цар Ирод, а издирваме казаното от най-нископоставения сред поданиците му, неспоменат никъде по страниците на историята. Прелистете трудовете на Светоний и Агрикола, четете Плиний, Квинтилиан, Плутарх и Йосиф и ще видите, че най-великото събитие от всички, най-важното, случило се в цялата история на света, напълно им е убягнало при все цялата им мъдрост и ученост. По времето на Веспасиан (както казва лорд Бейкън) е имало пророчество, че човек, произхождащ от Юдея, ще управлява света; ясно се подразбира нашият Спасител, но Тацит (в неговата „История“) има предвид единствено самия Веспасиан.

Освен това задачата ми на историк е да представя истината и ако разкажа за онези дни в приетата форма — причини, изложение, обобщение и поука, — със сигурност бих обрисувал странна картина на времето, през което това се случи. Все пак през тази годиш — 1663 — кралят за малко не бе свален от трона, хиляди сектанти бяха хвърлени в затворите, ехото от войната се чуваше над Северно море и първите предвестници на Големия пожар и Голямата чума вече се появяваха из страната под формата на странни и плашещи събития. Редно ли е всичко това да бъде пратено на заден план, или да се разглежда само като фон, на който се разигра смъртта на Гроув, сякаш това е най-важното събитие? Или пък трябва да игнорирам кончината на горкия човек и всичко, което тя повлече след себе си в града ни, защото интригите на царедворците, които ни доведоха до война през следващата година и за малко отново не хвърлиха страната в граждански междуособици и смут, са далеч по-важни?

Мемоаристът би направил едното, а историкът — второто, но и двамата вероятно ще сгрешат; историците като натурфилософите вярват, че разумът е достатъчен за разбирането, и се заблуждават, че виждат всичко и проумяват всичко. В действителност в усилията си те пренебрегват важното и го зариват дълбоко под тежестта на своята мъдрост. Без помощ умът на човек не е способен да схване истината, само може да си създава фантазии и измислици, които са убедителни, докато престанат да бъдат такива, и които са верни само докато не бъдат изоставени и подменени. Разумът на човечеството е нищожно и безсилно оръжие — детска играчка в бебешка ръчица. Само прозрението, което вижда отвъд разума, и е дар, нито спечелен, нито заслужен, твърди Тома Аквински, може да ни отведе в простори, озарени от яснота, превъзхождаща всякакъв интелект.

Но и несвързаните брътвежи на мистика няма да ми послужат правилно в тези страници, аз трябва да си припомня призванието си: историкът е длъжен правилно да съобщава фактите. Затова ще се върна към началото на 1660 година, когато Негово Величество не се бе върнал още на трона, аз още не бях познал Райските поля, а Сара съвсем неотдавна бе постъпила като прислужница в дома на майка ми. Ще изоставя красивото празнодумство и ще разкажа как веднъж посетих колибата на старата Блънди, за да я разпитам отново за бунта. Вече приближавах схлупената къща, когато видях как от нея излезе и бързо се отдалечи в противоположна посока невисок мъж с пътна торба през рамо. Огледах го с бегло любопитство само защото излезе от дома на Сара. Беше нито млад, нито стар, вървеше с решителна крачка и нито веднъж не се озърна. Само за кратко зърнах лицето му, свежо и приветливо, макар и обветрено и изпъстрено с бръчици като у човек, който прекарва повечето време на открито. Нямаше брада и мустаци, а буйната му непокорна коса бе съвсем светла и май никога не бе виждала шапка. Макар да бе слаб и среден на ръст, беше жилест и излъчваше сила като привикналите да понасят големи лишения.

Тогава за пръв и последен път зърнах Нед Блънди и много съжалявам, задето не отидох няколко минути по-рано, та да мога да го разпитам. Но Сара ми каза, че напразно съм щял да си изгубя времето. Нед никога не говорел откровено с непознати и трудно се доверявал. Според нея не би отговарял на въпросите ми, дори да не бил необичайно за него далеч от семейството си в своите мисли при това му последно (както стана ясно после) посещение.

— И все пак ми се щеше да се запозная с него — казах, — защото в бъдеще може отново да се срещнем. Очаквахте ли го?

— Не съвсем. В последно време рядко го виждаме. Все е на път, а майка ми е вече твърде възрастна, за да го следва. Освен това той реши, че е най-добре да останем тук и да заживеем свой живот. Може и да е прав, но много ми липсва. Той е най-скъпият ми човек. Тревожа се за него.

— Защо? Не успях да го разгледам добре, но ми се видя, че чудесно може да се грижи за себе си.

— И аз на това разчитам. Никога преди не съм се съмнявала, че ще се опази. Но на раздяла бе тъй мрачен, че ме уплаши. Говореше сериозно и постоянно предупреждаваше да сме предпазливи.

— Естествено е за мъж да се притеснява за семейството си, когато го няма у дома и не може да го защити.

— Познавате ли човек на име Търлоу? Чували ли сте за него?

— Знам го по име, естествено. Учудвам се, че ти не си го чувала. Защо питаш?

— Той е един от хората, от които трябва да се пазя.

— Защо?

— Татко каза, че Търлоу ще иска да ми отнеме ето това, ако научи за него.

И тя посочи вързоп на пода до огнището, увит в плат, превързан с въженце и запечатан на няколко места с восък.

— Не каза какво има в него, но ме предупреди, че ще е причина за моята гибел, ако го отворя и дори ако някой научи, че е тук. Поръча да го скрия на сигурно място, докато не дойде да го прибере.

— Знаеш ли историята на Пандора?

Сара се смръщи и поклати глава, а аз й разказах легендата. Макар междувременно да си вършеше работата, тя ме изслуша внимателно и ми зададе смислени въпроси.

— Смятам това за разумно предупреждение. И все пак ще послушам татко.

— Но баща ти още не е успял да излезе отвъд градските стени, и ето че ти ми разказа за пакета.

— У дома няма място да го скрия така, че хора, които са си наумили да го имат, да не го намерят. Нито имаме надеждни приятели, чиито къщи не биха претърсили. Ще ви помоля за огромна услуга, господин Уд, защото ви вярвам и ви смятам за човек, който държи на думата си. Бихте ли взели пакета, за да го скриете? Обещайте, че няма да го отваряте без мое разрешение и на никого няма да кажете за съществуването му.

— Какво има в него?

— Вече ви казах, не знам. Но ви уверявам, че баща ми не би се заел с нещо позорно, жестоко или предназначено да вреди. Скрийте го за седмица-две, а после може да ми го върнете.

Разговорът, завършил с моето съгласие, може да се стори странен на читателя. Беше безразсъдно от страна на Сара да ми се довери и не по-малко безразсъдно от моя страна да се съглася да укрия пакет, в който можеше да се съдържат какви ли не ужасни тайни, в състояние да ми докарат голяма беля. И все пак и двамата постъпихме мъдро; дам ли дума, тя е свята за мен, и не бих помислил да излъжа доверието й. Взех пакета и го скрих в стаята си под дъските на пода, където той така си и лежа, недокоснат и неизвестен за никого. Дори на ум не ми дойде да го отворя и да наруша обещанието си. Съгласих се, защото вече се поддавах на обаянието й и бях готов да изпълня всяка нейна молба, та да заслужа благодарността й.

Естествено, в пакета бяха въпросните документи, които Блънди беше показал на сър Джеймс Престкот и които Търлоу смяташе за толкова опасни, че ги издирваше дълги години. Заради тези книжа след смъртта на Блънди и бягството на Престкот шпионите на Търлоу плъзнаха из цялата страна, облечени в пълна власт. Заради тях домът на Сара Блънди бе преобърнат наопаки, а после претърсван отново, както и домовете на всичките й познати и приятели, тези на майка й и баща й и всички те бяха подложени на брутален разпит. Именно заради този пакет Кола дойде в Оксфорд и заради него Търлоу подтикна Джак Престкот и Уолис да способстват за обесването на Сара, та да не издаде тя къде се намира.

Не знаех нищо за това, но го държах на сигурно място, както бях обещал, и никога на никого не му хрумна да ме попита за него.

* * *

Много се боя, че моят разказ, ако някой има причина да го прочете, няма да донесе такова удоволствие като другите три, на които се основава. Колко би ми се искало подобно на първите трима автори да предложа просто и ясно изложение на събитията, пълно с решителни твърдения и проникнато от непреклонна вяра в собствената правота. Но не мога да постъпя така, защото истината не е проста, а тези господа са представили само нейно подобие, както, надявам се, вече показах с примери. Заклех се да не пропускам никакви противоречия и заблуди, а и не съм дотолкова изпълнен със съзнание за собствената си значимост, та да пренебрегна всичко останало за сметка на онова, което аз самият съм направил, видял и казал, защото не мисля, че присъствието ми бе от критично значение. Принуден съм да разказвам, като прескачам между събития, отнасящи се към различни години.

И тъй, отново отивам напред и започвам сериозно своето повествование. Приблизително към средата на 1662 година, когато се познавах със Сара Блънди вече от три години, а мирът в кралството траеше повече от две, бях малко или много удовлетворен от своята участ. Установеният ред на дните ми беше също толкова непоклатим, колкото и даваше желани плодове. Имах приятели, с които прекарвах вечерите — в таверни или на музикални сбирки. Имах работа, в която най-после напипах целта и с която се занимавам и до днес, и тя постоянно ме възнаграждаваше с увеличаване на познанията ми. Семейството ми се ползваше с уважение и нито един родственик, дори най-далечен братовчед, не ни причиняваше грижи, нито нарушаваше репутацията ни заради разпуснато харчене или неморално поведение. Имах надежден и неоспорван от никого годишен доход и макар да не беше голям, стигаше за издръжка и за разноски, свързани с работата ми. Вярно, щеше ми се да разполагам с повече, защото, макар да бях наясно, че не бих могъл да посрещна разходите по брак, бих се радвал да мога да харча за книги и да се отдавам на благотворителност, която, когато е уместна, озарява живота на всеки християнин.

Ала това ми бе малка грижа, тъй като никога не съм принадлежал към завистливите и ожесточени хора, желаещи богатството на ближния си и вечно недоволни от онова, което притежават. Всичките ми приятели от онези дни станаха много по-заможни от мен. Лоуър се радваше на известност като лекар. Джон Лок тънеше в разкош благодарение на щедри покровители и безброй пенсии и годишни доходи от правителството, докато враждата между силните на деня не го принуди да се оттегли в изгнание. Дори Томас Кен се бе охранил в своето безделие и се бе превърнал в дебел епископ. Но аз не бих сменил живота си с техния, тъй като на тях им се налага постоянно да се тревожат за своето положение. Живеят в свят, където, ако не се издигаш непрекъснато, неизбежно те чака главоломно падане. Богатството и славата са най-нетрайните явления в природата; аз нямам нито едното, нито другото, тъй че не мога да ги изгубя.

При това нито един от тези трима господа, доколкото знам, не е удовлетворен от живота си — твърде добре им е известна цената на охолството им. Всичките трима съжаляват за отишлата си младост, когато си мислеха, че винаги ще се радват на свободна воля, и лелееха грандиозни мечти. Ако не беше притиснат от нуждите на семейството — непрестанно зейналите усти на собствените му деца и тези на брат му, — Лоуър можеше да остане в Оксфорд и трайно да издълбае името си в дървото на славата. Но той предпочете практиката на известен лекар и оттогава не е постигнал нищо значимо. Лок изпитва презрение към онези, които щедро го отрупват с блага, но твърде много е привикнал към разкоша, за да се раздели с него, и сега заради собствената си безопасност е принуден да понася съществуване в Амстердам. А Кен? Какъв път само избра той! Може би някой ден ще реши веднъж да се изкаже открито и да защити онова, в което вярва със сърцето си. Дотогава ще остане в затвора, който си създаде сам, и ще умиротворява демоните на неудовлетворението си с екстравагантна благотворителност.

Докато имах своя труд, бях доволен и нищо повече не желаех. Особено през онези дни намирах, че животът ми е устроен превъзходно и не страдах от тъга или меланхолия, които да ме разсейват. Както вече казах, радвах се, че намерих за Сара добро и сигурно работно място при доктор Гроув, и изпитвах самодоволство, че и занапред нищо няма да наруши спокойното течение на моето съществуване. Не бе съдено това да се сбъдне, тъй като събитията, описани в прочетените от мен ръкописи, се втурнаха в малкия ми свят и го разрушиха безвъзвратно. Мина дълго време, преди поне отчасти да възстановя душевното си равновесие, толкова необходимо за научна работа, колкото и за пълноценен живот. Боя се, че на практика това така и не ми се удаде.

Първият удар бе нанесен в края на есента същата година. Седях в таверна, където се отбих една вечер, след като през деня се бях надишал на праха в Бодлеанската библиотека. Отморявах безцелно в един ъгъл и не ме занимаваха никакви мисли, но случайно дочух откъслечни фрази от разговора на двама граждани, неприятни и долни хора. Нямах намерение да ги слушам, но понякога не можеш да го избегнеш: думите насилствено нахлуват в ума и не позволяват да бъдат пренебрегнати. И колкото повече чувах, толкова по-принуден се чувствах да слушам, докато накрая тялото ми бе обзето от вцепенение и студ при тези грозни клюки.

„Оная блудница Блънди от левелерите…“ — това бе първата фраза, която улови слухът ми сред общия шум в салона. После заприиждаха нови: „Разгонена котка…“, „Всеки път, като му разтребва стаята…“, „Бедният старец, сигурно го е омагьосала“, „И аз не бих й се дърпал…“, „А при това е свещеник. Един дол дренки са…“ „От пръв поглед си личи…“, „Доктор Гроув…“, „Тази разтваря крака за всеки…“, „Дали има някой, дето не е минал през нея…“.

Сега ми е известно, че тези гнусни слухове са били лъжа от начало до край, но преди да прочета ръкописа на Престкот, не знаех, че ги е пуснал той самият, след като жестоко е изнасилил момичето. Въпреки това и тогава не повярвах отведнъж на чутото, защото на пияна глава се сипят какви ли не дрънканици и ако всичките бяха истина, то в страната не би имало и една добродетелна жена. Едва когато Престкот сам се обърна към мен, отказът ми да повярвам се превърна в съмнение и промъкналите се в душата ми демони започнаха да я тровят с подозрения и омраза.

Престкот е разказал за първата ни среща, предизвикана от обърналия се за помощ към мен Томас Кен. Струва ми се, той се беше опитвал да го откаже от безцелното му разследване, но Престкот така бурно реагираше на всяко възражение, че бе осуетил усилията му. Кен се надяваше убедителното изброяване на факти да отрезви Престкот и вярваше, че приятелят му ще е готов да ги чуе, ако идваха от моята уста.

Още щом се запознах с него, установих, че господин Престкот никак не ми харесва и че не желая да бъда замесен във фантазиите му. Затова, щом няколко дни по-късно той ме видя на улицата и ме извика, сърцето ми се сви и взех да съчинявам обяснение как още не съм завършил поръчаното издирване на сведения.

— Няма значение — бодро отвърна той, — в момента не са ми толкова нужни. Каня се да попътувам из графството, ще се видя със семейството си, а после заминавам за Лондон. Работата ни с вас ще почака до завръщането ми. Не, господин Уд, исках да поговоря с вас по един деликатен въпрос и да ви предпазя. Знам, че сте от почтено семейство, че майка ви е достойна за възхищение дама, затова не желая да стоя отстрани и да гледам как петнят името ви.

— Много мило от ваша страна — промълвих поразен. — Убеден съм, че нямаме за какво да се тревожим. За какво всъщност става дума?

— У вас работи прислужница на име Сара Блънди, нали?

Кимнах и тревогата ми се усили.

— Да. Добра прислужница е, изпълнителна, почтителна, смирена.

— Няма съмнение, че ще се преструва на такава. Но както ви е известно, видът може да лъже. Държа да ви осведомя, че характерът й далеч не е така безупречен, както ви се ще да мислите.

— Много съжалявам да го чуя.

— А аз съжалявам, че се налага да го кажа. Боя се, че тя е прелюбодействала с друг свой господар, някой си доктор Гроув от Новия колеж. Чували ли сте за него?

Кимнах хладно.

— Откъде ви е известно?

— Тя сама ми каза. Дори се хвалеше с това.

— Трудно ми е да го повярвам.

— А на мен — не. Тя се обърна към мен със срамни и неприлични думи, предложи си услугите срещу пари. То се знае, отказах, а тя ми заяви, че други ще се порадват на прелестите й. Много други удовлетворени клиенти — добави с усмивка. — Ето на̀, доктор Гроув станал съвсем нов човек, откакто тя се заела да му поднася удоволствието, което църквата не можела да му даде.

— Много ми е тъжно да слушам такива думи.

— Моля да ме извините заради това. Но си мислех, че е по-добре…

— Разбира се. Много любезно от ваша страна да си направите този труд…

В общи линии разговорът бе такъв. То се знае, казано бе не много, но какво само въздействие имаше върху мен! Първата ми реакция бе да отхвърля решително всичко наприказвано от него, да убедя сам себе си, че моите впечатления за характера и добродетелността на момичето са с далеч повече тежест от подмятанията на странични хора. Но подозренията ми разяждаха душата и не можех да ги прогоня. Накрая напълно ме обсебиха. Та как можех да смятам своите представи за нравствеността й за по-ценно доказателство от думите на очевидец? Аз мислех за нея едно, а Престкот очевидно знаеше друго. И нима моят опит противоречеше на казаното от него? Нима момичето не ми се отдаде доброволно? Вярно, не й плащах, но какво говореше това за нейния морал? Очевидно суетата ме бе подтикнала да си мисля, че бе легнала с мен от обич и привързаност. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-ясно прозирах, че зад това сигурно се крие истина. Тя единствена сред всички жени ми позволи да се докосна до нея и заради това в своето заслепление не бях осъзнал, че на мое място можеше да е кой да е друг. Желанията са по-силни у жените, отколкото у мъжете, това е всеизвестно, а аз го бях забравил. Разпалената им плът е жадна и ненаситна, а ние, нещастните мъже, го приемаме за любов.

Какво е ревността, това чувство, способно да превземе и съсипе и най-силните мъже, и най-добродетелните създания? Що за алхимия на ума превръща любовта в омраза, копнежа в отвращение, желанието в неговата противоположност? Защо няма човек който да е защитен от жарката й прегръдка, прогонваща в един миг съня, разума и добротата? Кой палач, задава въпрос Жан Боден, е способен да причини по-тежки изтезания от тези страхове и подозрения? И не само мъжете са подвластни на тази емоция, защото Вивес твърди, че и гълъбиците изживяват мъките на ревността и умират от тях. Един лебед в Уиндзор, след като заварил друг мъжки край спътницата си, преплувал много мили след натрапника и го убил, а после се върнал при своята женска, която също убил. Някои твърдят, че звездите са тези, които предизвикват ревността, но Лео Афер вини за това климата, а Морисън твърди, че в Германия няма да се намерят толкова пияници, в Англия — толкова търговци на тютюн, във Франция — толкова танцьори, колкото са ревнивците в Италия. А в самата Италия се смята, че мъжете от Пиаченца са по-ревниви от всички останали.

И това е изменчива болест, защото от една страна в друга мени облика си: онова, което на едно място довежда мъжа до лудост, другаде няма да му повлияе. Във Фризия жената целува мъжа, който й е поднесъл напитка, а в Италия за такова нещо мъжа го чака смърт. В Англия младежите и девойките танцуват заедно, а в Италия това е допустимо само в Сиена. Мендоса, испанският посланик в Англия, заяви, че обичаят, позволяващ мъжете и жените да седят заедно в църквата, е отвратителен, но чу в отговор, че такова нещо може да предизвика отвращение единствено в Испания, където мъжете не са способни да отхвърлят похотливите си мисли дори на свято място.

Заради моята склонност към меланхолия съм по-податлив от други на ревност, но познавам много хора с холерична или сангвинична предразположеност, които търпят същите мъки. Бях млад, а младостта е ревнива, при все че Йероним твърди как ревността не прощава и на старите. Ала да разбираш болестта, уви, не значи да се излекуваш от нея; знанието откъде произтича ревността по никакъв начин не я премахва, както болният от треска не преодолява страданието си с разбиране откъде се е взела тя. Ще кажа нещо повече: в лекарската професия поне поставянето на диагноза способства лечението, докато от ревността излекуване няма. Тя е подобна на чумата, срещу която са безсилни всички средства. Покоряваш й се и пламъкът й те обхваща, докато не угасне от само себе си или не те изпепели.

Страдах, покрит от мантията на ревността, която изгаряше душата ми, както ризата, потопена в кръвта на Нес, е довела Херакъл до агония и смърт. Не минаха и две седмици, когато терзанията ми станаха нетърпими. Всичко, което виждах и чувах, потвърждаваше най-лошите ми подозрения и аз жадно се вкопчвах в най-беглия намек или признак за нейната вина. Веднъж почти си наложих да поставя въпроса ребром пред нея и с тази цел отидох да я посетя, но докато приближавах схлупената къща, видях как вратата й се отваря и отвътре излиза непознат мъж, покланя се на сбогуване и изказва по всякакъв начин своите почитания. В един кратък миг се уверих, че това е клиент и че тя вече е паднала толкова ниско, та упражнява занаята си у дома, пред очите на всички. Толкова бях разгневен и потресен, че се обърнах обратно и си тръгнах. Бях обзет и от ужасен страх, отидох си право у дома и се огледах щателно, защото в мислите си вече виждах и заплахата от сифилис. Нищо не открих, но и това не ме успокои, тъй като въобще не познавах симптомите на тази напаст. Заради това събрах всичката си смелост и почервенял от срам отидох при Лоуър.

— Дик — казах му, — ще ви помоля за огромна услуга и очаквам пълната ви дискретност.

Седяхме в просторна стая, която той бе наел от няколко години в Крайст Чърч. При влизането си заварих там Лок и бях принуден да водя празен разговор известно време, решен да чакам колкото е необходимо, за да остана насаме с домакина. Най-сетне Лок си тръгна и Лоуър се осведоми за причината на посещението ми.

— Хайде, казвайте и ако мога да направя услуга, ще го сторя на драго сърце. Ако съдя по вида ви, приятелю, имате неприятности. Да не сте болен?

— Надявам се да не съм. Дойдох да проверя тъкмо това.

— А какво може да е според вас? Какви са симптомите ви?

— Никакви.

— Никакви симптоми? Съвсем никакви? Виж ти, тревожно. Ще ви прегледам щателно, после ще ви предпиша най-скъпите лекарства в моята фармакопея и незабавно ще ви стане по-добре. Кълна се, господин Уд — с усмивка рече той, — вие сте идеалният пациент. Де да имах поне десетина като вас, щях да стана богат и прочут.

— Не се шегувайте, напълно сериозен съм. Боя се, че съм прихванал лоша болест.

Поведението ми най-сетне го убеди, че съм истински притеснен. Тъй като бе добър лекар и приятел, веднага изостави шеговития тон.

— Виждам, че сте разтревожен. Но бъдете малко по-откровен. Как да определя какво е страданието ви, ако не ми казвате нищо? Аз съм лекар, не гадател.

И тъй, с огромно нежелание и с опасения от подигравки, му разказах всичко. Лоуър изсумтя.

— И смятате, че блудницата е овършала целия Оксфордшир?

— Това не знам. Но ако се вярва на слуховете, възможно е да съм болен.

— Но вие казвате, че имате отношения с нея от две години, че и по-отдавна. Известно ми е, че болестите на Венера обикновено се проявяват с течение на времето, но много рядко симптомите остават скрити толкова дълго. Не сте ли забелязали някакви признаци по нея? Гнойни язви, изпускащи млечнобяла секреция?

— Не съм гледал — отвърнах, скандализиран при самата мисъл за това.

— А трябва. Лично аз много внимателно оглеждам момичетата и бих ви посъветвал и вие да го правите занапред. Сам схващате, че не е задължително да се прави явно. С малко сръчност може да извършите проверката във вид на ласки.

— Лоуър, не ми е нужен съвет, а диагноза. Болен ли съм, или не?

Той въздъхна.

— Ами дайте да видим тогава. Смъкнете панталоните.

С ужасно смущение изпълних каквото ми бе казано и Лоуър ме подложи на най-интимен оглед, като повдигаше, подръпваше, разглеждаше, а после приближи лице към срамотиите ми и ги подуши.

— Наглед всичко си е нормално. Като новичък е, едва изваден от опаковката.

Отдъхнах си с облекчение.

— Значи не съм болен?

— Не съм казал това. Просто няма видими симптоми, това е. Бих ви предложил няколко седмици да вземате големи дози лекарства — за всеки случай. Ако се стеснявате да ги купите сам, утре ще се отбия при господин Крос и ще ви донеса всичко.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Няма защо. Сега се загащете. Впрочем бих ви препоръчал да избягвате повече интимни контакти с това момиче. Ако е такава, както се говори, рано или късно ще стане опасна.

— Така и възнамерявам да постъпя.

— И трябва да разгласим за лошата й слава, иначе други може да паднат в капана.

— Не — възпротивих се, — това не мога да допусна. Ами ако слуховете са лъжливи? Тогава бих я оклеветил.

— Вашето чувство за справедливост ви прави чест. Но не бива да се криете зад него. Подобни хора са пагубни за всяко общество и на всички трябва да е известно за тях. Щом сте толкова придирчив, тогава поговорете с нея и разберете как стоят нещата. Във всеки случай сме длъжни да предпазим доктор Гроув, а нататък той да прави както реши за добре.

Не предприех действия прибързано. За решителния разговор със Сара ми бе нужно нещо повече от твърденията на Джак Престкот. Затова я наблюдавах внимателно и понякога (признавам си го със срам) я следях скришно, когато след работа тя си тръгваше към дома. Колко жестоко бях разочарован, когато най-лошите ми страхове се потвърдиха — понякога тя изобщо не си отиваше вкъщи или пък се отбиваше само за кратко. Виждах я как излиза от града, а веднъж с решителна крачка се отправи по посока на Абингдън, гарнизонно селище, където постоянно имаше търсене на уличници. Тогава не намерих друго обяснение и с огорчение прочетох как Уолис, получил същите тези сведения, е приел за единствен отговор, че тя носи съобщения на сектантите. Споменавам го, за да покажа колко опасни могат да бъдат частичните и непълни улики, тъй като и двамата грешахме.

Но по онова време не го разбирах, макар сигурно да бих изслушал с открито сърце всяко обяснение, което тя би ми дала. На следващия ден след безсънна нощ, прекарана в пламенни молитви да ми бъде спестен предстоящият разговор, с влизането на Сара в стаята ми й наредих да седне и обявих, че желая да говоря с нея по много важен и сериозен въпрос.

Тя седна мълчаливо в очакване да заговоря. Бях забелязал, че в предишните дни не приличаше на себе си — работеше не толкова усърдно и беше по-тъжна от обикновено. Не обърнах особено внимание, тъй като жените са склонни да се поддават на такива настроения. Чак от ръкописа на Джак Престкот узнах, че причината е било грубото насилие, на което я е подложил. Напълно разбирам защо Престкот се е поддал на болезнената заблуда, че за отмъщение тя му е направила магия, колкото и нелепа да изглежда тази му натрапчива идея. Сара хранеше непримирима ненавист към жестокостта у другите, тъй като бе възпитана да очаква справедливост от хората.

Забелязах също, че тя отхвърляше жестовете ми на привързаност и бързо се отдръпна, щом понечих да я докосна, като тръсна рамо едва ли не с неприязън, за да пропъди ръката ми. Отначало се почувствах засегнат, после го добавих към останалите свидетелства, че се отвръща от мен заради по-големи облаги, получавани от доктор Гроув. И отново ще заявя, че не знаех истината, докато тя не ми се представи под формата на изписаното от Джак Престкот.

— Длъжен съм да говоря с теб по въпрос от най-голяма важност — повторих, след като си бях подготвил фразите предварително. И до ден-днешен помня как странно чувство стегна гърдите ми едва щом заговорих: дъхът ми секна, сякаш бях пробягал дълго разстояние. — До мен стигнаха ужасни слухове, на които незабавно трябва да се сложи край.

Тя гледаше в пода, сякаш казаното изобщо не я интересуваше. Взех да заеквам и да не си намирам думите, дори се обърнах към рафта с книгите си, за да не виждам лицето й.

— Получих сериозно оплакване за поведението ти. А именно, че непристойно и безсрамно си се предлагала на човек от университета и прелюбодействаш по най-отвратителен начин.

Надвисна дълго мълчание, след което тя отговори:

— Вярно е.

Прозвучалото от устата й потвърждение на всичките ми страхове и подозрения ни най-малко не ме утеши. Надявал се бях тя възмутено да опровергае обвиненията, да ми позволи да й простя и всичко да си продължи по старому. Ала дори тогава не побързах с изводите. Свидетелствата трябва да получат независимо потвърждение.

— И кой е този човек? — попитах.

— Един тъй наречен джентълмен — отвърна тя. — На име Антъни Уд.

— Не се дръж нахално с мен! — избухнах. — Прекрасно знаеш за какво говоря.

— Нима?

— Да. Злоупотреби с моето великодушие и съблазни доктор Гроув от Новия колеж. И сякаш това е малко, предлагала си се и на студент, господин Престкот, и си настоявала той да те удовлетвори. Няма защо да отричаш, чух го от собствените му уста.

Тя пребледня като платно и дори само това може да се приеме като показателно колко безразсъдни са онези, които вярват, че нравът на човек може да се разчете по физиономията му — ето че и аз самият видях в тази бледност страх от разобличаване.

— Вие го чухте? — промълви тя. — От собствените му уста?

— Да.

— Ами тогава трябва да е истина. Такъв чудесен млад джентълмен като господин Престкот няма как да лъже, нали? Той е благородник, а аз съм само войнишка дъщеря.

— И какво, вярно ли е?

— Защо ви е да питате мен? Явно вие така мислите. Откога ме познавате? Ще станат вече четири години и сте уверен, че е истина.

— А как мога да мисля иначе? Всичко в поведението ти говори за това. Как да се доверя на отричането ти?

— Нищо не съм отричала — отсече тя. — Просто не е ваша работа.

— Аз съм твой господар. В очите на закона съм като твой баща и отговарям за поведението ти. Кажи ми сега кой беше човекът, който вчера излезе от къщата ви?

Един миг тя ме гледа озадачено, но после се сети за кого говоря.

— Беше един ирландец, който дойде да се види с мен. Дълъг път е извървял.

— Защо?

— Това също не е ваша работа.

— Напротив. Дългът ми както пред мен самия, така и пред теб е да ти попреча да навлечеш позор на семейството ми. Какво ще кажат хората, когато се разчуе, че Уд държат в дома си като прислужница продажна жена?

— Възможно е да кажат, че стопанинът, господин Антъни Уд, също прелюбодейства с нея, когато му падне случай. Че я води на Райските поля и там задоволява своята похот, а после отива в библиотеката и държи речи за поведението на другите.

— Това е съвсем друго.

— Защо?

— Няма да дискутирам с теб на сложни теми. Говоря сериозно. Но след като можеш да се държиш така с мен, нищо не ти пречи да го правиш и с всеки друг. Очевидно точно така се и случва.

— А вие самият още колко блудници познавате, господин Уд?

Тук вече поаленях от гняв и за всичко случило се в последствие обвинявах единствено нея. Жадувах само за простичък отговор. Искаше ми се тя всичко да отрече и тогава можех великодушно да я оправдая; или пък тя открито да си признае и да ме моли за прошка, каквато бих й дал на драго сърце. Но тя не стори нито едното, нито другото и имаше наглостта да запрати обратно в лицето ми моите обвинения. И много скоро отношенията ни се гмурнаха в мрака, защото, каквото и да бе имало между нас, аз си оставах неин господар. Но с думите си тя ясно даде да се разбере, че напълно е забравила за това и злоупотребява с близостта ни. Нито един разумен човек няма да признае, че дори в обвиненията й да имаше бегло основание, е възможно някакво сходство между моето поведение и нейното. Тя ми беше подчинена, а аз не се намирах в никаква зависимост от нея. Да не говорим, че никой не би търпял безсрамните й думи. Аз самият дори в разгара на страстта си бях употребявал най-учтиви изрази и не можех да понеса подобен език.

Изправих се, шокиран от чутото, и направих крачка към нея. Тя се дръпна и се притисна до стената с разширени от ярост очи, протегна ръка и ме посочи със странен и заплашителен жест.

— Не смей да ме доближаваш — просъска.

Застинах като ударен от гръм. Не знам какво се канех да направя. Естествено, не ми е и хрумвало за насилие, не съм от онези, дето падат така ниско. Дори най-негодната слугиня никога не е търпяла побой от мен, колкото и да го е заслужавала. Не претендирам, че е кой знае какво качество, а в случая със Сара знам, че бих искал да я пребия до посиняване, та да отмъстя за гаврата с мен. Но съм сигурен, че не бих отишъл по-далеч от опит за сплашване.

Ала уплахът й стигаше, за да изостави всички преструвки за покорство. Не знам какво би направила, ако бях приближил с още една крачка, но почувствах огромна решимост у нея и не се чувствах способен да й дам отпор.

— Напусни дома ми — процедих, когато тя отпусна ръка. — Уволнена си. Няма да подавам жалба срещу теб, макар да съм в правото си. Но кракът ти да не е стъпил повече тук.

Без нито дума, но след като ми отправи поглед, изпълнен с върховно презрение, тя излезе от стаята. Секунди по-късно чух входната врата да се хлопва.