Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (38)

Пета глава

Задълженията ми през този период ми бяха наложили странен ритъм на живот — принуден бях да съществувам като нощна птица, която ловува, докато другите спят, и отморява след труда си, когато всичко живо е будно и активно. Високопоставените хора напускаха Лондон, за да идат в именията си или да последват двора от едно място на празни развлечения към друго, аз пък напусках провинцията и заживявах в Лондон. Когато дворът се върнеше в Уестминстър, аз заминавах за Оксфорд.

Това положение на нещата никак не ме огорчаваше. Задълженията на придворен са до голяма степен безплодни и поглъщат много време, ако преследваш слава и висок пост. Но ако си просто загрижен за сигурността на кралството и безпрепятствената работа на правителството, присъствието ти сред Двора е безсмислено. В цялата страна по-малко от половин дузина души притежават действителна власт. Останалите са просто поданици, а моите дела бяха свързани с истински важните хора.

Сред тях открих естествени съюзници и мнозина, които умишлено или поради ограничено мислене вредяха на интересите на собствената си страна. Такава картина можеше да се открие навсякъде през онези дни дори и сред философите, които си мислеха, че само се стремят да разгадаят тайните на природата. Често въобще не се замисляха какво вършат и си позволяваха да бъдат увлечени по наклонената плоскост.

С отминаването на годините паралелите ми стават все по-ясни, защото е лесно поради алчност или великодушие да паднеш в капаните, заложени от други. Преди няколко седмици например надделях в спор, който, докато не посочих опасностите, изглеждаше съвсем маловажен, въпрос, способен да привлече само най-взискателния ум. Държавният секретар (вече не господин Бенет) ме попита в писмо дали страната ни трябва да се присъедини към останалите държави от континента и да възприеме григорианския календар. Убеден съм, че моето одобрение се търсеше само за да се оправдае вече взето решение: не е ли нелепо страната ни единствена в Европа да се води по друг календар и да изостава със седемнайсет дни от всички други?

Бързо промениха становищата си, когато им изтъкнах до какво би довел такъв наглед невинен ход. Той бе удар в сърцето на църквата и държавата, насърчаваше папистите и смущаваше онези, които се стремяха да опазват страната от чуждестранни влияния. Нима армията ни оспорва арогантната мощ на Франция само за да се откажем сами от независимостта си под някакъв благовиден мирен предлог? Да приемем този календар, означаваше да приемем властта на Рим; не просто (както твърдят простодушните) защото това е реформа, замислена от йезуитите, а защото да преклоним глави, би означавало да приемем правото на римския епископ да определя кога Църквата ни да празнува Великден, да посочва дните на всички важни празници. Достатъчно е да отстъпиш в принципа и останалото следва по естествен път: да склониш пред Рим за едно, означава да му се покориш и за всичко останало. Свещен дълг на англичаните е да противостоят на прелъстителната песен на сирените, които убеждават, че подобни дребни стъпки ще донесат само полза и няма да са от никаква вреда. Това не е вярно и ако ни е съдено да останем в самота, така да бъде. Славата на Англия винаги се е кореняла в съпротивата й на попълзновенията на другите държави, които подмамват към робство и подчинение. Славенето на Бог е по-важно от единството на християнския свят. Това беше моят отговор и съм доволен, че беше зачетен, при което спорът бе решен веднъж завинаги.

Така стояха нещата и след завръщането на краля на трона, а тогава залогът бе дори още по-висок. Мнозина бяха открити или тайни католици и се бяха промъкнали на важни позиции в двора. Имаше и такива (отдавам им дължимото и твърдя, че подбудите им бяха искрени), които вярваха, че тесните връзки с Франция са в интерес на страната, други пък желаеха съюз с испанците, за да се възпрепятстват честолюбивите замисли на Бурбоните.

Седмица след седмица и месец след месец различните групировки се бореха помежду си, а чуждестранните подкупи течаха като река. Нямаше един министър и чиновник, който да не се обогати в тази война, защото това наистина бе война. В даден момент испанската партия взе връх, когато господин Бенет и други около него стегнаха редовете и съсредоточиха в ръцете си още по-голяма власт. После французите нанесоха ответен удар, като подкупиха страната със зестрата на новата съпруга на краля. Холандците пък загрижено местеха поглед от единия враг към другия, като знаеха, че съюзят ли се с едната страна, ще бъдат атакувани от другата. Интересите на справедливостта и вярата изобщо не се вземаха предвид, а придворните битки изобразяваха в миниатюра онези, по-големите, които предстоеше да се водят в моретата и полетата на Европа.

Налице бяха две големи загадки: кралят, който би се съюзил с всеки, готов да плати достатъчно, за да финансира удоволствията му, и лорд Кларендън, който пък се противеше на всякакви чуждестранни съюзи, тъй като смяташе трона на Негово Величество за толкова нестабилен още, че бе убеден как най-малък тласък дошъл от чужбина, би го разклатил фатално. През 1662 година преобладаваха неговите възгледи, но други като лорд Бристол бяха на обратното мнение и или вярваха, че славните победи в чужди земи ще укрепят монархията, или тайно се надяваха на възможностите, които биха им се открили в случай на поражение. Защото мнозина желаеха падането на Кларендън и неуморно се трудеха за неговото проваляне. Военна загуба би разрушила кариерата му по-сигурно от всичко друго и не се съмнявам, че не един верен слуга на краля е прекарвал безсънни нощи да си мечтае за такава.

За момента най-мощното оръжие в ръцете на враговете на Кларендън беше възмутителното поведение на дъщеря му, което половин година по-рано беше скандализирало Двора и сериозно бе подкопало позициите на лорд-канцлера. Негодницата сключи брак с брата на краля, херцога на Йорк без да си направи труда да получи позволение. Не се зачиташе това, че дъщерята бе в напреднала бременност по време на брачната церемония, нито че Кларендън с неговата дълбока ненавист към херцога на Йорк се оказа също толкова измамен, колкото и кралят. Важното бе, че с кралската власт се бяха подиграли и кралят се бе лишил от най-ценния си коз в дипломатическата игра: бракът с херцога би бил добра примамка за сключване на съюз. Шушукаше се, че Кларендън забранявал дори да се споменава за това в негово присъствие и непрестанно се молел кралицата да дари страната с наследник, та да бъде той очистен от подозрения, че се опитва да натрапи на трона дъщеря си, а това несъмнено би се случило, ако кралят умреше без законно потомство. Не беше нещо, което лесно може да се прости, и враговете му, на първо място лорд Бристол, който бе най-умният сред тях, имаха грижата то да не бъде забравяно.

Такива интриги сред силните на деня и перчещите се не ме занимаваха особено и вероятно това бе безразсъдно от моя страна, тъй като, ако бях обърнал повече внимание на пререканията им, щях да извлека много полза за себе си. По онова време изобщо не схващах, че сплетните в двора имат пряко отношение към моето разследване и че без тях не бих имал основания за никакво безпокойство. Но за това ще стане дума, когато му дойде редът. За момента виждах себе си с цялата си скромност като слуга, та макар и влиятелен, но все пак далеч от придворните боричкания и без намерение да въздейства на държавната политика. Моята работа беше да разказвам на онези, на чието подчинение бях, тайната история на кралството, та да са достатъчно осведомени, когато вземат решенията си. В това отношение бях наистина важен човек, защото добрият набор от сведения е ключът към предотвратяването на проблеми, а мерките за потушаване на недоволството далеч не бяха съвършени. Издигаха се градски стени, но недостатъчно бързо; сектанти бяха арестувани и глобявани, но винаги изникваха още и по-хитрите стояха в сянка.

* * *

Всеки, който чете този ръкопис, вероятно ще се почуди защо бях готов да обърна толкова много внимание на Марко да Кола, защото засега не съм посочил достатъчно основания за усилията си. Всъщност той все още предизвикваше мимолетен интерес у мен, беше само една от линиите на разследване, които се проследяват единствено от стремеж към щателност. Нямаше нищо реално, върху което да се съсредоточа, и едва ли не само любопитството ме насочваше към него. Да, установих, че вероятно съществува свързващо звено между испанците и изгнаниците, а още, че това звено са Марко да Кола и семейството му. Разполагах с неподдаващо се на разчитане писмо, удивително подобно на друго едно, написано три години по-рано. Накрая, налице беше загадката със самия Да Кола, тъй като умът ми не побираше как така военното му минало беше останало неизвестно в продължение на месеците, които той бе прекарал в Нидерландия. Не разбирах също защо баща му, човек, прочут с търговския си нюх, без никакви възражения е избавил единствения си възможен наследник от задълженията му към семейството. Младият Кола не само очевидно не беше ангажиран с никакви търговски дела, той дори не беше женен.

Такава бе посоката на моите размишления и аз ги споделих с господин Уилямс, познатия ми търговец, когато се срещнах с него при пристигането си в Лондон в началото на 1663 година.

— Позволете да ви поставя задача за решаване, тъй като сте врял и кипял човек — казах му. — Да кажем, че губите основните си пазари и търговски партньори по причина на затворени заради война пристанища. Имате три дъщери, една от които е омъжена, а двете наближават възраст за задомяване. Само един от синовете ви може да ви е опора. Каква тактика ще възприемете, за да защитите и разширите търговските си позиции?

— След като се освободя от паниката и престана да се моля да ми се усмихне щастието ли? — засмя се той. — Сещам се и за по-лоши обстоятелства, в които може да изпадне човек, но не са много.

— Да речем, че по природа сте спокоен и уравновесен. Как бихте постъпили?

— Нека да помисля. Зависи много от това какви стоки и парични суми имам на свое разположение, както, разбира се, и от отношенията с близките ми. Ще ми помогне ли семейството? Това би предотвратило надвиснала катастрофа и би ми дало време да се освестя. Ала макар да ми осигури пространство за маневриране, няма да разреши затрудненията ми. Очевидно ще ми се наложи да търся нови пазари, но за да се вместиш в ново пристанище, е нужен капитал, защото често се налага да продаваш на загуба, докато се утвърдиш. Да идем по-нататък. Най-простият изход би бил да се сдобиеш с подкрепата на друго семейство. Жените сина си, ако сте в силна позиция, или давате дъщеря си, ако сте в слаба. Състояние на нещата, каквото описвате вие, изисква да бъде задомен изгодно синът, защото това би привлякло капитал за делата ви. Но пък вашето положение е неблагоприятно, защото са ви нужни пазари, а това предполага, че ще трябва да омъжите и дъщерята.

— А откъде пари за зестра? Всеки възможен съюзник веднага ще се досети, че сте притеснени откъм средства, и ще наложи сурови условия за сделка.

Господин Уилямс кимна в знак на съгласие.

— Точно така стоят нещата. Аз лично бих се постарал да оженя сина си за възможно най-богатата мома и тутакси бих използвал зестрата й за изгоден брак на дъщеря си. С малко късмет семейството ми може да остане дори с малка печалба, ако ли не, ще съм принуден да взема заем с лихва, та да покрия разликата. Но това няма да е проблем, ако търговията ми се съживи. Не е стратегия, която гарантира успех, но предлага най-добрия шанс за такъв. Защо са ни синовете, ако не за такива цели?

— Ами ако кажа, че въпросният търговец не само няма планове да ожени сина си, а му позволява да се скита из Европа, където няма връзка с него, при това младият харчи луди пари?

— Тогава ще ви посъветвам настоятелно да не инвестирате в дела, свързани с него. Да разбирам ли, че все още разсъждавате на тема търговска къща Да Кола?

Кимнах извънредно неохотно. Нямах желание да посвещавам господин Уилямс в онова, което знаех, но той бе твърде интелигентен, за да бъде лесно заблуден, и реших, че едно честно признание от моя страна ще е достатъчно да го обвърже с поверителност.

— Не мислете, че подобни мисли не са идвали и в нашите глави — каза той.

— Нашите?

— Нашите, на търговците. Наострили сме уши за новини около конкурентите си и колкото и тъжно да ми е да го призная, радваме се да научим за разоряването на съперник. За най-добрите сред нас това служи като напомняне, че подобна съдба може да сполети всеки. Стига и най-малката спънка, та богатството да се обърне на прах. Една буря, една непредвидена война могат да предизвикат непоправимо бедствие.

— По този въпрос бъдете спокоен — казах му. — Няма да се наема да предсказвам времето, но войната няма да ви свари неподготвен, ако съм в състояние да помогна.

— Благодарен съм ви за това. Имам голям товар стоки, подготвени за Хамбург следващата седмица. Много бих искал да пристигне невредим.

— Доколкото ми е известно, надали на холандските пирати ще им се позволи да безчинстват из Северно море в скоро време. Но ще е разумно да се застраховате срещу безскрупулни действия.

— Повярвайте, взел съм всички предохранителни мерки. От единичен разбойник няма защо да се боя.

— Отлично. А сега да се върнем на Кола. Та какво се говори в средите на търговците?

— Накратко, делата на бащата са зле и отиват към още по-лошо. Понесъл е твърде големи загуби в Изтока, където пазарите му са блокирани от турците. Крит е кажи-речи изгубен; направил е храбър опит да отвори нова кантора в Лондон, но нещата се объркаха след смъртта на агента му и наглото присвояване на всичко от страна на местния му съдружник. Носи се мълва, че продавал кораби, за да събере пари. Преди три години флотът му се състоеше от близо трийсет кораба, сега е съкратен почти до двайсет. Складовете му във Венеция били пълни със стока, а това са пари, които плесенясват неупотребени. Ако не продаде наличното, няма да може да се разплати с кредиторите. И тогава ще настъпи краят му.

— Той ползва ли се с добър кредит?

— Всеки се ползва с добър кредит, докато не престане да си плаща сметките. Ще ми простите каламбура.

— Как тогава ще обясните действията на бащата? Или на сина?

— Никак. Той има отлична репутация, затова мога само да предположа, че в тази работа се крие нещо много повече, отколкото се говори из кафенетата. Но бъдете спокоен, веднага щом узная новина, ще ви я съобщя.

Благодарих му и си тръгнах. Радвах се, че правилно бях анализирал ситуацията, само че това ни най-малко не ме приближаваше към решението на загадката.

* * *

Следващото сведение, което даде тласък на разследването ми, дойде от моята ангажираност в Кралското дружество и минаха още десет дни, преди да стигне до мен, при това по-скоро по Божията милост, отколкото в следствие на собствените ми усилия. За щастие през този период си имах много други грижи на главата, иначе щеше да ми се отрази на настроението. Избухлив съм, знам този си недостатък и полагам усилия да го преодолея. „Блажен, който очаква“ (Даниил, глава 12, стих 12) е фраза, която често си повтарям, но с годините ми е все по-трудно да я следвам.

Вече споменах тази августейша организация и споменах как отношенията ми с любознателни хора из целия свят бяха голяма помощ в работата ми. Отначало поех задълженията на секретар по кореспонденцията, но намерих това занимание за обременително и постепенно предадох поста на господин Хенри Олденбърг, у когото отсъствието на склонност към експерименти се уравновесяваше с готовността да я насърчава у другите. Той ми се обади една сутрин, за да обсъдим кореспонденцията от последно време, защото съзнавах колко важно е да се комуникират правилно експериментите и откритията, та да бъде попречено на чужденците да се окичват с чужди лаври. Репутацията на Дружеството обуславяше честта на страната и точното установяване на първенство бе от жизнено значение.

Тук ще спомена, че подобна процедура разобличава лъжливите оплаквания на Кола по въпроса с кръвопреливането, тъй като е установено (и не от нас), че първенството се определя чрез оповестяване на откритието. Лоуър го бе направил, а Кола — не. При това той не беше в състояние да подкрепи претенциите си с никакви доказателства, докато Лоуър не само представи писма, с които обявява откритието си, но и посочи за свои гаранти хора с безукорна репутация като сър Кристофър Рен. За да покажа, че нямам пристрастия по този въпрос, мога също така да цитирам господин Лайбниц, който предяви своите права върху нов метод на интерполация чрез съпоставяне на серии от диференциали. Като му казали, че Рено вече е описал сходен ред на мисли в писмо до Мерсен, Лайбниц незабавно оттеглил претенциите си за първенство; приел, че решаващо значение има оповестяването на съответната тема. Ето защо е ясно, че възраженията на Кола са необосновани, защото кой какво е направил пръв, е без значение. Той не само не е публикувал уведомление, а и първият му експеримент е бил проведен тайно и е завършил със смърт на пациентката. За разлика от него, Лоуър не само е извършил своя опит пред повече свидетели, но и в крайна сметка направи демонстрация пред цялото Дружество дълго преди от Венеция да долети възмутено квичене.

По време на разговора ни с Олденбърг обсъдихме с най-приятелски тон въпроси по отношение на членството и правилата, преди да преминем към по-свободни теми. И тъкмо тогава ме чакаше огромен шок.

— Чух, между другото, за много интересен млад човек, който на някакъв етап може да бъде разгледан за приемане като член-кореспондент от Венеция. Както знаете, изпитваме недостиг на контакти с любознателни умове от тази република.

Това искрено ме зарадва и не събуди у мен никакви подозрения, тъй като Олденбърг неизменно издирваше нови начини да обедини философите от всички страни и постиженията на един да станат известни на всички останали.

— Много ми е драго да го чуя. И кой е този младеж?

— Чух за него от доктор Силвиус — отвърна той. — Учил е при този велик човек и е спечелил признанието му със своето дарование. Казва се Кола и е заможен наследник на уважавана търговска фамилия.

Изразих жив интерес.

— Още по-хубавото е, че скоро пристига в Англия, така че ще имаме възможност да разговаряме с него и сами да преценим качествата му.

— Силвиус ли го каза? Той пристига в Англия?

— Така изглежда. Възнамерява да дойде следващия месец. Канех се да му напиша писмо и да изразя желанието ни за радушен прием.

— Не. Не го правете — казах. — При цялото ми уважение към Силвиус за неговите знания нямам високо мнение относно преценката му за хората. Ако отправите покана към този млад човек, а се окаже, че той не е с кой знае какви способности, ще се озовем в деликатно положение при избора му за член-кореспондент. Нека първо дойде тук и сами да установим що за учен е.

Олденбърг се съгласи с предложението ми и като предпазна мярка поисках писмото от Силвиус, за да го проуча на спокойствие. Почти нищо повече не се съдържаше в него, но ми направи впечатление как уточнява, че Кола щял да пристигне в Англия „по спешни дела“. Какви ли можеха да са те? Към търговията очевидно не проявяваше интерес, а желанието му да обиколи тази част на света надали можеше да се причисли към „спешни дела“. Защо тогава този бивш войник пристигаше тук?

На следващия ден напипах отговора на загадката.