Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (46)

Тринадесета глава

След този разговор Кларендън не напускаше дома си, окръжи се със стражи и се оправдаваше с това, че подаграта му се е изострила (не беше измислен предлог, тъй като тази болест го измъчваше от дълги години). Отмени пътуването си в Корнбъри и излизаше от вкъщи само за да направи краткия преход от Пикадили до Уайтхол, за да се види с краля.

Аз издирвах Кола, като използвах всички предоставени ми ресурси. Петдесет войници бяха поставени под мое разпореждане и всички осведомители до един бяха притиснати да съдействат. Бяха арестувани всички радикали, до които успях да се добера, в случай че италианецът е потърсил убежище при тях. Къщата на испанския посланик беше дискретно наблюдавана, разпратих хора из таверни и странноприемници да търсят сведения. Доковете също бяха наблюдавани и помолих моя приятел, търговеца господин Уилямс, да разпространи, че трябва да ми бъде докладвано за всеки чужденец, който пожелае да бъде превозен по море.

Както съм чувал, французите се справят по-добре с подобни задачи, тъй като разчитат на сила, която наричат „полиция“, да съблюдава реда в населените места. След безплодното търсене на Кола започнах да си мисля, че навярно и на нас в Лондон ще ни е от полза нещо подобно, макар да бе малко вероятно да се случи. Ако имахме такъв отряд, може би по-скоро бихме издирили Кола и може би той изобщо не би стигнал тъй близо до осъществяване на замисъла си. След три дни, пълни с разочарование, разбрах, че усилията ми са напразни. Как можеше да изчезне безследно човек, който толкова биеше на очи? Трябваше да е в Лондон, защото къде другаде би могъл да се скрие? Само че той сякаш се беше изпарил.

Естествено, постоянно ми се налагаше да докладвам за хода на издирването на лорд Кларендън и господин Бенет и чувствах как ден след ден доверието им към мен се топи, щом всеки път признавах за неуспеха си. Господин Бенет не каза нищо направо, но го познавах достатъчно добре и разбирах, че сега на карта е и моето собствено положение, че съм длъжен да открия италианеца възможно най-скоро, иначе щях да се лиша от неговото покровителство. Посещението на четвъртия ден бе най-лошо от всички, защото отново бях подложен на безброй въпроси и на нарастващата му студенина. Така че след като то приключи, вървях към реката, потънал в униние.

Внезапно се спрях, осъзнал, че съм забелязал нещо много важно, но не успявах да осмисля какво е то. Обзе ме предчувствие, че съм заплашен от голяма опасност, и то не ме напускаше, колкото и да се опитвах да уловя мимолетната мисъл, породила такова усещане. Помня, че утрото бе прекрасно и за да се поразсея, реших да се разходя от службата на господин Бенет през Котън Гардън, а после през тесен проход в Сейнт Стивънс Корт, за да стигна до Уестминстърските стълби. Именно в тесния проход, затворен с тежки дъбови порти от двете страни, тревогата ме обзе за пръв път, но аз я пренебрегнах и продължих да крача. Едва когато излязох на кея и се канех да се кача в лодката си, осъзнатият вече факт стигна до мен и аз бързо се върнах и се обърнах към най-близкия пазач.

— Вдигни тревога — поръчах му, като го известих за пълномощията си. — В сградата е проникнал наемен убиец.

Дадох му описание на италианеца, а после се върнах при господин Бенет и нахълтах в кабинета му без всякакви предварителни церемонии.

— Той е тук — обявих. — В двореца е.

Господин Бенет ме изгледа недоверчиво.

— Видяхте ли го?

— Не. Подуших го.

— Моля?

— Усетих мириса му. В прохода. Той се парфюмира с конкретен парфюм, който не може да се сбърка и с който не би се клепал нито един англичанин. Долових точно него. Повярвайте ми, тук е.

Господин Бенет изпъшка.

— И какво предприехте?

— Известих стражата и започнаха претърсване. Къде е кралят? Ами лорд-канцлерът?

— Кралят се моли, а лорд-канцлерът не е в двореца.

— Трябва да поставите допълнителна стража.

Господин Бенет кимна и незабавно повика служители да им дава разпореждания. Струва ми се, че тогава за пръв път разбрах защо Негово Величество го ценеше толкова много. Действаше спокойно, без да проявява тревога, но предприемаше възможно най-решителни действия. Не минаха и няколко минути и стражата заобиколи краля. Молитвата завърши предсрочно, но не така прибързано, че да разтревожи придворните. Малки отряди от войници се пръснаха из двореца да обискират стотиците му апартаменти, коридори и дворове.

— Надявам се да сте прав — каза господин Бенет, докато стояхме край прозореца, под който войниците разпитваха няколко дворцови служители. — Иначе ще ви се наложи да отговаряте, и не пред мен.

И тогава видях човека, когото издирвах от толкова дни. Господин Бенет заемаше апартаменти в ъгловата част на сградата и част от прозорците гледаха към Темза, а други — към уличка, водеща към Стълбите при Парламента. Тъкмо по тази уличка между Двора на стария дворец и Покоите на принца зърнах познатата фигура. Без сянка от съмнение това беше Кола, спокоен както винаги, макар и облечен не така крещящо, с вид, сякаш имаше пълно право да се намира там.

— Ето го там! — викнах и сграбчих господин Бенет за рамото. Нужни бяха много месеци да ми прости това ми действие. — Това е той! Бързо!

Без да чакам отговор хукнах навън от кабинета, слязох на бегом по стълбите, като извиках на стражите да ме следват. Като същински Хораций Кокъл^[1] заградих прохода към Стълбите при Парламента, чакащите долу лодки и единствения шанс за бягство на Кола.

Нямах представа какво да правя по-нататък. Бях невъоръжен, съвсем сам и без никакви възможности да се защитя от човек, прославен с бойните си умения. Но желанието и дългът ме накараха да застана на пътя му, защото нямах намерение да му позволя да се изплъзне от мен и от отмъщението, което не можех да не преследвам.

Ако Кола ми се беше нахвърлил с оръжие, бягството му щеше да е гарантирано, а също и моята смърт. Аз имах на своя страна единствено изненадата и напълно съзнавах колко нищожна защита е това.

Ала тя си свърши работата, защото, когато Кола ме видя, бе тъй изумен, че не знаеше как да се държи.

— Доктор Уолис! — възкликна и дори сподави усмивка, която би могла да мине за радостно учудване. — Никак не очаквах да ви срещна тук.

— Известно ми е. Може ли да се осведомя защо сте тук?

— Разглеждах тукашните забележителности — отвърна той, — преди да отпътувам за дома, което възнамерявам да направя утре.

— Няма да го бъде — заявих с облекчение, като видях как през двора към нас приближават войници. — Мисля, че пътят ви завърши.

Той се извърна да види какво гледам, а после се смръщи с недоумение и тревога.

— Както виждам, предали са ме — каза и аз си отдъхнах с огромно облекчение.

* * *

Отведоха го — без шум и суетене — в стаите зад Рибния двор и аз тръгнах с него. Господин Бенет отиде при Негово Величество да го извести за случващото се, а вероятно и да съобщи на лорд Кларендън, че опасността се е разминала. Аз, от своя страна, бях зашеметен от успеха си и изрекох благодарствена молитва, задето успях да заловя италианеца, преди да нанесе удара си, а не след това. Уверих се, че са го оковали, и едва тогава се заех да го разпитвам, но можех и да не си правя труда за малкото, което ми се удаде да науча.

Дързостта на Кола ме смая, защото той си даде вид, че напук на обстоятелствата се радва на срещата с мен. Каза, че му било приятно да види познато лице.

— Чувствах се много самотен, откакто напуснах прекрасния ви град, доктор Уолис — продължи той. — Жителите на Лондон не ми се сториха особено сърдечни.

— Нямам представа защо така. Но преди отпътуването си вие и в Оксфорд не бяхте особено желан гост.

Той се престори на много огорчен.

— Като че ли да. Макар да съм в пълно неведение с какво можах да заслужа такава грубост. Вероятно сте чули за моите разногласия с господин Лоуър. Той се отнесе с мен много зле, повярвайте, но аз все още се лутам в догадки. Споделих с него всичките си идеи, а срещнах в отговор единствено жестокосърдечие.

— Възможно е да са му станали известни не само вашите идеи и да не е останал много доволен, че е помагал на такъв човек. Никой не обича да го мамят и ако като джентълмен той е предпочел да не ви изобличи открито, надали е неучтиво да покаже раздразнение.

На благото му кръгло лице се появи хитро и предпазливо изражение и той ме огледа изпитателно и с бегла насмешка.

— Вероятно за това трябва да благодаря на вас. Господин Лоуър ме предупреди, че вечно си пъхате носа в делата на околните и се занимавате с каквото не ви е работа.

— Да, тази чест принадлежи на мен — отвърнах, решил да не се поддавам на оскърбителния му тон. — Действам за доброто на страната си и от името на нейното законно правителство.

— Радвам се да го чуя. Така е редно да постъпват всички. Ще ми се да вярвам, че и аз също съм лоялен на моята република.

— Мисля, че е точно така. Доказали сте го в Кандия, нали?

Той присви очи при моята осведоменост.

— Не знаех, че славата ми се простира толкова далеч.

— А също сте се познавали със сър Джеймс Престкот?

— А, ето какво било — даде си вид, че едва сега го осенява разбиране. — Сигурно ви е казал онзи негов чудат син. Не бива да вярвате на всичко, което говори този младеж. Той е под властта на печална заблуда за всеки и всичко, свързани с достойния му родител. Способен е да си измисли какво ли не за мен, само и само да облече в слава онзи беден изгнаник.

— Едва ли сър Джеймс би могъл да се нарече беден.

— Нима? Аз го срещнах при различни обстоятелства, когато той бе принуден да се продава като наемен войник и нямаше пукнат грош в джоба си. Тъжно падение и още повече заради това, че никой от обкръжението му не желаеше да си помръдне пръста, за да му помогне. Можете ли да го заклеймявате при това положение? Та каква лоялност дължеше на някого вече? Беше храбър мъж и самоотвержен другар и аз почитам паметта му, колкото и скърбя за неговата кончина.

— И тъй, самият вие пристигнахте в Англия, без да споменавате пред никого за собствената си храброст.

— Този период от живота ми е изцяло приключен. Не желая да си го припомням.

— Където и да идете, се свързвате с врагове на краля.

— Те не са мои врагове. Общувам с когото ми се хареса, стига да е приятен за компания.

— Искам да си получа писмата. Онези, които сте откраднали от стаята ми.

Той помълча и се усмихна.

— Не знам за никакви писма, господине. Претърсете мен и вещите ми, ако желаете, но трябва да ви кажа, че съм възмутен от намека ви, че съм крадец. Един джентълмен не би трябвало да хвърля с лекота подобни обвинения.

— Разкажете ми за лорд Бристол.

— Не познавам такъв господин.

Лицето му запазваше безразличието си, той спокойно ме гледаше в очите и продължаваше да упорства.

— Е, то се знае — казах. — И за лорд Кларендън ли не сте чували?

— Какво говорите? Как може да не съм чувал за лорд-канцлера? Чувал съм, естествено. Макар да не разбирам смисъла на този въпрос.

— Разкажете ми за сър Уилям Комптън.

Кола въздъхна.

— Колко много въпроси задавате! Сър Уилям, както знаете, беше приятел на сър Джеймс. Той ми беше казал, че ако някога ида в Англия, сър Уилям ще се радва да ми окаже гостоприемство. И го стори най-великодушно.

— А за благодарност е станал жертва на нападение.

— Не от мен, както се подразбира от думите ви. Доколкото ми е известно, бе извършено от младия Престкот. Аз просто му спасих живота. Никой не би отрекъл, че много се потрудих за това.

— Сър Джеймс Престкот е предал сър Уилям Комптън и той го презира. Как да повярвам, че на драго сърце ви е приел в дома си?

— Точно това направи. Колкото до презрение, нищо такова не забелязах. Каквато и вражда да е имало помежду им, явно е умряла заедно със сър Джеймс.

— Обсъждали сте убийството на лорд-канцлера със сър Уилям.

При това мое изявление промяната в поведението на италианеца бе наистина удивителна: не остана и следа от лековатата му приветливост на човек, който се смята вън от опасност; той се напрегна, макар и незабележимо, но разликата все пак бе огромна. От този момент започна внимателно да подбира думите си. Тонът му обаче остана леко насмешлив, като че все още бе достатъчно уверен в себе си и не предвиждаше голяма опасност.

— Заради това ли е всичко? Обсъждахме много неща.

— Включително засада на пътя за Корнбъри.

— Както схванах, английските пътища са пълни с опасности за непредпазливите.

— Ще отречете ли, че оставихте бутилка с отрова в нея, за да я изпия онази вечер в Новия колеж?

Тук търпението му явно се изчерпа.

— Доктор Уолис, започвате силно да ми дотягате. Питате ме за нападение над сър Уилям Комптън, при все че виновникът за престъплението е Джак Престкот, който така или иначе призна вината си със своето бягство. Питате ме за смъртта на доктор Гроув, без оглед на факта, че момичето не само бе обесено за стореното, а и доброволно си го призна. Питате за разговори относно сигурността на лорд Кларендън, докато аз се намирам в Лондон съвършено открито, а лорд-канцлерът си е жив и здрав — да му даде Бог много дни. Какво целите с всичко това?

— Ще отречете ли, че убихте слугата ми Матю през март тази година в Лондон?

Той отново изобрази недоумение.

— Отново не ви разбирам. Кой е този Матю?

Явно на лицето ми се е изписал силен гняв, защото той за пръв път ме погледна с тревога.

— Отлично ви е известно кой е Матю. Младежът, когото така великодушно взехте под крило в Нидерландия. Онзи, когото сте поканили на угощението си и сте развратили. Същия, когото сте срещнали в Лондон и хладнокръвно сте убили, когато той очакваше от вас единствено обич и приятелство.

Тук дръзкото лекомислие на Кола се изпари и той се загърчи като риба, само и само да не се сблъска лице в лице със своето двуличие и малодушие, които сам съзнаваше.

— Помня един младеж от Хага — каза. — Но не ми се представи под името Матю. Възмутителното обвинение в развращаване няма дори да удостоя с отговор, защото не проумявам откъде се е взело, а колкото до убийството, просто го отричам. Признавам, че скоро след пристигането ми в Лондон ме нападна човек, който искаше да ме обере. Признавам, че се защитавах с всички сили и избягах при първа възможност. Кой е бил нападателят и в какво състояние се е намирал, след като се разделихме, не ми е известно, ала не мисля, че получи тежка рана. Ако някой е умрял, то много съжалявам. В случай че е бил същият онзи младеж, отново съжалявам, но уверено мога да кажа, че не го разпознах и никога не бих му навредил, ако знаех, че е той, колкото и да се беше провинил. Но ви съветвам в бъдеще да си подбирате слугите по-внимателно и да не наемате хора, които си добавят към заплащането с нощни обири.

Жестокостта на думите му ме прониза, както кинжалът бе пронизал шията на Матю, и в този момент съжалих, че нямам у себе си нож или по-голяма свобода на действията, или душа, способна на убийството на ближен. Но Кола прекрасно знаеше как ме ограничават обстоятелствата, усети го още при появата ми и си позволяваше да ме дразни и измъчва.

— Внимавайте с приказките, господине — процедих, като едва овладявах треперенето на гласа си. — Ако пожелая, мога да ви причиня голяма вреда.

Но за момента това бе празна закана и той вероятно също го усети, защото се разсмя безгрижно и презрително.

— Ще сторите каквото ви наредят господарите ви, докторе. Както е с всички нас.