Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (20)

Втора глава

Желанието ми е да изложа с пълна яснота своя разказ за събитията и да не се вживявам в глупави увъртания като така наречените писатели, стремящи се към безсъдържателна слава. Боже опази някога да си навлека срама да издам книга за пари и да опозоря семейството си с подобно падение. Мога ли да знам кой ще я прочете? Според мен няма и една достойна книга, написана за печалба. Понякога съм принуден да слушам откровения как някой чете, че да мине някак вечерта, и като цяло го намирам напълно нелепо. Всички тези надути фрази и скрит смисъл. Кажи каквото имаш да казваш, и замълчи, това е моят девиз, и книгите биха станали много по-добри — и по-кратки, — ако хората се вслушат в съветите ми. Повече мъдрост има в приличен трактат за селското стопанство или риболова, отколкото в най-засуканите творения на тези философи. На мен да оставят, бих ги качил на кон по изгрев-слънце и бих ги накарал един час да яздят в галоп из полето. Това би проветрило от глупости задръстените им мозъци.

И тъй, ще се обясня просто и директно, без притеснения, че написаното от мен ще отрази характера ми. В Оксфорд пристигнах, за да уча юриспруденция, тъй като се налагаше като най-големия и единствен син в семейството да си заработвам прехраната, дотам бяхме изпаднали. Престкот са древен род, но много изпатиха през войните. Баща ми, сър Джеймс Престкот, се бе присъединил към краля, когато този благороден джентълмен вдигна бойното знаме в Нортхамптън през 1642 година, и доблестно се бе сражавал през цялата гражданска война. Разходите бяха огромни, тъй като за своя сметка екипира кавалерийски отряд, и скоро бе принуден да ипотекира земите си, та да събере пари, убеден, че това е мъдро вложение за бъдещето. В онези ранни дни никой не си помисляше, че битките ще приключат по друг начин освен с триумфална победа. Ала баща ми и другите не бяха сложили в сметката неотстъпчивостта на краля и растящото влияние на фанатиците в парламента. Войната продължаваше, страната страдаше, а баща ми обедняваше.

Непоправимата беда се случи, когато Линкълншир, където се намираше голямата част от фамилните ни владения, се оказа напълно в ръцете на Кръглоглавите; майка ми за кратко лежа в затвора и повечето от доходите ни бяха конфискувани. Дори и това не разклати решимостта на баща ми, ала когато кралят беше заловен през 1647 година, той разбра, че каузата е безнадеждна, и се помири, колкото можа, с новите управляващи. По негово мнение Чарлс I беше изгубил кралството поради собствената си глупост и грешки и нищо повече не можеше да се направи. Баща ми се превърна в бедняк, но поне се оттегли от бойното поле с чест, доволен да подхване наново живота си.

До екзекуцията на краля. Бях едва седемгодишен в този ужасен зимен ден на 1649 година, но той още е жив в паметта ми. Предполагам, че всички съвременници ясно помнят с какво са се занимавали, когато са чули, че кралят е бил обезглавен пред очите на ликуваща тълпа. Нищо не ми напомня така красноречиво за минаващото време, като срещата със зрял човек, който няма като най-ярък спомен ужаса, предизвикан от тази новина. Никога в историята на вселената не се е извършвало подобно престъпление, и днес ми е пред очите как потъмня небето, как се разтърси земята, когато гневът на небесата се изсипа върху нея. Много дни след това валя дъжд — небето оплакваше греховността на човечеството.

Като всички останали, баща ми не вярваше, че може да се случи такова нещо. И сбърка. Винаги е имал прекалено високо мнение за ближните си, там вероятно се крие и причината за неговата гибел. Цареубийство — може би, случвало се е неведнъж. Но съд? Да бъде екзекутиран в името на правосъдието онзи, който сам е бил източник на правосъдие? Да бъде качен богопомазан владетел на ешафода, сякаш е някой престъпник? Подобно кощунство, подобна светотатствена гавра светът не бе виждал от времето, когато самият Христос е бил разпнат на кръста. Англия бе стигнала до чудовищно падение, никой и в най-ужасния си кошмар не би предположил, че ще се потопи така дълбоко в блатото на сярата. В този момент баща ми призна за свой законен господар младия Чарлс II и се закле да посвети живота си на неговото възкачване на трона.

Това се случи малко преди първото изгнание на баща ми и преди аз да бъда отпратен от родния дом, за да получа образование. Бях повикан в стаята му и отидох там с известна боязън, като предположих, че съм се провинил в нещо, защото той малко се занимаваше с нас, децата, бидейки натоварен с по-важни дела. Ала той ме поздрави ласкаво и дори ми позволи да седна, а после ми обясни какво се е случило в света.

— Ще ми се наложи да напусна страната за известно време, за да мога да изправя семейството на крака — каза той. — А майка ти реши ти да заминеш у моя приятел сър Уилям Комптън, където да учиш с гувернанти. Тя, от своя страна, ще се върне при близките си. Трябва да запомниш едно, Джак — продължи. — Бог е създал тази страна като монархия и ако не приемаме това, значи не приемаме волята му. Да служиш на краля, на новия крал, е равносилно да служиш еднакво на страната си и на Бог. Да дадеш живота си служейки, е нищо, да дадеш състоянието си — още по-малко. Ала никога не давай честта си, защото тя не ти принадлежи и не можеш да се разпореждаш с нея, а ти е дарена от Бог също като мястото ти в живота. Аз я пазя, за да ти я предам, а после ти ще я предадеш на своите деца.

Макар че по онова време вече бях навършил седем години, той никога преди това не бе разговарял с мен по важни въпроси и аз придадох на детското си лице цялата сериозност, на която бях способен, след което се заклех, че ще му дам причини да бъде горд с мен. Съумях да не се разплача, макар и до днес да помня какви усилия ми струваше това. Странно, рядко виждах него и мама, но известието за скорошното му отпътуване ми причини дълбока тъга. Три дни по-късно и той, и аз напуснахме дома ни, чиито собственици никога вече нямаше да бъдем. Сигурно ангелите хранители, за които ни казват, че бдят над нас, са го знаели, тъй като свиреха меланхолична музика, изпълваща с униние вслушаната ми душа.

През следващите осем години баща ми нямаше възможност да предприеме кой знае какво. Великата кауза бе изгубена, а и той бе вече твърде обеднял, та да продължи участието си. Това го доведе до такова отчаяние, че му се наложи да напусне страната и да си потърси прехраната като воюващ наемник, както сториха и много други благородници роялисти. Първо замина за Нидерландия, а после служи на Венеция, като се би на Крит с турците по време на дългата обсада на Кандия. Но със завръщането си в Англия през 1657 година веднага оглави група патриоти, станали известни по-късно под названието Стегнатия възел, и неспирно работеше за връщането на краля от изгнание. Излагаше живота си на опасност, но с радост. Говореше, че е готов да загине, но и най-заклетите му врагове щяха да са принудени да признаят, че е бил човек на честта.

Уви, бедният ми баща грешеше, защото по-късно бе обвинен в най-подла измяна и не му се удаде да се очисти от тази злобна клевета. Той така и не узна кой го е обвинил и в какво са се състояли обвиненията, поради което не можеше да се защити и да опровергае грозните слухове. Затова отново напусна Англия, прокуден от родината заради шушукането на долни сплетници, и почина от мъка, преди доброто му име да бъде възстановено. Веднъж в имението си видях как расов жребец, великолепно и силно животно, не можа да изтърпи безкрайните ухапвания от мухите, жужащи наоколо му. Побягна, за да се спаси от мъчителите, без да знае къде са те; плясваше с опашка, за да прогони една, а на нейно място налитаха нови десет. Докато препускаше през ливадата, падна и си счупи крака, а съкрушеният коняр го уби, за да го отърве от мъките му. Ето как възвишените и благородните са съсипвани от нищожните и подлите.

Бях само на осемнайсет, когато баща ми умря сам в изгнание, и това ме беляза за цял живот. В деня, когато бях известен с писмо, че е погребан в общ гроб с просяци, бях сразен от скръб, преди да ме обладае неудържим гняв. В общ гроб за бедняци! Небеса! Дори сега при тази мисъл ме побиват студени тръпки. Този доблестен воин, този най-добър сред англичаните да завърши така земния си път! Отблъснат от приятели, изоставен от роднини, които дори не бяха платили за погребението му, презрян от онези, заради които бе жертвал всичко — не, това не можех да го понеса. С времето сторих това, което беше по силите ми. Така и не успях да науча къде са го заровили, и нямаше как да устроя достойно погребение на костите му, но му вдигнах паметник в моята църква, най-прекрасния в графството, и водя там всички, които ме посещават, за да го видят и да поразмислят над съдбата на човека, в чест на когото е поставен. Паметникът ми струваше цяло състояние, но не съжалявам за нито едно похарчено за него пени.

Макар да ми бе известно, че семейството ми се е озовало в притеснени обстоятелства, още не знаех колко голям ущърб ни е нанесен и предполагах, че щом навърша двайсет и една, ще получа пълно разпореждане над имотите, уж защитени от посегателствата на правителството чрез разни юридически хитрости. Естествено, разбирах, че земите ще бъдат обременени с такива дългове, та ще са ми нужни години, докато отново заема видно положение в графството, но за мен това бе желана задача. Бях готов дори, ако се налага, да изгубя няколко години в практикуване на адвокатска професия, за да се сдобия с богатство, каквото юристите печелят с лекота. Тогава поне името на баща ми нямаше да потъне в неизвестност. Краят на човешкия живот е смъртта и тя идва при всички ни, щом удари нашият час, но се утешаваме с великото дарено ни благо — нашето име и честта ни да пребъдат и след нас. Докато загубата на имуществото е истинско потъване в небитието, тъй като род, непритежаващ земи, е нищо.

Младостта е простодушна и вярва, че всичко ще се нареди добре; зрелостта настъпва при човек с разбирането колко трудно постижими са за ума пътищата на Божието провидение. Последиците от разрухата, сполетяла баща ми, не ми станаха ясни, докато не напуснах уединения дом, където бях ако не щастлив, то поне запазен от житейските бури. Заминах за Тринити Колидж в Оксфорд. Баща ми беше учил в Кеймбридж, но чичо ми (който стана мой опекун, след като вече не бях под покрива на сър Уилям) реши, че там няма да бъда добре приет. Впрочем замяната не облекчи съдбата ми, защото и в този университет бях низвергнат и презиран заради произхода си. Нямах приятели — малцина биха си отказали удоволствието да проявят жестокост, а аз не търпях оскърбления. Не можех да се движа и в компанията на равни. Вярно, че бях записан като джентълмен на собствени разноски, ала стиснатият ми злобен чичо ми отпускаше такава мизерна издръжка, че не стигаше и за ученик. При това ме лиши от всякаква свобода: аз бях единственият сред студентите от моя ранг, чиито пари се пазеха от наставника му, та всеки път бях принуден да ги измолвам от него. Бях подложен на дисциплината на студентите от скромен произход и не можех да напускам града без позволение; задължен бях дори да посещавам лекции, а джентълмените са освободени от строго спазване на програмата.

Вероятно заради днешния ми маниер на поведение мнозина ме приемат за простодушен провинциалист, ала въобще не съм такъв. Онези времена ме приучиха да скривам своите желания и омраза. Бързо схванах, че съм принуден да изтърпя няколко години на унижения и самота, и че не е по силите ми да променя това. Не ми е в природата да беснея напразно срещу ситуация, която не мога да подобря. Ала запомнях най-безсърдечните и си обещах, че ще дойде ден да съжаляват за грубостта си. Много от тях вече съжалиха.

Не знам дори дали чак толкова ми липсваше изисканото общество с неговите изкушения. Вниманието ми винаги е било съсредоточено върху близките до мен, а детството ми не ме бе подготвило да общувам с по-широк кръг хора. Така че ми се носеше името на злонравен и вечно намусен и колкото повече се утвърждаваше тази ми репутация, толкова по-дълбоко затъвах в самота, която понякога нарушавах с подвизаване сред градското население. Станах истински майстор в преобличането: оставях студентската си мантия в стаята и се разхождах по улиците като обикновен гражданин с такава увереност, че нито веднъж не бях мъмрен от университетските надзиратели за неподобаващо облекло.

Но дори и тези разходки бяха ограничени, защото без мантия се лишавах от кредит и се принуждавах да плащам за удоволствията си с пари в брой. За щастие жаждата за развлечения ме обладаваше твърде рядко. Повечето от времето си посвещавах на учебни занятия и на подхванатото за утеха на душата ми разследване на по-важни дела. Само че надеждите ми бързо да придобия знания и да започна да печеля пари, бяха горчиво излъгани, тъй като за цялото си пребиваване в университета не научих буквално нищо за законите на страната и станах прицел на насмешки от другите студенти, че изобщо съм имал подобни очаквания. Виж, юриспруденцията беше в изобилие, затъвах в каноничното право и в принципите на Тома Аквински и Аристотел, опознах кодекса на Юстиниан и придобих известни умения в изкуството на диспута. Ала напразно дирех инструкции как се подава иск в Канцлерския съд, за да се оспори завещание или да се подложат на проверка действията на назначения изпълнител.

Докато залягах над правното си образование, замислих да прибегна към по-пряк път на отмъщение, което баща ми не бе успял да осъществи. Не само че неговата душа го искаше от мен, виждах в това и начин да разреша материалните трудности на семейството си. Не се съмнявах, че веднъж щом бъдеше убеден в невинността на бащата, негово величество би пожелал да компенсира сина. Отначало си въобразявах, че задачата ще е лесна. Преди да напусне страната, баща ми бе стигнал до заключението, че Джон Търлоу, държавният секретар на Кромуел, е човекът, посял слуховете срещу него в редиците на роялистите. Никога не се усъмних, че е прав. Тук наистина се усещаше ръката на този коварен и злокобен човек, който винаги е предпочитал да забие нож в гърба, отколкото да се изправи за честен и открит двубой. Ала бях твърде млад, за да постигна кой знае колко, а и предполагах, че рано или късно Търлоу ще бъде изправен пред съда и цялата истина ще излезе наяве. Да, младостта е простодушна, а вярата е сляпа.

Търлоу така и не бе съден, не му се наложи да напусне страната, не му бе отнето и пени от незаконно натрупаното богатство. Съпоставката между плодовете от измяната и наградата за лоялността бе поразително натрапваща се. В онзи ден някъде към края на 1662 година, когато се потвърди, че процес няма да има, си дадох сметка, че отмъщението трябва да бъде извършено със собствените ми ръце. Злият гений на Кромуел може и да бе избегнал законно наказание, но нямаше да избегне правосъдието. Щях да покажа на целия свят, че в тази покварена и тъй ниско паднала страна има хора, знаещи смисъла на понятието чест. Чистотата на младостта вдъхва у човек прости и благородни стремежи. Житейският опит лишава всички ни от тази светла прямота и със загубата й обедняваме духом.