Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (56)

Девета глава

Тук трябва да говоря за книгата, защото, струва ми, се забравих да спомена колко внимателно я изследвах. На пръв поглед нямаше нищо забележително у нея; беше издание в една осма на листа, подвързано в лошокачествена телешка кожа, с орнаменти по корицата, направени от достатъчно сръчен човек, но в никой случай голям майстор. Нямаше клеймо, което да ми посочи собственика. Уверен бях, че тази книга не излиза от библиотеката на учен, защото не познавах такъв, който не би маркирал грижливо притежанието си със своето име и указание на кой точно рафт може да бъде открита. Отсъстваха бележки в полетата, каквито се намираха в томовете, много пъти препрочитани и внимателно изучавани. Вярно, беше изпомачкана и протрита, но опитът ми подсказваше, че това е по-скоро резултат от лошо съхраняване, а не от много четене, тъй като страничната корица бе в отлично състояние и се бе запазила най-добре.

Вътре текстът бе недокоснат, ако не се брояха някои леко подчертани с мастило букви. На първата страница така бе маркирано „б“ на първия ред, „ф“ на втория и така нататък. На всеки ред имаше само по една подчертана буква и като знаех, че Уолис се интересува от главоблъсканици, помислих си, че те образуват акростих. Затова преписах всички белязани букви, но се получи само една абракадабра, лишена от всякакъв смисъл.

В тези безплодни занимания прекарах половината ден, преди да си призная поражението, след което поставих томчето на полицата зад други книги, та да остане незабелязано, ако някой дойде да го търси. После се насочих към пакета, все още с неговите неразчупени печати. Дори днес ми е странно, като си помисля, че тази малка вещ бе докарала до неистова лудост толкова много хора, замислили тъй ужасна жестокост, за да я завладеят. Без сам да го подозирам, дълго време бях държал при себе си мощно оръжие. И го осъзнах чак когато го отворих.

Отделих половин ден на тайната история на държавата, която лежеше пред мен, но чак когато прочетох ръкописа на Уолис, с пълна сила проумях как тези отдавнашни събития са се отразили на разиграващата се пред очите ми трагедия и осъзнах как ловко Джон Търлоу бе измамил математика — неслучайно си оставаше най-могъщия човек в кралството, без да заема никакви постове. Онова, което бе разказал на Уолис, беше истина до известна степен: разказът му как сър Джеймс Престкот и Нед Блънди, и двамата фанатици, макар и за различни каузи, бяха се съюзили, се потвърждаваше във всеки детайл. Половината и повече от документите представляваха писма между Търлоу и Кларендън, между Кромуел и краля и бяха поразителни както извънредно учтивият тон, така и идеалното познаване на характера и амбициите на другия. Едно по-конкретно писмо би предизвикало голяма олелия, ако бъде оповестено, защото там изрично се казваше, че кралят е наредил на Мордаунт да съобщи подробности за въстанието от 1659 година, а на допълнителен лист бяха изписани три дузини имена, тайни складове за оръжие, места за срещи на заговорниците. Дори аз знаех, че много от хората в списъка бяха убити в последствие. В друго се очертаваха рамките на споразумението между Чарлс и Търлоу, упоменати бяха в общи линии условията за реставрация на монархията, посочваше се кой трябва да бъде фаворизиран, какви граници ще се поставят на властта на краля и какви закони ще се приемат за контролиране на католиците.

Ясно беше, че ако сър Джеймс Престкот си беше върнал тези писма и им бе дал публична гласност навремето, каузата на роялистите щеше да бъде разгромена, а също и кариерата на Джон Търлоу, защото и двете страни категорично щяха да отхвърлят тези хора, готови да потъпчат принципи, установени с цената на толкова много кръв. Това обаче бе по-незначителната част от пакета и макар през 1660 година тя да би представлявала голяма заплаха, през 1663 година надали би разклатила трона. Не, по-опасните документи бяха в отделен пакет и те без съмнение бяха предоставени от самия сър Джеймс Престкот. И както селитрата и сярата са безвредни сами по себе си, но са способни да сринат и най-укрепения замък, когато се смесят и се превърнат в барут, така и тези две връзки с документи черпеха допълнителна мощ от своето обединяване.

Защото сър Джеймс Престкот беше католик и участник в заговора на папистите, имащ за цел да върне Англия в лоното на Римокатолическата църква. Естествено, че такъв е бил, как иначе синът му би си спечелил подкрепата на паписта граф Бристол? Кое друго може да обясни ужасеното мълчание на семейството му, отказът да се говори за неуточнени оскърбления, нанесени им от сър Джеймс? Джак Престкот го отбелязва, но го тълкува като още един пример на безсърдечието на своите роднини. Семейството на съпругата на Престкот е било от най-ревностните протестанти и преминаването на сър Джеймс към католицизма в техните очи е било непростимо престъпление. Защо иначе биха отказали да помогнат на сър Джеймс в бедите му, въпреки всички инстинкти за роднински дълг? Защо биха пратили малкия Джак в семейство Комптън, където той да бъде поставен под наставничеството на Робърт Гроув, този стълб на англиканската вяра? В природата на папистите е да впримчат в капан собствените си семейства, да проникват в ума на близките си и да го извращават. Каква надежда би имало юноша, тъй склонен към подвеждане като Джак Престкот, да устои на примамките на своя обожаван баща? Не, каквото и да ставало, жизненоважно е било заради собствената му безопасност и заради запазване на положението на семейството той да бъде държан по-надалеч. И веднъж отказал се от имотите си, сър Джеймс Престкот не бивало да си ги връща отново. В моите очи това сваля от семейството обвиненията в алчност и измама, макар че други няма напълно да се съгласят с преценката ми.

Предполагам, че сър Джеймс се е обърнал към католицизма по време на първото си изгнание в годините, когато много роялисти, отслабени от тежките си премеждия и измъчени от безнадеждност, са се поддали на папизма. Той е бил на служба при венецианците по времето на обсадата на Кандия и при престоя си в чужбина се е срещнал с много личности, облечени с влиянието на Римокатолическата църква, жадуваща да извлече изгода от нещастията на Англия. Една от тези личности е бил свещеник, с когото по-късно той е започнал кореспонденция.

Това ще го обясня по-нататък, засега ще кажа, че католикът, отдал повече от двайсет години от живота си на борба за защита на трона, е бил потресен да научи, че кралят е готов да се съгласи на най-свирепи гонения срещу него и едноверците му. Известието, че кралят се кани да сключи споразумение с Ричард Кромуел и Търлоу, е принудило сър Джеймс да действа, а после го е тласнало към държавна измяна.

Престкот е знаел, че Чарлс, най-двуличният сред хората, е водел преговори с французите, с испанците и със самия папа, като е просил подкрепа и пари в замяна на обещание да осигури пълна свобода на вероизповедание на католиците, щом веднъж си върне кралството. Обещавал е всичко и на всички, а когато най-сетне се възкачил отново на трона, е изменил на всички писани и неписани съглашения. Мисля, че дори съветниците му не са познавали в пълна степен неговото двуличие: Кларендън не е подозирал за преговорите с испанците, а господин Бенет е бил държан в неведение за отношенията с Търлоу.

Единствено на сър Джеймс Престкот е било известно всичко, защото Нед Блънди му е разказал едната част от историята, а неговият кореспондент, свещеникът, сам взел участие в преговорите, го е запознал с другата. Името на този свещеник било Андреа да Кола и вероятно Престкот се е запознал с него, докато е служел на Венеция.