Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (41)

Осма глава

Тук следва да направя пауза и да разкажа за семейство Блънди, тъй като не бива да се вярва на нищо в ръкописа на Кола и е напълно очевидно, че писанията на Престкот са пълни с нелепости и недомислици. Престкот изпитваше странно влечение към младата Блънди и си бе наумил, че тя му желае злото, макар и да не се наемам да съдя как би могла да му навреди. А и нямаше необходимост от такова нещо. Престкот сам се стараеше да си причинява толкова ядове, та не изникваше нужда друг да му съдейства.

Знаех за репутацията на Едмънд Блънди като агитатор в армията и бях чул, че е умрял; наясно бях, разбира се, че съпругата му се бе заселила в Оксфорд заедно с дъщеря им. Известно време ги следях чрез съгледвачите си, но общо взето не ги закачах: ако съблюдаваха закона, не виждах причина да ги преследвам, при все че бяха отявлени еретички. Надявам се, дадох да се разбере недвусмислено, че моя грижа бе въдворяването на ред в обществото и малко ме вълнуваха дрънканиците на сектантите, стига да пазеха външно приличие. Знам, че мнозина (и към някои от тях като господин Лок например храня голямо уважение по други въпроси) се придържат към доктрината на търпимост по отношение на вероизповедание, но аз решително не съм съгласен с нея, ако това означава почитане на Бог извън рамките на Установената църква. Единната вяра е също толкова важна за оцеляването на една държава, колкото и общата цел на управлението й, тъй като да отричаш Църквата, означава в крайна сметка да отричаш и светската власт. По тази причина поддържам добродетелна умереност, каквато препоръчва англиканската вяра, като балансира между пищната показност на Рим и мизерните пуритански сборища.

Колкото до двете Блънди, майка и дъщеря, беше ми драго да видя какъв урок им бе дал крахът на техните въжделения. Макар да ми бе известно, че поддържат отношения с всякакъв род размирници в Оксфорд и в Абингдън, поведението им не даваше основания за тревога. Докато веднъж на три месеца посещаваха църквата, пък дори и да седяха с каменни лица на някоя от последните пейки, да отказваха да пеят и да се изправяха с нежелание, те не ми бяха грижа. Демонстрираха послушание и мълчаливото им подчинение беше поука за всички, които можеха да замислят предизвикателства срещу Църквата. Защото след като дори жената, някога насочвала стрелбата на войниците срещу роялистката армия при обсадата на Глостър, вече нямаше сили да се съпротивлява, откъде можеха да ги почерпят не тъй смели духом?

Днес на малцина е известна тази история. Цитирам я тук отчасти затова, че нагледно обяснява природата на тези хора, а отчасти и защото заслужава да попадне в аналите по-скоро като исторически анекдот, в каквито намират удоволствие такива като господин Уд. По онова време Нед Блънди вече бе на служба към парламента, а жена му го следваше с останалите войнишки жени, та мъжът й да е добре нахранен и чисто облечен в поход. Той се числеше към отряда на Едуард Маси и се намираше в Глостър, когато крал Чарлс обсади града. Мнозина знаят за яростната съпротива, в която решимостта на едната страна се натъкна на непреклонността на другата, а и при двете храбростта бе в изобилие. Преимуществото беше на страната на краля, тъй като защитниците на града бяха малко на брой и зле подготвени, но Негово Величество, както се случва с владетелите, които са повече благородни, отколкото мъдри, пропусна да атакува с нужната бързина. Парламентаристите се уповаваха на това, че трябва да издържат съвсем за кратко и на помощ ще им се притече освободителната армия.

Да бъдат убедени в това войниците и гражданите, не било леко, още повече че поради храбростта на офицерите много взводове и роти останали обезглавени. В случая, за който става дума, рота кралски войници се бе опитала да щурмува най-слабия участък от градските укрепления, като се знаело, че защитаващите войници са паднали духом и нерешителни. И действително, отначало всичко обещавало дръзкият щурм да се увенчае с успех: много роялисти вече се били качили на стената и обезсърчените защитници започнали да отстъпват. До минути тя щяла да бъде превзета и обсаждащата армия — да нахлуе в града.

Тогава въпросната жена излязла напред, запретнала поли и взела шпагата и пистолета на паднал офицер. „Напред, или ще загина самотна!“, казват, че викнала и се хвърлила срещу нападателите, като колела и сечала наред. Парламентаристите дотолкова се засрамили, че една жена ги превъзхожда по кураж, и дотолкова властен бил гласът на новия им командир, че се строили и дали отпор. Не отстъпили нито на педя и яростният им натиск отблъснал роялистите. А докато те се връщали на позициите си, жената строила защитниците в редица и им наредила да стрелят в гърбовете им до последния куршум от мускетите си.

Това била Ан, жената на Едмънд Блънди, която вече си била спечелила слава на кръвожадна свирепост. Не бих казал, че вярвам как е разголила гръд, преди да се втурне сред редиците на роялистите, та галантността да ги спре да я пронижат, но и такова нещо е възможно, при това напълно би съответствало на репутацията й на безсрамна и склонна към насилие жена.

Ето каква беше тя — по-буйна в дела и по нрав дори от съпруга си. Твърдеше, че има умения на знахарка по наследство от майка си и баба си. Дори бе държала речи по войнишките сборища, с което бе извиквала в еднаква степен благоговение и насмешки. Вероятно тъкмо тя бе подтикнала съпруга си към още по-опасни престъпни убеждения, защото напълно пренебрегваше всякаква власт освен онази, която бе склонна да признае по своя воля. Смяташе, че мъжът не може да има по-голяма власт над жената, отколкото жената над мъжа. Не се съмнявам, че след време би заявила, че трябва да съществува равноправие между човека и магарето.

Също така безспорно е, че нито тя, нито дъщеря й се бяха отказали от тези си убеждения. Когато времената се промениха и кралят се върна на трона, мнозина — кой неохотно, кой с радост — изоставиха старите вярвания, ала не бяха малко и онези, които упорстваха в заблудата си, при все че Бог така очевидно ги бе лишил от милостта си. Във връщането на краля тези хора виждаха Божие изпитание, години на чистилище преди пришествието на цар Исус и установяване на Неговото хилядолетно управление. Или пък съзираха в Реставрацията знак за Божия гняв и ставаха още по-фанатични, та да си спечелят одобрението му. Или отхвърляха и Бог, и Неговото творение, като оплакваха обрата на събитията и изпадаха в отчаянието на измамената алчност.

Така и никога не разгадах убежденията на Ан Блънди, нито пък хранех интерес към тях. Важно бе само мълчанието й, а тя бе готова на драго сърце да пази такова. И все пак веднъж разпитах господин Уд, като знаех, че майка му е взела за прислужница дъщерята на Ан.

— Предполагам, че ви е известно нейното минало? — обърнах се към него. — Знаете ли за родителите й и за нейната вяра?

— О, да — отвърна той. — Знам и миналото, и настоящето й. А вие защо питате?

— Благоразположен съм към вас, млади човече, и не би ми се искало върху семейството ви или върху майка ви да легне сянката на позор.

— Благодаря ви за вниманието, но няма от какво да се опасявате. Момичето спазва всички закони и е дотолкова почтителна, че никога не съм я чувал да изказва мнение за каквото и да било. А когато се върна Негово Величество кралят, очите й се напълниха със сълзи от най-чиста радост. Бъдете спокоен, майка ми не би пуснала в дома си презвитерианка.

— Ами старата?

— Срещал съм тази жена само веднъж или два пъти и с нищо не ми направи впечатление. Събрала е достатъчно пари за перачница и работи до изнемога за прехраната си. Според мен единствената й грижа е да спечели достатъчно за зестра на дъщеря си. Същото е в ума и на самата Сара. Узнах това-онова за някогашните подвизи на старата Блънди в хода на моите проучвания, но мисля, че тя се е излекувала от безумията на разкола, както стана и с цялата ни страна.

Не приех напълно на доверие думите на господин Уд, тъй като се съмнявах в способностите му да тълкува хората, но разказът му ме успокои и аз се обърнах към по-интересни източници на сведения. От време на време получавах донесения, че дъщерята е ходила в Абингдън, или в Банбъри, или в Бърфорд; че хора със съмнителна лоялност — като онзи ирландски маг, когото споменах по-рано, — посещават понякога малката им къща. И все пак не се тревожех особено. Изглеждаха решени да изоставят някогашното си желание да променят Англия по свой образ и подобие и като че ги удовлетворяваше да вложат усилията си в печелене на толкова пари, колкото им позволяваха произходът и възможностите. Нямах възражения срещу такава похвална цел и не им обръщах особено внимание, докато Марко да Кола със самото си пристигане не се отправи в колибата им под предлог да лекува старицата от нараняването й.

То се знае, много щателно прочетох неговия разказ за този случай и майсторството, с което се представя за невинен и милосърден човек, едва ли не предизвика възхищение у мен. Както виждам, методът му се заключава в това във всичко да влага по малко истина, но после да я покрива с пласт след пласт лъжи. Трудно е да се предположи, че някой ще си даде толкова труд, за да създаде подобна привидност, и ако не знаех как стоят нещата в действителност, възможно е и сам да бих се хванал на неговите уверения в искреност и великодушие.

Но погледнете на разказа му отстрани, като имате повече сведения от онези, които е готов да предостави господин Кола. Свой човек в кръга на радикалите в Нидерландия, той пристига в Оксфорд и за броени часове осъществява запознанство със семейство, повече свързано с такива от всяко друго в кралството. Без оглед на това, че изобщо не са му равни, ги посещава по три-четири пъти на ден и проявява повече внимание, отколкото който и да е лекар към най-богатия си пациент. Нито един здравомислещ човек не постъпва така и трябва да се отдаде дължимото на таланта на господин Кола, тъй като докато четеш, подобно нелепо и неправдоподобно поведение ти изглежда съвършено приемливо.

Щом господин Бойл ме уведоми, че Кола също така е проникнал в кръга на философите от кафенето на Главната улица, разбрах, че най-сетне ми се е представила възможност да науча повече за мислите и движенията на италианеца.

— Надявам се да не възразявате, че го взех под крилото си — каза ми Бойл, след като ми съобщи за пристигането на Кола, — но вашият разказ беше твърде любопитен и когато италианецът се появи в кафенето, не можах да устоя и реших лично да се запозная с него. Трябва да ви заявя, че напълно грешите относно него.

— Не противоречихте на аргументите ми.

— Но това бяха абстрактни предположения, основани на умозаключения. Сега, когато се запознах с него, не съм съгласен с вас. Винаги трябва да се взема предвид характера, тъй като той е най-верният проводник на човешката душа, а следователно и към намеренията и постъпките на индивида. В неговия характер не виждам нищо, което да съответства на вашите идеи за неговите подбуди. Тъкмо обратното.

— Той е хитър, а вие сте доверчив. Със същия успех може да се каже, че лисицата е безопасна за кокошката, защото се придвижва тихо и грациозно. Опасна е само когато нанася удар.

— Хората не са лисици, доктор Уолис, а аз не съм кокошка.

— Но не допускате ли възможността да грешите?

— Естествено, че да. — И Бойл пусна онази негова тънка и надменна усмивка, която показваше, че му е трудно дори да си въобрази такова нещо.

— Тогава виждате защо е разумно той да бъде държан под око.

Бойл се смръщи недоволно.

— Няма да върша нищо подобно. Радвам се да ви правя услуги за много неща, но доносник няма да бъда. Известна ми е вашата дейност, но не желая да бъда замесван в нея. Занаятът ви е твърде долен и нечист, доктор Уолис.

— Моите уважения към вашата деликатност — отвърнах, подразнен от думите му, защото той рядко се изказваше така рязко. — Но понякога в името на сигурността на кралството се налага да се отказваме от подобна придирчивост.

— Кралството не може да си позволи да бъде опетнявано от нелицеприятни действия на иначе достойни хора. Пазете се, докторе. Искате да запазите чистотата на добродетелно общество, а прибягвате към типичното за обитатели на клоака.

— Бих предпочел с думи да внушавам на хората необходимостта от добро поведение — парирах го. — Но те, за мое удивление, са глухи към разумните убеждения.

— Пазете се с преследването си да не ги тласнете към неразумни постъпки, каквито не биха си позволили при други обстоятелства. Знаете ли, такава опасност също е налице.

— В нормалния случай щях да се съглася с вас. Но ви разказах за господин Кола и вие приехте, че подозренията ми са съвършено основателни. Самият аз получих немалко рани, доказващи колко опасен е този човек.

Бойл изрази съжаление по повод смъртта на Матю и изрече утешителни думи, беше изключително великодушен човек и рискува да бъде смъмрен, като каза, че е наясно колко голяма загуба съм понесъл. Бях му благодарен, но не можех да допусна проповядването му на християнско смирение да ме отклони от пътя ми.

— Ще преследвате този човек докрай, а не сте категорично убеден, че той е убил вашия слуга.

— Матю го следеше отблизо, той е дошъл тук да извърши престъпление и е известен убиец. Прав сте, нямам категорично доказателство, защото не видях с очите си да го извършва, нито пък друг е станал свидетел. Но съм сигурен, че не можете да ми докажете неопровержимо неговата непричастност.

— Може и така да е — отвърна Бойл, — но аз на ваше място никого не бих обвинил, докато нямам някаква сигурност. Внимавайте, докторе. Погрижете се гневът ви да не замъглява зрението ви и да ви принизи до неговото ниво. „Окото ми лежи на моята душа“, казва се в Плачът на Еремия. Внимавайте при вас да не стане обратното.

Той се изправи да си върви.

— Ако вие не желаете да ми помогнете, надявам се поне да не възразите, че ще се обърна към господин Лоуър — изрекох, разгневен от високомерието, с което той се отдръпна от толкова важно дело.

— Това е между него и вас, макар че той държи на приятелите си и е склонен да се засяга, ако някой им нанесе обида. Съмнявам се, че ще ви помогне да узнаете каквото желаете, тъй като изпитва голямо благоразположение към италианеца и се гордее с умението си да познава хората.

И така, предупреден, на следващия ден поканих лекаря при себе си. Хранех известна симпатия към Лоуър. Придаваше си лекомислен и безгрижен вид, но дори и не тъй проницателен човек като мен би забелязал поглъщащата го жажда за слава и успех. Знаех, че няма вечно да се задоволява да седи в Оксфорд, да реже животни и да бъде помощник на Бойл. Копнееше за признание на труда си и за място сред видните експерименталисти. Не по-зле отколкото на всеки друг му бе известно, че ще му е нужен шанс и много добри приятели, за да си създаде име в Лондон. Това бе слабото му място и удобно оръжие за мен.

Повиках го под предлог, че ми е нужен съвет за здравето ми. А и тогава, както и днес, си бях в цветущо здраве, ако не броим отслабването на зрението ми. Въпреки това се престорих, че ме боли ръката, и се подложих на преглед. Той беше добър лекар и вместо, както биха сторили много самохвалковци, да се впусне във високопарни разяснения, да измисля сложна диагноза и да предписва скъпоструващо и безсмислено лечение, призна, че е напълно объркан и му изглеждам съвършено здрав. Посъветва ме да дам покой на ръката си — достатъчно евтино средство, но което не можех да си позволя, дори да имаше необходимост от него.

— Чух, че сте се запознали с италианец на име Кола — подхвърлих, когато приключихме и аз му налях чаша вино като отплата за труда. — Дори сте го взели под крилото си.

— Да, така е. Синьор Кола е истински джентълмен и проницателен философ. Бойл го намери много полезен. Той е човек с голямо обаяние и обширни познания, изказа немалко удивителни мисли за кръвта.

— Много ме облекчихте — казах, — тъй като ценя високо вашата преценка.

— Но защо ви бе нужно облекчение? Вие не го познавате, нали?

— Въобще не го познавам. Нямайте грижа повече за това. Винаги съм спазвал принципа да подлагам на съмнение чуждестранните кореспонденти, но когато английски джентълмени се отзовават добре за тях, на драго сърце съм готов да забравя чутите истории.

Лоуър се намръщи.

— И що за истории са това? Силвиус дава за него похвални отзиви.

— Не се и съмнявам. Думите му напълно отговарят на истината, доколкото тя му е известна. Хората трябва да бъдат приемани такива, каквито ги виждаме, нали? А противоречивите мнения за тях трябва да преценяваме на базата на собствен опит. „А езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова“ (Яков, глава 3, стих 8).

— Някой е казал нещо лошо за него ли? Хайде, господине, бъдете откровен с мен. Знам ви като порядъчен човек и не бихте допуснали злословия, но ако някой разпространява клевети срещу италианеца, редно е предметът им да стане известен, та той да може да се защити.

— То се знае, вие сте прав. Единственото ми колебание е, че този слух е толкова вятърничав, та едва ли заслужава внимание. Трудно е да се повярва, че човек с благородно призвание е способен на толкова долни постъпки.

— Какви долни постъпки?

— Отнася се до престоя на Кола в Падуа. Математик, с когото си пиша, спомена за един случай. Кореспондентът ми е известен на господин Олденбърг от нашето Дружество и аз също мога да гарантирам за неговата добросъвестност. Писа ми, че се стигнало до дуел. Някой провеждал опити с кръв и разказал за тях на Кола. Кола си присвоил заслугите. Когато настояли да признае чие е първенството, той поискал удовлетворение. За щастие властите осуетили дуела.

— Случват се подобни недоразумения — промълви замислено Лоуър.

— Да, случват се — съгласих се с готовност. — И нищо чудно правдата да е била на страната на вашия приятел. А след като е ваш приятел, уверен съм, че нещата стоят точно така. Ала има хора жадни за слава. Радвам се, че философията обикновено е избавена от подобни мошеничества; би било непоносимо да се подозираме един друг и да следим за думите си, та да не ни откраднат полагащия се по право успех. Впрочем, веднъж щом откритието бъде извършено, какво значение има на кого ще го припишат? Трудим се не заради земна слава, а в името на Бог, а на Него истината винаги му е известна. Защо тогава да ни вълнуват разни слухове?

Лоуър кимна така решително, че ми стана ясно — бях успял да го накарам да бъде нащрек.

— При това — продължих — едва ли би се намерил човек дотолкова безразсъден, че да влезе в спор с Бойл, тъй като неговата дума винаги ще надделее над твърденията на противника му. Уязвим е само онзи, чиято репутация още не е утвърдена. Така че не виждам тук нещо притеснително, та макар Кола действително да е такъв, какъвто го описва моят кореспондент.

Действах от благородни подбуди, макар и да прибягнах към измама. Не можех да споделя с Лоуър истинските си опасения, но беше извънредно важно Кола да не е в състояние да гради безпрепятствено коварните си замисли, като злоупотребява с доверието на Лоуър. „Който се предпази, той ще спаси живота си“ (Езекиил, глава 33, стих 5). Като подтикнах Лоуър да се усъмни в честността на Кола, дадох му възможност да разобличи двуличието на италианеца в това, в което то действително се изразяваше. Убедих го да не споменава за този разговор, защото, обосновах се, ако сведенията са верни, то нищо добро няма да излезе от това, а ако са лъжливи, само ще разпалят ненужна вражда. Той си тръгна много по-сериозен и по-малко доверчив, отколкото дойде, но и това си имаше своите плюсове. Уви, не успя да се овладее и за малко не подплаши Кола. Лоуър беше откровен човек и не умееше да се прикрива, а от ръкописа на Кола ясно е видно как съмненията и тревогите му са си пробили път на повърхността под формата на рязкост и гняв.

* * *

В разговора ни Лоуър спомена как Кола е посетил заедно с него Джак Престкот в затвора, как му е обещал вино и очевидно му го е занесъл, при което е прекарал немалко време с арестанта. Тази нова интригуваща подробност също изискваше щателно проучване. Кола беше венецианец, а се знаеше, че сър Джеймс е бил на служба във Венецианската република. Възможно бе Кола просто да е проявил състрадание към сина на човек, служил добре на родината му. Друго звено беше Ливий, тъй като с помощта на неговата книга сър Джеймс беше кодирал писмото си през 1660 година, а Кола беше получил послание със сходен тайнопис три години по-късно. Не можех да си обясня всичко, затова стигнах до извода, че трябва да разпитам младия Престкот и този път да изтръгна от него истината, защото той беше силно зависим от мен.

Трябва да кажа, че у мен вече се бяха появили съмнения доколко правилно тълкувам замисъла на Кола, тъй като постъпките му не съответстваха на онова, което предполагах, че се кани да извърши. Не съм толкова (повтарям) самоуверен; умозаключенията ми бяха изведени на основата на солидни принципи и обосновани от безпристрастен анализ. С други думи, осени ме, че ако той готви покушение срещу краля, който по това време разделяше времето си помежду Уайтхол, Тънбридж и хиподрума в Нюбъри, то си бе избрал твърде странно местожителство, но явно се бе установил в Оксфорд и не показваше ни най-бегло намерение да заминава. По тази причина, когато доктор Гроув ми съобщи, че същият ден италианецът ще вечеря в колежа, преодолях отвращението си и заключих, че трябва да присъствам и аз, та поне да погледна лично този човек и да го чуя какво ще каже.

Вероятно е редно да отделя няколко думи за описание на доктор Гроув, тъй като неговата кончина бе трагична и ако не броим ректора Удуърд, беше единственият член на факултета на Новия колеж, към когото изпитвах уважение. Вярно е и това, че помежду ни нямаше нищо общо с изключение на духовния сан; достойнствата на новата философия съвършено му бяха убягнали и той беше по-строг и от мен в следването на всички църковни догми. При това беше изпълнен с доброжелателност човек и суровостта у него се съчетаваше с искрено великодушие. Нямаше причини да ме обича, тъй като аз олицетворявах всичко, към което той хранеше неприязън, и все пак търсеше компанията ми: принципите му бяха от общ характер и не оказваха влияние в никаква степен на преценката му за конкретния човек.

Беше не само свещенослужител, а и любител астроном, макар и нищо да не бе публикувал на тази тема, нито, уви, на някоя друга. Дори да беше останал жив, плодовете на труда му никога не биха видели бял свят, тъй като доктор Гроув имаше скромно мнение за своите способности и толкова малко ценеше публичното признание, че за него публикациите бяха израз на дързост и самомнителност. Беше от редките избраници, които почитат Бог и Вселената в скромно мълчание, а наградата виждат в самото усвояване на знания.

Той се върна в университета, когато кралят се върна на трона, а сега искаше да го напусне и да се засели в селска енория, когато такава се освободи. Птичето кацна само на рамото му, тъй като негов конкурент беше нищожният младок Томас Кен, чиито претенции дойдоха добре дошли на някои, желаещи да се избавят от потискащото му присъствие в колежа. Донякъде скорошното заминаване на Гроув ме натъжаваше, тъй като намирах общуването с него странно освежаващо. Няма да твърдя, че бяхме приятели — това би означавало да ида твърде далеч, и несъмнено тонът му на разговор леко засягаше онези, които не виждаха скритата под него доброта. Слабостта на Гроув бяха острият език и язвителното остроумие и тези си недостатъци той така и не успя да пребори. Беше изпълнен с противоречия и никога не се знаеше какъв ще бъде изходът от разговор с него. Можеше да прояви с пълна сила както сърдечност, така и убийствена ирония. На практика доведе до съвършенство метода да съчетава и едното, и другото.

Именно Гроув ме покани да се настаня в Новия колеж, когато зидарите и мазачите ме прогониха от дома ми, като го направиха непригоден за обитаване. След смъртта на един член на факултета апартаментът му остана празен, а колежът все отлагаше избирането на заместник. Така че настоятелството реши да отдаде стаите под наем, докато над тях не предяви права нов учен доктор. Никога преди, дори като студент, не съм изпитвал склонност към съжителство с други хора и при първа възможност го оставих зад гърба си. Като член на факултета естествено имах право да встъпя в брак и да живея в свой собствен дом, така че бяха минали повече от двайсет години, откакто бях живял в близост с колеги. Отначало изпитанието ме забавляваше, а уединеното малко жилище напълно подхождаше за научни занимания. Дори ми домъчня за отминалата младост и отново ми се прииска онази свобода, когато всичко предстои и нищо не е решено безвъзвратно. Но чувството бързо се разсея и очарованието на Новия колеж помръкна. С изключение на Гроув всички членове на факултета бяха долно качество хора, мнозина бяха корумпирани и крайно незаинтересовани от задълженията си. Отдръпвах се все повече и повече и прекарвах малко време сред тях.

В много от вечерите Гроув ми правеше компания — всеки път, щом му се щеше да проведе дискусия, чукаше на вратата ми. Отначало правех всичко възможно да го откажа, но с течение на времето едва ли не се радвах, когато нарушаваше уединението ми, защото присъствието му не ми позволяваше да се предавам на мрачни мисли. Диспутите, които водехме, бяха от най-висше естество, та макар и да не си подхождахме като личности. Гроув бе изучавал и усвоил методите на схоластиците, а аз на свой ред се бях постарал да се избавя от ограничаващите им въображението рамки. Както се опитвах да му посоча, беше просто невъзможно новата философия да се изрази във вид на определения, аксиоми и теореми — все неща от арсенала на формалната аристотелова логика. Но за Гроув новата философия бе шарлатанство и измама и той се бе вкопчил като към догма в мнението, че красотата и елегантността на логиката обхващат всички възможни перспективи и ако дадена теза не можеше да бъде защитена въз основа на нейната форма, то това доказваше несъстоятелността на въпросната теза.

— Със сигурност ще намерите Кола интересен опонент — казах му, когато той ме уведоми, че италианецът ще вечеря в колежа същата вечер. — Доколкото разбрах от господин Лоуър, много е запален по експериментите. Дали ще схване вашето чувство за хумор, не мога да предвидя. Мисля самият аз да вечерям днес в колежа, та да видя как ще свърши всичко.

Гроув засия от удоволствие и спомням си, изтри с кърпичка зачервените си и възпалени очи.

— Великолепно! — възкликна. — Ще съставим трио, а после може да си отворим бутилка и да си устроим истинска дискусия. Ще се разпоредя да ми я донесат. Надявам се добре да се позабавлявам с него, а тъй като и лорд Мейнард ще вечеря с нас, ще му покажа как умея да водя диспут. Така лордът ще разбере какъв човек ще поеме енорията му.

— Дано Кола не приеме за оскърбление, че ще бъде използван по подобен начин.

— Сигурен съм, че изобщо няма да забележи. Освен това той има прекрасни обноски и умее да се държи в общество. Съвсем не прилича на италианците, каквито ги описва мълвата. Чувал бях, че са ласкатели и раболепни.

— Той е венецианец, доколкото разбрах — посочих. — А за тях говорят, че са студени като каналите си и потайни като тъмниците на дожа.

— Не го намерих такъв. Разбира се, в главата му е каша и повтаря всички грешки на младостта, но ни най-малко не е студен и потаен. Впрочем, скоро сам ще се уверите. — Тук той замълча и се смръщи. — Съвсем забравих! Едва успях да ви предложа да споделим бутилка, и веднага трябва да оттегля поканата си.

— Защо?

— Заради господин Престкот. Знаете за него, нали?

— Дочух това-онова.

— Изпратил ми е бележка. Моли ме да го посетя. Знаехте ли, че някога бях негов възпитател? Калпав младеж, не особено умен и с никаква склонност към науките. Ту е самото обаяние, ту внезапно се цупи и изпада в разни настроения. Плюс, че е склонен към пристъпи на ярост и много податлив на суеверия. Така или иначе, иска да се види с мен, по всяка вероятност заплахата от бесило го е накарала да се замисли за живота си и за своите грехове. Не ми се иска да отида, но май ще се наложи.

И тук взех внезапно решение, като осъзнах, че след като възнамерявам да сключа сделка с Престкот, то добре е да свърша това възможно по-скоро. Може би проговори моментна прищявка, а нищо чудно моят ангел-хранител да ми отвори устата. Възможно е просто да не вярвах на внезапното благочестие на Престкот, който, както ми бяха казали, само ден преди това не бе изразил ни най-малко разкаяние.

— То се знае, че не бива да ходите — отсякох. — Очите ви са силно възпалени и несъмнено излизането на студения вечерен вятър още повече ще им навреди. Аз ще отида вместо вас. Ако му е нужен свещеник, ще се справя не по-зле. А ако иска да види именно вас и никого друг, можете да отидете при него по-нататък. Не е спешно. Делото ще започне най-рано след две седмици, а очакването ще направи младежа по-сговорчив.

Не се изискваше особено изкуство на убеждаване, за да го склоня да приеме съвета ми. Успокоен, че тревожната душа няма да остане без утеха, той чистосърдечно ми благодари за добрината и си призна, че много повече му е по душа да прекара вечерта, като дразни експерименталиста. Дори аз му поръчах бутилката вместо него, тъй като очите му съвсем се влошиха. Доставиха я от моя търговец на вино и я сложиха пред стълбите с прикрепена към нея бележка с моето име. Тъкмо тази бутилка бе отровил Кола, защото бе знаел, че е предназначена за мен.