Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (39)

Шеста глава

Преподобни докторе и достопочтени учителю,

(така започваше писмото на Матю)

Бързам да ви пиша, защото получих новини, които може да ви се сторят важни. Спечелих доверието на слугите в испанското посолство и се гордея, че успях да узная много тайни. Ако ме изобличат, ще настъпи краят на живота ми, но ценността на сведенията е такава, че не бива да се спирам пред опасността.

Не мога да кажа със сигурност какви планове кроят тук, защото слушам само клюки, но слугите винаги знаят повече, отколкото им се полага, и повече, отколкото допускат господарите им, а тези твърдят, че през април на страната ни ще бъде нанесен ужасен удар. Сеньор де Гамара изглежда го готви отдавна заедно с високопоставени хора в Англия и кроежите му са на път да дадат плодове. Повече не успях да науча, защото и осведомеността на прислужничките си има предел, но ще се ослушвам за още.

Дължа да ви кажа, господине, че вашите подозрения относно Марко да Кола са заблуда, защото той е извънредно доброжелателен и не забелязах никаква войнственост у него, напротив, сякаш е създаден за празненства и увеселения и щедростта му (както сам мога да свидетелствам) е наистина огромна. Не бях срещал по-добър и по-открит джентълмен. Нещо повече, както изглежда, той скоро заминава и е замислил след няколко дни да даде прощален пир с музика и танци, на който покани и мен като скъп гост, ето колко голям бе успехът ми в завоюване на неговото благоразположение. Оказва ми голяма чест, като ме държи близо до себе си, и съм уверен, ще се съгласите, че това е най-доброто място за мен, за да разузная дали той ни желае злото.

Моля да ми простите, господине, но нямам какво повече да добавя и се боя, че любопитството ми ще ми навлече подозрения, ако продължа.

Гневът ми от това юношеско безразсъдство не знаеше граници, макар да не знаех дали се ядосвам повече на Матю заради неговата наивност, или на Кола за коварството, с което бе спечелил симпатията му. Аз никога не му бях позволявал подобни развлечения, защото те са и греховни и съсипват един юноша по-бързо от всякакви грешки във възпитанието му. Обърнал бях внимание на душата му, макар да знаех колко трудно е това поради естественото лекомислие на младостта, защото упоритата работа и верността към дълга са далеч по-пристойни и възнаграждаващи. Вбесявах се, задето този Кола използваше подобни номера, за да го отклони от правия път — а, боях се, и от мен, — защото това бе лесното поведение, а трудното беше да остана неумолим, когато единственото ми желание бе да видя доволна усмивка на лицето му. Ала, за разлика от Кола, нямах никакво желание да купувам неговата привързаност.

Тревогата ми се подсилваше още и от това, че дори от разстояние можех да преценя как уверенията на Матю за Кола са погрешни: знаех, че ще дойде в Англия, защото Олденбърг вече ми го беше казал. Планираният преврат съвпадаше с времето, когато той щеше да е в страната. Лесно бе да се направи връзка между двете и аз осъзнах, че разполагам с по-малко време, отколкото бях предполагал. Усещах се като новак пред шахматна дъска, по която противникът ми бавно местеше фигурите в подготовка на мощно и неочаквано нападение. Постоянно ме мъчеше мисълта, че ако имах повече информация, бих могъл да разгадая целия дълбок замисъл. Но всеки път, щом получех нови сведения, те се оказваха недостатъчни. Наясно бях, че съществува заговор и приблизително кога ще се осъществи ударът. Ала макар да знаех кой ще е извършителят, целта му и неговите подстрекатели си оставаха тайна.

Чувствах се много самотен в размишленията си, защото бях принуден да разсъждавам над важни дела, без да мога да се възползвам от съветите на други хора, които да внесат умереност в съзнанието ми и да побутнат аргументите ми в правилната посока. Все още нямаше как да заговоря открито пред господин Бенет, нито пък можех да се обърна към някого от бившата разузнавателна организация на Търлоу, тъй като лоялността им беше под въпрос. Бях без подкрепа в един изпълнен с подозрения и опасности свят, защото малцина не проявяваха пристрастие — потенциално поне — към едната или другата страна.

Затова реших да се обърна към Робърт Бойл, чийто ум бе твърде абстрактен, за да се насочи към политика, самият той — твърде благороден в целите си, та да бъде съблазнен от някоя фракция, да не говорим, че бе пословично дискретен човек във всяко отношение. Хранех и все още храня много високо мнение за неговата интелигентност и набожност, но дължа да заявя, че славата му многократно превишаваше постиженията му. И все пак той бе най-добрият възможен застъпник на новата наука, защото предвид неговата аскетична натура и искрена благочестивост трудно би било за някого да обвини Дружеството в това, че е средище на подривни и небогоугодни идеи. Господин Бойл (който по моему прикриваше известна наивност под своята мрачна сериозност) вярваше, че новата наука ще подпомогне религията и че фундаменталните истини в Библията ще бъдат потвърдени по рационален път. Аз, за разлика от него, смятах, че това ще даде небивало мощно оръжие в ръцете на атеистите и те щяха да настояват скоро, че Бог отстъпва пред доказателствата на учения и че ако Той не може да бъде прикачен към теорема, ще твърдят как са доказали, че Той не съществува.

Бойл грешеше, но признавам, че бе воден от най-добри подбуди, и този спор помежду ни никога не доведе до прекъсване на приятелството ни, което, макар и не много сърдечно, издържа дълги години. Произхождаше от знатно семейство, във физическо отношение бе малко слабоват, но хармонично развит и беше получил солидно образование. Всичко това бе основа за добрата му преценка, никога незамъглявана от користни съображения. Открих го в дома на сестра му в Лондон, поканих го да ме посети и го нагостих с прекрасна вечеря — миди, агнешко, яребица и пудинг, а след това го помолих да запази разговора ни строго конфиденциален.

Той ме изслуша мълчаливо, докато излагах — с повече подробности, отколкото бях възнамерявал — целия модел, съставен от намеци и подозрения, който тъй силно ме бе разтревожил.

— Много съм поласкан — каза, след като завърших, — че ме удостоихте с подобно доверие, но не ми е съвсем ясно какво очаквате от мен.

— Нужно ми е мнението ви — отвърнах. — Разполагам с някои факти и с частична хипотеза, на която те в никакъв случай не противоречат. Ала не я и потвърждават. Можете ли да откриете алтернатива, в която всички тези факти да се вместват също така добре?

— Нека си изясня докрай. Вие знаете, че този италианец е свързан и с радикалите, и с испанците; знаете, че той пристига в страната ни другия месец. Това са вашите основни, но не единствени факти. Вярвате, че идва тук, за да ни причини вреда, това е хипотезата ви. Не знаете каква може да е тази вреда.

Кимнах.

— Е, да видим съществува ли наистина алтернатива, която може да измести вашата главна хипотеза. Да започнем с предположението, че Кола е онова, което твърди: млад джентълмен, пътешестващ из света без интерес към политиката. Сдружил се е с английски радикали, защото ги е срещнал случайно. А познава високопоставени испанци, защото самият той произхожда от видно и богато венецианско семейство. Възнамерява да дойде в Англия с намерение да почерпи от нашите знания. В действителност е напълно безобиден.

— Пропускате второстепенните факти — изтъкнах, — които подкрепят едното предположение и отслабват второто. Кола е първороден син на търговец със значителни затруднения, негова първа грижа трябва да е семейството му, а той харчи пари в Нидерландия за празни развлечения. Нужна е основателна причина за такова поведение и моята теза я предлага, а вашата не е в състояние. Не се е славел като особено любознателен, преди да се появи в Лайден, но пък е бил известен като храбрец на военното поприще. Във вашата хипотеза трябва да направим отстъпка за внезапна промяна на характера, докато при моята такова нещо не се налага. Не вземате и предвид един централен въпрос: до него е адресирано писмо със същия шифър, използван преди от предател срещу краля. Струва ми се, невинните любознателни туристи рядко получават подобни послания.

Бойл кимна в знак, че приема контрааргументите ми.

— Добре — каза той, — съгласен съм, че вашата хипотеза е по-силната и трябва да има приоритет. Но ще оспоря извода ви. Допускаме, че Кола представлява потенциална бъдеща опасност. Но води ли това непосредствено до заключението, че тази опасност ще бъде реализирана? Ако разбирам правилно, нямате представа какво ще прави този човек, като дойде тук. Какво би могъл да стори сам, та да представлява такава заплаха?

— Може да каже нещо, да направи нещо или да бъде посредник — отговорих. — Това са единствените възможни видове действия. Опасността, която той представлява, се отнася към една от тези три категории. Под посредничество подразбирам, че може да донесе послание или пари, или да отнесе оттук едното или другото. Не мисля, че нещата стоят така, защото и радикалите, и испанците си имат достатъчно куриери, та да прибягват до услугите на този човек. Също така не мога да си представя какво негово съобщение би могло да представлява заплаха и би изисквало присъствието му в страната. Остават постъпките му. Кажете, с каква постъпка някой може да постави под заплаха кралството ни, ако, както изглежда логично, професията му е от съществено значение при определяне на неговите ходове?

Бойл ме погледна, но не предложи отговор.

— Знаете също така добре като мен — продължих, — че онова, което един войник върши, а другите не, е да убива хора. А сам човек не може да убие мнозина. И малкото, които ще умрат, трябва да са достатъчно значими, та да има ефект.

Предавам този разговор в съкратен вид — а посветихме много часове на темата, — за да посоча, че страховете ми не бяха продукт на съзнание, изпълнено с подозрения към всички и съзиращо опасности във всяка сянка. Нито една друга хипотеза не обясняваше обстоятелствата така пълно и нито една друга не биваше да бъде разглеждана, преди да бъде отхвърлена тази. Това е правилото при експеримента и е също тъй приложимо в политиката, както е в математиката и медицината. Представих моите аргументи пред Бойл и той не само не успя да излезе с алтернативно обяснение, но и бе принуден да признае, че хипотезата ми е онази, която най-добре съвместява наличните факти. Не вярвах, че съм достигнал неопровержима достоверност, такова смело твърдение би могъл да направи само схоластик. Но можех да претендирам за вероятност, и то твърде голяма, за да оправдае тревогата ми.

Нанеси удар по тялото, и раната скоро ще заздравее, макар и да е била дълбока. Нанеси съвсем лек удар в сърцето, и ефектът е катастрофален. А живото и дишащо сърце на кралството бе кралят. Един човек би могъл да предизвика разруха, каквато цяла армия не би могла да постигне.

Ако това ви изглежда невероятно, а моите страхове — плод на фантазията ми, помислете за редица такива убийства в неотдавнашната история. Само половин век по-рано Анри IV, този велик френски владетел, е пронизан и убит, също като принц Оранжски и Хенри II преди него. Преди по-малко от четиридесет години Бъкингамският херцог загива от ръката на собствения си прислужник; неоправдана смъртна присъда слага край на живота на граф Страфорд, на архиепископ Лод и на мъченика Чарлс I, да бъде благословено името му. Самият аз бях разкрил немалко заговори за покушение над живота на Кромуел и дори лорд-канцлерът в изгнание бе одобрил убийството на посланиците на Английската република в Хага и Мадрид. Държавната политика е пропита с кръв и убийството на крал у мнозина предизвиква не по-голямо отвращение от заколването на домашно добиче. Обръгнахме на най-ужасните грехове и започнахме да ги приемаме като политически инструмент.

Вече знаех, че заговорът, който бях открил, не е дело на фанатици; подозирах, че тяхната роля щеше просто да се сведе до това да поемат вина за злодеяние, извършено за изгода на други лица. А тези „други“ нямаше как да не са испанците, с тяхната отколешна цел да лишат Англия от свободите й и да я върнат под диктата на Рим. Кралят бива убит и неговият брат, отявлен католик, го наследява на трона. Първият му акт ще е да се закълне, че ще отмъсти на убийците на своя любим брат Чарлс. Хвърля вината върху фанатиците пуритани и се заканва да ги прогони до един от страната. Умереността отива по дяволите и отново на власт идват екстремисти. Резултатът ще е война, разбира се, в която отново ще се изправят англичани срещу англичани. Ала този път тя ще е още по-ужасна, защото католиците ще призоват на помощ испанските си господари, а французите ще бъдат принудени да се намесят. И ще се изпълни страхът на всички владетели от Елизабет насам — островът ни да стане арена на борбите на европейските държави.

За това последно предположение нямах преки доказателства, но беше твърде логично с оглед наличните факти; защото логиката е онова, което ни позволява да съзрем бъдещето или поне вероятното му развитие. Също както в математиката по силата на рационалното мислене можем да си представим как начертаната линия продължава още по-нататък, та дори в безкрайността, така и в политиката предвиждаме действия и изчисляваме последиците. Ако фундаменталната ми хипотеза беше вярна — а тя издържа критиката на Бойл и собствената ми безпристрастна преценка, — то тя предлагаше достоверни резултати и изводи. Изложих тези възможности, за да разясня опасенията си. Признавам, в някои подробности и догадки се бях излъгал, и където трябва, ще отчета грешките си без никаква жалост към себе си, но продължавам да твърдя, че като цяло хипотезата ми беше правилна и можеше да търпи някои видоизменения без нужда да бъде изоставяна.

За Матю бях сигурен, че няма да осъществи никакъв напредък повече в Хага. Беше оглупял от благосклонността на Кола и не забелязваше улики, които несъмнено бяха пред очите му. Тревожех се за него, защото излагаше живота си на опасност, и нямах търпение възможно най-бързо да го отдалеча от италианеца. Тревогата ми не беше случайна, тъй като Бог ми прати ужасяващо съновидение, което потвърди, че опасенията ми са основателни. Обикновено не вярвам особено на такива глупости, пък и рядко сънувам, но този сън бе толкова явно божествен в своята първопричина и така ясно предсказваше бъдещето, че дори аз реших да не го оставям без внимание.

Макар още да не бях получил писмото на Матю за бъдещия пир, той ми се яви насън, а после узнах, че бил устроен точно в същата нощ. В съня ми пирът бе на Олимп, Матю прислужваше на боговете, а те го черпеха с всевъзможни лакомства и вино, докато той се напи и съвсем оглупя. И тогава единственият смъртен на трапезата, в когото разпознах Кола, макар никога да не бях зървал лицето му, се прокрадна до него изотзад и го прониза — и не веднъж, а забиваше острия си меч в корема му отново и отново, докато Матю не закрещя от неистова болка. Аз бях в друга стая и виждах всичко, но бях неспособен да помръдна, само казвах на Матю да бяга. Ала той не го направи.

Събудих се смразен от страх със съзнание, че е надвиснала най-страшна заплаха. Надявах се Матю да е в безопасност, но не спрях да се тревожа, докато не научих, че е невредим. Знаех, че Кола е на път към Англия, но нямаше как да разузная точното му местонахождение, защото ресурсите ми бяха крайно ограничени. Поколебах се дали да не предам предупреждение до Негово Величество, но се отказах, защото знаех, че няма да бъда приет сериозно. Той беше храбър, да не кажа безразсъден мъж и толкова дълго бе живял в очакване на внезапно убийство, че такива опасения вече изобщо не нарушаваха неговата отдаденост на удоволствия. А и какво можех да кажа? „Ваше Величество, има заговор за убийството ви, така че брат ви да заеме вашето място“? Без доказателства такова твърдение би ме лишило най-малкото от моята издръжка и постовете ми. Диагоналът на правоъгълника е непропорционален на страните му — приемам го не на доверие, а защото може да се докаже, а въпреки че можех да развия теория по-добре от всеки друг, засега не можех да я демонстрирам.

* * *

Седмица по-късно Матю се върна в Англия и ми съобщи, че Марко да Кола действително е напуснал Нидерландия, но накъде се е отправил, било неизвестно. Нещо повече, италианецът имаше преднина от десет дни, тъй като Матю известно време след угощението не бе успял да намери кораб за Англия и (както подозирах) дотолкова се бе убедил в безобидността на Кола, че не бързаше да се върне при мен.

Колкото и разочарован и загрижен да бях, самото присъствие на Матю в стаята облекчи душата ми. Умният поглед, придаващ такава красота на лицето му, събуди у мен всичката предишна топлота, охладняла от раздялата. Никак не се учудвах, че Кола е развил такава привързаност към него и го е държал близо до себе си. Благодарих на Бог за благополучното завръщане на моето момче и се помолих всичките ми страхове да се окажат просто призраци, родени от объркан и тревожен ум, непочиващи на сериозни основания.

Ала бързо бях изведен от заблудата, тъй като щом смъмрих сурово младежа за неговата слабост и му заявих, че категорично греши за италианеца, за пръв път от началото на нашето познанство той отказа да приеме моето превъзходство и без заобикалки отсече, че аз съм неправият.

— Откъде можете да знаете? — възрази. — Никога не сте срещали този човек и нямате доказателства, само голи подозрения. А аз прекарах с него много часове в най-приятни разговори и ви уверявам, че той не е опасен нито за вас, нито за някой друг.

— Излъгали са те, Матю — отвърнах. — Ти не знаеш онова, което е известно на мен.

— Ами кажете ми го тогава.

— Не. Това са държавни дела и не те засягат. Твоят дълг е безпрекословно да приемеш думите ми и да не се заблуждаваш, че човекът не крие опасност само защото те е обсипал с подаръци и любезности.

— Мислите, че той е купил приятелството ми? За такъв глупак ли ме смятате? Защото вие винаги единствено ме порицавате, а вашият подарък бяха побоите при всяка моя грешка.

— Мисля, че си млад и неопитен — казах, като вече не се съмнявах, че най-лошите ми страхове са се сбъднали. — Длъжен си да помниш, че аз се грижа за твоето благополучие. Но ти прощавам тези думи.

— Не ми е нужна вашата прошка. Направих това, за което ме помолихте, и дори повече. Вие с вашите обвинения към всички сте този, който трябва да моли да му простят.

Изкушението да го ударя беше голямо, но се сдържах и се опитах да сложа край на ненужната препирня, която бе толкова глупава, колкото и неуместна.

— Няма да се оправдавам пред теб, ще кажа само, че когато мога да ти разкрия всичко, сам ще разбереш колко си грешил. Хайде, стига, Матю, момчето ми. Едва пристигна, а вече се караме. Не биваше да слагаме такова начало. Седни да пийнеш нещо и ми разкажи за приключенията си. Нямам търпение да ги чуя.

Постепенно той се успокои, поддаде се на увещанията ми и седна до мен. Малко по малко възстановихме нашето приятелство и прекарахме следващите няколко часа в приятно уединение. Той ми разправи за странстванията си, като услаждаше слуха ми със своята наблюдателност и способност да преминава, без да се мае, към същността на въпроса, макар и нищо да не каза за сбогуването с Кола, а пък на мен не ми се искаше да го разпитвам за това. В отговор аз му разправих как съм прекарал времето си през неговото отсъствие, за книгите, които бях прочел, като му обяснявах важността на споровете и диспутите по начин (признавам си), по който не го бях правил дотогава. Когато вечерта той си тръгна, благодарих на Бог за такъв приятел, защото без него животът ми наистина би бил пуст. Но на сърцето ми беше неспокойно, тъй като за пръв път не можех да нареждам и заповядвам, а бях принуден да моля за доброто му отношение. Той ми го подари, но не знаех мога ли да разчитам, че ще го имам завинаги. Наясно бях, че скоро трябва да възстановя необходимия ред и да му напомня за подчиненото му положение, та да не се възгордява. Тази мисъл помрачи радостта ми, а докато обмислях разказаното от него, настроението ми още повече се развали.

Бях сигурен, че Кола вече е в Англия, а ако ли не, беше на път за тук и по всяка вероятност щеше да пристигне, преди отново да съм открил следите му. Каквито и да бяха намеренията на италианеца, надявах се да не пристъпи към тях незабавно. На следващата сутрин пратих Матю при неговите приятели в източен Смитфийлд да провери дали до тях не са стигнали някакви новини. Не възлагах големи очаквания на това му посещение и не бях особено разочарован, когато той ми докладва, че не знаели нищо. Така или иначе, беше очевидната стъпка, която да предприема, и една от малкото лесни за осъществяване.

После отидох сред моите познати търговци, за да ги разпитам с непринуденост, доколкото спешността на положението позволяваше, дали не са чували за кораб, довел само един пътник на борда си — италианец, испанец или французин; Кола можеше да мине за представител на всяка от тези народности и моряците не биха си направили труда да установят разликата. Отново не бях много обнадежден и отново нищо интересно не узнах. Приех, че не е изключено да е слязъл на някое от по-малките пристанища в източна Англия, и ако разполагаше с испански пари, лесно би могъл да пристигне с кораб, нает за целта.

С това ресурсите, които имах на свое разположение, се изчерпваха. То се знае, можех да пиша до началника на всяко пристанище в източна Англия, та макар и така интересът ми да станеше повсеместно достояние. Отговорите им щяха да пристигнат след не по-малко от месец, а дори и тогава нямаше да мога да преценя, след като не се познавах лично с кореспондентите си, доколко са полезни. Какво още ми оставаше да направя? Да бродя по улиците на Лондон с надеждата да разпозная човек, когото никога преди не бях виждал и който не е познат на никого в тази страна? Да седя в кабинета си и да се уповавам на надеждата той да се издаде по някакъв начин, преди да извърши замисленото?

Нито едното, нито другото ми се струваха разумни и затова с огромно нежелание реших сам да провокирам някаква реакция, която би го изкарала на светло, да го подплаша може би. Беше тънък експеримент, който щеше да е успешен само ако доведе до един-единствен определен резултат. И аз бях като учен експериментатор, който е създал теория и провежда опити, за да я потвърди. Само че ми бе отказан луксът, достъпен на всеки истински философ — да провежда опитите си и да гради хипотези въз основа на видяното със собствените си очи.

През целия ден претеглях всички „за“ и „против“, преди да заключа, че нямам друг избор, и когато се представи възможност, пристъпих към своя експеримент без колебания. Предстоеше събрание на Дружеството, на което щяха да бъдат обсъдени много важни въпроси, а вечерта щеше да завърши с публична вивисекция на куче. Подобни опити винаги предизвикват жив интерес и боя се, някои целят с тях по-скоро да забавляват публиката, отколкото да извлекат практическа полза.

Така или иначе, винаги се намираха много желаещи да присъстват, гостите бяха насърчавани да разпространяват славата на нашата научна дейност, а настроението неизменно бе приятно и дружеско. Без бавене помолих господин Олденбърг да покани сеньор Де Моледи като почетен гост и да му внуши, че присъствието му ще бъде оценено високо.

Въпросният Де Моледи беше представителят на Испания в Англия и близък приятел на Карасена, губернатор на Испанска Нидерландия и човек, проникнат от силна ненавист към всичко английско. Немислимо бе той да е в неведение относно план за покушение срещу краля, та макар и вероятно мъдро да се бе отклонил от знаенето на твърде много подробности. Следователно, ако трябваше да внеса някакво раздвижване, той беше човекът, с когото да се потърсят контакти. Ако намесата ми подействаше и предизвикаше някакъв реален отклик, най-после можех да се сдобия с нужното ми солидно доказателство и да изложа подозренията си с надеждата да ми повярват.

Тази вечер събранието бе многолюдно, макар че съобщенията, прочетени от господин Олденбърг със скучен и монотонен глас, надали заслужаваха внимание. Един доклад по геометрия на параболата беше толкова нелеп, колкото и непонятен. Мнението ми надделя и авторът, заедно със своя труд, бе отхвърлен. Друг, изнесен от господин Рен на тема слънчеви часовници, бе като всичко друго у този забележителен човек — образец на яснота и изящество, но без някакво съществено значение. Кореспонденцията от чужбина както винаги донесе интересни сведения, примесени с бомбастични твърдения и погрешно мислене. Единствено важна, доколкото помня (и справката с протокола от събранието показва, че паметта не ми изневерява), беше превъзходната лекция на господин Хук за опитите му с микроскоп, изработен от него самия. Колкото и отблъскващ да бе като човек, той бе едно от най-ярките светила в малкото ни общество — щателен в наблюденията си и педантичен в регистрирането им. Това, че бе открил цели светове да се съдържат в най-обикновена капка вода, смая всички ни и почти разплака господин Годард при изказването му, в което той благодареше пламенно на великодушния Господ Бог, задето позволяваше на създанията си все повече да разкриват Неговия промисъл. След това събранието завърши с молитва и желаещите останаха да гледат експеримента с кучето.

По лицето на Де Моледи отгатнах, че също като мен няма желание да слуша жалното квичене на измъчвано животно, затова отидох при него и го уверих, че никой няма да приеме като обида за събранието нежеланието му да присъства. Казах, че аз също възнамерявам да се оттегля, и добавих, че ако се съгласи да изпие чаша вино с мен, ще смятам за голяма чест да бъда в неговата компания.

Той прие и след като бях се погрижил да уредя нещата предварително, заведох го в стаята, която Рен държеше в Грешам Колидж и където ни очакваше добра мадейра.

— Дано не сте намерили отблъскващи занятията на нас, любознателните люде — подхванах. — Знам, че може да изглеждат странни, и мнозина ги намират за нечестиви.

Общувахме на латински и аз с удоволствие установих, че той говори този благословен език също тъй свободно като мен. Беше извънредно любезен и ако повечето испанци бяха като него, склонен бях да разбера как тази нация бе завоювала симпатиите на господин Бенет, толкова чувствителен към куртоазията. Аз, от своя страна, бях недосегаем за подобни примамки, защото отлично знаех какво се крие зад изисканите обноски.

— Тъкмо обратното, сториха ми се във висша степен интересни и се надявам, че всички любознателни умове от християнския свят ще се обединят в свободна дискусия. При нас, в Испания, също има мнозина, които се вълнуват от такива теми, и аз на драго сърце ще ги представя пред вашето Дружество, ако го намирате приемливо.

Съгласих се уж на драго сърце и си отбелязах на ум да предупредя Олденбърг за надвисналата опасност. Испания е страна, където всички научни дирения се подлагат на безжалостно преследване, и да се предположи, че ще пожелае обмяна на мнения с нас в тази сфера, би било смешно, ако не бе тъй възмутително.

— Дължа да ви кажа, че много се радвам да се запозная с вас, доктор Уолис, и още по-приятна ми е възможността да поговорим насаме. То се знае, чувал съм много за вас.

— Учудвате ме, Ваше Превъзходителство. Не си представям как името ми би могло да стигне до вашите уши. Дори не предполагах, че проявявате интерес към математиката.

— Само повърхностен. Безспорно, това е възвишено занятие, но никак не ме бива с цифрите.

— Жалко. Отдавна съм се убедил, че логическият ход на чистата математическа мисъл е най-доброто образование, което може да се желае.

— В такъв случай си признавам недостатъка, защото моят интерес е насочен към каноническото право. Но аз научих за вас не покрай познанията ви в алгебрата, а заради вашите постижения в тайнописа.

— Уверен съм, че всичко, което сте чули, е крайно преувеличено. Имам само скромни способности в тази сфера.

— Носи ви се слава на най-добрия криптограф в света и се питам не бихте ли искали да споделите познанията си.

— С кого?

— С всички хора с добра воля, които се стремят да внесат светлина в мрака и да направят по-траен мира между християнските държави.

— Искате да кажете, че трябва да напиша книга на темата?

— Може би да — отвърна с усмивка той. — Но това ще ви отнеме дълго време, без да ви донесе голяма награда. Мислех си по-скоро дали не бихте искали да отидете в Брюксел и да дадете наставления на младежи, които, уверен съм, ще се окажат най-добрите ученици, които сте имали. То се знае, усилията ви ще бъдат щедро възнаградени.

Наглостта на испанеца ме стъписа; с такава непринуденост и ловкост подхвърли това предложение, то излезе от устата му така естествено, че дори не предизвика у мен негодувание. Разбира се, нямаше и най-бегла надежда дори да обмисля такава стъпка и вероятно той го знаеше. През кариерата си съм получавал немалко заявки от този род и ги отклонявах до една. Дори на добрите протестантски държави отказвах каквото и да било съдействие, а неотдавна отхвърлих намек, че следва да дам насоки в моето изкуство на господин Лайбниц. Винаги ме е изпълвала непреклонна решимост да предоставям знанията си само в служба на своята страна и на никого друг, какво остава да ги дам в ръцете на държава, която може да стане наш противник.

— Предложението ви е толкова великодушно, колкото малка е моята ценност — отвърнах. — Но опасявам се, задълженията ми в университета не ми дават възможност да пътувам.

— Колко жалко — отвърна той без сянка от разочарование или учудване. — Предложението, естествено, остава в сила, ако обстоятелствата около вас се променят.

— Оказвате ми голяма чест и се чувствам длъжен още сега да ви се отплатя за вашата любезност — казах. — Трябва да ви уведомя, че ваши врагове кроят заговор с цел да опетнят репутацията ви и разпространяват крайно непристойни слухове.

— И узнахте това чрез своята работа?

— Дойде до мен от различни места. Познавам много високопоставени личности и често разговарям с тях. Нека ви заявя откровено, че по мое мнение трябва да ви бъде дадена възможност да се защитите срещу злословията. Недостатъчно дълго време сте прекарали в кралството ни, за да схванете каква власт имат слуховете в страна, отвикнала от дисциплината, въдворявана от твърдата ръка на надеждно правителство.

— Премного съм ви благодарен за вашата загриженост. Та, кажете, що за слухове са тези, от които следва да се защитя?

— Шушука се, че сте неприятел на нашия монарх и че ако го постигне злочестина, няма да се наложи източникът й да се дири надалеч.

При тези думи де Моледи кимна.

— Наистина е клевета — отвърна той. — На всички е известно, че обичта ми към вашия крал е безгранична. Нима не му помагахме в изгнанието му, когато бе скиталец без пукната пара в джоба? Нима не предоставихме на него и приятелите му издръжка и покрив над главата? Нима не рискувахме война с Кромуел, защото отказахме да се отречем от дълга ни пред вашия крал?

— Малцина са тези, които помнят старите добрини — посочих. — В човешката природа е да се подозират ближните в най-лошото.

— Нима човек като вас действително храни подобни подозрения?

— Аз не мога да повярвам, че някой би могъл да има злоумишлени кроежи срещу човек, тъй явно обичан от самия Господ Бог.

— Самата истина. Голямата трудност се заключава в това, че подобна лъжа мъчно може да се опровергае, особено ако е разпространявана злонамерено.

— Но тя трябва да се опровергае — настоях. — Мога ли да съм откровен с вас?

Той кимна за потвърждение.

— Ако не се сложи край на подобни подхвърляния, те ще уронят сериозно вашите интереси и тези на приятелите ви в двореца.

— И ми предлагате вашето съдействие? Простете, че ще го кажа, но не очаквах такова великодушие от вас, още повече че възгледите ви са широко известни.

— Открито признавам, че не храня голяма обич към вашата страна. Мнозина ваши съотечественици почитам дълбоко, но вашите и нашите интереси са обречени да си противоречат взаимно. Ала същото бих могъл да кажа и за Франция. Благоденствието на Англия зависи от това да не допускаме в умовете ни да господства чужда държава. Много десетилетия такава е била политиката на най-мъдрите ни владетели и тя трябва да бъде продължена. Когато Франция е силна, трябва да насочим взор към Хабсбургите; когато Хабсбургите са силни, редно е да поддържаме Франция.

— И от името на господин Бенет ли говорите?

— Говоря единствено от свое име. Аз съм математик, божи служител и англичанин. Но съм уверен, че ви е известно каква почит към страната ви питае господин Бенет. Подобни сплетни на него също не са му полезни.

Де Моледи се изправи и изискано се поклони.

— Разбирам, че вие сте човек, на когото благодарността трябва да се поднася само с думи, така че аз изразявам словесната си признателност. Само ще кажа, че друг на ваше място би си излязъл оттук далеч по-богат заради стореното добро.

* * *

Облякох предупреждението си към Де Моледи в разумен съвет и както ми бе навик, преди да го изоставя заради отслабващото си зрение, записах накратко разговора си с него. Все още пазя бележките и виждам, че съветът ми е бил мъдър и целесъобразен. Впрочем, не хранех особени надежди, че ще бъде последван. Държавата е като голям кораб с многочислен екипаж и не е лесно да се промени веднъж поетият курс, дори когато промяната е нужна.

Все пак отговорът на Де Моледи последва много скоро и беше по-рязък, отколкото можех да очаквам. Следващата вечер ме посети куриер от господин Бенет с писмо, в което държавният мъж настояваше незабавно да се явя при него.

От предишната ни среща положението му в двора се бе подобрило многократно и той искаше всички да разберат каква власт му дава постът държавен секретар за Юга. Дори и сега е опасно да се сравнява който и да било с Кромуел в полза на последния, но великият злодей притежаваше простота, още по-внушителна заради това, че бе естествена и непресторена. Защото Кромуел беше наистина велик човек, най-великият, когото е познавала тази страна. Бистрият му ум, неговата сила и увереност бяха такива, че ако се бе родил в благородното съсловие, би се сдобил с кралство, а ако бе от кралско потекло, би изградил империя. Приведе в пълно подчинение три ненавиждащи го народа, управляваше, като се опираше на армия, жадуваща гибелта му, и всяваше страх по целия континент и отвъд пределите му. Държеше цялата страна на дланта си и все пак, когато дойдеше посетител, той често го посрещаше лично и сам му наливаше вино. Не му бе нужна показност, тъй като бездруго никой не би се усъмнил във властта му. Веднъж го казах пред лорд Кларендън и той се съгласи с оценката ми.

Господин Бенет бе далеч по-невзрачен човек, лишен от подобен гений, всичката му значимост би могла да се побере на нокътя на кутрето на Кромуел. Ала пък каква помпозност бе придобил. Анфиладата на приемните се бе разраснала до истински испански пропорции, а раболепието на слугите нямаше граници, така че на човек му бе трудно да потисне известно отвращение. Пътят от входа до покоите му ми отне не по-малко от четвърт час. Дори достъпът до крал Луи в цялото му сегашно великолепие надали е толкова затруднен, колкото до господин Бенет тогава.

Всичко у него бе театралничене; бе толкова типичен англичанин в разговор, колкото същински испанец в маниерите си. Прямотата му граничеше чак с грубост и през цялото време, докато бях при него, ме държа прав.

— Какво си позволявате вие, доктор Уолис? — викна той и размаха насреща ми лист хартия, но толкова отдалеч, че не можах нищо да разчета. — Да не полудяхте, че престъпвате преките ми заповеди?

Казах, че не разбирам въпроса му.

— Получих писмо с тежки думи в него — изръмжа той, дишайки тежко, та да мога едновременно да почувствам, да видя и да чуя гнева му — от силно възмутения испански посланик. Вярно ли е, че вчера сте си позволили да го наставлявате за мира в християнския свят и да го поучавате как страната му трябва да води външната си политика?

— Категорично не е вярно — отвърнах и в този момент любопитството ми превъзхождаше тревогата от очевидното недоволство на моя покровител. Познавах господин Бенет достатъчно добре, за да знам, че той много рядко изпускаше нервите си, твърдо убеден, че подобни демонстрации са неуместни за един джентълмен. Не прибягваше към фалшиви пристъпи на ярост, за да внуши благоговеен страх у подчинените си, и стигнах до извода, че в този случай той е напълно искрен и сериозно разгневен. Това, разбира се, застрашаваше положението ми, а аз не можех да си позволя да се лиша от покровителството му. Но пък разговорът ни ставаше все по-интересен, защото не можех да проумея причината да се ядосва толкова.

— Как ще обясните тогава нанесеното му оскърбление? — продължи той.

— Честна дума, не знам в какво се състои това оскърбление. Снощи водих разговор — както ми се стори, съвсем приятен — със сеньор Де Моледи и се разделихме с уверения във взаимната си почит. Може би съм го подразнил с отказа си от тлъст подкуп. Сигурен съм, че отклоних предложението много тактично. Може ли да узная какво се твърди в оплакването му?

— Твърди, че на практика сте го обвинили в подстрекателство към заговор с цел убийството на краля. Истина ли е?

— Не, не е истина. Не само не съм споменавал нищо такова, а не бих посмял и да си го помисля.

— И какво според вас споменахте?

— Единствено как съществува твърдо убеждение, че страната му не е доброжелателно настроена към Англия. Но това беше незначителна забележка в разговора.

— Само че е била подхвърлена с цел — заяви господин Бенет. — Вие никога не правите нищо необмислено. Искам да знам защо. В докладите ви през последната година имаше толкова недомлъвки и заобикалки, че започнаха да ме уморяват. Сега ви нареждам да ми изложите истината каквато е. И ви предупреждавам, че ще бъда крайно недоволен, ако не сте откровен с мен.

Пред подобен ултиматум не можех да постъпя иначе. И това се превърна в най-голямата ми грешка. Не обвинявам господин Бенет, упреквам себе си в слабост и знам, че наказанието, постигнало ме за тази грешка, се превърна в тъй съкрушително бреме, че и до днес се терзая под тежестта му. Произхождам от семейство, славещо се със своята издръжливост и дълголетие, и живеех в упование, че са ми отпуснати немалко години на този свят. Ала след този ден неведнъж съм се молил тази благословия да ме отмине, дотолкова дълбоко е разкаянието ми.

Разказах на господин Бенет за своите подозрения — както ми се струва днес, в повече подробности, отколкото би следвало. Докладвах за Марко да Кола и нишките на подозрение, водещи към него. Казах, че според мен италианецът е на път към страната ни, ако не е и пристигнал вече в нея. И съобщих какво според мен се канеше той да извърши с пристигането си.

Бенет слушаше моя разказ отначало нетърпеливо и с раздразнение, но лицето му взе да става все по-мрачно. Когато завърших, той се изправи и няколко дълги минути гледа през прозореца на неголемия кабинет, където обикновено вършеше делата си.

Накрая се обърна към мен и по лицето му прочетох, че гневът му се е уталожил. Ала това не ме избави от по-нататъшни порицания.

— Усърдието ви в служба на Негово Величество е похвално — каза той. — Не се съмнявам, че сте действали от най-добри подбуди и че грижата ви е била безопасността на държавата. Вие сте един отличен слуга на родината.

— Благодаря ви.

— Но в тази работа сте извършили сериозна грешка. Вероятно ви е известно, че в дипломацията нещата стоят различно от това как изглеждат и онова, което човек си представя за здравомислие, се явява неговата противоположност. Ние не можем да воюваме. С кого да се сражаваме? С испанците? С французите? С холандците? С всички поотделно или в съюз? И с какво да плащаме на армията? Трохите, които отделя парламентът, едва стигат за издръжката на краля. Сигурно ви е известно, че съм неравнодушен към испанците, а французите смятам за най-големите ни врагове. И все пак не бих се противил на съюз с тях, както и не бих се заел да поддържам пакт против тях. В близките години трябва да следваме много деликатен курс между тези две скали. И да не допускаме нищо, което би тласнало краля в обятията на едната или на другата страна.

— Но на вас също така ви е известно — обадих се аз, — че агентите на Испания в страната ни се умножиха и щедро раздават злато, за да си купят поддръжници.

— Да, то се знае, те са тук. Също както са тук французите и холандците. И какво от това? Докато всички харчат с еднакво въодушевление и никой не печели преднина, няма вреда в това. Вашите съображения сами по себе си — моля, не го приемайте в лошия смисъл — също не причиняват особена щета. Но ако подозренията ви станат известни, позициите на французите силно ще укрепнат. Младият Луи разполага с дълбоки ракли с пари. Негово Величество бездруго е силно изкушен от него, макар че това ще е нещастие за страната. Нашето задължение е да сторим всичко възможно да не бъде нарушено равновесието, създадено от тези, мислещи за благото на държавата. Кажете сега, известно ли е на друг за вашите съмнения?

— На никого — отвърнах. — Аз съм единственият, който е наясно за всичко отначало докрай. Слугата ми Матю, естествено, има някаква представа, но той е разумен младеж, а и не знае всичко.

— И къде е той?

— Вече се върна в Англия. Но няма защо да се опасявате. Изцяло е под мой контрол.

— Добре. Поговорете с него и се погрижете да разбере колко е важно да мълчи.

— Ще го сторя — отвърнах, — но пак повтарям, доколкото аз схващам, нещата са много сериозни. С одобрението на испанската корона или без него, този човек пристига в страната ни и вярвам, че представлява голяма опасност за нас. Как да постъпя? Надали мислите, че трябва да го оставим да си разиграва коня.

Бенет се усмихна.

— Нямайте грижа! — каза той. — Това не е единственият доклад за заговор и най-сетне ми се удаде да убедя Негово Величество да засили охраната си и да ги държи близо до себе си ден и нощ. Не мога да си представя, че и най-отчаяният убиец би могъл да проникне до него сега.

— Това не е някакъв прост войник — посочих. — Казват, че си създал репутация на смелчага с дръзките си и безжалостни убийства на турци на остров Крит. Не бива да го подценяваме.

— Споделям тревогата ви — отговори Бенет, — но трябва да отбележа, че ако сте прав, а аз не го вярвам, коментарите ви пред Де Моледи ще бъдат отчетени. Той ще се погрижи да не се случи нищо, което да ни тласне към най-големия враг на Испания. Подобно събитие безусловно ще бъде последвано от съюз с Франция, защото схемата би проработила само ако авторът й остане неизвестен, а вие сте се погрижили да не е така.

С това срещата ни приключи. Положението ми беше сериозно, но не непоправимо разклатено. Не се лиших от покровителството му и не ме заплашваха никакви наказания. По-важното бе, че моята увереност бе разколебана, не очаквах подобна реакция от Де Моледи. Той се бе държал по начин, по който би го сторил един невинен човек, като бе изразил смайване и протести. Казаното от господин Бенет също бе напълно логично — в покушението срещу краля за испанците нямаше смисъл, ако единственият му резултат бъдеше съюз на Англия с французите.

Не съзнавах, макар и да започвах да се досещам, че изводите ми се бяха градили на погрешни предположения. Нужни бяха нови и по-ужасни доказателства, та съмненията да се разсеят.