Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (52)

Пета глава

Не се познавах с него, поназнайвах нещичко само от приказките на други хора, а му бе излязло име на гневлив човек с мъчен характер, назадничави възгледи и склонност към жестокост, когато е пийнал повече. Говореше се още, че е много умен, но след всички житейски превратности будната му интелигентност с годините се е опорочила от озлобление и злопаметност. Уолис, както забелязвам, се отзовава добре за него, Кола също. Несъмнено е умеел да демонстрира голяма любезност, стига да пожелае, и се е превръщал в самото очарование, ако реши, че човекът насреща му е достоен или равен на него. Но една среща с Гроув си беше лотария и той използваше събеседника за свои собствени цели според настроението си.

Всичко това ми беше известно и все пак отидох при него, защото не се сещах към кого друг да се обърна за помощ. Никога не съм имал заможни приятели, напротив, повечето ми познати бяха още по-бедни от мен. Уверих се, че слуховете са очернили Гроув също както бяха оклеветили Сара и че докторът е силно натъжен от безпричинната злоба срещу бившата му прислужница. Добре разбирах, че не би искал участието му да става общо достояние, макар и само за запазване на добра репутация, но вярвах, че тайно би й помогнал на драго сърце.

Затова отидох при него и в крайна сметка му докарах смъртта. За да няма недоразумения, открито заявявам този факт. Всички излагат в разказите си собствените си изводи и мисли, своите доводи и подозрения за това как и защо се е случило това събитие. Приведени са всевъзможни доказателства. Кола се опира на самопризнанията на Сара в съда и я приема за виновна с твърдението, че няма как да се отрече заявеното под клетва, а аз съм готов да призная, че в повечето случаи това наистина е най-силното възможно доказателство. Престкот в помътения си ум използва процедурата на правна аргументация, като търси на кого е най-изгодно това престъпление и при отсъствието на противоречащи на извода му сведения заключава, че виновникът е Томас Кен. Доктор Уолис прилага към смъртта на Гроув собствената си могъща логика, убеден, че острият му ум ще обхване всички тънкости по случая и ще изведе обосновани заключения. Всички са били уверени в непогрешимостта на съдебния си метод, на който са били принудени да стъпят, защото единственият свидетел, способен да реши съмненията, им беше недостъпен: никой от тях не видя кой сложи отровата в бутилката. Аз видях.

В своя труд „Новият органон“ лорд Бейкън поставя особено ударение на доказателствата, с обичайната си бляскава проницателност обсъжда различните им категории и намира всичките ненапълно адекватни. Заключава, че нито едно доказателство не носи абсолютна сигурност, и човек би помислил, че подобен извод е еднакво отчайващ и за учените, и за магистратите. Историците и теолозите са се научили да приемат този факт: първите скромно обуздават претенциите си, а вторите издигат пищните си творения върху далеч по-надеждния фундамент на Божественото откровение. Защото без неоспорими доказателства какво е науката, освен прехвален набор от догадки? Без да имаме пълна увереност в състава на престъплението, как изобщо можем да пратим с чиста съвест хора на бесилката? Свидетелите може да лъжат, а както добре ми е известно, дори невинният може да си признае злодеяние, което не е извършил.

Но лорд Бейкън не е изпаднал в отчаяние и твърди, че има указателен знак, сочещ само в една посока и недопускащ други тълкувания. Съвършено независимият очевидец, който нищо не печели от разкритието, и в добавка има способностите да наблюдава и излага събитията, бидейки с благороден произход и солидно образование — ето това е възможно най-надеждният свидетел и неговите показания са с решаваща сила, превъзхождащи всички останали категории доказателства. Тук претендирам за такъв статут и заявявам, че онова, което ще изложа нататък, изключва всякаква възможност за по-нататъшни спорове по въпроса.

Изпратих кратко писъмце на доктор Гроув, в което го молех да ми отдели време за среща и получих отговор, че е готов да ме приеме същата вечер. И така, може би два часа, след като господин Кола си бе тръгнал от колежа, аз почуках на вратата на Гроув.

Разбира се, не пристъпих веднага към целта на посещението си. Макар да бях дошъл като молител, не исках да се покажа невъзпитан. Така че си поприказвахме повече от половин час, а разговорът ни бе прекъсван от оригването и пърденето на доктор Гроув и гръмките му оплаквания от храната, която колежът поднасяше на членовете на факултета.

— Много съм любопитен как успява готвачът да съсипе най-обикновено печено месо — изръмжа той след особено тежък пристъп. — Кълна се, накрая ще ме вкара в гроба. Знаете ли, днес имах гост. Млад италианец, на вашата възраст, струва ми се. Дъвчеше храбро, без да се оплаква, но изглеждаше така стъписан, че ми идеше да се разсмея в лицето му. Там им е бедата на тия чужденци. Привикнали са да се глезят с разни ми ти сосове. Забравили са що е то истинско месо. И храната си са извратили също като религията. — Той сам се засмя на метафората си. — Толкова натруфена, че не си личи какво има отдолу. Дали е чесън, или тамян, ефектът е все същият.

Отново се засмя на малкия си каламбур и видях, че му се щеше да му бе хрумнал по-рано, та още повече да подразни госта си. Не му посочих, че отношението му към храната ми се струва малко противоречиво.

Тук той отново простена и се хвана за корема.

— Боже мили, проклетият готвач. Младежо, подайте ми онова прахче там в пликчето.

Взех го.

— Какво е това?

— Безотказно разхлабително, макар проклетият италианец да твърди, че било опасно. Няма такова нещо, доктор Бейт казва, че не е, а той е лекарят на краля. Щом е добро за крал, и за мен е добро. Гарантирано е от авторитет и от личния ми опит. А пък този Кола ще ми разправя, че не вършело работа. Глупости; глътваш две щипки и червата ти мигом се изпразват. Преди четири месеца се запасих с голямо количество тъкмо за такива случаи.

— Господин Кола е лекар и вярвам, че знае какво говори.

— Той така твърди, но не ми се вярва. Твърде голям йезуит ми се вижда, че да е истински лекар.

— Разбрах, че лекува счупения крак на Ан Блънди — вметнах, като видях шанс да насоча разговора в нужната посока.

Щом чу това име, доктор Гроув се смръщи недоволно и изръмжа заплашително като пес към свой съперник за кокал.

— Така чух.

— По-скоро лекувал го е досега, защото тя няма пари, а господин Кола не може да си позволи да работи безплатно.

Гроув изсумтя, но аз не обърнах внимание на предупреждението, забързан да си свърша работата и да си тръгна.

— Аз лично давам от себе си две лири и пет шилинга.

— Браво на вас.

— Но са ми нужни още петнайсет шилинга, а ги нямам в този момент.

— Ако сте дошли да ме молите за заем, отговорът ми е не.

— Но…

— Това момиче ми струваше почти осемнайсет лири годишно. Заради нея за малко да се лиша от обещания ми пост на енорийски свещеник. Ако ще майка й утре да умре, това мен не ме засяга. А като слушам какво говорят за нея, заслужава си го. Ако няма пари за лечение, сама си е виновна и е грях да се пречи на възмездието, което сама си е докарала.

— Но болната е майка й.

— Нямам нищо общо, отдавна не е моя грижа. Позволете да забележа, че твърде много се вълнувате за момичето. Защо така?

Възможно е да съм се изчервил и така да съм му подсказал истината, защото злонамереният му ум наистина беше много пъргав.

— Тя е прислужница на майка ми и…

— Но вие я посъветвахте да я наеме, нали, господин Уд? Излиза, че вие сте fons et ongo^[1] на моите ядове с нея. И при това й плащате лекарските сметки? Много великодушно, чак прекалено, бих казал. Може би слуховете за нейната разпуснатост трябва да се отнесат към вас, а не към мен.

Той ме изгледа внимателно и видях как по лицето му плъзва удоволствие от безпогрешната догадка. Потайността никога не е била черта, която съм развивал у себе си с цел да доведа до съвършенство. Лицето ми беше отворена книга за всички, умеещи да четат, а за Гроув бе присъщо злорадството да разгадава тайните на околните, а после да преследва и измъчва нещастниците.

— Аха, антикварят е твърде погълнат от науките си, за да си намери жена, и помежду четенето си се задоволява с развратната слугиня. Такава е работата, нали? Малката уличница ви се отдава и вие го вземате за любов. Разигравате го кавалер пред нищожната мърла и във въображението си я рисувате като една истинска Елоиз^[2], обещавате й пари, каквито нямате, и очаквате други да ви дадат заем, та да впечатлите вашата дама. Само че тя никаква дама не е, нали, господин Уд? И дума не може да става за такова нещо.

После отново ме погледна и ми се изсмя открито.

— Олеле, истина е. Виждам по лицето ви. По-хубав анекдот от това, здраве му кажи. „Книжният червей и развратницата“, истински сюжет за поема. Героична епистоларна творба в хекзаметър. Тема, достойна за самия Милтън, стига да не беше толкова гнусна за перото му.

Той отново избухна в смях, а лицето ми пламна от срам и гняв, но знаех, че никакви възражения няма да го откъснат от развлечението му.

— Я стига, господин Уд — продължи, — няма как дори вие да не съзирате смешката. Кроткият невзрачен учен се е отдал изцяло на заниманията си, заровен като мишчица сред своите ръкописи, със зачервени очи от това, че не вижда бял ден, а ние се чудим и маем как така усилията му не носят никакви плодове. Дали в ума му не се е заформил някой грандиозен труд? Дали трудности по зачатието не отлагат раждането на шедьовър? И най-сетне се натъкваме на отговора. Не е каквото сме си мислили. Причината била, че докато всички си мислят как работи, той се търкалял в прахоляка със слугинята си. Нещо повече, убедил майка си да приеме момичето в своя дом и така превърнал прислужницата в блудница, а майка си — в сводница. Е, кажете, че не е идеалната ирония.

Теолозите ни учат, че жестокостта произлиза от дявола, и наистина той е първопричината, защото няма съмнение, че в същината й е злото. Но за мен истинската жестокост се корени в извратена представа за удоволствие, защото жестокият човек се наслаждава на терзанията, които причинява на другите, и също както изкусен музикант, свирещ на виола или клавесин, е способен да извлече от инструмента си всевъзможни хармонии, така и жестокосърдечният по своя воля извиква мъка и унижение, тъга и безсилен гняв, угризения и страх. Някои съумяват да ги произведат всичките — наведнъж или поотделно — с нюансиран подход, като ту упражняват гръмко насилие над обекта си, докато звуците в съзнанието му станат непоносими, ту минават на тихи нотки и човъркаш болезнено душата с прелъстителна наслада. Гроув беше истински майстор в изкуството на жестокостта, отдаден й единствено в името на собственото си удоволствие и възторг от уменията си.

Ако Томас Кен (както подозирам) редовно е бил подлаган на подобно отношение, само мога да се възхищавам на смирението, с което е понасял непрестанната гавра, несъмнено прикривана пред останалите членове на факултета. Мъченията насаме са далеч по-желани от мъчителя и по-тежки за страдалеца, който не може да опише своята Голгота, без да изглежда слаб и глупав в очите на околните, а това му причинява нови мъки, този път предизвикани от него самия. Знам, че ставам смешен и нелеп, като преразказвам всичко това. Но няма как да го премълча и само мога да се надявам, че ще бъда разбран. Всеки в някаква степен е бил посрамван и подиграван, така че е наясно как този тормоз замъглява преценката и обърква ума, докато измъчваният не започне да се чувства като бито вързано животно, което копнее да се отърве, но не знае как да се откъсне от въжето си.

Мъките ми не бяха свършили още; Гроув виждаше колко лесна плячка съм и колко безпрепятствено може да ме обработва, защото ми липсват уменията, с които други пренебрегват подобни атаки или си изграждат защита срещу злонамерените.

— Не мога да си представя — продължи той — как доктор Уолис би продължил да търпи в така любимия ви архив присъствието на човек като вас. Похотливите често вредят далеч повече от злоумишлените. Помислете как ще бъдат заклеймени майка ви и цялото ви семейство, като се разчуе, че тя държи бардак за сина си и плаща на развратницата му от джоба си.

— Защо го правите? — попитах отчаяно. — За какво ви е да ме мъчите така?

— Аз? Да ви мъча? Как ви хрумна? По какъв начин точно ви мъча? Та аз просто излагам фактите. „Защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули“ (Деяния, глава 4, стих 20). Това са думи на самия свети Петър. Нима е правилно грехът да остане ненаказан, а прелюбодеянието — неразкрито?

Той замълча и лицето му внезапно помрачня, всичката веселост изчезна от него, заместена от черен гняв, досущ като небето, преди от него да изригне светкавица.

— Наясно съм що за човек сте вие, господин Уд. Знам, че вие ми пратихте момичето за прислужница, та вашият приятел господин Кен да може да ме обвини в порочност. Тъкмо вие разпространявахте из града гнусни слухове, за да опетните името ми и да ме лишите от онова, което ми се полага по право. Господин Престкот всичко ми разказа, той е толкова честен човек, колкото вие сте отдаден на лъжите. И имате нахалството да идвате да ми просите пари. Като някакъв мърляв просяк протягате оклепана с мастило ръка. Никакви такива. Вие заслужавате и ще получите единствено моята ненавист. Мислехте си, че може да кроите интриги срещу мен и да избегнете възмездието ми, така ли? Спечелихте си опасен враг, господин Уд, и скоро ще разберете, че сте допуснали най-лошата грешка в живота си. Лично прочетох вината по лицето ви и повярвайте, ще си платите докрай за нея. А сега се махайте и да не съм ви видял тук. Надявам се, ще ми простите, че няма да ви изпратя до вратата. Червата ми не щат да чакат повече.

Той се изправи, изпусна чудовищна пръдня и отиде в другата стая. Чух го как с пъшкане смъкна панталоните си и се настани на нощното гърне. Бях претърпял възможно най-жалко поражение срещу нападките му, на които не съумях да окажа никаква съпротива. Седях изчервен като някакъв малчуган и едва смънках няколко куци фрази. А бях достатъчно мъж, че да изгарям от ярост при обидите му. Но вместо да постъпя както подобава на мъж, държах се като недорасъл; неспособен да му хвърля достоен отговор в лицето, погодих му детински номер зад гърба, а после като ученик шегаджия се изнизах от стаята със заблудата, че съм сторил поне нещо в своя защита.

А то бе следното: взех от масата пакетчето с праха и го изсипах докрай в бутилката с бренди, поставена до креслото.

„Почерпи се с това — казах си на излизане. — И дано червата ти те изтормозят.“

Тръгнах си с надеждата той да прекара безсънна нощ заради стомашни болки. Кълна се в Бог и във всичко свято, че не му мислех нищо по-лошо. Вярно, исках да се гърчи в мъки и дори се боях, че прашецът няма да е достатъчен за желания от мен ефект. Но не съм му пожелавал смъртта, нито съм имал намерения да го убивам. Дори нямах представа какъв е този прах, а и без това никога преди не бях чувал за арсеник. Съмнявам се, че дори сред образованите хора съществува повече от един на две дузини, който да е наясно за него. Не всички сме лекари или експериментатори. Дори господин Щал никога не беше споменавал тази субстанция, когато вземах при него уроци за химически техники.