Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (8)

Осма глава

Вечерята в Новия колеж беше шок за мен. Домакините ми бяха все високоначетени господа, а много носеха и духовен сан, та затова си представях как ще си прекарам отлично времето в приятно обкръжение. Ала вечерята беше сервирана в обширна, пронизвана от течение зала, из която вятърът се разхождаше, сякаш бяхме на палубата на кораб по време на буря. Гроув се беше навлякъл надлежно и не пропусна да ме уведоми колко ката бельо е сложил, преди да дойде в трапезарията. Да беше ме предупредил, и аз щях да сторя същото. И въпреки това пак щях да мръзна. Англичаните са се приспособили към студа, както аз съм привикнал към ласкавия ветрец и топлия климат на Средиземноморието. Ала и в най-долната кръчма не бе тъй мразовито като в това помещение. Студът пробиваше през дрехите и плътта и се загнездваше в костите, като предизвикваше болка в тях.

Дори и това би могло да се изтърпи, ако беше налице компенсация от храната, пиенето и компанията. Тези колежи са запазили манастирския обичай на общите трапези и само на най-богатите вечерята се поднася в апартаментите. Старшите членове на факултета седят на издигната платформа, а останалите се настаняват в други части на залата. Тъй като яденето и за прасета не става, не е за чудене, че вечерящите се държат тъкмо като прасета. Хранят се от дървени подноси, а по средата на масата има големи дървени купи, в които мятат оглозганите кости, ако не се замерят един друг с тях. В края на вечерята костюмът ми беше оплют от членовете на факултета, които разговаряха с пълни уста и сееха наоколо мазни пръски и полусдъвкан хляб.

Виното беше дотолкова калпаво, та не смогнах да се напия до несвяст и бях длъжен да слушам разговори на много далечни от науката теми. Стана ми ясно, че когато попаднах от самото начало в обществото на господин Бойл и доктор Лоуър, си бях съставил неоправдано благоприятно мнение за Оксфорд и англичаните. Без да ги е грижа за последните достижения в областта на знанията, сътрапезниците ми се интересуваха единствено кой какъв приход ще получи и какво казал еди-кой си декан на еди-кой си ректор. Освен мен там присъстваше още един външен гост, видимо високопоставен джентълмен, и те толкова любезничеха с него, та реших, че е някой спомоществовател на колежа. Но той почти през цялото време мълчеше, а мен ме настаниха твърде далеч от него и нямаше как да завържем разговор.

Самият аз не предизвиквах никакъв интерес и признавам си, гордостта ми бе уязвена. Допускал бях, че човек като мен, дошъл съвсем наскоро от Лайден и Падуа, бързо ще стане център на внимание. Нищо подобно! Това, че не бях от града и не носех духовен сан, ме поставяше в положение едва ли не равносилно на заразно болен. А когато стана ясно, че съм католик, двама напуснаха залата, а най-малко един отказа да седне до мен. Не ми е драго да го призная, тъй като по онова време вече бях открил сърцето си към англичаните, но те с нищо не бяха по-добри от тям подобните във Венеция или Падуа и ако не се брояха различията в езика и религията, бяха напълно съпоставими с група сплетничещи италиански свещеници.

Но ако мнозинството просто не ми обръщаше внимание, оскърбително се държеше само един, така че оказаният ми прием можеше да се смята по-скоро за равнодушен, отколкото за враждебен. Жалко все пак, че леденото отношение идваше от господин, на когото бях готов да се възхищавам безрезервно, защото доктор Джон Уолис беше човек, когото с възторг бих причислил към близкия си кръг. Много бях слушал за него и се възхищавах на математическия му талант, който го бе изпратил в първата редица на европейските учени. Бях си представял, че някой, който си кореспондира с Мерсен и е кръстосал математически шпаги с Ферма и Паскал, ще е широкомислещ и цивилизован. Уви, действителността се оказа друга. Доктор Гроув ни запозна и силно се сконфузи, когато Уолис ми отказа дори най-елементарна любезност. Вместо това се втренчи в мен с бледите си студени очи, които го оприличаваха на влечуго, не отговори на поклона ми и бързо ми обърна гръб.

Това се случи, когато сядахме на масата, и Гроув стана прекалено весел и бъбрив, та да заглади грубостта на колегата си.

— И тъй, господине — подхвана той, — длъжен сте да се защитите. Сред нас не се озовава често привърженик на новите повеи. А след като общувате с Лоуър, предполагам, че сте именно такъв.

Отвърнах, че надали мога да бъда смятан за изразител на това крило учени и във всеки случай не съм виден техен представител.

— Но е истина, че се стремите да отхвърлите знанията на древните и да ги заместите с ваши?

Заявих, че почитам всякакви мнения, достойни за уважение.

— Аристотел? — подхвърли той предизвикателно. — Хипократ? Гален?

Казах, че всички те са велики хора, но може да се докаже, че в много отношения са грешили. Той изсумтя при тези мои думи.

— И къде ги новите открития? Единственото, което вие, новаторите, постигнахте, се свежда до нови причини за практикуваното от древността насам и доказателства, че някои дреболии не били съвсем точни.

— О, не е така, господине — възразих. — Помислете за барометъра, за телескопа.

Той махна презрително с ръка.

— И всички, които ги използват, стигат до различни изводи. Какви открития са направени с телескопа? Такива играчки никога няма да заместят логиката, играта на разума с непостижимото.

— Но аз съм убеден, че развитието на философията ще сътвори чудеса.

— Засега не виждам ни най-малък признак за това.

— Ще видите — заявих разпалено. — Твърдо убеден съм, че нашите потомци ще докажат много от онова, което сега е само в сферата на предположенията. Възможно е да настъпи век, в който да се пътува до Луната, няма да е по-трудно, отколкото за нас да идем до Америка. Разговор с някого в Индия може да е тъй обичаен, както сега е писмената кореспонденция. Та нали мисълта, че може да се говори и след смъртта, е била невъзможна фантазия, преди да бъде сътворена писмеността, а ориентирането в морето благодарение на минерал, древните, които нищо не са знаели за магнита, биха приели за пълна нелепост.

— Каква пищност на израза само — рече кисело Гроув. — Но според мен реториката ви куца и в антитезите, и в антаподосиса, тъй като вие грешите, господине. На древните магнитът им е бил напълно известен. Диодор Сицилийски е бил добре осведомен за него. Ние просто му намерихме ново приложение. И тъкмо това имам предвид. В древните текстове могат да се открият всички знания, стига да се четат умело. И това важи с еднаква сила и за алхимията, и за медицината.

— Не мога да се съглася — отвърнах, убеден, че давам добър отпор. — Вземете за пример стомашните колики. С какво ги лекуват обикновено?

— С арсеник — обади се друг човек по-нататък на масата, който ни бе слушал. — Няколко зрънца се разтварят във вода и се пият, за да предизвикат повръщане. Аз самият го пих миналия септември.

— И помогна ли ви?

— Е, болката се усили в началото. Склонен съм да вярвам, че кръвопускането се оказа по-полезно. Но свойствата на арсеника като очистително са безспорни. Ще призная, че никога не бях имал тъй чести и обилни изпражнения.

— Наставникът ми в Падуа проведе някои експерименти и стигна до извода, че вярата в арсеника е погрешна и глупава. Произлиза от книга с лекове, преведена от арабски на латински от Деусингий. Само че преводачът е допуснал грешка и там въобще не става дума за арсеник.

— А какво да вземаме тогава?

— Канела, естествено. И тъй, бихте ли защитавали отдавна възприето лечение, което се опира на преводаческа грешка?

На това място вторият събеседник отметна глава и се разсмя, като изпрати полусдъвкана храна в изящна парабола през масата.

— Вие оправдахте само необходимостта от доброто познаване на класическите езици, господине — каза той. — Нищо повече. И го използвате като предлог да отхвърлите хиляди години наука, за да ги подмените със собствените си жалки писания.

— Съзнавам слабостта на своите писания — отвърнах, като все още оставах най-благовъзпитаният на масата, — но нищо не подменям, а само проверявам хипотезите, преди да ги приема. Та нали самият Аристотел казва, че идеите ни трябва да съответстват на нашия опит, не е ли така?

Боя се, че по това време вече започвах да се зачервявам от гняв, тъй като разбрах, че не го интересува дискусия, опираща се на логиката. Ако Гроув в своята аргументация беше доброжелателен, то този беше неприятен и като тон, и като маниер.

— Ами после?

— После?

— След като подложихте Аристотел на вашата проверка и без съмнение сте го намерили за твърде лековат. Ще насочите изследванията си към монархията? Може би към църквата? Току-виж сте направили ревизия на самия ни Спасител. Ето в кое се заключава опасността, господине. Вашите изследвания водят към атеизъм, което е неизбежно, ако науката не се държи здраво в ръце от хора, които се стремят да утвърждават Божието слово, а не да го поставят под съмнение.

Той замълча и огледа колегите си, като търсеше подкрепа от тях. Останах доволен, като забелязах, че го слушаха без особен възторг, макар мнозина да кимаха утвърдително.

— „Ще каже ли глината грънчарю: «какво правиш?»“ — промърмори Гроув почти на себе си.

Но полугласният му цитат възбуди младия човек, който ме бе отвел до стаята му преди обед.

— Исаия, 45 глава, стих 9 — каза. — „И придобиване мъдрост стои по-високо от рубини“ — добави тихо, тъй като очевидно беше твърде младши по положение, че да влезе в състезанието, но пък не искаше да остави по-старшия да си глаголства на воля. И по-рано бях забелязал, че на няколко пъти се опита да участва в разговора, но щом само отвореше уста, Гроув го прекъсваше и заговаряше, сякаш онзи не съществуваше.

— Йова, 28 глава, стих 18 — сърдито изръмжа Гроув, раздразнен от подобна дързост. — „И който трупа познание, трупа тъга.“

— Еклесиаста, първа глава, стих 18 — парира Томас Кен, който също се разгорещи. Реших, че си имат своя лична разправия, която нямаше отношение към мен, нито към експериментите. — „Докога, невежи, ще обичате невежеството? Докога глупците ще мразят знанието?“

— Притчи, първа глава, стих 22. „Твоята мъдрост и твоето знание — те те отклониха от пътя.“

Заключителният удар довърши бедния Кен, който не успя да си припомни източника на този цитат. Изчерви се от това публично унижение и отчаяно се опитваше да налучка отговора.

— Исаия, глава 47, стих 10 — тържествено обяви Гроув, когато поражението на Кен стана очевидно за всички.

Кен захвърли ножа, който шумно изтрака, и се изправи, за да напусне масата. Ръцете му трепереха. Уплаших се, че ще се стигне до бой, но всичко се оказа само представление.

— Към Римляни, глава 8, стих 13 — с леден тон процеди той и се отдалечи с решителна крачка от масата.

Стори ми се, че единствен аз чух заключителната му реплика, а на мен тя нищо не ми говореше. Маниерът на протестантите да се замерят с цитати от Библията винаги ми се е струвал донякъде нелеп, дори кощунствен. Във всеки случай, Гроув нищо не чу, напротив, остана доволен, че победата е негова.

Тъй като никой не нарушаваше мълчанието, реших (като чужденец, съвършено неориентиран в обстановката) да замажа някак случилото се.

— Аз не съм богослов, нито свещеник — заговорих в стремеж да върна спора в логическото русло, — но съм изучавал изкуството на медицината. И знам, че в много случаи лекарството може със същата сила да убие и да излекува. Приемам за свой дълг да научавам възможно най-много и да помагам на пациентите си да оздравяват. Надявам се в това да няма нищо неблагочестиво.

— Защо трябва да се доверявам на думата ви, когато противоречите на великите светила от миналото? Какво сте вие в сравнение с тяхното величие?

— Истинско джудже всъщност и ги почитам не по-малко от вас. Нима Данте не е нарекъл Аристотел il maestro di color qui sanno^[1]? Но аз ви моля не за това, а да произнесете решение по резултатите от експеримента.

— Аха, експеримента! — възкликна злорадо Гроув. — Съгласен ли сте с извода на Коперник, че Земята се върти около Слънцето?

— Разбира се.

— А нима лично сте извършвали експерименти върху това? Проведохте ли наблюдения, съпоставихте ли ги с изчисления и установихте ли на базата на собствени усилия, че е така?

— Не. Уви, слабо осведомен съм в математиката.

— Значи вярвате в истинността на това, но не сте се убедили лично? Разчитате на думата на Коперник?

— Да, и на думата на осведомените, които са се съгласили с изводите му.

— Простете ме за думите, но според мен сте не по-малко прикован към авторитетите и традициите от учен, който се опира на Аристотел и Птолемей. При всичките ви уверения вашата наука също почива на вярата и с нищо не се отличава от старинните познания, които толкова презирате.

— Аз съдя по резултатите — отговорих с цялата си любезност, тъй като той очевидно се наслаждаваше и щеше да е грубо да му съсипя удоволствието.

— Този ваш експеримент например, той е същината на новата медицина, така ли?

Кимнах.

— Но как го примирявате с идеите на Хипократ, на когото вие, лекарите, придавате такава важност?

— Не ми е нужно да го правя — отвърнах. — Не виждам конфликт.

— Но как така? — учуди се Гроув. — Та вие заменяте проверени методи на лечение с други, които може да са по-добри, но може да се окажат и по-лоши. Вместо да се стараете на първо място да излекувате пациентите си, извършвате опити с тях в желанието си да узнаете до какво ще доведат. Използвате пациентите, за да си попълвате познанията, вместо да ги лекувате, а това е грях. Казва го в своя труд „Interrogatorium sine confessionnale“^[2] Бартоломей де Шеми и е подкрепен от най-авторитетни имена.

— Остроумен, но неверен аргумент — посочих. — Опитите се правят заради здравето на всички пациенти.

— Но когато съм болен, идвам при вас не заради всички пациенти. За мен няма значение дали други ще бъдат излекувани след смъртта ми като доказателство, че такова лечение не носи полза. Аз искам да бъда здрав, а вие ми твърдите, че вашата жажда за знания е по-важна от моето здраве.

— Нищо подобно не твърдя. Има много експерименти, които могат да се провеждат без всякаква опасност за пациента.

— Но вие все така загърбвате Хипократ. Решавате да започнете лечение, без да знаете ще окаже ли то действие, или не. А това е нарушаване на клетвата.

— Помислете си за пациент с нелечима болест. Той неизбежно ще умре. В този случай опит, даващ надежда за спасение, е по-добре от нищо.

— Не съм съгласен. Та вие може да ускорите смъртта. А това е нарушение не само на клетвата, а и на Божиите заповеди. И на човешкия закон, ако става дума за убийство.

— Според вас всяко подобряване на медицината е недопустимо. Да се задоволяваме с наученото от предците и на нищо повече да ме се надяваме, така ли?

— Казвам, че според собственото ви признание експерименталният метод е потенциално опасен и носи вреда.

Не ми беше лесно, но продължавах да съблюдавам вежливост.

— Може би. Но днес използвах вас и получихте чувствително облекчение. Във вашия собствен случай може да оспорвате източника, но не и резултата.

Гроув се разсмя, доволно потърка длани и аз схванах, че той просто се забавлява, като си играе с търпението ми.

— Имате право, господине. Окото ми е много по-добре и аз съм благодарен за това на новата философия. Ще ви се доверя, че всички субстанции, нехаресвани от вас, са вредни и напълно ще ги избягвам. Но — добави той с въздишка, установил, че чашата му за вино е празна, — храненето ни приключи, а заедно с него и нашата дискусия. Жалко. Трябва отново да побеседваме на тези теми, преди да сте напуснали университета. Кой знае, току-виж съм успял да ви убедя в погрешността на вашите методи.

— Или аз — вас.

— Съмнявам се. Това на никого не се е удавало още. Но ще се радвам, ако се опитате.

Тогава всички се изправиха, млад учен отправи благодарност към Бог за храната (или може би задето не се натръшкахме от нея) и тръгнахме да излизаме от залата. Гроув ме изпрати през вътрешния двор и спря за кратко пред входа към своето стълбище, за да вземе бутилка, оставена там.

— Чудесно — рече и я притисна към гърдите си. — Ще ме сгрее в студената нощ.

Благодарих му за гостоприемството.

— Съжалявам, ако съм досадил на вас или на колегата ви доктор Уолис. Нямах такова намерение.

Гроув махна с ръка.

— На мен не сте досадили, а за Уолис не се тревожете. Той има раздразнителен нрав. Вярно, май не ви хареса, но не си го слагайте на сърцето. Той никого не харесва. И все пак не е лош човек, предложи да посети Престкот вместо мен, защото, както казахте, трябва да си пазя окото. Е, стигнахме, господин Кола — каза той. — Лека нощ.

Поклони ми се, после се обърна и бързо се прибра в стаята си при своята бутилка. Аз постоях за кратко, загледан зад него, смаян от подобно сбогуване, толкова различно от протяжните венециански церемонии. Но нищо не съкращава любезностите така като северният мартенски вятър.