Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (21)

Трета глава

Този ден смятам за началото на кампанията, която изцяло ме погълна през следващите девет месеца и завърши с пълно тържество на справедливостта. Никой не ми помагаше; скитах се из страната да издирвам нужните ми доказателства, докато най-накрая не се ориентирах в случилото се и не получих възможност да действам. Бях тормозен и унижаван от онези, които не ми вярваха или пък имаха сериозни основания да ме отклонят от задачата ми. Но аз не отстъпвах, крепен от съзнанието за дълг и обич към най-добрия баща, който човек би могъл да има. Схванах в цялата й дълбочина низостта на онези, които търсят власт, и разбрах, че щом бъде премахнато рожденото право, безкористността — единствената гаранция за добро управление — се оказва под тежка заплаха. Ако всеки може да придобие власт, към нея започва да се стреми кой ли не и управлението се превръща в бойно поле, където честта се принася в жертва на изгодата. На върха се изкачват най-долните, а цветът на нацията затъва в клоаката. Успях да постигна малка победа в тази вече изгубена война.

Такива мисли бяха недостъпни за ума ми в онези дни, когато ходех по улиците, отдавах се на учене и молитви, а нощем лежах буден и слушах похъркването на другите трима студенти, които деляха стаята с моя наставник. Само една цел живееше в душата ми: щеше да настъпи ден, когато да сграбча Джон Търлоу и да му прережа гърлото. Ала все по-силно чувствах, че обикновено отмъщение е недостатъчно; може би бях попил нещо от уроците по право или у мен се пробуждаше възвишеното благородство на баща ми, без сам да го съзнавам. Как би постъпил той? Какво би искал? Това бе основната ми грижа. Да нанеса удар без доказателства, би било лъжеотмъщение и аз нямах съмнения, че татко не би искал да обесят единствения му син като долен престъпник, с което да бъде лепнато още едно петно на семейството. Търлоу все още бе твърде влиятелен, за да се изправя открито срещу него. Трябваше да мина в обход като ловец, който дебне елена, преди да нанесе окончателния фатален удар.

В опит да повредя мислите си често беседвах за моите трудности с Томас Кен. По онова време той беше сред малкото ми приятели, може би и единственият, и аз му се доверявах безусловно. Понякога общуването с него бе тягостно, но и двамата се нуждаехме един от друг и близостта ни носеше взаимна полза. Познавахме се от деца поради някогашна връзка между семействата ни, преди той да бъде изпратен да учи в Уинчестър, а после отиде в Новия колеж, където се отдаде на кариера в църквата. Баща му беше адвокат и татко често се допитваше до него в стремежа си да даде отпор на алчни натрапници, дошли от Лондон да пресушат блатистите низини. Баща ми бранеше собствените си интереси и едновременно с това се опитваше да опази правата на онези, които пасяха там стадата си от незапомнени времена. Беше трудна задача, защото тези крадци и кръвопийци, опитващи се да заграбят чужди земи, действаха под чадъра на закона. Баща ми беше наясно, че на адвокат може да противостои само друг адвокат, и поради това Хенри Кен много пъти му даваше съвети — винаги честни и полезни. Упорството на единия и уменията на другия, съчетани с решителния отпор на фермерите, доведоха дотам, че пресушаването вървеше бавно, разходите надвишиха очакваните, а приходите бяха далеч по-малки.

Така че дружбата ни с Томас произтичаше естествено, защото с всеизвестно, че лоялността и признателността на хората от Линкълншир трае навеки. При все това бяхме странно съчетание. Той се отличаваше със суровостта на отдаден Божи служител; рядко пиеше, често се молеше и постоянно търсеше души, които да спасява. Създаде си религия на опрощението и макар днес да е непоколебим англиканец и да твърди, че винаги е бил такъв, аз знам, че навремето клонеше към дисидентство. Естествено, това му навличаше подозрения в онези дни, когато омразата се приемаше за мъжество, а тесногръдието — за лоялност. Днес с известен срам си припомням как тогава ми доставяше удоволствие да предизвиквам смут у него: колкото повече той се молеше, толкова повече аз му се смеех, колкото повече залягаше над науките, толкова повече бутилки вино отварях и го принуждавах да се черви. Откровено казано, Томас потискаше у себе си желанието да гуляе и да се забавлява с момичета, също както аз се борех да преодолявам благочестивия ужас, който понякога ме обземаше посред нощ. На моменти внезапен изблик на гняв или проблясък на жестокост издаваха пред внимателния наблюдател, че неговата доброта и кротост не са природен Божи дар, а са изковани в тежка битка с мрака, обитаващ дълбините на душата му. Както споменах, Гроув за своя зла беда постоянно го измъчваше, докато една вечер битката бе временно изгубена.

При все това с мен Томас неизменно бе търпелив и внимателен и ние си бяхме взаимно полезни, както често се случва при хора с противоположни характери. Аз му давах съвети в богословските му блуждаения и явно са били добри, защото днес той е епископ. Той слушаше с неизчерпаемо търпение за петдесети път описанието ми как ще пипна Джон Търлоу и ще му резна гърлото.

Усещах го как поема дъх и се готви наново да ме увещава.

— Длъжен съм да ти напомня, че прошката е един от Божиите дарове и че милосърдието е сила, а не слабост — каза.

— Глупости! — възразих. — Нямам намерение на никого да прощавам. И той е още жив само защото нямам необходимото ми доказателство, за да избегна обвинение в убийство. — И отново му разправих цялата история.

— Бедата е там — заключих, — че нямам представа как да действам по-нататък. А ти как мислиш?

— Искаш ли честното ми мнение?

— Разбира се.

— Примири се с Божията воля, продължавай да учиш и стани адвокат.

— Не те питах за това, а как да открия доказателство. Ако си ми приятел, бъди добър, остави настрана педантското си богословие и ми помогни.

— Знам какво искаш. Да ти дам съвет, който може да изложи на опасност душата ти.

— Напълно прав си. Именно това искам.

Томас въздъхна.

— Да предположим, че откриеш своето доказателство. И после какво? Ще идеш по-нататък и ще извършиш убийство ли?

— Ще зависи от естеството на доказателството. Ако е безспорно, ще убия Търлоу, както той уби баща ми.

— Никой не е убивал баща ти.

— Разбираш за какво говоря.

— Твърдиш, че баща ти е станал жертва на предателство и е опозорен въз основа на лъжи? Не е ли по-добре тогава да се поправи тази несправедливост по силата на правосъдието?

— Знаеш не по-зле от мен колко скъпо струва да предявиш обвинение към когото и да било. Откъде такива пари?

— Просто посочих една от възможностите. Даваш ли ми дума, че ще избереш този начин, ако бъде възможно, а няма да прибегнеш към саморазправа?

— Ако бъде възможно, в което се съмнявам, да, давам ти дума.

— Е, това е добре — изрече той с облекчение. — В такъв случай можем да пристъпим към планиране на твоята кампания. Естествено, ако вече нямаш нещо на ум. Кажи ми, Джак… преди не съм те питал, защото ти не допускаше такъв въпрос. Какво предателство по-точно е приписвано на баща ти?

— Не знам — отговорих. — Колкото и да е нелепо, така и не ми се удаде да открия какво са му лепнали. Опекунът ми сър Уилям Комптън оттогава не е разговарял с мен, чичо ми отказва дори да назове името на баща ми, майка ми скръбно поклаща глава и не отговаря дори на най-директните ми въпроси.

Като изслуша откровеното ми обяснение, Томас присви очи.

— Значи ти е известен престъпникът, но нямаш понятие в какво се състои престъплението? Твърде необичайно положение за юрист, не мислиш ли?

— Може би. Но живеем в необичайни бремена. Изхождам от това, че баща ми в нищо не е виновен. Или отричаш, че такъв е моят дълг? И че в това отношение нито религията, нито законът ми оставят избор? Да не говорим колко твърдо убеден съм, че баща ми не е способен на подобна подлост.

— Признавам, че това е необходима отправна точка.

— И признаваш, че Джон Търлоу в качеството си на държавен секретар носи отговорност за унищожението на всеки, застрашавал властта на Кромуел?

— Да.

— Значи Търлоу категорично е виновен — заключих.

— Но ако юридическата ти логика е тъй неопровержима, защо ти трябва доказателство?

— Защото живеем в смутно време, когато законът стана оръдие на властимащите и те го усложняват с всякакви разпоредби, та да избегнат наказание. Ето защо. А при това баща ми беше така очернен, че хората отказват да видят очевидното.

Томас изпъшка при тези ми думи, тъй като не се ориентираше в законите и вярваше, че те имат някакво отношение към правосъдието. И аз мислех същото, преди да започна да ги изучавам.

— За да постигна победа в съда — продължих, — ми е необходимо да докажа, че по силата на характера си баща ми въобще не е бил способен на каквото и да било предателство. Само че е обявен за предател и аз трябва да установя кой е пуснал тези злостни слухове и с каква цел. Едва тогава съдът може да се залови да гледа делото.

— И как смяташ да го постигнеш? Кой може да ти каже истината?

— Малко на брой хора. И почти всички са прикрепени към кралския двор. А това вече е препятствие, защото нямам средства да се добера дотам.

Томас, милата душа, кимна съчувствено.

— Бих се радвал искрено, ако ми позволиш да ти помогна.

— Не говори глупости — отсякох. — Та ти си по-беден и от мен. Бог ми е свидетел, благодарен съм ти, но се боя, че у теб няма да се намерят толкова пари, колкото са ми нужни.

Томас поклати глава и се почеса под брадичката, какъвто му беше навикът, преди да започне поверителен разговор.

— Драги приятелю, моля те да нямаш грижа за това. Изгледите ми за бъдещето никак не са лоши и обещават да станат по-добри. Енорията Истън Парва след девет месеца ще премине под разпореждане на лорд Мейнард. Той е помолил ректора и тринайсет старши членове на факултета да му препоръчат някого и ректорът вече ми намекна, че по негово мнение съм подходящ във всяко отношение, стига само да съумея да демонстрирам своята вярност към доктрината. Това ще изисква усилия, но ще стисна зъби и тогава осемдесет лири годишен доход ще бъдат мои. Тоест, стига да успея да преборя доктор Гроув.

— Кого? — попитах смаян.

— Доктор Робърт Гроув. Защо, познаваш ли го?

— Много добре дори. Като доказателство още пазя някои болезнени места. Беше частен учител у сър Уилям Комптън, когато ме пратиха в дома му. Дълги години доктор Гроув изпълняваше задълженията на мой наставник. Онова, което знам, той ми го е набил в главата. Но какво общо има Гроув?

— Сега отново е член на факултета на Новия колеж и желае да получи поста, към който съм се прицелил — обясни Томас, — макар да няма никакви права за това, освен че досега никога не е получавал платен пост. Откровено казано, аз съм много по-подходящ. Енорията се нуждае от млад и благоразумен свещеник, а Гроув е стар глупак, който се оживява само при мисълта за понесените в миналото обиди.

Разсмях се.

— Не би ми било драго да се изправя между доктор Гроув и нещо, което си е наумил, че иска.

— Лично аз нямам възражения срещу него — заяви Томас, сякаш му беше нужно да ме увери в това. — Бих се радвал да получи приличен доход, ако бяха налични два. Ала е само един и какво ми остава? На мен тази издръжка ми е далеч по-нужна, отколкото на него. Джак, мога ли да ти разкрия една тайна?

— Няма да те спра.

— Искам да се оженя.

— Аха! — възкликнах. — Ето каква била работата. И каква е зестрата на твоята избраница?

— Седемдесет и пет лири годишен доход и имение в Дърбишир.

— Много добре. И ти е нужен доход, за да получиш съгласието на баща й. Да, разбирам.

— Не само това — рече той с видимо отчаяние. — Не мога да се оженя, докато оставам член на факултета, а не мога да престана да съм член на факултета, докато не получа поста. И още по-лошото е — завърши тъжно, — че тя ми харесва.

— Колко трагично. А коя е?

— Дъщеря на братовчед на моята леля. Производител на сукно от Бромич. Солиден човек във всяко отношение. А девойката е блага, кротка, работлива и закръглена.

— Всичко, необходимо за една съпруга. И надявам се, с всичките си зъби?

— Почти. Също така няма белези от шарка. Струва ми се, че си подхождаме, а и баща й не ме отхвърли, макар да даде ясно да се разбере, че няма да се съгласи на брака ни, ако състоянието ми не е равно на нейната зестра. А това означава приход. Мога да го получа само от Новия колеж или чрез неговото влияние, други връзки нямам. А Истън Парва е единствената енория, която ще се освободи в близките три години.

— Разбирам — казах. — Моментът е решителен за теб. А ти организира ли вече кампания?

— Доколкото ми е възможно. Разговарях с всички членове на факултета и бях посрещнат доброжелателно. Честно казано, мнозина намекнаха, че мога да разчитам на подкрепата им. Уверен съм в добрия изход. И това, че лихварите са готови да ми предоставят заем, доказва, че надеждите ми не са неоснователни.

— Кога ще се вземе решението?

— Идния март или април.

— Ами тогава ти предлагам да се заселиш в параклиса. Рецитирай на сън трийсет и деветте догми на доктрината. Възхвалявай Кентърбърийския епископ и краля всеки път, като седнеш да изпиеш чаша вино. И не си позволявай дори намек за дисидентство.

Той въздъхна.

— Няма да е лесно, приятелю. Но съм готов да го сторя само за благото на страната и църквата.

Похвалих чувството му за дълг. Не ме смятайте за себичен, но много държах Томас да спечели този пост или поне възможно най-дълго да бъде предпочитаният кандидат. Ако се разчуеше, че няма да получи твърдия доход, лихварите щяха да захлопнат ковчежетата с парите, а това означаваше гибелна съдба не само за него, а и за мен.

— От все сърце ти желая успех — казах му — и отново те предупреждавам да бъдеш предпазлив. Склонен си да говориш каквото мислиш, а за човек, желаещ да получи църковен пост, няма по-опасен навик.

Томас кимна и бръкна в джоба си.

— Ето, добри ми приятелю, вземи.

Беше кесия с три лири в нея. Как да се изразя правилно? Бях и трогнат от щедростта му към мен и в същото време разочарован, че помощта му се оказа толкова оскъдна. За начало ми трябваше десетократно по-голяма сума, а и трийсеткратна би се стопила с лекота. И все пак, какъвто си беше добряк, даде ми всичко, което имаше, и изложи на риск бъдещето си. Та виждате колко му бях задължен. И помнете едно, важно е. Аз приемам също толкова присърце дълговете си, както и причиненото ми зло.

— Не знам как да ти благодаря. И не само за парите, а защото си единственият, който вярва в мен.

Томас учтиво прекъсна моите благодарности.

— Съжалявам, че не мога да ти дам повече. Но да се върнем на въпроса. От кого би могъл да узнаеш какво се е случило с баща ти?

— Само шепа хора биха могли да са запознати. Сър Джон Ръсел на първо място, на второ — Едуард Вилиърс. И още лорд Мордаунт, който много се издигна, след като помогна на краля да се върне на трона си и като част от наградата си получи титла барон и доходна синекурна служба в Уиндзор. Накрая остава онова, което ще се опитам да измъкна от сър Уилям Комптън.

— Уиндзор не е далеч оттук — отбеляза Томас. — Пътуването ще отнеме по-малко от ден, а пеша ще стигнеш за два дни. Ако лорд Мордаунт може да бъде открит там, най-практично е да започнеш с това място.

— Ами ако не желае да ме приеме?

— Разчитай на късмета си. Препоръчвам ти да не му пишеш предварително. Вярно, противоречи на учтивостта, но е по-добре да не бъде отрано предупреден за пристигането ти. Иди и се срещни с него. После ще обмислим какво да правиш по-нататък.

Ние. Както казах, под външността на духовен служител се криеше човек, копнеещ за вълнения, каквито комат хляб и чаша вино никога не могат да ти дадат.