Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (42)

Девета глава

Поглеждам в тетрадката си със записки и виждам, че съм прекарал този ден както обичайно. Посетих службата в „Сейнт Мери“ както винаги, когато бях в Оксфорд, за да отдам почит на университетската църква, и издържах уморителната (и пълна с грешки) проповед на тема текст от Евангелието на Матей, глава петнайсета, стих двайсет и три, в който и най-благочестивият енориаш не би открил достойнства, та макар и после да се опитвахме да изнамерим такива при обсъждането. Присъствал съм на много дискусии от този род и установявам, че паписткото богослужение дори у мен пробужда известна симпатия. Може да е антирелигиозно и еретично, но католицизмът поне не изтезава по този начин вярващите с празнословието на помпозни глупаци, препълнени повече с любов към собствения си глас, отколкото към Бог.

После се заех с дела. Кореспонденцията ми отне около час, в този ден имаше само няколко писма, изискващи отговор, и остатъкът от сутринта прекарах в работа над моя трактат по история на алгебричния метод и с лекота написах няколко абзаца, в които неопровержимо доказвах лъжливите претенции на Виет, всички открития на когото в действителност са направени трийсет години по-рано от господин Хариот.

Дреболии, но ме погълнаха изцяло, докато най-после не сложих мантията си и не слязох в общата зала, където доктор Гроув ми представи Марко да Кола.

Не мога да изразя с думи задушаващата ненавист, която изпитах още щом зърнах човека, лишил Матю от живота му с такова безгрижие и жестокост. Всичко във външността му ме отврати, и то дотолкова, че гърлото ми се стегна и ми се стори, че мога всеки миг да повърна. Приветливостта, която излъчваше, само подчертаваше неговото жестокосърдечие, изисканите му маниери ми напомниха насилието, което таеше у себе си, скъпите му дрехи — устрема и бездушието на неговото престъпление. Бог ми е свидетел, не можех да понеса мисълта как това напарфюмирано тяло е било близо до Матю, как пухкавите му с идеален маникюр ръце бяха галили прекрасната юношеска буза.

Тогава се уплаших, че изражението ще издаде мислите ми, ще подскаже на Кола, че знам кой е той и какво се кани да извърши. Като нищо ужасът, изкривил чертите ми, можеше да го подтикне по-скоро да осъществи удара си и да предприеме покушение срещу моя живот още същата вечер. Не знам. И двамата се държахме прелюбезно и по моему никой от нас не се издаде, при което за околните вечерята изглеждаше съвършено обикновена.

Кола е описал въпросното събитие, като смесва обиди към домакините си с преувеличения за собствения си принос към разговора. О, какви превъзходни речи, какви обмислени отговори! С какво търпение укротява разбушували се страсти и поправя смехотворни грешки у нещастниците, превъзхождащи го по години и опит! Поднасям своите извинения, макар и с огромно закъснение, че не можах да оценя неговото остроумие, проницателност и добросърдечност, защото, признавам, всички тези качества убягнаха от вниманието ми тогава. Вместо това виждах (или мислех, че виждам, защото очевидно трябва да съм грешал) смутен дребосък, който притежаваше по-скоро маниеризми, отколкото маниери, облечен като папагал и с намекнати претенции за солидност, неуспяващи да скрият колко повърхностни са знанията му. Натрапчивата му имитация на придворни обноски и презрението към хора, оказали му гостоприемство, бе очевидно за всички, които имаха нещастието да седят близо до него. Показният жест, с който измъкна парче плат уж да си прочисти носа, предизвика всеобщ присмех, а подхвърляните забележки — във Венеция използваме вилици, във Венеция пием виното от стъклени чаши, във Венеция това, във Венеция онова — породиха дружна неприязън. Като много хора, които имат малко да кажат, той говореше твърде много, прекъсваше невъзпитано и натрапваше мъдростите си на слушатели, които нямаха желание да ги чуят.

Почти ми дожаля за него, когато Гроув с палаво пламъче в очите взе да го предизвиква като някой глупав бик, като го подмамваше ту на една страна, ту на друга, и го подтикваше към смехотворни изявления, а после го заставяше сам да осъзнае тяхната нелепост. Помня, че нямаше ни една тема на белия свят, по която италианецът да не притежаваше непоколебимо мнение, но нито едно не беше вярно, нито изведено по логически път. Искрено казано, той ме изненада, защото в представите си го бях виждал съвсем друг. Трудно бе да се повярва, че такъв човек може да бъде нещо различно освен палячо, неспособен да причини зло на нито една жива душа, освен ако не я умори от досада или с отровните изпарения на парфюма си.

Само един път се поотпусна и за кратък миг проникнах зад маската му, при което всичките ми подозрения се върнаха с пълна сила. Стана ми ясно, че почти бе успял да обезоръжи следящите го бдително. Не бях подготвен за такова нещо, макар че не биваше да избързвам с презрението си, след като онзи търговец, който лежеше в затвора „Флийт“, ме бе предупредил. Казал ми беше как се е удивил от невероятната почит, с която се е ползвал сред закалените в битки войници в Кандия, а аз за малко да се поддам на заблудата.

Ала само до тази минута, когато единствен път през цялата вечер Кола остана извън центъра на вниманието заради избухналия спор между Гроув и Томас Кен. Защото Кола беше от онези актьори, които се разхождат важно по сцената и разцъфтяват под вниманието на публиката. Докато очите на зрителите са устремени към тях, те са всичко онова, за което се представят, и съумяват да убедят събралите се, че пред тях е крал Хари в навечерието на битката при Азенкур или датският принц в своя замък. Но вгледайте се, когато говори друг, а те се оказват в сянка: ще видите как пламъкът в очите им угасва, как отново се превръщат в актьори и надяват отново маската си едва когато дойде редът им за реплика.

Кола бе точно такъв. Когато Кен и Гроув приключиха с размяната на библейски цитати и Кен излезе, приведен под тежестта на осъзнатото си поражение — защото изборът за свещеническия пост бе насрочен за следващата седмица и победата на Гроув беше гарантирана, — Кола допусна смъкването на маската, която бе носил така умело. Оказал се за пръв път зад кулисите, той се облегна на стола си, за да се наслади на разиграващата се пред него сцена. Аз единствен го наблюдавах; пререканията между членовете на факултета не ме занимаваха, бях ставал свидетел на твърде много такива. И само аз видях как в очите му се мярна веселост, сякаш бе съвсем наясно за всичко изречено и неизречено в този спор. Играеше си с всички нас, беше уверен в успеха си и в този момент ни подценяваше, както аз първоначално бях подценил него. Той не разбра как в този миг съзрях душата му и дяволския му замисъл, скрит там в очакване да се развихри, докато междувременно приспиваше околните, като ги караше да го мислят за глупак. Аз почерпих сила от това прозрение и благодарих на Бог, че ми даде този знак: сега знаех кой е Кола и как да го победя. Той беше човек, който допускаше грешки, а най-голямата беше неговата самоувереност.

Разговорът с него се оказа тягостен дори за Гроув, но доброто възпитание изискваше да бъде поканен на по чашка, след като вечерята приключи и бе казана благодарствената молитва. Знам, че нещата стояха така, макар Кола да разказва друго. Той твърди, че Гроув го изпратил директно до портите на колежа и така приключил контактът помежду им. Няма как да е вярно, защото вродената учтивост на Гроув не би му позволила да се държи по този начин. Не се съмнявам, че Гроув се е постарал да съкрати визитата на госта си и за да се отърве от него, го е излъгал, че трябва да иде да се види с Престкот. Но ми е невъзможно да повярвам, че вечерта е завършила, както го предава Кола. Още една умишлена лъжа, която открих в неговото повествование, но вече разобличих толкова много такива, че няма смисъл да продължавам с това упражнение.

С увереност мога да твърдя, че според Кола съм щял да се отправя към стаята си и по път да открия отровената бутилка бренди пред стълбите — та за кого би могла да е предназначена, освен за мен, при положение, че на горния етаж освен мен живееше само Гроув, а според предположенията на италианеца той е излязъл? После Кола се е върнал късно вечерта и макар да не е открил изстиналия ми труп, претърсил е стаята ми и е взел не само засеченото от мен писмо, а и онова, което Самюъл Морланд ми даде през 1660 година. Беше зъл план и жестокостта му бе подсилена от това, че в последствие той си мълча и остави момичето Блънди да умре вместо него, защото несъмнено се е сдобил с арсеник в Нидерландия, а излъга безсъвестно, че в неговата фармакопея няма нищо подобно. Чудовищно е човек да си помисли такова нещо, но има хора толкова покварени и безнравствени, че са способни на всякаква измама.

Ала Кола не бе очаквал как действителният обект на кръвожадната му злоба ще се окаже недосегаем за него. Аз отидох да посетя Престкот и макар да ми се наложи да понеса нечувано унижение от това жалко момченце, обидата бе възмездена от полезна информация. Беше студена вечер и се бях облякъл топло за случая. Престкот поне имаше достатъчно приятели, та да не остане без одеяла и дебели дрехи, но щедростта им не бе стигнала дотам, че да му осигурят огън в огнището или нещо повече от най-евтини свещи от свинска лой, които светеха мъждиво, капеха и воняха. Пропуснал бях да си донеса своя, така че разговорът мина в почти пълна тъмнина и по тази причина, както и поради глупавото си великодушие, допуснах той да ми надделее при изненадващото си нападение.

В началото Престкот категорично отказа да ме слуша, ако не го освободя от тежките вериги, които го приковаваха към стената — необходима мярка, както се убедих в последствие.

— Разберете, доктор Уолис, прикован съм така вече от три седмици, съсипаха ме тези вериги. Коленете ми са целите в рани, а дрънченето им при всяко мое движение направо ме побърква. Нима някой очаква да избягам? Че ще прокопая тунел в каменна стена, дебела четири фута, а после ще скоча от височина шейсет фута в рова и ще избягам?

— Няма да ви откача от веригите — отвърнах, — докато не видя поне мъничко съдействие.

— Аз пък няма да ви помагам, ако не получа макар и намек, че ще остана жив след предстоящия процес.

— По този въпрос мога да ви предложа нещичко. Ако отговорите ви бъдат удовлетворителни, тогава ще издействам кралско помилване. Няма да се отървете съвсем на свобода, тъй като причиненото на семейство Комптън е твърде сериозно, но ще ви позволят да заминете в Америка, където да започнете нов живот.

Той изсумтя презрително.

— Това е повече свобода, отколкото ми е потребна. Свобода да ора земята като някой селянин, изтормозен до смърт от бърборенето на пуритани. Свобода да бъда накълцан на парчета от индианци, чиито обичаи не би било зле да пренесем и тук. От тези досадници на всеки разумен човек му идва да грабне брадвата. Благодаря ви, докторе, за голямото великодушие.

— Това е най-многото, което мога да направя за вас — казах, без изобщо да съм сигурен, че дори ще се опитам. Но знаех, че ако му предложа прекалено много, той не би ми повярвал. — Ако се съгласите, ще останете жив и е възможно по-късно, след като заслужите помилване, да ви разрешат да се върнете. Това е единственото ви спасение.

Той се прегърби, седнал върху нара и загърнат с одеяло, и се замисли.

— Добре — промърмори неохотно накрая. — Предполагам, че нямам избор. Поне е по-добре от онова, което ми предложи Лоуър.

— Радвам се, че се вразумихте най-сетне. А сега ми разкажете за господин Кола.

Той ме погледна с неподправено изумление.

— Как ви хрумна да ме разпитвате за него?

— По-добре се радвайте, че ме интересува. Защо дойде при вас?

— Защото е възпитан и любезен джентълмен.

— Не ми губете времето, господин Престкот.

— Наистина не знам какво друго да ви кажа.

— Поиска ли ви той нещо?

— Че какво бих могъл да му дам?

— Нещо, принадлежало на баща ви, може би.

— Например?

— Екземпляр от Ливий.

— Пак ли това? Кажете, докторе, защо тази книга е толкова важна за вас?

— Не е ваша работа.

— В такъв случай не желая да отговоря.

Тогава реших, че няма да навреди да му кажа, след като Престкот бездруго не разполагаше с книгата.

— Тя е ключ към нещо, над което работя. Ако разполагам с нея, ще мога да дешифрирам едни писма. Е, пита ли ви Кола за нея?

— Не.

И Престкот прихна в смях на онова, което му изглеждаше забавна шега за моя сметка. Започнах да губя търпение.

— Самата истина ви говоря, не. Прощавайте, докторе — каза, докато си бършеше очите. — И за да загладя вината си, ще ви разправя всичко, което знам. Господин Кола неотдавна гостуваше у моя опекун и беше в имението, когато нападнаха сър Уилям. Доколкото схващам, без неговата умела намеса сър Уилям би умрял от раните си още същата нощ, а трябва да е наистина сръчен лечител, защото е успял да го зашие много добре. — И той вдигна рамене. — Това е всичко, което мога да разкажа.

— Какво правеше той там?

— Изглежда имат някакви общи търговски дела. Бащата на Кола е търговец, а сър Уилям е началник на артилерийското управление. Единият продава стоки, другият ги купува с пари на правителството. И единият, и другият желаят да получат най-голяма печалба, а в същото време държат да запазят познанството си в тайна, за да не предизвикат гнева на лорд Кларендън. Ето как стоят нещата, доколкото схванах.

— Защо решихте така?

Престкот ме изгледа снизходително.

— Хайде, доктор Уолис. Дори аз знам, че сър Уилям Комптън е на нож с лорд Кларендън. Дори на мен ми е ясно, че и при най-бегъл слух как сър Уилям се обогатява от своя пост, Кларендън мигом ще се възползва да му го отнеме.

— Освен собствените ви умозаключения имате ли причини да смятате, че познанството между сър Уилям и Кола се крие именно поради опасения от гнева на лорд Кларендън?

— Те непрестанно говореха за него. Сър Уилям толкова го мрази, че постоянно отклонява всеки разговор към него. А господин Кола според мен от любезност търпеливо изслушваше всичките му оплаквания.

— Как така?

Престкот беше толкова наивен, че въобще не проумя интереса ми към всичко, което е казвал и вършил Кола, и аз го преведох през всяка реплика и жест на италианеца.

— Три пъти в мое присъствие сър Уилям прехвърляше разговора към лорд Кларендън и всеки път говореше едно и също: какво пагубно влияние оказвал. Как държал краля в юмрука си и поощрявал разпътния живот на негово величество, та да имал свобода да оплячкосва кралството. Как всички добри англичани искали да го свалят, но не събирали кураж за решителни действия. Знаете ги тези приказки, сигурен съм.

Кимнах, за да предразположа младежа към по-голяма откровеност.

— Господин Кола го слушаше търпеливо и доблестно се опитваше да прехвърли разговора в по-мирно русло, но той неизменно отново се връщаше към вероломството на лорд Кларендън. Яростта на сър Уилям се разпалваше най-много от разкошната къща на Кларендън в Корнбъри Парк.

Тук се смръщих озадачен. Действително богатството, с което бе засипан Кларендън след връщането на краля, предизвикваше завист у мнозина, но не разбирах защо фокусът е върху Корнбъри. Престкот забеляза недоумението ми и този път бе достатъчно любезен да ме осветли.

— Лорд-канцлерът е придобил обширни територии, които достигат до самия Чипинг-Нортън и се врязват дълбоко в земите на Комптън. Сър Уилям смята, че се провежда организирано настъпление срещу интересите на семейството му в Южен Уорикшир. Както се изрази, до неотдавна родът Комптън е знаел как да отговаря на подобна наглост.

Кимнах сериозно, защото с всяка дума, откъснала се от устата на Престкот, все повече прониквах в голямата тайна. Дори взе да ми минава през ума да удържа на дадената пред младежа дума, тъй като показанията му можеше да се окажат полезни в бъдеще. Обесеха ли го, щях да се лиша от тях.

— Господин Кола съумя да промени темата, но нито една не е безопасна. Щом спомена за преживелиците си по английските пътища, сър Уилям и тук намери връзка с Кларендън.

— Каква връзка?

Престкот направи пауза.

— Нещо абсолютно незначително.

— Сигурно, но разкажете ми все пак. А после ще имам грижата да ви свалят оковите и да не ви ги слагат повече през краткия срок, който ще прекарате тук.

Не се съмнявам, че като всички хора в подобни обстоятелства, си досъчини онова, което не можеше да си спомни. Задачата на опитния разпитващ е да отдели зърното от плявата.

— Говореха за пътя, който води на север от Уитни към Чипинг-Нортън и по който Кола минал, за да пристигне в Комптън-Уинейтс. Защо е избрал него, нямам представа, тъй като това не е най-прекият път. Но според мен той е от любознателните. Пъхат си носа къде ли не и го наричат изследователска работа.

Сподавих въздишка и се усмихнах на Престкот с нещо като съчувствие. Младежът го изтълкува именно така.

— Изглежда по този път лорд Кларендън пътува до Корнбъри и Кола се пошегува, че ако сър Уилям има късмет, Кларендън може да бъде разтърсен до смърт при пътуването или да затъне в някоя канавка — толкова е плачевно състоянието на този път и толкова зле се грижи графството за него. Но вие наистина ли искате да слушате за това?

Кимнах.

— Продължавайте — казах, като чувствах как от вълнение сърцето ми заблъска в гърдите, защото знаех, че съм съвсем близо до отговора и не можех да понеса повече протакане. — Разказвайте.

Престкот сви рамене.

— Сър Уилям се засмя и влезе в тона му. Подхвърли, че би могъл да бъде застрелян и от някой от бандитите по пътищата, защото било известно, че винаги се движи с малка свита. Мнозина се простили с живота си по този начин, а убийците били още на свобода. После заговориха за друго. Това е краят на историята — заяви Престкот.

Вече знаех. Бях разнищил загадката пласт по пласт и проникнах до сърцевината й. Беше нещо подобно на главоблъсканиците, които математици съставят, за да посрамят съперниците си. Колкото и непостижими да изглеждат, тъй като са специално предвидени да объркват, в центъра им винаги има простота и изкуството на победата е във внимателното обмисляне и спокойния анализ на външните кръгове, докато не бъде достигната средата. Когато армия обсажда замък, изкуството не е да отправиш широка атака по периметъра, а да налучкаш прецизно слабото място, защото винаги има такова. Тогава цялата мощ на нападението може да се съсредоточи именно там, докато противникът поддаде. Кола бе направил грешка, като посети Престкот; аз убедих Престкот да ми разправи всички подробности за познанството им.

И сега почти държах в ръцете си целия заговор, а предишната ми грешка се изясни. Кола не бе дошъл тук да убие краля, както се заблудих. Пристигнал бе да убие лорд-канцлера на Англия.

И все пак не можех да повярвам, че ограниченият сър Уилям Комптън е способен на такова изтънчено коварство, та месеци наред да плете интриги с испанците и да помага на наемен убиец. Както споменах вече, аз го познавах. Покана за дуел или друга безразсъдна проява бих разбрал. Но не и това. Стигнал бях далеч, но още не беше достатъчно. Зад Комптън трябваше да стои още някой.

Ето защо отново се залових да разпитвам Престкот за всяко име, което сър Уилям или Кола са споменали. Той даде няколко безполезни отговора, а после реши отново да се попазари.

— И тъй, господине — рече и размърда крака, а веригите защракаха в пода, — говорих достатъчно дълго с пълно доверие към вас, но дотук нищо не получих в замяна. Наредете сега да ми свалят оковите, та да мога да се движа из килията като нормален човек.

Бог да ми прости, изпълних молбата му, като не видях в нея вреда и понеже исках да го склоня към по-нататъшно съдействие. Повиках тъмничаря, който свали веригите и ми даде ключа със заръка отново да ги поставя на тръгване. Това ми струваше шест шилинга.

После той излезе от килията и Престкот, както ми се стори, в скръбно мълчание се заслуша как стъпките му отекват по каменното стълбище.

Няма да влизам в подробности за унижението, което претърпях от ръцете на безумеца, когато всички външни звуци утихнаха. Престкот притежаваше коварната съобразителност на отчаян до крайност човек, а аз бях разсеян, тъй като всичките ми мисли бяха насочени към чутото току-що. Младежът приложи насилие — запуши ми устата, върза ми ръцете и ме прикова към нара така плътно, че не можех и да шавна, за да вдигна тревога. Силният гняв ми пречеше да мисля и ме изпълни ярост, когато накрая той приближи лице към моето.

— Не е много приятно, а? — изшептя в ухото ми. — А аз търпях същото седмици наред. Вие сте щастливец, ще останете тук само една нощ. Помнете, че много лесно бих могъл да ви убия, но няма да го сторя.

И това беше. Десет минути той седя преспокойно, сякаш нищо не се бе случило, а като реши, че вече е минало достатъчно време, загърна се в дебелия ми плащ, нахлупи шапката ми, взе моята Библия — семейната Библия, предадена в ръцете ми от баща ми — и се поклони в груба пародия на любезност.

— Желая ви сладки сънища, доктор Уолис — каза. — Надявам се повече да не се срещнем с вас.

След пет минути изоставих опитите да се измъкна от оковите и лежах неподвижно, докато утрото не ми донесе освобождение.

* * *

Такъв е Божият промисъл, че добротата Му е най-голяма, когато Неговият съд изглежда най-суров и не е дадено на човека да се съмнява в мъдростта Му, на него е отредено единствено в сляпа вяра да възнася благодарност, задето Той не е изоставил Своя верен слуга. На следващата сутрин стана ясно колко празно и безсмислено е било хленченето ми, когато ми се разкри Неговата доброта в пълна мяра. Твърдя, че Бог е милосърден и обича всички, които вярват в Него, защото как иначе бих могъл да запазя живота си през онази нощ?

Само ангел-хранител, направляван от ръката на всемогъщия Господ Бог, би могъл да ме отдръпне от пропастта и като ме опази, позволи на кралството да избегне голямо бедствие. Не вярвам, че такава милост бе дарена само за спасяването на моя незначителен живот, който в Неговите очи няма повече тежест от прашинка. Ала тъй като постоянно показва милостта Си към своя народ, Той ме избра за инструмент, с който да го защити, и аз със смирение и радост приех този дълг, знаейки, че по Неговата воля ще успея.

Бях освободен скоро след съмване и без бавене отидох право при мировия съдия сър Джон Фулгроув да докладвам за случилото ми се, за да вдигне тревога и да започне издирването на беглеца. В този момент не споменах за интереса си към младежа, но убедих сър Джон да се погрижи той да не бъде убит при залавянето му, ако е възможно. После поех към гостилницата, тъй като да си затворник, е уморително и огладняваш, освен това бях премръзнал до мозъка на костите си.

Едва тогава, дълбоко умислен, се върнах в жилището си в Новия колеж и узнах какви страшни събития са станали там през нощта. Гроув бе умрял вместо мен, а стаята ми бе претършувана и документите ги нямаше.

Беше ми напълно ясно, че авторът на цялото това безобразие е Кола, сякаш го бях видял с очите си как сипва отровата в бутилката. С небивалата си наглост на другия ден се бе върнал в колежа, та да е първият, открил делото на собствените си ръце, и то с какви потресаващи възклицания, с какво стъписване и ужас. Ректорът Удуърд ми разказа как италианецът се опитал да натрапи на колежа идеята, че Гроув е умрял от апоплектичен пристъп, и за да разоблича тази лъжа, помолих Удуърд да възложи на Лоуър огледа на покойния.

То се знае, Лоуър беше поласкан от молбата и се съгласи с готовност. Той оправда моето доверие, тъй като един поглед към трупа на Гроув му стигаше, за да изпадне в недоумение.

— Не бих се решил да кажа, че това е удар — изрече той със съмнение. — Не съм виждал при апоплексия от устата да излиза пяна. Ала посинелите устни и клепачи съвпадат с диагнозата и приятелят ми вероятно е побързал да вземе под внимание само тези симптоми.

— Възможно ли е да е ял нещо? — попита ректорът.

— Вечерял е в трапезарията, нали? Ако храната бе причина, всички да са мъртви. Добре е да огледам стаята му, може би там ще открием нещо.

Ето как Лоуър откри бутилката с утайка на дъното и се върна в апартамента на ректора силно развълнуван, за да обясни какви опити могат да се направят, та да се установи какво е веществото. Удуърд не се интересуваше от подробностите, но аз ги намерих поразителни и тъй като неведнъж бях разговарял с господин Щал, разбрах, че Лоуър е съвсем прав, като предлага да се ползваме от неговите услуги. Оставаше Кола, разбира се, тъй като подобен ход би го накарал да застане нащрек. Затова реших, че прекият път е най-добър, и предложих на Лоуър да привлече италианеца към разследването, за да види дали негови думи или постъпки няма да издадат тайния му замисъл. Лесно можех да уредя незабавното му арестуване, но знаех, че още не съм разгадал тайната докрай. Имах нужда от време и се налагаше Кола да остане на свобода. Макар и да не дадох никакви обяснения, Лоуър долови скритият смисъл в съветите ми.

— Не е възможно да подозирате Кола, нали? — попита. — Знам, че сте получили лоши известия за него, но защо му е да върши подобно престъпление?

Успокоих го, но посочих, че Кола последен е видял доктор Гроув жив и няма как да не възникнат подозрения към него. Само че би било неучтиво пред госта ни да изкажем тези подозрения гласно и помолих доктор Лоуър да не споменава и дума за тях.

— Не бих искал, като се върне у дома си, да се възмущава от нас пред цял свят — казах. — Затова ми се струва разумно той да бъде поканен да присъства на аутопсията. Можете така да подредите нещата, че да се окаже близо до тялото и да го докосне. Така ще видите дали трупът няма да го обвини.

— Нямам основание да вярвам в надеждността на подобна проверка — отвърна Лоуър.

— Аз също. Но това е препоръчвана процедура при разследване и се е използвала поколения наред. Много от най-прочутите адвокати я признават за полезна част от следствието. Ако от трупа потече кръв, ще получим потвърждение. Ако ли не, ще бъде наполовина очистен от подозрения. Само не допускайте да заподозре, че е подложен на такова изпитание.