Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (34)

Първа глава

След като ми бяха изпратени записките на паписта Марко да Кола, смятам за нужно да изразя своето мнение за в случай че и други попаднат на драсканиците му и повярват на казаното от него. Ето защо заявявам направо: този Кола е зловреден, коварен и нагъл лъжец. Простодушното удивление, юношеският ентусиазъм и откритост, с каквито се описва в своя разказ, са чудовищна измама. Сатаната е майстор на заблудата и е обучил слугите си на своите фокуси. „Ваш баща е дяволът… защото е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан, глава 8, стих 44). Тук възнамерявам да изоблича цялото двуличие, което се съдържа в мемоарите му, неговия „истински“ разказ за пътешествието му в Англия (както го нарича). Този Кола беше отвратително човешко същество, кръвожаден убиец и велик измамник. Само по милостта на Провидението се спасих в онази нощ, когато той се опита да ме отрови, а за свое нещастие Гроув прибра бутилката и умря вместо мен. Очаквах покушение още от деня, в който пристигна в Оксфорд, но очаквах и повече — нещо като нож в гърба. Не бях предвидил такава коварна атака и не бях подготвен за нея. Колкото до момичето на име Сара Блънди, бих я пощадил, ако беше възможно, но нямаше как. Тя загина невинна, още една от многото жертви на Кола, но щяха да са далеч повече, ако тогава не си бях премълчал. Трудно ми бе да взема такова решение, но все пак намирам, че имам извинение за тази неправда. Опасността бе огромна, а собствените ми страдания — не по-малки.

Твърдя го спокойно и след сериозен размисъл, но ми струва много да се въздържам, защото пристигането на ръкописа ме потресе до дъното на душата ми. Всъщност Лоуър не бе имал намерение да ми го праща; чак когато научих за неговото съществуване, настоях да го получа и дадох да се разбере, че няма да приема отказ. Намерението ми бе да го разоблича като фалшификат, защото не можех да допусна, че е истински, но сега виждам, че първоначалното ми убеждение е било погрешно. Противно на вярванията ми и на уверенията на хора, чиято искреност не бих оспорил, очевидно е, че Марко да Кола действително е още жив.

Не знам как е възможно и от все сърце ми се щеше да не бе така, тъй като положих всички усилия да бъде застигнат от смъртта и бях сигурен, че тъкмо това се е случило. Беше ми казано, че е отведен до борда на кораба и е бил блъснат в Северно море, за да бъде наказан за деянията си и устата му да бъде затворена завинаги. Лично капитанът ме увери как е задържал кораба в близост, докато злодеят е потънал под водата. Знанието за това ми даваше утеха през годините, а ето че бях грубо лишен от нея, защото ръкописът доказва, че бях излъган и победата ми се оказа измамна. Не знам защо се получи така, но вече е твърде късно да се установи истината. Повечето от онези, които биха могли да знаят отговора, са покойници и сега служат на нови господари.

Предполагам, че е редно да обясня; забележете, не казвам: да се оправдая, тъй като през цялата си кариера бях напълно последователен. Знам, че враговете ми не го приемат, и си мисля, че благоразумието на моите постъпки на попрището ми в служба на обществото (ако мога да го нарека така) не беше напълно ясно на неосведомените. Как е възможно, казват те, човек да бъде англиканец, презвитерианец, верен поданик на мъченика Чарлс, а после да стане главен криптограф на Оливър Кромуел и да дешифрира най-секретните писма на краля, за да помага на каузата на парламентаристите, в последствие да се върне в лоното на англиканската църква и накрая да използва отново уменията си, за да служи на монархията след реставрацията й? Не е ли това лицемерие? Не е ли крайна изява на користолюбие? Така твърдят невежите.

На това ще отговоря: не. Не е така и онези, които гледат с презрение на действията ми, нямат никакво понятие колко трудно се възстановява житейската хармония в една държава, щом веднъж е поразена от болест. Някои дрънкат, че през ден съм се прехвърлял от едната страна към другата и все за собствена изгода. Но нима е за вярване, че в такъв случай бих се задоволил с професура по геометрия в университета в Оксфорд? Та ако бях наистина амбициозен, бих се прицелил най-малко в епископски сан. И нека не ви минава през ума, че не бих го получил; просто не съм се стремил към такъв. Не бях воден от егоистични амбиции и залягах над учението, за да бъда полезен, не за да се издигна. Винаги съм се старал да действам чрез принципите на умереност в съгласие със съответната власт. Още от най-ранна младост, когато ми се разкри тайната хармония на математиката, се посветих на нейното изследване; изпитвах страст към реда, защото тъкмо в него е заключен Божият план за всички нас. Радостта от решена с елегантност математическа задача и болката от нарушената естествена хармония на човека са две страни на една и съща монета; и в двата случая мисля, че бях съюзник с правата кауза.

Никога не съм желал за себе си слава и репутация като награда, напротив, презирах тези неща като суета и не възразявах други да заемат високи постове в църквата и държавата със съзнанието, че моето тайно влияние е с много по-голяма тежест от тяхното видимо. Нека другите говорят; моята задача бе да действам и го правех по най-добрия мой възможен начин. Служих на Кромуел, защото железният му юмрук можеше да въдвори ред в страната и да спре боричкането между фракции, както за друг бе непосилно да го постигне. После служих на краля, когато пое ролята си на богопомазан след смъртта на Кромуел. И за двамата работих всеотдайно не заради тях самите, то се знае, а защото по този начин служех на Бог, както съм се старал да правя във всяко свое начинание.

За себе си исках само да бъда оставен на мира да се докосвам до божественото чрез тайнствата на математиката. Но служейки на философията, аз си оставах слуга на Бог и държавата и поради това често бивах принуден да си отказвам това себично желание. Сега, когато се появи друг, който ще ме превъзхожда, както Давид е превъзхождал Саул, а Александър — Филип, вече мога да се предам на покой, но тогава бе истинско изпитание. Господин Нютон казва, че вижда тъй далеч, защото е стъпил на раменете на гиганти. Надявам се да не прозвучи самовлюбено, ако заявя, че моите рамене бяха сред най-силните, подкрепили неговата слава, и винаги помня (макар скромността да не ми позволява да го изричам пред хора) какво казва Дидакус Стела: джуджето, стъпило на раменете на великан, може да вижда по-надалеч от самия великан. Нещо повече, аз самият бих могъл да съзра далеч по-напред и да спечеля част от голямата му слава, ако дългът не ме бе призовавал така настоятелно към други дела.

Сега, след като минаха години, много хора си представят, че реставрацията на монархията е била проста работа. Кромуел е умрял и след известно време кралят се е върнал на трона. Де да беше така ясно и лесно. Тайната история на това паметно събитие е известна само на малцина. Отначало си мислех, че кралят ще се задържи половин година или една, ако има късмет, преди отново да изригнат междуособици между фракциите. Предполагах, че рано или късно ще му се наложи да се бори за своето наследство. Страната бе в смут от двайсет години, разкъсвали я бяха войни, имоти бяха стъпкани и унищожени, законните управници бяха избити или в изгнание, настана пълно объркване между съсловията. „Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво“ (Псалми, псалм 36, стих 35). Щяха ли хора, привикнали с богатство и власт, да се откажат с лекота от тях? Можеше ли да се очаква, че армията, оставена без заплата и разпусната, мирно ще приеме завръщането на краля и поражението на всичко, за което бе воювала? Нима имаше надежда, че поддръжниците на краля ще останат единни, след като възникваха толкова поводи за разногласия? Само хората без власт не я желаят; онези, които са се докосвали до нея, нямат насита за още и още.

Англия бе на ръба на пропастта, заплашвана от външни и вътрешни врагове; най-малката искра можеше да подпали наново пожар. И в този барутен погреб най-могъщите мъже в кралството влязоха в битка за благоволението на краля, което можеше да спечели само един. Кларендън, Бристол, Бенет; Бъкингамския херцог, лорд Кавендиш, Ковънтри, Ормънд, Саутхамптън — кралят можеше да издигне само едного начело на правителството, защото никой от тях не би търпял съдружие. Битката се водеше на тъмно, но последствията й засегнаха мнозина. Аз бях един от тях и поех върху себе си задачата да укротя пламъците, преди да погълнат всичко. Лаская се, че успях в мисията си въпреки усилията на Марко да Кола. В началото на ръкописа си той твърди, че ще пропусне много неща, но никое от тях не било съществено. Това е първата му голяма лъжа. Тъкмо в онова, което е включил, няма нищо съществено и се налага аз да преразкажа нещата, за да изоблича вероломството му.

* * *

Участието ми в делата, които този Кола така се стреми да потули, започна две години преди неговото пристигане на английския бряг. Пътувах до Лондон, за да присъствам на конференция на натурфилософи единомишленици в Грешам Колидж. Организацията, която в последствие се превърна в Кралското дружество, днес не е каквато беше някога, въпреки присъствието в нея на светила като господин Нютон. Тогава тя беше закваска на познанието и само някой, който е присъствал на сбирките й, може да е наясно как кипяха умовете там. Ала този дух го няма вече и се боя, че никога няма да се върне. Кой би могъл да се сравнява с тази плеяда — Рен, Хук, Бойл, Уорд, Уилкинс, Пети, Годард и още толкова имена, които ще живеят вечно. Днес членовете на Дружеството са като обитатели на мравуняк — вечно събират своите камъчета и насекоми, само трупат и никога не мислят, като в същото време се отвръщат от Бог. Нищо чудно, че предизвикват такова пренебрежение.

Ала тогава всичко бе изпълнено с радостни надежди, кралят се бе върнал на трона, в страната отново се възцари покой и целият свят на експерименталната философия бе пред нас, за да бъде изследван. Чувствахме се като моряците на Кабот, за пръв път зърнали Новия свят, и възбудата от очакването бе опияняваща. Самата конференция беше много изискана, както подобаваше на случая; присъстваше лично кралят и великодушно подари жезъл в знак на кралско покровителство върху нашите старания. Дойдоха и много влиятелни министри — в последствие, когато Кралското дружество бе официално учредено, много от тях станаха негови членове, макар че приносът им се изчерпваше главно със светски блясък.

След като Негово Величество държа приятна реч и на всички ни бе дадена възможност да му се поклоним лично, а господин Хук бе демонстрирал един от хитроумните си (и твърде показни) механизми, за да привлече вниманието на краля, към мен се приближи среден на ръст мъж с бързо стрелкащи се тъмни очи и високомерни обноски. Върху основата на носа си имаше черна овална лепенка, която покриваше (така се говореше) рана от сабя, получена, докато се биел за покойния крал. Аз лично не съм сигурен; никой не бе свидетел на това прословуто раняване, а лепенката повече служеше да напомня за неговата вярност към трона, отколкото да прикрива белег. Тогава той беше известен като Хенри Бенет, макар по-късно светът да го познаваше като граф Арлингтън, и току-що се бе върнал от посолството в Мадрид (макар това още да не бе общоизвестно). Чувал бях мъгляви разкази как се бил нагърбил да поддържа стабилността в кралството, и много скоро получих потвърждение, че нещата стоят точно така. Накратко, той ме покани да го посетя на следващата сутрин в къщата му на „Странд“, тъй като искал да се опознаем.

На другия ден се явих и донякъде очаквах да бъда въведен в официална приемна, пълна с просители, домогващи се до вниманието на човек, близък до Двора. Действително, имаше хора, но не много и бяха игнорирани. От това заключих, че звездата на господин Бенет още не беше засияла много ярко или пък по свои лични съображения той не даваше гласност за връзките си и дори за присъствието си в Лондон.

Не мога да кажа, че беше приятен човек; официалният му маниер граничеше с гротеска, толкова старателно се стремеше да спазва всички тънкости на етикета и да подчертава разликата в ранга. Вероятно бе резултат от твърде дълъг престой в Испания, която е прочута с подобни фасони. Направи си труда да ми обясни, че е осигурил за мен тапицирано кресло от уважение към званието ми на доктор от университет; очевидно други трябваше да се задоволяват с твърда седалка или да останат прави в зависимост от положението им. Неразумно би било да намекна, че намирам подобна церемониалност нелепа; не знаех какво иска, а предстоеше правителството да изпрати в университета комисия, която да отстрани членове на факултета, назначени от Републиката. Самият аз именно така постъпих в Новия колеж и поради това не исках да дразня господин Бенет. Имах желание да запазя мястото си.

— Как намирате състоянието на кралството на Негово Величество? — внезапно премина той по същество, като явно не бе свикнал да губи време да предразполага гостите си или да печели доверието им.

Установил съм, че този номер често се прилага от хората с власт.

Отговорих, че, естествено, всички поданици на Негово Величество се радват на благополучното му завръщане на трона, който му се полага по право. Бенет изсумтя.

— Как обяснявате тогава факта, че току-що ни се наложи да обесим още половин дузина фанатици, защото заговорничеха срещу правителството?

— Лукав е тоя род — отвърнах (Лука, глава 11, стих 29).

Той подхвърли към мен снопче писма.

— Какво мислите за това?

Разгледах ги внимателно, после махнах пренебрежително с ръка.

— Шифровани писма — отговорих.

— Можете ли да ги разчетете?

— Не и на момента.

— Но можете ли да разгадаете смисъла им?

— Стига да не са особено хитро закодирани, да. Имам голям опит в тези неща.

— Известно ми е. Работили сте при Търлоу, нали?

— Не съм му съобщавал сведения, които биха могли да навредят на делото на краля, макар да беше във възможностите ми да причиня големи вреди.

— Готов ли сте сега да използвате дарбата си за добри дела?

— Естествено. Аз съм верен слуга на Негово Величество. Надявам се, помните как се изложих на риск, когато протестирах срещу убийството на покойния крал.

— Успокоявахте съвестта си, но не дотолкова, че да напуснете мястото си в университета или да отклоните повишение, когато ви беше предложено — хладно коментира той с тон, който не остави у мен особени надежди да се сдобия с благоразположението му. — Все едно. Сега може да се порадвате на възможността да покажете докъде се простира вашата преданост. Разшифровайте ми тези писма до утре сутринта.

С това аудиенцията приключи и аз не знаех дали да благославям, или да проклинам съдбата си. Върнах се в странноприемницата, в която обикновено отсядах в Лондон — това беше преди да се сдобия с къщата си на Боу Стрийт, след като бащата на съпругата ми почина — и се залових за работа. Задачата ми отне целия ден и голяма част от нощта. Изкуството на дешифрирането е сложно нещо и става все по-трудно. Често всичко се свежда до това да установиш как една буква или група букви е подменена с друга — например „а“ замества пълния член, „4“ — думата „крал“, буквата „г“ — буквата „в“, „д“ е „л“, „х“ е „он“, „ф“ е „д“ и така лесно се разчита, че „4агдхфх“ означава „кралят е в Лондон“. Ще забележите, че макар методът на заместване на една буква с друга да е твърде прост (затова бе предпочитан през войната от роялистите, тъй като, опасявам се, те бяха хора с твърде семпли способности), онази негова разновидност, при която в един случай дадена буква заменя друга буква, а в друг — сричка или цяла дума, е далеч по-сложна. Все пак и той не създава непреодолими препятствия. Много по-затруднителен е методът, при който значението, придавано на буквите, се мени постоянно. За пръв път той е предложен в Англия от лорд Бейкън, но доколкото разбрах, в действителност бил изобретен от някакъв флорентинец преди повече от сто години, а сега са си го присвоили французите, тази нагла нация, дето не търпи нещо да не произлиза от нейните земи. Крадат онова, което не им принадлежи, и аз самият пострадах, когато жалък писар на име Ферма посмя да си присвои авторството над моя труд върху естествените числа.

Ще се помъча да обясня. Същността на метода се заключава в това, че и изпращачът, и получателят трябва да разполагат с един и същ текст. Съобщението започва с група цифри — например 124,5: което означава, че ключът трябва да бъде търсен на страница 124, дума 5 от уговорения текст. Да предположим, че тази страница започва така: „И Хатах отиде при Мардохея на градската стъгда, що беше пред царските врата.“ (Естир, глава 4, стих 6 — озадачаващ текст, на който аз лично посветих разяснителна проповед и светът скоро ще се запознае с нея). Петата дума „Мардохей“ е изходният пункт и съответно буквата „а“ заменяме с буквата „м“, което ни дава азбуката:

абвгдежзийклмнопрстуфхцчшщъьюя

мнопрстуфхцчшщъьюяабвгдежзийкл

И тъй, вашето послание „кралят е в Лондон“ сега изглежда като „цьмчлясочщшпщш“. Тънкостта на този метод е там, че след определен брой букви, обикновено трийсет и една, преминавате към следващата дума, в дадения случай „на“, и започвате отново, при което „н“ е „а“, „а“ е „б“ и така нататък. То се знае, съществуват разновидности на посочения метод. Но смисълът му е в това, че подсигурява достатъчна честота в промяната на значението на буквите, така че става почти невъзможно да се разгадае шифърът, ако нямате подръка текста, върху който е основан. Защо това е толкова важно, ще обясня по-нататък.

Опасявах се да не би предадените ми книжа да са от този род — с течение на времето вероятно бих ги разшифровал, но не и в указания ми срок. Ако изглеждам тщеславен с моите способности, то имам оправдание за това. Само един текст ме е принуждавал да призная поражение и то стана при особени — макар и важни — обстоятелства, към които ще се върна по-късно. Ала всеки път, когато взема в ръка шифровано писмо, си давам сметка, че е възможно отново да преживея огорчението от провал, защото не съм безгрешен, а броят на възможните вариантни комбинации е практически безкраен. Аз самият съм съставял кодове, неподдаващи се на дешифриране без наличието на необходимите текстове, затова не е изключено и други да могат да ги създадат. Дори съм учуден, че поражението ми бе едно-единствено, тъй като е по-просто да съставиш неуязвим шифър, отколкото да пробиеш бронята му. За щастие с писмата на господин Бенет извадих късмет: авторите бяха също тъй елементарни в подхода си, както навремето роялистките заговорници. Малцина, както установявам, са склонни да извличат поуки от миналия опит. Всяко писмо беше с различен код, но те всички бяха прости, а текстовете — достатъчно дълги, че да успея да разгадая тайнописа. Така че в седем часа на другата сутрин отново се явих при господин Бенет и му представих плодовете на моя труд.

Той ги взе и прегледа преписания от мен на чисто текст.

— Бихте ли могли накратко да предадете съдържанието им, докторе?

— По всяка вероятност това са писма, адресирани до едно и също лице, както изглежда живеещо в Лондон — казах. — Във всички е отбелязана дата: дванайсети януари. В две се упоменават оръжия, но в останалите такива отсъстват. В едно се говори за Царството Божие, което, предполагам, изключва паписти и сочи към факта, че авторите им принадлежат към „Петата монархия“^[1] или сродни с тях сдружения. Ако се съди по някои особености, две от писмата може да са пратени от Абингдън, което потвърждава произхода им от средите на бунтовници.

Той кимна.

— А изводите ви?

— Това заслужава внимание.

— И само толкова? Звучи донякъде лекомислено.

— Сами по себе си писмата не доказват нищо. Ако аз ги бях написал и ме бяха арестували, щях да твърдя, че в тях става дума за тържеството по случай сватбата на братовчедка ми. Предполагам, че сте ги получили по таен път.

— Да, така е, имаме осведомител.

— Ако реагирате явно, осведомителят ви ще изгуби всякаква стойност, защото ще стане ясно, че сте знаели къде да търсите. Много вероятно е писмата да свидетелстват за подготвяно въстание, което ще избухне в няколко града на страната и ще бъде ръководено от столицата.

— Именно това ме тревожи — сподели той.

— Нека вашият осведомител узнае къде точно се готвят бунтове в провинцията и на единайсети януари пратете там военни части. Предполагам, че кралят разполага с полкове, на които може да разчита?

— Има само няколко хиляди души, ползващи се с пълно доверие.

— Пратете тях. В Лондон не предприемайте нищо, чакайте и наблюдавайте. Узнайте кой е замесен в това, колко са на брой и дръжте войска в готовност. Погрижете се дворът да е добре охраняван. А после оставете бунтът да избухне. Потушаването му няма да е трудно, тъй като той ще е отрязан от подкрепа и вие ще получите неопровержими доказателства за държавна измяна. Тогава ще можете да действате както сметнете за нужно. И ще получите похвали за своевременните си действия.

Бенет се облегна в креслото и ме изгледа студено.

— Моята цел е да охранявам краля, не да търся похвали.

— Разбира се.

— За духовно лице сте смайващо осведомен относно дела от този род. Възможно е да сте стояли до Търлоу по-близо, отколкото подозирах.

Вдигнах рамене.

— Искахте ми съвет и аз ви го дадох. Не е задължително да се вслушате в него.

Не ме освободи и известно време седях мълчаливо, а той гледаше през прозореца, докато не благоволи да ме забележи отново.

— Вървете си, господине — рече кисело. — Оставете ме на мира.

Подчиних се и си тръгнах, като си мислех, че не постигнах особен успех в идеята да обезоръжа човек, който би могъл да ми причини немалка вреда, и че дните ми в университета може да се окажат преброени. Примирих се с това, доколкото можах, бях достатъчно състоятелен, тъй като бях получил наследство по майчина линия и можеше да не се опасявам от гладна смърт или недоимък, но все пак си харесвах поста и носения от него доход и нямах никакво желание да се лиша от него.

Разиграх картите си колкото можах по-добре. Най-голямото предимство при разшифроване на тайнопис е, че никой не може да каже дали сте го разгадали правилно. В дадения случай изтълкуването на писмата (в добавка с неща, които ми бяха известни) ми позволи без особени усилия да докажа своята полезност. Те ясно свидетелстваха, че бунтът, толкова развълнувал господин Бенет, на практика ще се изчерпва само с виковете и изстъпленията на няколко десетки фанатици и в никакъв случай не би представлявал заплаха за краля. Тази шайка можеше и да си вярва, че с Божията помощ ще завладее Лондон, страната, че и целия свят; на мен ми бе повече от ясно, че подобно въстание е само фарс.

Но, както по-късно узнах, с лек тласък от страна на Бенет правителството го бе приело сериозно и започна да преживява кошмари за повсеместното надигане в страната на неполучилите заплата остатъци от армията на Кромуел. В края на януари (толкова време е нужно през зимата, та информацията да се придвижи от Лондон до Оксфорд) започнаха да идват сведения, че безумци от „Пета монархия“, предвождани от Томас Венър, са паднали в хитро поставен за тях капан и са били арестувани след размирици, продължили всичко на всичко пет часа. Нещо повече, внезапно решение беше подтикнало правителството да прати кавалерийски ескадрон в Абингдън и в още пет-шест града и с този мъдър ход бе обяснен фактът, че ветераните от армията бяха решили да си кротуват. Мен ако питате, те никога нищо не бяха замисляли, но това нямаше значение, бе произведено нужното впечатление.

Пет дни след тази новина получих писмо, с което бях привикан в Лондон. Тръгнах следващата седмица и когато пристигнах, очакваше ме разпореждане да посетя господин Бенет, който вече се бе настанил в Уайтхол, много по-близо до краля.

— Предполагам, че сте научили за чудовищната измяна, която правителството с успех потуши миналия месец? — попита той.

Кимнах.

— Дворът бе извънредно разтревожен — продължи той — и у мнозина това породи колебания. Включително у Негово Величество, който не може повече да се заблуждава, че се радва на всеобща любов.

— Съжалявам да го чуя.

— Напротив. Навред в тази страна зрее измяна и моята работа е да я смажа. Сега поне имам надежда, че предупрежденията ми ще бъдат чути.

Не казах нищо.

— При миналата ни среща ми дадохте съвет. Стремителното потушаване на бунта направи силно впечатление на Негово Величество и аз съм доволен, че обсъдих с вас моята стратегия.

С това ми даваше да разбера, че си е присвоил заслугите и че той е единствен мой проводник към кралската милост. Много великодушно от негова страна да ми разясни всичко това.

Кимнах.

— Радвам се, че можах да бъда полезен. На вас и Негово Величество.

— Ето, вземете — протегна ми той някакъв лист.

Оказа се документ, утвърждаващ верния слуга на краля, почитаемия Джон Уолис на поста му професор по геометрия в Оксфордския университет, а към него бе прикрепен друг, според който упоменатият верен и почитаем Джон Уолис се назначаваше за кралски капелан със заплата двеста лири годишно.

— Дълбоко съм благодарен и се надявам, че ще се окажа достоен за тази милост — казах.

Бенет разтегна устни в неприятна усмивка.

— Няма съмнение в това, докторе. И моля, не мислете, че очакваме от вас чести проповеди. Решихме да не предприемаме мерки срещу бунтовниците в Абингдън, Бърфорд или Нортхамптън. Желанието ни е те да останат на свобода. Знаем ги кои са, а птичка в ръката…

— Така е — отвърнах. — Но няма да има особена полза от това, ако не получавате постоянно сведения с какво се занимават.

— Самата истина. Убеден съм, че те ще направят нов опит. Такава е природата на тези хора: не могат да се спрат, защото да спрат, би означавало да извършат грях. Те смятат за свой свят дълг да упорстват в подстрекателствата.

— Някои виждат в това свое право — промърморих.

— Не желая да влизам в диспут. Права, задължения. Всичко това е измяна, от каквото и да произтича тя. Съгласен ли сте с мен?

— Мисля, че кралят има право на трона и нашият дълг е да му помогнем да го запази.

— Е, ще се погрижите ли за това?

— Аз?

— Вие. Ясен сте ми, господине. Маниерите ви на философ не могат да ме заблудят. Известно ми е какви услуги сте оказвали на Търлоу.

— Явно получените от вас сведения силно преувеличават способностите ми — отвърнах. — Бях криптограф, а не осведомител или таен агент. Но това няма значение. Ако желаете — нека го кажа с вашите думи — да се погрижа за това, ще се радвам да ви служа. Но ще са ми нужни пари.

— Ще получите толкова, колкото ви трябват. В пределите на разумното, естествено.

— И се осмелявам да напомня, че връзката между Оксфорд и Лондон не е много бърза.

— Ще получите пълномощия да действате както намерите за добре.

— В това число да използвам войници от разквартируваните в окръга гарнизони ли?

Той се намръщи, после неохотно отговори:

— В случай на крайна необходимост.

— А в какви отношения ще бъда с лордовете наместници на графствата?

— В никакви. Ще поддържате връзка само с мен. Дори с никого друг от правителството. Разбрано ли е?

Кимнах.

— Е, чудесно.

Бенет отново се усмихна и се изправи.

— Така. Много съм доволен, господине, че се съгласихте да служите на вашия владетел. Кралството далеч не е стабилно още и всички честни хора трябва да се трудят неуморно, та злобата и инакомислието да не избуят отново. Казвам ви, докторе, не знам ще се справим ли. Сега враговете ни са паднали духом и разединени, но ако отслабим хватката, кой знае какво ще се случи.

Този път се съгласих с него от цялото си сърце.

* * *

Не искам някой да си помисли, че поех тези отговорности с въодушевление или без нужния размисъл. Нямах намерение да свързвам съдбата си с човек, който би могъл да ме повлече надолу със себе си, ако позициите и властта му се окажеха кратковременни. Беше ми известно малко за господин Бенет и веднага щом регистрирах назначението си като кралски капелан в съответната канцелария и пратих в Оксфорд документа за утвърждаването ми на поста в университета, та да притесня враговете си там, се постарах да разузная повече за този човек.

Той без съмнение бе предоставил изобилни доказателства за верността си към трона, тъй като бе споделял изгнанието с краля, и му бяха поверявани дипломатически мисии от голяма важност. Нещо повече, беше ловък придворен — дори твърде ловък за вкуса на лорд Кларендън. Първият министър на краля бе забелязал дарбите му, но вместо да го привлече като свой поддръжник, незабавно бе зърнал в него заплаха за себе си. Враждата им се разрастваше и Бенет, който чакаше удобен случай, се бе сближил с други съперници на Кларендън. Също така се бе заобиколил с кръг от млади хора, които дружно се превъзнасяха един друг колко са умни. За Бенет се говореше като за човек, способен да се издигне до самия връх — а нищо не осигурява успеха в двора така надеждно като очакване за неминуем успех. С други думи, той имаше привърженици и с по-ниско, и с по-високо от своето положение, но докато лорд Кларендън си оставаше фаворитът на краля, повишението на господин Бенет нямаше да дойде скоро. Не беше ясно докога ще му стигне търпението.

Докато не станеше очевидно дали звездата му ще се издига, или той ще се сгромоляса в опита си да стигне върха, имах също толкова интерес, колкото и самият господин Бенет връзките ми с него да останат в тайна. Безпокоеше ме още нещо: неговата привързаност към Испания беше общоизвестна и мисълта, че помагам на придворен с такива симпатии, ме караше да се чувствам малко неспокоен. От друга страна, исках да бъда полезен, а господин Бенет беше единственият, чрез когото можех да принеса в услуга способностите си. Не се интересувах от интригите между силните на деня. Кой имаше най-голямо влияние в двора, чии съвети слушаше кралят, не беше от особено практическо значение; сигурността на кралството (в странно време живеехме тогава) зависеше далеч повече от дейността на по-нископоставени хора, които щяха да влязат в кръга на моето внимание. Вече споменах за разните смутители, войници от армията и сектанти, които съставляваха сериозна опозиция срещу правителството. Още от самото завръщане на краля те пораждаха непрестанни смутове, тъй като не приеха със смирение очевидната Божия воля, както предполагаше занятието им. Бунтът на Венър беше просто несполучлив фарс — зле подготвен, необезпечен финансово и некадърно ръководен, но нямаше причини да се вярва, че ще е последният, и постоянната бдителност бе наложителна.

Сред враговете на кралството имаше способни и опитни хора; това бе известно на всеки, който бе станал свидетел (като мен) на победата на армията на Кромуел. Нещо повече, те бяха фанатици, готови да идат на смърт в името на своята заблуда. Бяха вкусили властта и „в устата им тя бе сладка като мед“ (Откровение, Глава 10, стих 9). Още по-голяма опасност криеше фактът, че чужденци бяха готови на драго сърце да ги манипулират и подстрекават. Моите взаимодействия с Кола (които възнамерявам да опиша тук) бяха опасно и много тайно дело. Вярата в Бог е нещо велико, но Бог също така очаква и сами да се грижим за себе си. Най-сериозната ми тревога бе, че хората на власт щяха да бъдат обзети от самодоволство и да подценят враговете ни. Макар и господин Бенет да не ми бе по сърце, с него ни обединяваше увереността, че е необходимо да се противостои с дела на съществуващата заплаха.

И така, аз се върнах в Оксфорд, възобнових математическите си занимания и се залових да плета паяжина, в която да ловя враговете на краля. Господин Бенет се показа много проницателен, като избра мен за тази задача, защото не само притежавах необходимия опит и способности, но се намирах в самия център на кралството и, то се знае, имах мрежа от контакти в Европа, които можех да използвам. Републиката на учените не знае граници и кое може да е по-естествено от това да си кореспондираш с колеги от различни страни, за да научиш възгледите им в математиката, философията… и в другите области на живота. Постепенно и при много умерени разходи успях да се сдобия с по-добра картина от всеки друг за ставащото наоколо. То се знае, не се вдигнах до нивото на господин Търлоу, но макар и никога да не се ползвах докрай с доверието на господарите си, преследвах техните врагове и в повечето случаи успявах да „напратя върху им беди и да изхвърля срещу тях стрелите си“ (Второзаконие, глава 32, стих 23).