Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (37)

Четвърта глава

Неотдавна прочетох скандален памфлет и в него (без да бъда назоваван директно) се твърдеше как политическата криза, с която се занимавах на този етап, била несъществуваща и правителството си я изсмукало от пръстите, за да внушава у хората страх от сектантите. Лъжа от начало до край! Надявам се, че вече съм дал да се разбере: аз съм човек на честта и намеренията ми са чисти. Не се отричам от постъпките си, напротив, с готовност признавам как излишно ярко описах опасността от бунт, което осигури постъпването ми на работа при господин Бенет, нито снемам от себе си вината за грешката, която доведе до безвременната смърт на синьор Ди Пиетро. Дано искреността на разкаянието ми да е очевидна, само че той криеше писма на радикали и заговорници, а безопасността на кралството изискваше те да попаднат в ръцете ми.

Вероятно трябва да разясня хода на мислите си, та да не би моята щателност по отношение на писмата и малко известните издания да създаде лъжливо впечатление за дребнавост и вманиаченост. Все пак книгите, които Матю назоваваше в писмото си, ми се сториха крайно необичайни. На всички е известно колко струват сектантите и жалките им претенции за образованост. Повечето са самоуки нещастници, подмамвани от второразредна литература да си въобразяват, че са начетени. Кое им е начетеното? Чели са Библията, без да проумеят и наполовина нейните възвишени тънкости и красива символика, а още няколко некадърни памфлета от шепа размирници, чиято арогантност не знае срам — ето това им е цялото образование. Не знаят нито латински, нито гръцки, за иврит и да не споменаваме, неспособни са да четат на друг език освен на собствения си, а и на него поглъщат единствено бълнуването на лъжепророци и самозвани месии. Естествено, че не са образовани, тъй като да си начетен, е достъпно само за джентълмена. Няма да твърдя, че хората с нисък произход са неспособни на познание, но е напълно очевидно, че не умеят да анализират, тъй като нито разполагат със свободно време, нито с обучение, за да разграничават свободната мисъл от предразсъдъците. Платон го е казал и не познавам човек с тежест, който да го е опровергал.

И авторът на писмото до Кола да използва един от тези изискани текстове за своя код? Ливий, Полидор, Мор. Отначало цял потръпвах при мисълта подобни ръце да се докосват до творбите им, но после сам опровергах тези си мисли. На тях им дай гнусни памфлети, как биха се добрали до книги, чието място е единствено в библиотеката на джентълмен?

Когато Уд се появи отново, подсмърчащ и трепкащ като мишок, вече бях установил, че нито книгата на Мор, нито тази на Полидор Вергилий са търсените от мен. Следователно отговорът се криеше в Ливий: намерех ли книгата и нейния собственик, разследването ми щеше да направи огромен скок напред. Уд ми каза, че отдавна починал лондонски книгопродавец внесъл в страната през 1643 година половин дузина екземпляри като част от обща доставка за учени. Уви, не било ясно какво се случило с тях след това, тъй като човекът бил поддръжник на краля и цялото му имущество било конфискувано под форма на глоби, когато парламентът установил властта си над Лондон. Уд допускаше, че именно тогава книгите са се разпръснали.

— Искате да кажете, че все пак не можете да ми набавите екземпляр, така ли?

Той изглеждаше малко стреснат от острия ми тон, но поклати глава.

— О, не, господине — възрази. — Просто реших, че историята ще ви заинтригува, това е всичко. Но така или иначе, книгата е рядка и идентифицирах само един човек, който със сигурност я притежава, донесъл си я е от чужбина. Знам за това, защото приятелят ми господин Обри писал на италиански книжар по друг някакъв въпрос…

— Господин Уд, моля ви — прекъснах го с изчерпано търпение. — Не искам да знам всяка подробност. Просто ми кажете името на собственика, за да мога да му пиша.

— За жалост той е мъртъв.

Въздъхнах тежко.

— Но не се отчайвайте, господине, защото по една щастлива случайност синът му е студент тук и без съмнение ще знае дали книгата е останала в семейството. Името му е Престкот. Баща му е бил сър Джеймс Престкот.

* * *

Ето я моята история и басните на Кола (измислици като тези на Бокачо и неправдоподобни като стихоплетството на Тасо, макар и много по-зле построени) за пръв път се пресичат с моя разказ посредством горкия побъркан Престкот, така че ще изложа подробностите по най-добрия възможен ми начин, макар да си признавам, че не съм съвсем наясно за някои от обстоятелствата.

Младежът бе влязъл в полезрението ми няколко месеца по-рано, когато научих за посещението му при Джон Мордаунт. Мордаунт надлежно бе съобщил за него на господин Бенет и новината за събитието дойде при мен в Оксфорд: не се случва често студент и син на предател да сметне за уместно да подлага на разпит придворни, затова господин Бенет бе решил, че младият човек следва да бъде държан под око.

Малко от детайлите ми бяха известни, но бях чувал достатъчно, за да съм сигурен, че вярата на Престкот в невинността на баща му бе също толкова нелепа, колкото и трогателна. Не знаех какво точно е естеството на предателството, защото по това време вече бях напуснал службата си за правителството, но шумът, който се вдигна, свидетелстваше за нещо от голяма важност. Малко нещо назнайвах по въпроса, тъй като уменията ми бяха незаменими и през 1660 година ме помолиха да се потрудя над много спешно писмо. Споменах го и преди, защото това беше единственият ми провал и още в мига, щом го зърнах, разбрах, че шансовете за успех са нищожни. За да запазя репутацията си, както и положението си (близкото падане на Републиката ставаше все по-очевидно и аз нямах желание да продължавам връзките си с правителството й), отклоних молбата.

Ала тогава над мен бе упражнен силен натиск. Дори самият Търлоу ми писа, за да се домогва до съгласието ми чрез смесица от ласкателства и заплахи, но аз отново отказах. И кодираното писмо, и посланието на Търлоу ми бяха донесени от Самюъл Морланд, който ми беше дотолкова неприятен като хитрец и нагаждач, че едва изтърпявах присъствието му.

— Не е лъжица за вашата уста, а, докторе? — подхвърли той с присъщата си подигравателност към всички околни, прикривана под привидно добродушие. — Затова отказвате, нали?

— Отказвам, тъй като изпитвам съмнения защо съм молен за това. Познавам ви твърде добре, Самюъл. Всичко, до което се докосвате, намирисва на корупция и измама.

Той посрещна думите ми с весел смях и кимна в знак на съгласие.

— Може и така да е. Но този път съм в благородно общество.

Отново прегледах писмото.

— Добре — отвърнах. — Ще се опитам. Къде е ключът?

— За какво говорите?

— Самюъл, не ме правете на глупак. Много добре знаете за какво говоря. Кой е писал това?

— Войник роялист на име Престкот.

— Тогава го питайте за ключа. Вероятно е книга или памфлет. Трябва да знам върху какво се основава шифърът.

— Той избяга — поясни Самюъл. — Писмото бе намерено у един от нашите войници.

— И защо е избягал?

— Отличен въпрос — отвърна Самюъл. — Ето защо искаме писмото да се дешифрира.

— Ами щом не можете да докопате сър Джеймс Престкот, разпитайте войника тогава.

Самюъл ме погледна гузно.

— Той умря преди няколко дни.

— И нищо друго ли не открихте у него? Някаква хартия, книга, нещо написано?

Необичайно за него Самюъл се смути и това ми достави известно удоволствие, тъй като обикновено имаше противно самодоволен вид.

— Само това намерихме. Очаквахме повече.

Захвърлих писмото на масата.

— Без ключ няма разгадаване — отсякох. — Нищо не мога да направя, нито ще се опитвам. Нямам намерение да се изтощавам до смърт заради вашата некомпетентност. Открийте сър Джеймс Престкот, открийте ключа и ще ви съдействам. Но не и преди това.

То се знае, имах известна ориентация заради слуховете, които се носеха из армията и правителството от няколко седмици. Чух за въоръжено въстание в Кент и за трескаво разследване, провеждано при изключителна секретност. По-късно узнах за бягството на сър Джеймс Престкот в чужбина и за това, че издал готвеното въстание през 1659 година против Английската република. Това само по себе си ми се стори твърде невероятно; познавах човека и го намирах гъвкав колкото дъбова дъска, до такава степен беше убеден в правотата на идеите си. Който е съгрешил, трябва да бъде наказан и да му бъде отмъстено — това бяха алфата и омегата на неговата политика и ограниченото му мислене никак не се бе обогатило от участието му във войната. Правеше го съвършено неподходящ за заговорник и също така неспособен да замисли нещо тъй сложно в естеството си като предателство. Накратко, той беше твърде праволинеен, твърде почтен и твърде глупав.

От друга страна очевидно беше сторил нещо, с което да накара и роялистите, и Търлоу силно да желаят смъртта му и неговото мълчание, а аз не знаех какво е то. Допусках, че отговорът е в писмото, което толкова бе изпотило дребосъка Самюъл, затова, щом той си тръгна, аз, естествено, се пробвах да го разчета. Не постигнах нищо, защото умението на съставителя му беше изключително, далеч надхвърлящо всичко, което бих очаквал от тъп военен като Престкот.

Споменавам го, защото думите на Уд, изречени най-невинно, ме накараха да осъзная нещо с голямо закъснение. Като го призная сега, рискувам да бъда обвинен в глупост; само че не приемам упреци от хора, чиито умения са далеч под моите. Разпознаването на разновидността на шифъра е като разпознаване на стил в поезията; невъзможно е да се посочи кое точно събужда прозрението и се съмнявам да има друг жив човек, който би си дал сметка, че писмото, което бях открил в пощенската торба на Ди Пиетро, пратено до онзи Марко да Кола, е написано със същия код, има същата форма, същото усещане като писмото на сър Джеймс Престкот, донесено ми три години по-рано от Самюъл Морланд. След като веднъж бях схванал формата, можех да разгледам структурата: два дни усилен труд върху двете писма ме доведоха до неизбежното и ясно заключение, че са основани върху една и съща книга. Знаех, че екземпляр на Ливий е използван за шифриране на писмото до Да Кола, а сега бях наясно, че същият този Ливий е използван за писмото на Престкот.

Де да бях стъпил на по-сигурна почва, щях да привикам младия Престкот и да му поискам книгата на Ливий. Ала очевидно не можех да го сторя, без да му призная за важността на посланието, а след като бях наясно за неговата мания, не исках да бъда отговорен за подновяването на тази деликатна тема. Все пак много хора се бяха потрудили да сложат капак на тези събития — каквито и да са били те — и нямаше да получа благодарност, че отново съм привлякъл внимание към тях. Налагаше се да действам по-завоалирано, затова реших да използвам Томас Кен.

Този Кен беше болезнено амбициозен младеж, напълно наясно със своите цели. За Кен Божиите интереси и неговите собствени бяха неразделно свързани, дотолкова, че едва ли не цялото спасение на човешкия род зависеше от това той да получи своя доход от осемдесет лири годишно. Веднъж бе имал нахалството да иска поддръжката ми, та да бъде назначен в енорията на лорд Мейнард, който търсеше кандидат от Новия колеж. Аз не влизах в съвета на колежа и мнението ми би имало малка тежест, още повече беше очевидно, че доктор Робърт Гроув — далеч по-образован, по-уравновесен и с повече заслуги — ще получи поста, каквото и да кажех аз. Но тъй като беше евтин начин да си спечеля предаността на Кен, аз го уверих в своята подкрепа.

В замяна настоях той да ми помогне, когато ми потрябва услуга от него, и след известно време му препоръчах да убеди господин Престкот да потърси моята помощ. Престкот не се забави да се яви при мен. Подробно го разпитах дали се пазят вещите на баща му. Уви, той не знаеше нищо за книгата на Ливий, нито за някакви документи, макар че по-късно потвърди думите на Морланд, като ми съобщи, че майка му очаквала от мъжа си някакъв пакет, който така и не получила. Разочарованието ми беше извънредно голямо. Ако ми се бе усмихнало щастието, не само щях да разгадая тайната кореспонденция на Марко да Кола, а и щях да държа в ръцете си една от най-големите държавни тайни.

Ала глупакът Самюъл бе позволил да умре единственият човек, който би могъл да ми даде отговор.