Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (5)

Пета глава

Когато завършихме опита, Лоуър се осведоми дали не искам да вечерям с негови приятели, познанството с които по негово мнение можело да се окаже полезно за мен. Беше много любезно от негова страна и ми се струва, че близостта на Бойл в съчетание с опита го доведе в добро разположение на духа. Подозирах обаче, че в характера му има и друга, тъмна страна, постоянно воюваща с вроденото му благородство. За кратък миг, докато излагах пред Бойл мислите си, усетих в маниера на Лоуър някаква тревога, макар че тя така си и остана скрита. Забелязах още, че той не предлагаше свои теории и не споделяше мисли. Пазеше ги за себе си.

Не си го сложих на сърце. Бойл бе най-видният сред малцината господа с положение, числящи се сред познатите на Лоуър, които биха могли да му помогнат да устрои живота си, и естествено, той се опасяваше да не би те да предоставят покровителството си на друг. Аз обаче бях спокоен в своята увереност, че не представлявам никаква заплаха за него, и стигнах до извода, че едва ли ще си навлека враждата му. Може би трябваше да се отнеса по-внимателно към тревогите му, тъй като те бяха породени от неговия характер, а не от обстоятелствата.

Положението ми позволяваше да се държа непринудено сред хора от най-различни съсловия; възхищавах се на господин Бойл, бях му задължен, но във всичко останало се имах за равен на него. Лоуър не беше способен да се чувства така и макар всички ние да сме граждани на Републиката на познанието, в присъствие на именити личности той често беше нащрек и се смяташе за човек с по-долен произход, който — макар и съвсем почтен, не му бе дал нито богатство, нито полезни връзки. Освен това беше лишен от талант за придворен и в по-късни години така и не зае видно положение в Кралското дружество, докато хора с къде по-малки заслуги си присвоиха всички важни постове там. Това нямаше как да не уязви човек с неговото честолюбие и гордост, но в по-голямата си част душевните му борби бяха скрити от очите на странични наблюдатели и аз съм наясно, че докато бях в Оксфорд, той ми помагаше дотолкова, доколкото му позволяваше природата му. Беше човек, който лесно бива проникнат от симпатия, но после попада във власт на страха, че с дружбата му ще злоупотребят и ще извлекат от нея изгода хора, не тъй доверчиви като него. Обстоятелството, че в Англия е неимоверно трудно да се сдобиеш с добре платен пост, само засилваше тази негова черта. Мога да го кажа сега, когато изминалите години смекчиха обидата ми и ме научиха на по-проникновено разбиране. По онова време далеч не бях толкова проницателен.

Ала тъкмо неговата доброжелателност и въодушевление станаха причина в онзи ден да вървя с него по Главната улица по посока на замъка.

— Не исках да споменавам за това пред Бойл — рече той доверително, когато ускорихме крачка в хладноватия въздух на приближаващата вечер, — но имам надежда скоро да получа труп. Бойл не одобрява това.

Думите му ме удивиха. Макар някои стари лекари да се противопоставят решително на аутопсията, все още свързана с големи неприятности от страна на църковните служители, в Италия тя е призната като неотменна част от занятията по медицина. Нима човек като Бойл би могъл да има възражения?

— Не, не, той не възразява срещу анатомизирането, но му се струва, че в увлечението си започвам да губя достойнство. Възможно е да е прав, но няма друг начин да го получа, освен ако не си издействам разрешение отрано.

— За какво говорите? Разрешение? Откъде този човек би изнамерил труп?

— Той е въпросният труп.

— Как можете да издействате разрешение от труп?

— О, той е жив още — отвърна безгрижно Лоуър. — Засега поне.

— Болен ли е?

— Боже мой, не. Пращи от здраве. Но скоро ще го обесят. След като бъде признат за виновен. Нападнал джентълмен и го ранил тежко. Проста работа: заловили го с нож в ръка. Ще дойдете ли да гледате обесването? Признавам си, аз ще ида. Уви, не много често бесят студенти. Почти всички те стават свещеници и получават приходи пожизнено. Тук някъде се крие каламбур, ако фразата се построи правилно.

Започнах да схващам гледната точка на Бойл, но когато Лоуър мислеше за своите изследвания, ни най-малко не забелязваше неодобрението. Сега се зае да обяснява колко трудно е в тези дни да се получи свеж труп. Каквото и да се говорело, гражданската война си имала своята добра страна. А пък когато в Оксфорд била разквартирувана армията на краля, труповете вървели по два за пенс. Никога друг път анатомите не били разполагали с такова изобилие на материал. Удържах се и не му заявих, че е твърде млад, та да помни тези времена.

— Бедата е, че най-често хората умират от това, че са страдали от една или друга болест.

— Само ако не ги е лекувал подходящият лекар — отбелязах, решил да му съпернича по остроумие.

— Да, да. Но това създава твърде голямо неудобство. Получаваме възможност да видим как изглежда истински здрав човек само ако го умъртвят с относително чист способ. Най-добрата доставка на такива иде от бесилката. Но тъй или иначе, това е поредният монопол на университета.

— Моля? — изрекох недоумяващо.

— Такъв е законът — взе да обяснява той. — Университетът има право да придобие трупа на всеки обесен на около двайсет мили окловръст. Уви, съдиите днес са много меки към престъпниците. Твърде много интересни образци се отървават с наказание бой с пръчки и за година обесените са не повече от дузина. При това се боя, че получените трупове невинаги се използват по най-добрия начин. Нашият професор-региус^[1] и за дърводелец не става. Последния път… не, няма да влизам в тази тема — отсече той и потръпна.

Приближихме замъка — огромна и мрачна сграда. Нямаше вид, че може да опази града от нападение или да даде подслон на гражданите. Никой от жителите нямаше спомен някога да е служил за тези цели; а сега в него се помещаваше затворът на графството, където държаха очакващите съд и в последствие — екзекуция. Беше мръсно и гадно място и аз с отвращение отклоних поглед встрани, докато Лоуър чукаше на вратата на малка постройка край рекичката в сянката на кулата.

Да срещнем трупа, се оказа изумително лесна работа. Лоуър просто даде на тъмничаря едно пени и кривокракият старей — войник, сражавал се за краля и удостоен с тази служба за заслугите си — ни поведе навътре с подрънкващи на колана му ключове. Ако отвън замъкът изглеждаше мрачен, то отвътре беше още по-угнетяващ, макар и не за привилегированите му обитатели. Бедняците, то се знае, бяха натикани в най-лошите тъмници и ядяха храна, която ставаше само колкото да удържи душата в тялото. Ала, както посочи Лоуър, някои души скоро щяха да бъдат насилствено отделени от телата, та какъв беше смисълът да ги глезят?

Имаше обаче друга категория затворници, които можеха да си позволят да живеят в по-добро помещение, да си поръчват храна от таверната и при нужда да дават дрехите си за пране. Позволено им бе дори да приемат посетители, стига те — като мен и Лоуър — да се съгласяха да си платят за това право.

— Ето, стигнахме, добри ми господа — съобщи тъмничарят и отвори тежка врата, зад която се намираше, както разбрах, помещение за неособено важни персони.

Човекът, когото Лоуър се надяваше да разреже на парчета, седеше на тесен нар. Когато влязохме, той мрачно вдигна глава, но после присви очи с любопитство и щом приятелят ми пристъпи в ивицата светлина, падаща от отворен прозорец с решетки на него, затворникът като че го позна.

— Доктор Лоуър, нали така? — изрече с мелодичен глас.

По-късно Лоуър ми разправи, че човекът произхождал от добро, но обедняло семейство и грехопадението му се явявало неочаквано, но произходът му не бил дотолкова висок, та да го избави от бесилката. И определеният ден приближаваше. Англичаните не проточват срока между присъдата и изпълнението й, така че осъденият в понеделник често бива обесен още на следващия ден, ако не му се усмихне късметът. Джак Престкот можеше да се смята за щастливец, бидейки арестуван няколко седмици преди пристигането на съдията, който правеше обиколка на околността и който трябваше да слуша делото му; по този начин бе получил време да очисти душата си. Лоуър ми обясни, че и дума не можело да става за оправдаване или помилване.

— Господин Престкот — бодро заговори Лоуър, — надявам се, че ви заварвам в добро здраве?

Престкот кимна и отвърна, че е здрав, доколкото може да се очаква.

— Ще карам без заобикалки — заяви Лоуър. — Дойдох да ви помоля за нещо.

Престкот като че се учуди, че към човек в неговото положение може да бъде отправена молба, но отново кимна и подкани Лоуър да каже за какво става дума. Остави настрана книгата, която четеше, и се приготви да слуша.

— Вие сте млад човек, придобил немалко знания, и чух, че вашият наставник се отзовава твърде ласкателно за вас — заговори Лоуър. — Освен това сте извършили гнусно престъпление.

— Ако сте открили начин да ме спасите от примката, бих се съгласил с вас — отвърна невъзмутимо Престкот. — Но се боя, че друго ви води тук. Продължавайте, моля, докторе, аз ви прекъснах.

— Ще ми се да вярвам, че сте размишлявали за греховното си поведение и сте признали справедливостта на разплатата, очакваща ви в назначения ден — изрече Лоуър, малко високопарно по мое мнение. Вероятно опитите му да намери верния тон бяха породили тази дисхармония.

— О, да — отговори младежът с подобаваща сериозност. — Всеки ден се моля на Всемогъщия Бог за прошка, без да забравям, че не заслужавам такава милост.

— Чудесно! — възкликна Лоуър. — Значи може да се заинтересувате, ако ви посоча как бихте могли да окажете неоценима помощ на целия човешки род и да извършите благородно дело, за да изкупите деянието си, с което името ви ще остане навеки свързано? Хм…?

Младежът кимна предпазливо и се осведоми по какъв начин би могъл да съдейства.

Лоуър му обясни как се разпорежда законът с телата на престъпниците.

— Тъкмо вие сигурно сте наясно — продължи той, без да забелязва, че Престкот леко пребледня, — че професор-региус и помощниците му са неумели касапи. Ще кълцат и дробят, докато ви превърнат в обезобразено парче месо и никой не би се обогатил и с капка знание от това. Ще ви превърнат в посмешище, което да идва да зяпа всеки пъпчив студент, проявил любопитство. А и такива дори няма да са много. Докато аз и моят приятел тук, синьор Да Кола от Венеция, провеждаме възможно най-изтънчени проучвания. Когато завършим работата си, ще знаем неизмеримо повече за функциите на човешкото тяло. И няма да има никакви излишества, уверявам ви — добави той, като размаха пръст във въздуха в подкрепа на думите си. — Виждате ли, бедата при професора е там, че като направи прекъсване, за да обядва, вече всичко е забравил. Той много пие, за ваше сведение — прибави Лоуър с поверителен тон. — И това, което остане, се изхвърля или го изяждат плъховете в мазето. А аз, от своя страна, ще ви спиртосам…

— Моля? — със слаб глас промълви Престкот.

— Ще ви спиртосам — въодушевено повтори Лоуър. — Това е най-новият метод. Ако ви разчленим и ви поставим в бидон със спиртен разтвор, ще се запазите за много по-дълго време. Спиртът далеч превъзхожда брендито. И когато имаме време да се заемем с анатомизиране, просто ще ви извадим и ще се заемем за работа. Забележително, нали? Нищичко няма да се пропилее, уверявам ви. Нужно ми е само писмо от вас с изявление за последната ви воля, та да получим позволение да ви анатомизираме, след като понесете справедливата си участ.

Убеден, че нито един разумен човек не би отказал да изпълни молбата му, Лоуър се облегна на стената и се усмихна в предвкусване на съгласието.

— Не — отсече Престкот.

— Не ви разбрах.

— Казах не. Не и не.

— Но нали ви обясних, така или иначе ще ви разрежат. Нима не искате това да се случи по всички правила?

— Въобще не искам това да се случи, благодаря. Нещо повече, убеден съм, че няма да се случи.

— Надявате се на помилване, значи? — с интерес се осведоми Лоуър. — Надали. Опасявам се, че ще ви обесят, господине. В края на краищата вие за малко не убихте важна персона. Кажете, защо го нападнахте?

— Нека побързам да ви припомня, че още не са ме признали за виновен в никакво престъпление, още по-малко съм осъден и съм убеден, че скоро ще ми върнат свободата. Ако греша, то тогава ще има време да обмисля вашето предложение, но и в такъв случай се съмнявам, че ще мога да ви услужа. Майка ми без съмнение ще е против.

Тук Лоуър би могъл да възобнови настояванията си, но изглежда пламът му беше поохладен. Явно подозираше, че майката на младежа ще приеме разчленяването и спиртосването му като позорящи името му деяния. Той със съжаление кимна, изправи се и благодари на момъка, че го е изслушал.

Престкот го увери, че извинения не са нужни, а на въпроса не му ли е потребно нещо, което би облекчило престоя му в тъмницата, помоли да предадем на доктор Гроув, един от наставниците му, молба да го посети. Обясни ни, че имал нужда от духовна утеха. Един галон вино също би бил приет с признателност. Лоуър обеща, а аз предложих да доставя виното, дотолкова ми дожаля за клетника. Това и сторих, когато приятелят ми се отправи към нов пациент.

— Е, струваше си да се опита — рече той разочаровано, когато се срещнахме по-късно и забелязах как това, че удари на камък в очакванията си за труп, бе потушило веселото му настроение отпреди.

— Но какво имаше предвид той, като каза, че семейството му е понесло достатъчно позор?

Лоуър се беше замислил, угрижен от неуспеха си и не обърна внимание на въпроса ми.

— Какво-какво? — обади се внезапно, излязъл от унеса си и аз повторих въпроса.

— А! Нищо освен истината. Баща му беше предател и избяга от страната, преди да бъде заловен. Него също биха го обесили, ако се бе предоставила възможност.

— Ама че семейство!

— Именно. Уви, явно синът е наследил от баща си не само външността. По дяволите, Кола, нужен ми е мозък. Няколко мозъка. А на всяка крачка ми поставят пръти в колелата.

После, след дълго мълчание, той попита каква е вероятността майката на Сара Блънди да оздравее.

Аз достатъчно наивно си въобразих, че той иска да узнае подробности за състоянието й и за лечението, избрано от мен, затова се залових да описвам характера на раната, как наместих костта, почистих мястото и какво мазило приложих.

— Чиста загуба на време — подхвърли надменно той. — Живачна тинктура, ето какво ви е било нужно.

— Така ли мислите? Възможно е. Но прецених, че в дадения случай, предвид разположението на Венера, ще е подходящо по-ортодоксално лечение…

— Не бъдете глупак! — разпалено викна той. — Разположението на Венера! Що за нелепи суеверия? Боже мой, да не сме някакви египтяни, че да обръщаме внимание на такива глупости?

— Но Гален…

— Плюя на Гален. И на Парацелз. И на всеки чуждоземен маг, дето се слюнчи и дрънка врели-некипели. Те са жалки шарлатани. Както и вие, господине, щом вярвате на такива щуротии. Въобще не бива да ви допускат до болни.

— Но, Лоуър…

— „По-ортодоксално лечение“! — процеди той с жестока насмешка, като имитираше акцента ми. — Сигурно някой католически поп ви е надрънкал това, а вие изпълнявате всичко, което са ви казали? А? Медицината е твърде важна област, та с нея да се забавлява богаташче като вас, дето е неспособно да излекува простуда, камо ли счупен крак. Уплътнявайте си времето, като си броите парите и акрите земя, а сериозните дела оставете на хора, които ги вземат присърце.

Бях зашеметен от това тъй неочаквано и свирепо избухване, затова не намерих отговор, а казах само, че съм се постарал колкото съм могъл и никой по-добър от мен не предложи услугите си.

— Махайте се от очите ми! — викна той с неистово презрение. — Не желая да ви виждам повече! Нямам време за невежи докторчета и шарлатани!

Рязко се извърна на пети и се отдалечи от мен, като ме остави да стърча насред улицата, изгарящ от гняв и смущение. После до съзнанието ми стигна, че съм послужил като евтино забавление за обкръжилата ме тълпа от дребни търговци.