Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (57)

Десета глава

До ден-днешен не мога да се помиря, че не разгадах всичко това по-рано, ала и днес дори се съмнявам, че бих могъл да схвана нещата достатъчно ясно, за да предотвратя смъртта на Сара. Де да знаех, че Търлоу и Уолис търсят тези документи и биха ми дали всичко, което поискам. Ако се бях досетил, че именно те стоят зад интригите, довели Сара до съд, ако бях проумял докрай смисъла на пребиваването на Кола в страната, бих могъл да отида и да кажа: „Прекратете този процес и незабавно освободете момичето“. Мисля, че щяха да се подчинят и да изпълнят всяко мое желание.

Но аз не осъзнавах в пълна степен всичко това, докато не прочетох ръкописа на Уолис и Престкот, и едва тогава си дадох сметка, че присъдата на Сара не е просто съдебна грешка, а напротив, всичко е водело към нея и тя е била неминуема. През годините много се е говорило за наградите и наказанията, които Бог отрежда за своите слуги, за да покаже обич или гняв към тях. Спечелена или изгубена битка — и двете са знаци от Бог. Загубата на състояние, когато кораб потъва в бурно море; внезапна болест или случайна среща със стар познат, който донася новина, също са поводи за окайване или благодарствени молитви. Може и така да е, но доколко е вярно, когато безбройни постъпки и тайно взети решения, известни само отчасти, бавно се натрупват с течение на годините, та накрая да доведат до трагичната смърт на невинна жена? Защото, ако крал Чарлс не беше толкова двуличен, ако Престкот не беше краен фанатик, ако Търлоу не се боеше за живота си, ако Уолис не бе тъй жесток и самолюбив, ако Бристол не беше толкова амбициозен, а Бенет тъй циничен, то Сара Блънди нямаше да бъде поведена към бесилката и това жертвоприношение не би се извършило. И какво да кажем за такава жертва, чиято гибел е кулминацията на безброй грехове, но е осъществена без много шум, така че истинската й същност да остане завинаги неизвестна?

Както казах, не знаех всичко това и в онзи момент, когато седях в стаята си, заобиколен с листовете стара хартия, се упреквах за малодушието си да потърся спасение в отдавнашни кроежи, които ми изглеждаха без никакво значение за мен. Не ме интересуваше дали кралят на Англия ще запази трона си, или не, безразлична ми бе политиката му и дали католиците ще бъдат подложени на гонения, или открито ще проповядват вярата си. Мислех само за това, че Сара е в затвора, че не мога още дълго да си измислям оправдания и скоро ще ми се наложи да си призная.

За да се подготвя и да набера смелост, реших да поговоря с Ан Блънди, уверен, че ще почерпя от нея душевна сила. Кола споменава как през времето на отсъствието си я е поверил на грижите на Джон Лок и той изпълняваше задълженията си стриктно, макар и без голямо въодушевление.

— Да си кажа честно — сподели той, — това си е чиста загуба на време, макар че на душата ми подобни безвъзмездни постъпки ще се отразят добре. Тя умира, Уд, и нищо няма да го промени. Полагам грижи за нея само защото обещах на Лоуър. Но дали ще й давам билки или минерали, дали ще използвам нови или стари методи, дали ще й направя кръвопускане, или ще й дам разхлабително — всичко ще е напразно.

Всичко това той произнесе полугласно на улицата пред къщата на Блънди, където го срещнах. Току-що бе направил посещението си за деня, което по думите му беше повече за отбиване на задължението, отколкото с реална полза. Майка ми всеки ден носеше храна на Ан Блънди, както настоя Сара, вместо да я носи на нея в затвора, и старицата не изпитваше нужда нито от завивки, нито от дърва за огъня. Нищо повече не можеше да се предприеме.

Смрадта на болест бе задушлива и ме задави още с влизането. Всички прозорци и врати бяха плътно затворени, за да не влизат студ и вятър; това беше необходимо, но неприятният резултат бе, че зловонието не можеше да напусне стаичката. И старата жена, която винаги упорито държеше навсякъде отворено, освен в най-голям студ, тежко страдаше. Лок затваряше плътно още с идването си, а тъй като нямаше сили да стане от постелята си, тя не можеше да отвори отново. Умоляваше ме да го сторя аз и накрая неохотно се съгласих, при условие, че отново ще затворя, преди да си тръгна. Не ми се искаше да се карам с Лок, задето съм се подчинил на каприз и съм нарушил лекарските предписания.

Каквито и да бяха доводите на медицината, трябва да кажа, че изпитах огромно облекчение, когато течението прогони вонята от къщата и полумракът се смени с дневна светлина. На Ан Блънди очевидно свежият студен полъх също й се отрази добре. Тя пое дълбоко въздух и издиша с облекчение като преживяла трудно изпитание.

До този момент не бях успял да я разгледам в тъмното и бях потресен, когато след отварянето на капаците се обърнах да я видя както трябва. Най-вече се набиваха на очи изпитото й лице и смъртната й бледност. За пръв път я виждах с непокрита глава и забелязах колко е изтъняла и оредяла косата й. За последните няколко месеца тя се бе състарила двойно. Обзе ме такава печал, че гърлото ми се стегна и не можех да проговоря.

— Странен младеж сте вие, господин Уд — каза тя, след като я разпитах за здравето й и произнесох дежурните за обстоятелствата фрази. — При вас добротата се редува с жестокост. Жал ми е за вас.

Видя ми се нелепо тази нещастна торба кокали да съжалява мен и се обидих, задето бях обвинен в жестокост, тъй като тя е съвършено чужда на природата ми.

— Защо говорите така?

— Заради постъпката ви със Сара — отвърна тя. — Не ме гледайте така, сякаш не знаете за какво говоря. Няколко години й подарявахте нещо, което бе за нея върховната награда. Разговаряхте, изслушвахте я. Бяхте неин събеседник и другар, доколкото мъж може да бъде другар на жена. Какво целяхте с това? Нима не ви е известно, че светът се промени, и че на момиче в нейното положение му е нужно да се научи да остане безмълвно, особено в обществото на хора с благородно потекло?

— Странно ми е да го чуя от вас.

— Виждам какво става наоколо. Кой не би го забелязал, когато е така очевидно? Но вие сякаш сте сляп. Във всеки случай аз така си мислех. Приемах ви за обикновен учен, който е дотолкова увлечен от заниманията си, че е готов да ги споделя с всички. Но не е така. След като я убедихте, че може да бъде слушана, денят, в който разтребваше стаята ви, стана единственият, който тя очакваше през седмицата. А после я изхвърлихте и не искахте да я знаете. После отново я взехте. Какво още ще измислите, за да й причините болка, господин Уд? Не биваше да ви пускам в дома си.

— Никога не съм искал да й причиня болка. А колкото до останалото, на нищо не съм я научил. По-скоро сега тя е моята учителка.

Вдовицата Блънди ме погледна с безкрайна тъга, после неохотно кимна.

— Много се боя за нея. Сега тя е толкова странна, плаша се, че няма да избегне голяма беда.

— Кога започна да говори по събрания?

Жената ме погледна внимателно.

— Значи ви е известно? Тя ви е разказала?

— Сам го узнах.

— След последното посещение на Нед, а и по-късно, когато ни казаха, че е мъртъв, говорехме за него отново и отново. Беше като поклон към паметта му, тъй като не ни бе дадено да погребем тялото му. Приказвахме си за родителите му, за живота му, за неговите битки и кампании. Бях не на себе си от мъка, защото много го обичах, той беше целият ми свят, всичката ми утеха. Но скръбта ме направи невъздържана. А Сара всичко забелязва. Разказвах й за Еджхилската кампания, когато Нед командваше взвод, а накрая му повериха цяла рота, споделих, че не се беше прибирал повече от година и как много тъгувах за него.

Кимнах, решил, че тя ме води нанякъде, защото не бе от тези, дето бъбрят безцелно дори и в болестта.

— Сара ме погледна кротко и за пръв път ми зададе простичък въпрос: „Кой тогава е баща ми?“.

Тя помълча, докато не се увери, че по лицето ми не е изписано отвращение.

— Естествено, беше истина. Нед отсъства повече от година, а Сара се роди три седмици преди завръщането му. Никога не ме е разпитвал и упреквал, а със Сара винаги се е държал като с родна дъщеря. Не сме говорили за това, но понякога, когато ги виждах да седят един до друг край огнището, докато той я учеше да чете или й разправяше приказки, или просто я притискаше гальовно към себе си, забелязвах в очите му тъга и страдах за него. Нямаше мъж като него, господин Уд, наистина беше най-добрият.

— И какъв беше отговорът на въпроса?

Тя поклати глава.

— Няма да лъжа, а не мога да кажа истината. Дни и нощи мисля за прегрешенията си, та да се подготвя за смъртта, и ми е нужно всичкото отпуснато ми време. Никога не съм претендирала, че съм добродетелна в каквото и да било отношение, така че имам много за какво да се разкайвам. Но Бог няма да ме упрекне в прелюбодеяние.

Това не беше отговор на въпроса ми, но и без това май не исках да го знам. И в най-добрите моменти не проявявам склонност към клюки, а Ан Блънди очевидно беше започнала да се връща в паметта си към миналото.

— Сънувах сън, най-прекрасния в живота ми. В този сън ме бяха заобиколили гълъби, а един кацна на ръката ми и ми проговори: „Наречи я Сара и я обичай — каза ми. — И ще бъдеш благословена сред жените.“

При тези й думи ме побиха тръпки, но храбро й се усмихнах.

— Изпълнили сте поръчаното.

— Благодаря ви, наистина го изпълних. Скоро след като го разказах на Сара, тя започна да странства и да говори пред хора.

— И да лекува?

— Да.

— Кой беше онзи ирландец? Преди няколко месеца го видях да излиза от къщата ви.

Тя помълча, като преценяваше колко може да ми каже.

— Името му беше Грейторекс, наричаше се астролог.

— Какво искаше?

— Не знам. Бях у дома, когато почука на вратата. Отворих, а той стоеше пред прага блед като платно и трепереше от страх. Попитах го кой е, но от уплаха той не можеше да отрони и дума. После Сара викна от стаята да го пусна вътре. Той влезе, падна на колене пред нея и я помоли да го благослови.

Този спомен все още тревожеше старата й майка, а мен ме уплаши разказът й.

— И какво после?

— Сара го хвана за ръката, каза му да стане, сякаш изобщо не бе учудена нито от идването му, нито от държанието му, и го настани до огнището. Разговаряха повече от час.

— За какво?

— Сара ме помоли да ги оставя насаме, затова чух само началото. Този човек каза, че прочел знамения за Сара по звездите, прекосил морето и изминал целия път дотук, за да я види — така му начертали звездите да постъпи.

— „Видяхме Неговата звезда на изток и дойдохме да Му се поклоним“ — произнесох тихо, а Ан Блънди се втренчи изпитателно в мен.

— Не изричайте такива думи, господин Уд, моля ви — каза тя. — Иначе ще се лишите от разума си, както започва да става с мен.

— Вече преживях безумието — уверих я — и страхът ми не се поддава на думи.

* * *

Не ми оставаше много време. Ако се канех да послушам съвестта си, трябваше да действам бързо, защото скоро щеше да започне делото, приготовленията вече бяха в ход. Пийнах малко в таверната, за да събера смелост, но пак отлагах задачата си. Накрая превъзмогнах малодушието си и отидох в Холиуел, където помолих да бъда приет от мировия съдия Джон Фулгроув. Въпреки че това беше най-заетият му ден в годината, той уважи молбата ми, но го стори с такава рязка безцеремонност, че съвсем изгубих ума и дума, разтреперих се и взех да заеквам.

— Е, говорете, не разполагам с много време.

— Отнася се за Сара Блънди — продумах накрая.

— Какво за нея?

— Тя е невинна, знам го.

Проста фраза, но какви мъчения струваше да я произнеса, да направя крачка от скалата в пропастта и по своя воля да се обрека на вечните терзания, които ме чакаха. Няма да се кича със заслуги за мъжество, чест, благородство или сила на духа. Знам по-добре от всеки друг що за човек съм. Не съм роден за герой и никога няма да стана един от онези, към които следващите поколения ще се обръщат за пример. Друг, по-добър от мен, би изрекъл тези думи по-рано и с повече достойнство, а не цял облян в пот като мен. Но всички ние правим каквото е по силите ни, и аз не можех да сторя повече. С риск думите ми да предизвикат насмешка у по-силни духом хора, ще кажа, че това бе най-храбрата постъпка в живота ми.

— И откъде ви е известно това?

Изложих историята си свързано, доколкото можах, и казах, че аз съм този, който е поставил отровата в бутилката.

— Видели са я в колежа — възрази той.

— Не е била там.

— Откъде знаете?

Не намерих отговор на това, тъй като бях се обвързал с обещание пред Сара да не говоря за пророчествата й.

— Тя беше с мен.

— Къде?

— В стаята ми.

— Кога си тръгна?

— Не си тръгна. Остана там през цялата нощ.

— Семейството ви ще го потвърди ли?

— Те не я видяха.

— Няма как майка ви и сестра ви да не са си били у дома, нали? Знаете, че мога да ги разпитам.

— Сигурен съм, че си бяха у дома.

— И не са видели как е влязла, как се е качила в стаята ви, как е излязла после?

— Не.

— Не са чули нищо през цялата нощ?

— Не.

— Ясно. С цел да убиете доктор Гроув ли отнесохте праха в апартамента му?

— Не. Прахът вече си беше там и той ме помоли да сипя от него в бутилката, за да успокои стомашните му болки.

— Но час по-рано са му казали, че прахът не помага, и той е заявил, че никога повече няма да го използва.

— Не го е казал сериозно.

— Всички, които са го чули, са повярвали, освен това твърдят, че бил благодарен на италианеца за съвета.

— Не му беше благодарен.

— Потвърждават го очевидци.

— Нищо не мога да направя.

— Можете ли да обясните как златният пръстен с печат на доктор Гроув се е оказал у обвиняемата? Вие ли го откраднахте и й го подхвърлихте?

— Не.

— Как е попаднал у нея тогава?

— Нищо не ми е известно за това.

Сър Джон се облегна на креслото си и ме изгледа мрачно.

— Не знам каква е целта ви, господине. Напълно ми е ясно, че лъжете, за да защитите онази отрепка, а опитът да се отклони правосъдието в лъжлива посока е сериозно провинение. Моля ви, добре си помислете и престанете да се държите така безразсъдно.

— Но това е самата истина.

— Не е истина. И няма как да е истина. Не можете да обясните уликите, доказващи вината й, а фактите, които изреждате, за да засвидетелствате невинността й, никак не са убедителни.

— Нима няма да ми помогнете?

— А вие какво искате? Следствието е приключено и делото е в ход. Ако упорствате да продължите с тези глупости, не мога да ви попреча да се изправите пред съда и там да произнесете речта си. Но дори да го направите, предупреждавам ви, че това нищо няма да промени, а съдът може да подложи и вас на наказание.

* * *

Тогава отидох при доктор Уолис с надежда да го уговоря да използва тайното си влияние и да спаси момичето. Как можех да знам, че той вече е предопределил смъртта й? Разказах историята си за втори път и за втори път не й повярваха.

— Нищо не ви дължа, господин Уд — заяви той. — Така или иначе, нищо не бих могъл да направя за вас. Съдбата на момичето е в ръцете на съдията и съдебните заседатели. Знам, чували сте слухове, че съм на правителствена служба, но те са силно преувеличени. Също толкова не ми е по силите да възбудя дело срещу нея, колкото и да го прекратя.

— Но вярвате ли ми поне?

Седяхме в кабинета му и разговорът ни се получи твърде странен; в поведението на доктора прозираше умора, каквато не бях забелязвал у него преди. Естествено, нямах никаква представа доколко това дело е мъчело съвестта му, защото ясно е съзнавал какво зло върши. Сам себе си е убеждавал, че постъпва благородно, но когато човек прави сделка със собствената си съвест, всеки, който го уверява в обратното, се подлага на риск.

— Не ви вярвам. Мисля, че тази басня е плод на вашата себичност. Предпочитате да се отдавате на наслада с момичето пред това правосъдието да възтържествува. Знам за нея повече, отколкото подозирате, и съм уверен, че когато я обесят, ще се възцари справедливост.

— Тя не е извършила убийство.

Уолис направи крачка към мен, извиси се с ръста си, смачка ме със силата и злобата на личността си.

— Развратното момиче, което толкова много ви се харесва, господин Уд, съдейства на заговорник, подстрекател и безбожник. Помага на най-опасния човек в кралството да извърши чудовищно престъпление и този човек вече уби моя слуга. Но аз ще осъществя отмъщението си и този човек ще умре. Ако смъртта на Сара Блънди ще е крачка към отмъщението ми, така да бъде. Не ме засяга дали е невинна, или виновна. Сега разбрахте ли ме, господин Уд?

— Тогава вие сте най-лошият сред грешниците — изрекох с глас, треперещ от стъписване след чутото. — Никакъв свещеник не можете да бъдете, не сте достоен да държите в ръце хляба на причастието. Вие не сте…

Уолис беше едър и здрав мъж, много по-висок от мен. Без нито дума ме сграбчи за яката и ме потътри навън. Опитах се да протестирам, да извикам, че на Божи служител не подобава да се държи така, но щом отворих уста, той ме разтърси, сякаш бях жалко псе, и ме притисна към стената, преди да отвори вратата към улицата.

— Не се бъркайте в това — процеди студено. — Безразлични са ми вашите грижи и нямам време за хленченето ви. Оставете ме на мира и нито дума повече по въпроса, иначе скъпо ще си платите.

След това ме изтика през вратата и ме изрита силно, а аз се спънах по каменните стъпала, паднах в студена кална локва и тя ме оплиска целия.

Стоях на колене в мръсотията, която се пропиваше в дрехите и обувките ми, и осъзнах, че съм претърпял поражение. Дори и от покрив да крещях, хората щяха да си запушат ушите и да откажат да признаят очевидната истина. Не знам дали щеше да е различно, ако бях проговорил по-рано, но вече бе твърде късно и осъзнаването ме накара да отпусна глава в локвата и да заплача от отчаяние, а дъждът плискаше отгоре ми още и още кал. Като че самите Небеса се бяха намесили и ме бяха превърнали в някакъв умопобъркан, който крещи на улицата, ала околните извръщат очи от него и се правят, че не го виждат. Изпаднал в крайна ярост, ударих с юмрук по земята и креснах срещу Бог, че е непоносимо жесток. Наградата и утехата ми бе презрителният смях на двама минувачи към пияницата, коленичил пред тях.