Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (55)

Осма глава

Макар че в онези дни рядко се показвах пред хора и стоях или у дома си, или в библиотеката, в редките случаи, когато излизах, на два пъти се видях с италианеца. Първия път срещата ни беше преднамерена, защото го издирих в гостилницата на Мама Джийн, а втория път стана случайно — след театралното представление. При първия случай по-конкретно разговорът внесе голямо объркване в съзнанието ми.

Той е преразказал разговора помежду ни в мемоарите си и личи как тогава е повярвал, че ме е измамил. Намерих го за разумен и любезен, с интелигентни разсъждения и немногословен. Явно имаше дарба за езици, защото макар основно да разговаряхме на латински, той не пропускаше почти нищо от казаното, когато минавахме за кратко на английски. Ала и при цялата си изкусност би се издал пред всеки, достатъчно благоразумен, че да слуша внимателно. Защото кой лекар (или войник, ако щете) би могъл така информирано да говори за отдавна отмрели ереси и да притежава такива познания, че свободно да цитира трудовете на Иполит и Тертулиан и дори да е чувал за Елкасай, Зосим или Монтан? Вярно, папистите проявяват по-голям интерес към такива малкоизвестни теми, отколкото протестантите, дето са се научили сами да си разчитат Библията и нямат нужда от чуждо мнение, но дори най-ревностните католици рядко могат да си послужат неподготвени с подобни факти в обикновен разговор.

Кола не се държеше като лекар, когато претърсваше дома на семейство Блънди, нито пък сега говореше като такъв. Любопитството ми по отношение на него още повече се изостри.

Но дори и това бе незначителен въпрос в сравнение с предмета на разговора и насоката, която той ми даде неволно. Често съм си мислил за това толкова често явление в живота на повечето хора, че дори вече преставаме да го забелязваме. Неведнъж ми се е случвало да разсъждавам над даден въпрос и щом взема случайна книга от рафта, понякога такава, която не съм чувал, да открия отговора на страниците й. Нерядко мъже са били подтиквани да отидат точно на мястото, където зърват за пръв път бъдещата си съпруга. Дори на простите селяни е известно, че като пуснеш Библията да падне и тя се отвори някъде, а после поставиш пръст на случаен ред върху страницата, ще получиш най-полезния възможен съвет.

Лекомислените го наричат съвпадение, а и сред философите забелязвам нарастваща тенденция да говорят за случайност и вероятност, сякаш това е някакво обяснение, а не маска на ученост, прикриваща невежеството им. Обикновените хора знаят точно какво е, защото нищо не става случайно, след като Бог вижда и знае всичко. Дори е абсурдно да се предполага нещо различно. Тези случайности са видимите знаци на Неговото провидение, от които можем да научим много, стига да забележим ръката Му и да съзрем Неговия промисъл.

Именно Той ме отведе против волята ми онази вечер в дома на Сара, когато Кола го претърсваше, той ме постави на пътя към Абингдън и ме накара да последвам момичето и същото се случи в този разговор с Кола. Всички онези неща, които вариклечковците наричат шанс, случайност и съвпадение, показват намесата на Бог в хорските дела. Кола можеше да приведе всякакъв друг пример, който също тъй добре или дори по-убедително би илюстрирал идеята му, но той се спря на отдавна отмряла и забравена ерес. Какво вдъхновение го накара да спомене тази най-безизвестна разновидност на монтанизма? Кой ангел нашепна в ухото му и насочи ума му така, че когато излизах от гостилницата, целият бях облян в пот и крайниците ми трепереха? „Във всяко поколение Месията ще се преражда, ще бъде предаван, ще умре и ще възкръсне, докато човечеството не се отвърне от злото и не престане да съгрешава.“ Това бяха думите му и силно ме потресоха, защото точно същите бях чул от Сара дни по-рано.

През следващата седмица това напълно ме обсеби и всички мисли за доктор Гроув излетяха от ума ми. Първо изчетох малкото, с което разполагах у дома, а после отидох в Новия колеж да претършувам скромната библиотека на Томас Кен и почти не забелязах колко изтормозен бе горкият нещастник. Де да беше ми направило впечатление, тогава щях да обърна повече внимание на думите му и Сара може би щеше да бъде пощадена. Ала аз пренебрегнах угнетеното му състояние, а по-късно не успях да го разколебая в твърденията му. Вечерта бе отишъл до стаята на Гроув да го моли за прошка за грозните слухове, които бе разпространил, но се озовал хванат в капана на собствените си лъжи, след като се натъкнал на Престкот, а не осведомил за бягството му стражата или мировия съдия. Нямаше как да оттегли лъжата си, че е видял Сара да влиза в апартамента на доктор Гроув, без да поеме риска, че ще го принудят да признае как е помогнал на престъпник да избяга. Между Божия гняв след смъртта си и отмъщението на доктор Уолис приживе бе предпочел първото и оттогава скъпо си плаща за това. Защото стоеше безучастен, докато бесеха невинна жена, само и само да се докопа до своя годишен доход от осемдесет лири. Не мога да го съдя твърде сурово; собственият ми грях не беше по-малък, а когато проговорих, вече беше твърде късно.

Той ми зае книгите, които му поисках, а когато приключих с тях, отидох в Бодлеанската библиотека, където издирих разказаната от Кола легенда. Откъсите от Тертулиан и Иполит бяха дословно както той ги цитира. Намерих препратки към Евсевий, Иреней и Епифан. И колкото повече четях, толкова повече разумът ми въставаше срещу видяното. Как бе могла неуката Сара да декламира пророчества, направени преди повече от хиляда години? Нямаше съмнение, отново се повтаряха все същите думи, сякаш произнасяни от една уста: отдавна умрялата жена, проповядваща от хълм в Мала Азия, и момичето, което тъй странно описваше смъртта си в Абингдън.

Не без усилия реших да изоставя всичко това; бяха смутни времена, във въздуха още витаеха всевъзможни безумия, макар двете последни десетилетия да бяха изтощили религиозния ентусиазъм у хората. Казах си, че е заблудена, попаднала в покварата на епохата, и че щом отшумят тревогите за майка й и за собственото й бъдеще, сама ще отхвърли тези глупави мисли и ще престане да се поставя в опасност. Често се случва хората да успеят да убедят себе си чрез разсъждения, че почитат истината в душата си, когато в действителност не е така, и то просто защото не могат да я достигнат.

За да се отърва от меланхолията, заставих се да се върна към общуването с хора и затова с готовност се съгласих да придружа Лоуър и Кола на театралното представление. Не бях ходил на театър повече от четири години, а колкото и да обичам града си, признавам, че той не може да предложи много възможности на унилия ум да се разсее. Помня, че изпитах голямо удоволствие, защото въпреки критиките на господин Кола, намерих историята за Лир и неговите дъщери поучителна и вълнуваща, а също така прекрасно изиграна. Наслаждавах се и на вечерта в приятна компания и моят интерес към италианеца се пробуди наново. Прекарах много време в разговор с него и се погрижих да го разпитам, доколкото бе възможно. Не постигнах желания успех: Кола с лекота заобикаляше въпросите, адресирани лично към него, и се прехвърляше на теми, по които мнението и възгледите му бяха без значение. Сякаш се досещаше за любопитството ми и му правеше удоволствие да се изплъзва от съществени отговори.

То се знае, не можех направо да го попитам за онова, което ме интересуваше повече от всичко. Колкото и да исках да разбера защо беше претърсвал дома на Сара Блънди, нямаше как да задам въпроса си така, че да получа полезен отговор. Но преди да си тръгне, той явно почувства, че е събудил подозрения у мен, защото ме погледна по-внимателно и с по-голям интерес от преди.

След като двамата с Лоуър излязоха, ние с Лок прекарахме още час в приятен разговор и чак след това се прибрах у дома. Пожелах на майка си лека нощ, почетох малко Библията и вече се приготвях да си лягам, когато се раздаде силно тропане откъм улицата. Слязох и отключих входната врата, след като бях положил такива усилия да залостя всичките й резета. Беше Лоуър, който поднесе многословни извинения, че е нарушил спокойствието ми, и помоли да му отделя малко време.

— Напълно съм объркан — подхвана, когато го заведох в стаята си и го помолих да говори по-тихо, защото майка ми ужасно мразеше да бъде обезпокоявана вечерно време и щеше да ми се наложи дни наред да търпя мърморенето й, ако бъдеше събудена от гласа на Лоуър или от шума на стъпките му.

— Какво мислите за Кола? — попита внезапно.

Отвърнах уклончиво, защото бе повече от ясно, че на Лоуър не му влиза в работата моето мнение за италианеца.

— Защо питате?

— Защото постоянно чувам стряскащи неща за него — отвърна той. — Както знаете, неотдавна ме повика доктор Уолис. И този Кола не само имал навика да краде идеите на хората, ами Уолис сега е убеден, че по някакъв начин е замесен в смъртта на доктор Гроув. Нали знаете, че направих аутопсия? Целта й беше да се провери дали трупът ще обвини Кола.

— И той стори ли го?

Сърцето ми заби по-учестено при повдигането на тази тема. Най-лошите ми кошмари се сбъдваха пред очите ми и аз нямах представа как да реагирам. До този момент не подозирах, че смъртта на доктор Гроув се разследва, и не само се бях успокоил, че съм в безопасност, а дори бях успял сам себе си да убедя, че нямам пръст в кончината му.

— Не, разбира се, че не. А може и да го е направил. Когато го разрязах, вече нямаше как да се разпознае дали кърви заради обвинение, или не. Във всеки случай проверката нищо не доказа.

— Какво мисли Уолис по този въпрос?

— Нямам представа. Той е прикрит човек и никога не казва нищо, ако не се налага. Но предупрежденията му ме разтревожиха. А сега, както изглежда, трябва да взема Кола с мен на обиколката си. Всяка нощ ще лежа буден, убеден, че ще забие кинжала си в мен.

— На ваше място не бих се притеснявал — казах. — Изглежда ми напълно нормален човек като за чужденец. От опит знам, че доктор Уолис много обича да се изкарва по-знаещ от другите. Често въобще не е така, просто го използва като средство да предизвика събеседника към откровение.

Лоуър изсумтя.

— И все пак има нещо странно у този човек. Сега, след като ми обърнаха внимание, го чувствам. Какво всъщност прави той тук? Уж урежда семейни дела, но за тази цел би трябвало да е в Лондон. А знам, че не е направил нищо по този въпрос. Вместо това се лепна за Бойл и угодничи пред него, а отгоре на всичко поема пациенти из града.

— Само една пациентка все пак — посочих. — И тя почти не се брои за такава.

— Ами ако той реши да остане? Моден лекар от континента. Ще е лош обрат за мен. При това много се интересува от моите пациенти, сигурен съм, че крои да ми ги отнеме.

— Лоуър — изрекох строго, — умен човек сте, но понякога умеете да бъдете извънредно глупав. За какво му е на сина на богат италиански търговец да основава практика в Оксфорд. Опомнете се, приятелю.

С огромно нежелание той отстъпи пред този довод.

— А колкото до това, че бил замесен в смъртта на доктор Гроув, смятам го за пълна измислица. За какво му е да извърши нещо подобно? Знаете ли какво си мисля?

— Какво?

— Според мен Гроув сам е сложил край на живота си.

Лоуър поклати глава.

— Работата не е в това. Предстои ми да прекарам следващите седем дни в близост с човек, на когото не вярвам и към когото недоверието ми расте. Какво да правя?

— Отменете обиколката.

— Нужни са ми пари.

— Идете сам.

— Ще е върхът на неучтивостта да оттегля предложение, което сам съм направил.

— Страдайте мълчаливо, не съдете по чужди думи и се опитайте сам да си изясните как стоят нещата. А междувременно — продължих, — тъй като го познавате по-добре от останалите, ще поискам съвета ви за нещо важно. Правя го с крайно нежелание, защото не ми се ще още повече да изострям подозренията ви, но има нещо странно, което не успявам да проумея.

— Целият съм в слух.

Колкото можах по-сдържано му разказах за посещението си в дома на Блънди и за претърсването, извършено там от Кола, когато се убеди, че старицата спи. За случилото се след това си премълчах.

— Защо не попитате Сара Блънди дали не им липсва нещо?

— Той е техният лекар. Не ми се иска да подкопавам доверието й в него, нито той отново да откаже да лекува майката. Вие как мислите?

— Че като спим заедно в един креват, ще ми се наложи да лягам върху кесията си — отвърна той. — Странно какви усилия положихте да уталожите подозренията ми само за да ги разпалите отново.

— Моля да ме извините заради това. Поведението му е странно, но според мен вашите собствени страхове са безпочвени.

Този среднощен разговор пробуди собствените ми тревоги и държа да отбележа, че през всичкото време Лоуър не спомена нито дума за това, че мировият съдия вече е заподозрял Сара като възможна престъпничка. Ако го беше направил, щях да се държа по друг начин. А така, веднага щом Лоуър си тръгна, мислите ми отново се насочиха към странното поведение на Кола и аз реших да се докопам до същността на въпроса. Ала реших, че отначало е най-добре да разпитам Сара, пък нищо че Кола беше техен лекар.

— От този рафт ли? — попита тя, когато й разказах за претърсването. — Там няма нищо ценно. Само няколко книги на баща ми. Една липсва — каза. — Никога не съм я чела, беше на латински.

— Нима баща ти е знаел латински? — смаях се.

Знаех, че е човек врял и кипял, но не подозирах, че познанията му се простират дотам.

— Не — отвърна тя. — Той го смяташе за мъртъв език, който не е от полза за никого освен за глупци и любители на античността. Прощавай — добави с лека усмивка. — Той искаше да създаде нов свят, не да съживява стар. И веднъж ми каза, че според него няма какво да научим от робовладелци и езичници.

Това си го пуснах покрай ушите и по никакъв начин не изразих неодобрение.

— Откъде са се взели всички тези книги?

Тя вдигна рамене.

— Сетих се за тях само веднъж, когато смятах да ги продам. Попитах един търговец, но той ми предложи много малко. Канех се да ти ги дам като подарък, задето беше така добър с мен, стига да ги приемеш.

— Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не бих отблъснал лесно такъв подарък. И все пак бих го отказал. Не си в положение да раздаваш притежанията си. Бих настоял да ти платя за тях.

— А аз пък бих отказала пари.

— И дълго време бихме спорили за това. А има по-важни неща. Например, че ти не можеш да ми подариш, а аз не мога да купя книгата, взета от господин Кола. Нека помисля преди всичко дали не мога да я върна.

Като начало извървях пеша целия път до Крайст Чърч, за да се уверя, че Лоуър и Кола са заминали същата сутрин на обиколката си.

После отидох при госпожа Булстроуд, хазайката на Кола в Сейнт Джайлс.

Познавах дамата още от петгодишен, бях си играл със сина й, който ми беше връстник, а понастоящем — търговец на зърно в Уитни. Колко пъти ме беше черпила с ябълки от овощната си градина и с мед от собствените си кошери, които беше разположила върху миниатюрен участък земя, величан от нея като провинциалното й имение. При все непоколебимата й строгост по въпросите на вярата тя бе жена с големи претенции и обичаше да се представя за знатна дама. Онези, които я познаваха, колкото да са наясно, че това не е истина, й се подиграваха безжалостно. Хората, опознали я по-отблизо, виждаха у нея великодушието и й прощаваха недостатъка, защото той никога не я спираше да подари милостиня или добра дума на човек в нужда.

Като стар познат се почувствах свободен да почукам на задната врата и бях сърдечно посрещнат в кухнята. Мина половин час в разговор, преди да мога да повдигна въпроса, по който бях там. Обясних, че се познавам отблизо с господин Кола.

— Радвам се да го чуя, Антъни — заяви сериозно госпожа Булстроуд. — След като ти е приятел, значи не може да е лош човек.

— Защо го казвате? Да не би да се е държал зле?

— Не точно — призна тя. — Всъщност поведението му е безукорно учтиво. Но той е папист, а по-рано в дома ми не е имало такива. И не искам повече да има. Но току-виж сме го обърнали в нашата вяра. Знаете ли, той се моли с нас снощи. А миналата неделя отиде с господин Лоуър в църквата и каза, че там много му харесало.

— Радвам се да го чуя. Аз, от своя страна, мога да гарантирам, че е добър човек. За много прилично заплащане лекува майката на прислужницата ни. Мисля, че можете да спите спокойно нощем. Но аз идвам да ви помоля за услуга. Може ли да се кача в стаята му? Услужих му с книга, която спешно ми е нужна за работата, а чух, че той е заминал за една седмица.

Не срещнах никакви възражения. И тъй като знаех къде е стаята на италианеца, сам се изкачих по двете стълбищни рамена в малката мансарда, където се бе настанил Кола. Вътре беше безупречно чисто, както следваше да се очаква от стая, за която се грижи госпожа Булстроуд. Тя приемаше праха за дяволско семе и водеше вечна война за прогонването му. Кола имаше малко свои вещи и повечето бяха в обемистия му пътнически сандък. Ала той, за съжаление, беше здраво заключен.

След като бях стигнал толкова далеко, бях изпълнен с решимост да не си тръгвам с празни ръце и внимателно огледах ключалката едва ли не с надежда да я отворя със силата на погледа си. Но тя беше със солидна изработка, създадена не само за защита от крадци, а и да отпраща любопитни като госпожа Булстроуд, която иначе несъмнено щателно би огледала съдържанието му, тъй като на влечението й към неизвестното би завидял всеки експериментатор. Да се отвори сандъкът бе възможно само с ключ или с взлом, а аз не можех да прибягна нито към едното, нито към другото.

Колкото и да оглеждах ключалката, чувствах се безсилен. Накрая се убедих, че силата на желанието ми няма да я отвори. Изправих се огорчен и разочарован и силно ритнах сандъка.

И ето че той с глухо щракване се отвори — езикът на ключалката почиваше на тайна пружина, такъв механизъм не бях виждал дотогава. Изненадата ми нямаше граници: как можеше човек да е толкова безразсъден, че да остави имуществото си незащитено? Чак от ръкописа на Кола узнах, че тежкото падане по време на пренасянето от Лондон е повредило непоправимо ключалката.

Не бива да се пренебрегват Божиите дарове. Той бе изпълнил моето желание и аз бях уверен, че за това си има основателна причина. С благодарствена молитва на уста коленичих пред сандъка, сякаш беше олтар и започнах да го претърсвам така упорито, както Кола претърсваше колибата на Блънди.

Няма да описвам имуществото на италианеца и да влизам в подробности за качеството на дрехите му и теглото на кесиите с пари, които изобличаваха като лъжа всичките му уверения, че е беден. Имаше на разположение близо сто лири в злато, с които би могъл да живее нашироко повече от година. Не, ще спомена само за това, че почти на дъното на сандъка скоро открих три книги, загърнати в риза, сякаш бяха най-драгоценните предмети на земята. Към тях беше прикрепен лист хартия с името на таверна в Чийпсайд на име „Камбаните“ и още няколко надраскани набързо бележки, които ми се видяха като адреси.

Първата книга беше с разкошен златен обков и красиво гравирана метална закопчалка. Страстта ми на библиофил ме накара да се забавя и да я разгледам, защото това бе образец на изкусна венецианска работа с тъй пищна украса, каквато няма да срещнеш в нашата страна. При вида й ме прободе силна завист и кълна се, ако бях на косъм по-малко почтен, бих взел и нея. Няма спор, хубаво е, че днес много книги излизат изпод печатната преса и цената им постоянно намалява, макар да са плод на най-добри умове. Смятам се за щастливец, че живея в страна, където книгите могат да се купуват на умерена цена (все пак по-висока, отколкото в Нидерландия, и ако ме влечаха пътешествията, щях да ида там да купя много книги, като спестените пари биха ми покрили разноските по пътуването). Но понякога ме потиска мисълта, че всичко това си има и недостатъците.

Да, важни са знанията. Да, на първо място трябва да стои нивото на образованието и е добре мъдростта да достига до възможно най-голям брой хора, защото sine doctrina, vita est quasi mortis imago, както казва Дионисий Катон — без учение животът е като отражение на смъртта. И то се знае, при други обстоятелства щях да имам много по-малко книги. Но понякога съжалявам за времето, когато хората ценяха книгите по достойнство и щедро плащаха за тях. Понякога, когато в Бодлеанската библиотека съсредоточеността ме напусне, а духът ми блуждае, моля да ми донесат някой от прекрасните ръкописи, съхраняващи се там. Или отивам в колежа и прелиствам часослов^[1], като се любувам на майсторството, вложено в създаването на толкова прекрасни творения. Представям си хората, работили над тях — писари, производители на хартия, художници и ювелири, и сравнявам създаденото със скромните издания на рафтовете ми. Сравнението е като между квакерски молитвен дом и католическа църква. Едните са посветени на словото и нищо друго, мисля, че и това си има своята добродетел. Но Бог е повече от слово, макар в началото да е бил именно това. Речта сама по себе си е бледа и неизразителна, когато се опитва да Го слави, и оскъдността на протестантските сгради е обида за името Му. Живеем във време, когато къщите на политиците са по-разкошни от Божиите обители. Какво говори това за упадъка на нравите ни?

И тъй, седях и се наслаждавах на съзерцанието на тази малка книга на Кола, като прекарвах пръст по изискания обков. Една стая… не, само една полица с такива книги би ми доставила най-голямата радост на света, макар че по-скоро можех да стана канцлер на Англия, отколкото да ме споходи такова чудо. Пред мен беше псалтир, прекрасен по рода си образец, и аз щракнах малката ключалка, за да видя дали страниците отговарят на корицата по разкош, защото се говори, че венецианските печатари са най-добрите.

Очакваше ме стъписваща изненада: вътрешността на книгата бе изрязана. Отначало ме обзе огромна тъга — да се съсипе такава красива вещ за мен бе равносилно на светотатство. После погледът ми попадна на три малки шишенца, внимателно разположени в кухините и здраво запушени. Едното съдържаше тъмна гъста течност, подобна на олио, другото — прозрачна като вода течност. Най-забележително беше третото. Самото то бе извънредно изкусно изработено, покрито с позлата и инкрустирани скъпоценни камъни, и дори за неопитното ми око личеше, че струва поне няколко десетки лири. Зад стъклото се виждаше дебел къс от старо дърво с неправилна форма. Смисълът на находката ми беше очевиден дори за невежа като мен.

Оставих книгата настрана и хвърлих на другите две небрежен поглед, докато не се досетих какво представляват. Няколко минути замислено ги прелиствах, а после ме осени: пред мен бе нещо загадъчно с изключително значение. Двата тома бяха еднакви — единият бе взет от дома на Сара, а за другия предположих, че и преди се е намирал у Кола. И двата бяха „История“ на Ливий, при това същото издание, което месеци по-рано доктор Уолис така настойчиво ме бе молил да му открия.

* * *

Сара Блънди бе арестувана на следващия ден, както сега ми е известно, по настояване на Джон Уолис и новината премина през града и университета подобно на приливна вълна, надигнала се в коритото на река и гонена от бурен вятър. Всички бяха уверени, че тя е виновна, и аплодираха мировия съдия за неговата решителност също тъй усърдно, както преди го порицаваха за бавенето в издирването на виновната, личността на която бе толкова очевидна за всички граждани, едва щом узнаха за смъртта на доктор Гроув.

Мисля, че само двама души не споделяха това мнение — аз самият, тъй като знаех истината, и майка ми, чиято вяра беше още по-благородна, поради това, че бе лишена от всякакво основаване на факти. Отказваше дори да допусне мисълта, че някой от нейния дом е способен на такова злодейство. Ако узнаеше истината, вярвам, това би я убило.

Странна жена беше благословената ми майка, да пребъде с нея Божията милост. Във всичките си дела бе точна и прецизна, ревниво си пазеше правата и бдително следеше за отговорностите на другите. Никой не можеше да се мери с нея по категоричността, с която осъждаше грях или неморална постъпка.

Нямаше жена, която да е тъй ревностна в своята набожност: майка ми се молеше не по-малко от десет минути на ставане сутрин и повече от четвърт час преди лягане вечер. Посещаваше най-добрата църква и с внимание слушаше проповедите, които често не разбираше, но ги смяташе за възвисяващи душата. Милостиня раздаваше внимателно — не твърде много, нито прекалено малко излизаше от джоба й за заслужаващите. С парите беше предпазлива и трепереше над репутацията си, но и двете отстъпваха на дълга й пред Бог.

Дотолкова беше уверена в своето проникновение в Божиите помисли, че когато общото мнение и нейното собствено се разминаваха в някои подробности, у нея нямаше капка съмнение, че е осведомена по-добре от всички останали. Когато чу за арестуването на Сара, незабавно обяви пред всички в просторната ни кухня, че е извършена ужасна несправедливост. Сара (към която майка ми вече изпитваше собственическа привързаност) не можеше да има никаква вина. Тя и с пръст не бе докоснала дебелия свещеник, а дори да го беше сторила, така му се е падало. Като не се задоволи само с думи, тя напълни кошница с храна, сложи вътре бутилка от домашно приготвения си ейл, отиде в къщата на Блънди да вземе топли дрехи, грабна от дома най-хубавото ми одеяло (всъщност единственото ми) и гордо пред целия град отиде в затвора, където стори всичко, за да утеши клетницата и да се увери, че е осигурена с храна и дрехи и че тъмничарят е строго предупреден да се държи добре с нея.

— Сара моли да идеш да я видиш — тъжно ми каза тя при връщането си.

Беше в лошо настроение, след като бе обсипвана с обиди и насмешки от зяпачите, които обикновено се тълпят около затвора и намират извратено удоволствие да гледат как биват водени окованите с вериги затворници. Умът ми не побира защо такива хора не си намират по-полезно занимание, но съм сигурен, че в град със свястна управа отдавна биха ги разгонили или наказали сурово за нарушаване на реда.

— Трябва да отидеш без бавене.

Сърцето ми се сви при тези думи, почувствах се като бик на въже, когото водят в скотобойната за клане, и цялото му дърпане, за да избегне подобна участ, е напразно. Преди да узная за арестуването й, бях убедил себе си, че най-лошото е отминало: ако не обвиняха никого за смъртта на доктор Гроув, би било безразсъдно сам да си подлагам шията. Но стигаше само да чуя за Сара, шумоленето на въжето и вътрешностите ми се сгърчваха от страх, защото виждах неизбежното.

Разбира се, че трябваше да ида да се видя с момичето. Дори успях да събудя у себе си гняв към нея, сякаш имаше вина, че си бе навлякла несправедливи подозрения. Но докато се изкачвах по каменните стъпала към тъмницата, знаех, че причината са страхът за самия себе си и ужасът от капана, в който бях попаднал безвъзвратно. Рано или късно щеше да ми се наложи да си призная извършеното, защото бях извършил престъпление и не желаех други да страдат за това.

Сара бе изненадващо весела, като я видях; беше преседяла там само няколко часа, а женската килия не се бе запълнила със затворнички от цялото графство, които да чакат решението на съдията. Тъмнината и влагата още не бяха започнали да гнетят духа й.

— Не гледай така — скара ми се, като видя мрачното ми изражение. — Аз съм тази, дето е в затвора, не ти. След като не съм увесила нос, и ти можеш да изглеждаш малко по-бодър.

— Как може да си тъй усмихната на такова място?

— Съвестта ми е чиста и вярвам, че Бог ще се погрижи за мен — отвърна тя. — Служих Му с всички сили през целия си живот и не вярвам, че Той ще ме остави сега.

— Ами ако така се случи?

— Значи ще има основателна причина.

Признавам си, понякога такова смирение ми идваше в повече. Ала бях отишъл да вдъхна кураж, а след като се уверих, че той е налице, не можех да тръгна да я убеждавам колко неуместен е оптимизмът й.

— Смяташ ме за глупава, но грешиш — каза тя. — Знам, че нямам нищо общо с това.

— Така е. Бог също го знае. И аз го знам. Но дали съдебните заседатели са посветени в мислите Му, е съвсем друга работа.

— Какво могат да кажат? В съда трябва да се представят доказателства, не е ли така? А ти също като мен знаеш къде бях в онази вечер.

— Ако се наложи, трябва да го кажеш — посъветвах я.

Но тя поклати глава.

— Не. Това само би подменило един скандал с друг и не смятам да го правя. Повярвай ми, Антъни, няма да се наложи.

— Тогава аз ще им кажа.

— Не — отсече твърдо тя. — Сигурно си мислиш, че така ще проявиш доброта, но не ти ще страдаш. Законът теб няма да те засегне, а мен ще ме прогонят. Не мога да оставя майка си в нейното състояние. Нито мога да изложа хората от Абингдън и други места на наказание. Повярвай ми, Антъни, няма опасност. Никой не би си помислил, че мога да се държа по такъв начин.

Сторих всичко по силите си да я убедя, че греши, че хората от града не само го мислят, а вече са убедени. Ала тя не щеше да чуе и накрая ми нареди или да говоря за друго, или да я оставя на мира, при това го стори царствено, което бе странно при дадените обстоятелства, но напълно в съответствие с природата й.

— На никого нищо няма да казваш — заяви тя. — Такива са желанието ми и моята заповед. Ще говориш само каквото аз ти позволя и нищо повече. Няма да се намесваш в това. Разбра ли ме?

Погледнах я смаяно, защото макар и прислужница, говореше като човек, роден да командва: никой суверен не би могъл да раздава заповеди с такава твърдост и увереност, че ще му се подчинят.

— Така да бъде — произнесох след дълга пауза, през която тя чакаше съгласието ми, което знаеше, че ще дам. — Разкажи ми за Кола.

— Какво има за казване, което не си видял с очите си?

— Може да е важно — отвърнах. — А видяното ме изпълва с недоумение. Видях как той те доближи, после отскочи. Не ти го накара да се отдръпне, по-скоро се ужаси от себе си. Не е ли истина?

Тя призна, че е така.

— И ти щеше да го оставиш да се възползва от теб, ако сам не се бе отказал?

— Ти вече ми беше казал, че нямам какво да губя, и беше вярно. След като той настояваше за заплащане, не можех да му попреча да си го получи. Не биха помогнали никакви протести преди или след това. Този урок вече го бях научила с други. — Тя докосна рамото ми, като видя как лицето ми се изопна. — Не говоря за теб.

— И все пак той се дръпна. Защо?

— Сигурно съм го отвратила.

— Не — поклатих глава. — Това не е възможно.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Исках да кажа, че не се вмества в това, което видях.

— Може би има съвест. В такъв случай се присъединява към теб и ставате единствените двама мъже сред познатите ми, които могат да се похвалят с това.

При тези й думи наведох глава. Съвест имах, не ще и дума: в тези дни и минута не минаваше, в която да не изпитвам укорите й. Ала да се вслушваш в предупрежденията й и да постъпваш в съгласие с тях, бе съвсем друго нещо. Та нали аз бях виновният за арестуването на Сара и бе достатъчна една моя дума, за да я освободят. А какво правех? Утешавах я, правех се на благодетел, бях тъй щедър и услужлив, че това напълно скриваше низостта ми, поради което никой не подозираше за дълбините на вината ми, растяща с всеки ден и ставаща все по-чудовищна. И все пак не ми стигаше смелост да постъпя както бе редно. А не че нямах желание. Колко пъти въображението ми беше рисувало как отивам при мировия съдия, разказвам му какво се е случило в действителност и разменям нейния живот с моя. Много пъти съм се виждал в позата на стоик, приемащ жертвата си храбро и благородно.

— Взех откраднатото от него — казах. — Силно съм озадачен. Това е книга от Ливий. Откъде се е взела?

— Баща ми я остави заедно с пакета малко преди смъртта си.

— В такъв случай с твое разрешение бих искал да отворя този пакет. Не съм го докосвал досега, защото ти така настояваше, но сега вярвам, че трябва. Той може да съдържа отговора.

Малко по-късно си тръгнах, но преди това отново я умолявах да ми позволи да говоря, с надеждата, че може да има начин тя да се отърве, без да се налага моето самопризнание. Но тя не даваше и дума да става за това и аз бях обвързан с желанията й. При дадените обстоятелства нямаше как заради собственото си спасение да й навличам нови беди.