Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (24)

Шеста глава

Средата на следобеда е и ми е докладвано (забележете, днес на мен ми докладват!), че на сутринта ще заминем за имението ми; остава ми малко време да продължа моето повествование. Вече ми обръснаха главата заради проклетата перука, шивачът ми взе мерки, навред кипи активност. Има да се подготвят толкова много неща, а изобщо не ме е грижа за тях. Тези скучни подробности нямат никакво отношение към моя разказ, но забелязвам все по-често появяваща се тенденция у мен. Сигурно е заради напредващата ми възраст: по-ясно помня случилото се преди много години, отколкото неща, станали едва онзи ден.

Но нека се върна към моята история. Прибрах се в Оксфорд с дълбоко негодувание в душата и още по-дълбока решителност да сразя скритите си врагове. Отсъствал бях повече от две седмици, през това време градът се бе напълнил със студенти и провинциалната тишина и покой, царящи в него през по-голямата част от годината, го бяха напуснали. За щастие това означаваше, че са се появили повечето хора, от чиято помощ се нуждаех. На първо място Томас, разбира се — острият му ум, трениран от преподаваните на студенти теология и логика, беше от жизнена важност. Той можеше да прелисти куп книжа и да извлече смисъл от тях по-бързо от всеки друг, когото познавах. Вторият беше странен дребосък, когото той доведе един ден, за да го запознае с мен. Името му беше Антъни Уд.

— Ето го отговорът на проблемите ти — каза Томас, когато ми го представи в стаята си. — Господин Уд е голям учен и ще се радва да помогне в издирването ти.

Кола го е описал накратко и това е един от малкото случаи, при които не намирам неточности в разказа му. Никога не съм срещал по-нелепо създание от Антъни Уд. Беше по-възрастен от мен, може би около трийсетгодишен, но вече имаше прегърбената стойка и хлътналите бузи на книжен червей. Дрехите му бяха чудовищни — толкова вехти и лекьосани, та дори не си личеше колко са демоде. Чорапите му бяха кърпени и имаше навик да отмята глава назад и да цвили като кон, когато се развесели. Беше неприятен дразнещ звук и в негово присъствие всички ставаха мрачни и сериозни от страх да не изтърват някоя духовитост, дето да предизвика смеха му. Това, съчетано с цялостната непохватност на движенията му — постоянно се гърчеше и потрепваше, неспособен да стои неподвижно и няколко секунди, — ме подразни от мига, в който го зърнах, и ми бе много трудно да овладявам нетърпението си.

Но Томас твърдеше, че ще е полезен, така че се въздържах да му се присмея. Уви, след като веднъж вече създадохме връзка, се оказа трудно тя да бъде прекъсната. Като всички учени Уд е беден и постоянно си търси покровители; всички като него май си мислят, че другите са длъжни да плащат за заниманията им. Никога не е получавал пари от мен, но не се отчайва. Все така идва да ми поднася почитанията си с надежда някоя монета да прескочи от джоба ми в изпоцапаните му с мастило ръце и не спира да ми припомня за услугите, които ми е оказал преди години. Всъщност беше тук преди няколко дни, та затова ми е толкова пресен в паметта, само че не каза нищо съществено. Пишел книга, но къде му е новото на това? Трепе се все над една и съща още откакто го познавам, а краят й не се вижда. Той е от онези жилести мъже, които сякаш никога не остаряват, освен че се е прегърбил още повече и се е сдобил с някоя и друга бръчка по лицето. Когато влезе, изпитах усещането, че половината от живота ми не се е случил в действителност, а е бил само сън. Единствено собствените ми болежки ми припомнят, че са минали години.

— Господин Уд е мой голям приятел — обясни Томас, видял отвращението, с което гледах този човек. — Всяка седмица свирим заедно. Той е извънредно талантлив историк и през последните години е събрал огромна информация за войните.

— Похвално — изрекох сухо. — Но не виждам с какво може да помогне той.

Уд заговори с високия си рязък глас и досадно прецизен изговор.

— Имах честта да срещна много хора, отличили се във войната и в политиката. Добре са ми известни факти от трагичната история на страната и ще се радвам да представя на ваше разположение знанията си, та да установите какво се е случило с баща ви.

Кълна се, той винаги говореше така, със също тъй идеално построени изречения, колкото гротескна беше външността му. Не знаех как да реагирам на предложението му, но Томас настоя, че непременно трябва да го приема, тъй като господин Уд бил известен не само с огромния обем на познанията си, а и с отличното тълкуване на събитията и прозорлива преценка. Ако ми било нужно да науча нещо за факт или личност, трябвало да се обърна към господин Уд и това щяло да ми спести много време.

— Добре — отвърнах, — но искам да е ясно, че няма да казвате на никого за моите издирвания. Има твърде много хора, които ще се превърнат в мои врагове, ако разберат с какво се занимавам. Искам да ги сваря неподготвени.

Уд се съгласи неохотно и аз му казах, че когато му дойде времето, ще изложа пред него моите факти, които той да съпостави със своята информация. След това Томас съобразително го изведе, а аз стрелнах приятеля си с упрек.

— Томас, знам, че имам нужда от всичката възможна помощ, но…

— Грешиш, приятелю. Познанията на господин Уд може да се окажат ключови за теб един ден. Не го отписвай поради външността му. Сетих се и за друг човек, който ще ти е полезен.

Изпъшках.

— Той пък кой е?

— Доктор Джон Уолис.

— Кой?

— Преподавател по геометрия, доверен човек на властите по времето на Кромуел поради уменията му с кодовете. Казват, че разшифровал много тайни писма на краля за канцеларията на Търлоу.

— Би трябвало да е обесен тогава.

— Говори се, че сега върши същите услуги на правителството на Негово Величество. Лорд Мордаунт ти е казал, че документите, обвиняващи баща ти, са били шифровани, в такъв случай доктор Уолис трябва да назнайва нещо по въпроса. Ако можеш да го убедиш да помогне…

Кимнах. По случайност някоя от идеите на Томас можеше и да се окаже полезна.

* * *

Преди господин Уд или доктор Уолис да успеят да са ми в услуга, удаде ми се случай да изплатя донякъде дълга си към Томас, като го спасих от абсурдно погрешна преценка. Обстоятелствата, макар и тревожни, бяха твърде смешни. Всички знаеха, че старият Тидмарш, квакерът, устройва тайно в дома си край реката някакви глупави молитвени събрания. В нарушение на закона, разбира се. При спомена колко ядове причиниха вече тези малоумници, редно бе да бъдат смазани без всякаква милост. Но не. От време на време по някой такъв беше пращан в затвора, а после пускан, за да продължи да се занимава с гадостите си. А те сякаш се гордееха с всичко това и кощунствено приравняваха страданията си с мъките, изтърпени от нашия Бог. А някои дори, както чувах, в своята самонадеяност се обявявали за самия Бог, обикаляли из околността, тресящи глави, и се престрували, че изцеряват болни. В онези дни светът беше пълен с такива побъркани. Хвърлянето в тъмница не е начин да се усмирят подобни хора, половинчатите мерки само подхранват гордостта им. Или махате с ръка на такива, или ги бесите, това е моето мнение. А още по-добре — пращате ги всичките в Америка, пък нека измрат от глад там.

Така или иначе, няколко дни по-късно минавах покрай замъка и внезапно се разнесе силен тропот от тичащи крака. Явно мировият съдия по изключение бе решил да се задейства. Навред се мяркаха сектанти: скачаха от прозорците, бягаха във всички посоки подобно на мравки от разрушен мравуняк. Впрочем, не ги слушайте, като твърдят, че само си седят тихо и пеят псалми, когато дойдат да ги арестуват. Плашат се не по-малко от всички останали хора.

Стоях и наблюдавах развеселен този лов, когато за огромно свое изумление зърнах как от прозореца на къщата на Тидмарш изскочи приятелят ми Томас и се шмугна в уличката.

Без бавене, както би постъпил всеки истински приятел, се втурнах след него. От всички глупци, помислих си, той трябваше да е най-глупавият. Да постави под заплаха бъдещето си, отстъпвайки пред нелепото си благочестие именно когато му беше нужно да съблюдава пълна и безрезервна привързаност към господстващата църква!

Тъй като не се отличаваше с умение да бяга, догоних го без големи усилия. Той едва не рухна в несвяст, когато го хванах за рамото, за да го спра.

— Какви ги вършиш, за Бога?

— Джак? — промълви той с огромно облекчение. — Слава Богу, а пък аз те помислих за някого от стражите.

— Като нищо и това можеше да се случи! Побърка ли се?

— Не, аз…

Но опитът му да обясни щуротиите си бе прекъснат от появата на двама души от градската стража. Стърчахме там зашеметени, а и беше късно да бягаме.

— Мълчи, облегни се на рамото ми и другото остави на мен — прошепнах, докато те се приближаваха. — Добър ви вечер, господа — провикнах се със завален говор, сякаш бях по-пиян, отколкото в действителност.

— Какво правите тук вие двамата?

— Ами — измънках, — нима пак не сварихме да се приберем преди затварянето на портите?

— Студенти значи? Бъдете добри да кажете от кой колеж. — Той изгледа с присвити очи Томас, който много неубедително се преструваше на пиян. Да бе се напил поне веднъж в живота си, можеше да го изиграе по-сполучливо. — Къде бяхте през последните два часа?

— С мен в кръчмата — отговорих.

— Не ви вярвам!

— Как смееш да се съмняваш в думата ми? — възмутих се. — Къде според теб сме могли да бъдем?

— На противозаконното сборище.

— Шегуваш се — изсмях се с голяма достоверност при това нелепо предположение. — Да не ти заприличах на светец? Може и да сме пияни, но за радост не от Божието слово.

— Говоря за него. — И той посочи пребледнелия Томас.

— Той ли? — викнах. — Нищо подобно! Да, днес той позна екстаз, но съвсем не божествен. Впрочем, уверен съм, че дамата би гарантирала за неговото усърдие. Нека не ви заблуждава смиреният му вид.

При тези ми думи Томас почервеня и за щастие това бе изтълкувано като смущение.

— А пък аз играх на карти и много ми вървя.

— О, нима?

— Да, и съм в прекрасно настроение. Бих искал да споделя късмета си с целия свят. Ето, вземете един шилинг от мен и пийте за мое здраве.

Единият от войниците взе монетата, погледна я и алчността взе връх над чувството му за дълг.

— А ако гоните квакерите — продължих весело, щом монетата се озова в джоба му, — видях двама много уплашени да тичат нататък само преди три минути.

Мъжът ме погледна и се ухили с беззъбата си уста.

— Благодаря, господине. Но портите са вече затворени. И ако още сте тук, като се върна…

— Няма страшно. А сега хуквайте, догонете ги.

Те се завтекоха накъдето им посочих, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. После се обърнах към Томас, който сега пък бе позеленял.

— Дължиш ми шилинг — заявих му. — Хайде да се махаме оттук.

Поехме в мълчание към Новия колеж. Исках да поговоря с него, но при мен това беше невъзможно — делях стаята с наставника си, а той вероятно си беше легнал. А виж, Томас, като старши член на богат колеж, можеше свободно да влиза и излиза, без да се съобразява със забраните, които превръщаха моя живот в ад. Вярно, стаята му бе тясна и неуютна, но не му се налагаше да я дели със свои студенти — великолепно нововъведение, предизвикало много коментари.

— Приятелю, ти напълно си се смахнал — заговорих ядосано, щом затворихме вратата зад нас. — Къде ти беше умът? Щом трябва, удовлетворявай религиозните си щения насаме. Да ги излагаш на показ и да се поставяш в опасност да попаднеш в затвора, когато се надяваш да получиш платен пост и да се ожениш, е чиста лудост.

— Аз не…

— Ама не, разбира се. Ти просто си се озовал сред квакерите, без да ги знаеш какви са, а изскочи през прозореца и хукна просто за да се раздвижиш.

— Не — отвърна той. — Бях там по свой избор с основателна причина.

— Няма причина, която да е достатъчно основателна!

— Отидох да поговоря с един човек. Да покажа, че може да ми се вярва.

— Защо?

— Защото все пак може и да не получа поста.

— Няма и да го получиш с такова поведение.

— Изслушай ме — изрече той умоляващо. — Гроув се опитва да се домогне до него и вече има подкрепата на няколко души от факултета, на които разчитах. А сега убеждава и ректора.

— Какво би могъл да му каже?

— Ами много просто: че той е стар и ерген, докато аз, естествено, ще се оженя и ще имам деца. В сравнение с мен неговите потребности ще са малки и една трета от годишния си доход ще дава на колежа.

— А има ли такова право?

— Има право да върши каквото пожелае, парите ще са негови. Разчита, че е по-добре да разполага с две трети от осемдесет лири годишно, отколкото с нищо. А Удуърд много се грижи за доходите на колежа.

— Не може ли и ти да предложиш същото?

— Не мога, разбира се — разгорещено отвърна той. — Искам да се оженя. А баща й ще даде съгласие само ако получавам пълната сума. Ти как би постъпил на негово място, ако дойда и ти кажа, че ще дарявам една трета?

— Ами намери си друга жена — посъветвах го.

— Джак, тя ми харесва. Много добра партия ще е, ако получа поста.

— Разбирам затрудненията ти. Но не виждам защо заради тях трябва да скачаш от прозорци.

— Гроув не е подходящ за енорийски свещеник. Ще хвърли сянка върху Църквата, ще окаля доброто й име. Отдавна съм наясно, но докато не се беше прицелил към поста, не ме засягаше.

— И все пак не разбирам.

— Той блудства, уверен съм в това. За срам на църквата и колежа се отдава на плътски удоволствия с прислужницата си. Това е позор! И ако лицемерието му бъде изобличено, колежът би изложил на риск репутацията си, давайки му поста. Исках да узная истината.

— На квакерско събрание? — попитах отново, невярващ на ушите си.

Историята започваше да изглежда все по-зле.

— Тази прислужница понякога посещава сбирките им и казват, че се ползвала с уважение сред тях по непонятни за мен причини — обясни той. — Казах си, че ако се появя там, ще ми се довери.

Боя се, че тук избухнах в смях.

— Ах, Томас, мили ми приятелю! Само на теб може да хрумне да съблазниш момиче, паднал на колене за молитви.

Той стана аленочервен.

— Нищо такова не ми е идвало на ум дори.

— То се знае, че не. И кое всъщност е това същество?

— Казва се Блънди. Сара Блънди.

— Познавам я — казах. — Мислех я за свястно момиче.

— Това само доказва колко си ненаблюдателен. Баща й е бил застрелян като размирник, майка й е вещица, а самата тя е израснала в някаква дяволска общност и от десетгодишна се е отдавала на всеки, който я е пожелавал. Чувал съм какво вършат тези хора. Настръхвам само при мисълта да говоря с нея.

— Сигурно като пееш псалми и се молиш за избавление от изкушението, ще спечелиш благоразположението й — посочих. — Но ти сигурен ли си в това? Срещал съм се с това момиче и майка й. За дъщеря на вещица е много красива, а за дяволска блудница се изразява извънредно учтиво.

— Не, знам, че не греша.

— Говори ли вече с нея?

— Нямах такава възможност. Тези техни сборища са много странни. Всички седяхме в кръг, а онази Блънди беше в средата му.

— И?

— И нищо. Очевидно всички я чакаха да каже нещо, а тя просто седеше там. Това продължи около час. После чухме викове отвън и всички се разбягахме уплашени.

— Така. Дори заключението ти да е вярно, надали ще я заставиш да си признае — заключих. — Явно онова, което върши, не я притеснява, а без съмнение са й нужни пари. Защо й е да рискува положението си, та да ти направи услуга?

— Вярвам, че тя тайно го презира. Мислех да й обещая, че за нея няма да има никакви лоши последици, и тя ще разбере, че дългът я зове да го изобличи.

— Според мен няколко монети ще са много по-убедителен довод. Томас, но ти напълно сигурен ли си, че тук няма грешка? Доктор Гроув беше мой частен учител, ако не си забравил, и за всичките четири години не забелязах у него никаква похотливост.

Не се съмнявам, че Томас беше твърдо убеден в безкористността на своите действия. Той искрено желаеше енориашите на Истън Парва да получат най-добрия свещеник и не се съмняваше, че тъкмо той е нужният избраник. Естествено, искаше да получи поста с неговото добро заплащане, а и съпруга със също тъй добрата й зестра, но всичко това само с цел по-добре да служи на паството си. Ръководеше го благочестие, не алчност. Ето защо нещата завършиха така зле. Обикновеният егоизъм причинява по-малко вреди от отчаяната добродетел.

Колкото до мен, доброволно си признавам, че в постъпките си бях ръководен от себичност. Нужен ми бе източник на пари, а за това бе необходимо Томас да разполага с някакви суми. Освен това той беше моят единствен приятел и се чувствах в дълг пред него. Колкото заради себе си, толкова и заради него реших, че му е нужна помощ, каквато можех да му окажа само аз.

— Слушай, приятелю, върни се към занятията си и остави тези кроежи, никак не те бива за такива неща. Аз ще се разбера с тази Блънди и съвсем скоро ще ми пропее като канарче.

— И как ще го постигнеш?

— Няма да ти кажа. Но ако се молиш за опрощение на греховете ми, през следващата седмица се налага да удвоиш усърдието си.

Както винаги той се смути от лекото ми богохулство, на което и разчитах. Лесно беше да го зашеметиш по този начин. Разсмях се весело, пожелах му спокоен сън и се върнах в колежа си, като благополучно се прехвърлих през стената и тихичко се промъкнах в стаята при хъркащия наставник.