Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (33)

Петнадесета глава

Почти цялата сутрин изчаквах и скрит наблюдавах къщата с намерение да установя много хора ли има в нея и как бих могъл да осъществя бягството си, ако възникне такава необходимост. После се приготвих и с блъскащо в гърдите сърце поех към вратата и почуках на нея. В преддверието бе приятно топло, но то бе смайващо скромно на вид. Естествено, знаех, че като дясна ръка на Кромуел Търлоу е станал богат като Крез през годините на властта си, затова бях объркан от толкова простичкия му дом. За цялата сутрин видях само един слуга и макар че къщата беше удобна, в никакъв случай не притежаваше нито големината, нито разкоша, които бях очаквал. Но веднага реших, че това е още един пример за показното смирение на пуританите, на които им дай само да се перчат със своето благочестие и пренебрежение към светските блага. Лично аз винаги съм ги презирал за това — с едната ръка грабят, а с другата се кръстят. Дълг на хората с положение е да живеят в разкош, та дори да нямат предразположеност към него.

Слугата, възрастен човек, който мигаше като бухал, измъкнат на светло, ми каза, че господарят му е зает със своите книги и ми предложи да изчакам в стаята за гости. Господин Търлоу щял да се зарадва на посетител, който да го отвлече за малко от работата му, каза. Не и на този гост, помислих си, докато влизах в посочената ми просторна и топла стая в източното крило на къщата. В никой случай не и на този гост!

Той влезе след няколко минути — слаб мъж с дълги редки коси от двете страни на високото изпъкнало чело. Кожата му беше почти прозрачна и ако не бяха вдълбаните покрай устата бръчки, изглеждаше по-млад от възрастта, която ми беше известно, че е достигнал. Сега, когато знаех какво е ставало, как си е играл с хората, били те добри или лоши, как ги е подчинявал на волята си, у мен пламна желание мигом да го промуша с ножа си и да не губя време напразно. А той щеше да има време да узнае кой го е поразил, докато пламъците на ада започват да облизват душата му.

Бях изпълнен с решимост, но усетих как тя започва да гасне с всяка негова крачка към мен. Месеци наред бях лежал в безсъница нощем и си бях представял как грабвам шпагата на баща си и му пробождам сърцето, как произнасям някакви подходящи думи, докато той изпуска последния си дъх с изражение на страхливец, моли за пощада и хлипа от ужас, а аз неумолимо се навеждам над него. Шпага нямах, но ножът на Гроув напълно би могъл да я замени.

Да се фантазира, е лесно, а да се приведе замисълът в изпълнение, е далеч по-трудно. Едно е да убиеш човек в сражение, когато кръвта кипи, а съвсем друго — да му отнемеш живота в спокойна стая под приятното пукане на огъня в камината, от която се носи аромат на горящи ябълкови пънове. За пръв път ме овладяха съмнения: не би ли ме принизило убийството на човек, който няма възможност да се защити, до неговото ниво? Няма ли да бъде омърсен великият ми подвиг, ако бъде извършен по недостоен начин?

Подозирам, че днес подобни мисли не биха ме смутили, макар да се надявам с помощта на Бог никога да не се окажа отново в подобно положение. И напълно е възможно именно тези ми съмнения и колебания да са ми спечелили Божията милост.

— Добро утро, господине, и добре дошли — произнесе тихо той, като ме оглеждаше с любопитство. — Виждам, че сте премръзнали. Позволете да ви предложа нещо да се подкрепите.

Искаше ми се да го заплюя и да му кажа, че няма да пия с човек като него. Но думите заседнаха в гърлото ми и аз стърчах там, обзет от слабост и смущение, а той плесна с длани и поръча на слугата да поднесе ейл. След ново продължително мълчание, през което продължи да ме разглежда, той каза:

— Моля, седнете, господине. (Тъй като с присъщата си вежливост скочих на крака и му се поклоних при влизането.) И непременно внимавайте да не се наденете случайно на кинжала си.

Всичко това изрече със суховата усмивка, а аз се изчервих и взех да мънкам нещо неразбрано като учениче, заловено да мята предмети в час.

— Как е името ви? Лицето ви ми се струва познато, но днес се срещам с толкова малко хора, че се поддавам на измама на зрението и започвам да разпознавам непознати.

Гласът му имаше мекия и приятен тембър на образован човек, съвсем не какъвто очаквах.

— Не ме познавате. Името ми е Престкот.

— Аха. И сте дошли тук да ме убиете, познах ли?

— Да — отвърнах сковано, още по-объркан.

Настъпи нова дълга пауза, през която Търлоу отбеляза страницата си в книгата, затвори я и внимателно я остави на масата. После положи ръце в скута си и отново ме погледна.

— Е, действайте. Не бих искал да ви губя времето.

— И нима не искате да узнаете защо?

Този въпрос като че го учуди и той поклати глава.

— Само ако вие желаете да ми разкажете. Колкото до мен, какво ме засягат хорските „защо“ и „как“, когато се представя пред Бог и Неговия съд? Пийнете ейл — добави, като напълни чаша от глинен съд с широко гърло, който донесе слугата.

С рязко движение на раменете отказах чашата.

— Това е много важно — изрекох сърдито, като разбирах, че все повече се отклонявам в поведението си от онова, което представите ми рисуваха.

— Щом е така, слушам ви — каза той. — Макар да не ми идва на ум как може да съм ви навредил. Вие сте твърде млад, за да сте враждували с мен.

— Убили сте баща ми.

Тези думи като че го разтревожиха.

— Нима? Нямам такъв спомен.

Най-после заговори по начин, който ме разгневи, а знаех, че това е необходимо, за да осъществя намерението си.

— Проклет лъжец! Не може да не си спомняте сър Джеймс Престкот!

— Аха — кимна той спокойно. — Разбира се, помня го. Но мислех, че говорите за друг. На вашия баща не съм причинил никакво зло. Безспорно, по едно време се опитвах; той бе от малцината привърженици на краля, които не бяха глупци.

— И затова го погубихте. Не сте могли да го заловите и да влезете в схватка с него, така че сте отровили умовете на хората с лъжи за него и така сте го съсипали.

— И смятате мен отговорен?

— Такъв сте!

— Ами така да е, щом казвате — заяви той спокойно и отново се заключи в мълчание.

За пореден път ме бе препънал. Не знам какво бях очаквал: или яростно отрицание, или разпалени оправдания. Но изобщо не предполагах, че той ще мълчи с пълно равнодушие, сякаш му беше безразлично.

— Защитавайте се! — викнах гневно.

— Как? Не разполагам нито с нож като вас, нито със силата ви и ако сте си наумили да ме убиете, няма да ви е особено трудно.

— Не, защитавайте постъпките си!

— Защо? Вие вече сте ме приели за виновен и се опасявам, че немощните ми възражения няма да ви разубедят.

— Така не е честно! — възкликнах и веднага си дадох сметка колко по детински звучат тези думи и как мъж като баща ми никога не би ги произнесъл.

— Почти нищо на този свят не е честно — отговори той.

— Баща ми не беше предател!

— Възможно е.

— И твърдите, че не сте го погубили? Очаквате да ви повярвам?

— Нищо не съм твърдял. Но след като питате, ще ви кажа, че не. Не съм го погубвал. То се знае, не от мен зависи дали ще ми повярвате, или не.

В по-късни години — дотолкова по-късни, че вече не можеше да ми влезе в работа, — разбрах по какъв начин Джон Търлоу се бе издигнал толкова високо, та единствен в страната се бе осмелявал да противоречи на Кромуел. Нанасяш му удар, а Търлоу се надига и разсъждава логично с приятен глас. Продължаваш да блъскаш по него, а той все така се изправя, винаги учтив, без да си изпуска нервите, докато се засрамиш от себе си и решаваш да го изслушаш. И когато вече си изгубил равновесие, той просто ти внушава своята гледна точка. Никога не преминаваше в настъпление, никога не натрапваше мнението си, но рано или късно гневът и възраженията се стопяваха, разбити в твърдата му съпротива.

— Постъпвали сте така и с други, а искате да ви повярвам, че не сте го сторили с баща ми?

— С кои други?

— Не сте казали, че не е виновен. А сте имали тази възможност.

— Не ми влизаше в задълженията да се грижа за силата и единството на враговете си. А и кой би ми повярвал? Намирате ли, че сертификат за честност, подписан от мен, би очистил репутацията му? Щом в партията на краля бяха решили да се нападат едни други и да преследват призраци, какво ме засягаше мен това? Колкото повече отслабваха, толкова по-добре ми идваше.

— И толкова са отслабнали, че сега кралят е на трона, а вие сте тук забравен и неизвестен — изрекох с насмешка, но в същото време си дадох сметка, че не само доводите му бяха добри, а и че никога не бях поглеждал нещата от тази страна, дотолкова безспорна ми се виждаше вината му.

— Само защото Протекторът умря, а той не мислеше… Е, няма значение — каза меко Търлоу. — Образува се вакуум, а природата не търпи вакуум. Чарлс не отвоюва своя трон; той бе пратен там от сили, много по-големи, отколкото би могъл да набере сам. Предстои да видим дали е достатъчно силен да задържи позициите си.

— Вие трябва да сте били във възторг — подхвърлих със сарказъм.

— Във възторг ли? — промълви замислено той. — Не, разбира се, че не. Трудих се десет години, за да направя Англия силна и свободна от тиранията, и не изпитах никаква радост да наблюдавам как всичко това се разлетя в прах. Но пък и не бях толкова разстроен, колкото сигурно си представяте. Армиите се готвеха за настъпление и възникваха фракции, които единствен Кромуел би могъл да овладее. Изборът беше между краля или война. Не се противопоставих на Чарлс. А можех. Да бях поискал, Чарлс вече от години щеше да лежи в гроба.

Каза го толкова спокойно, с тон, сякаш се подразбираше, че не схванах веднага целия ужас на думите му. А после ахнах. Този дребосък си бе присвоил правото с оглед на политиката да реши дали законният му богопомазан владетел да живее, или да умре. Чарлс, крал на Англия по волята на Джон Търлоу! Знаех, че говори самата истина, не се съмнявах, че с Протектора са обсъждали такава възможност. И ако се бяха отказали от нея, то не бе от стъписване пред подобно престъпление — те бяха извършили предостатъчно такива, — а само защото не би послужило на интересите им.

— Но не сте го поискали.

— Не. Републиката действаше в рамките на закона и си плати за това. А колко по-просто би било, ако Чарлс-старши бе починал от някоя загадъчна болест и ръцете ни бяха останали чисти пред нацията, пък нищо че тайно сме предприели позорни действия. Но ние го съдихме и екзекутирахме…

— Тоест, убихте го подло.

— … и екзекутирахме пред очите на всички, без нищо скришно и потайно. Същото се отнася и за други предатели… верни патриоти, както ги наричат днес… които бяха заловени. Назовете ми поне един, който да е убит тихомълком, без да е изправен пред съд.

Всички знаеха, че такива имаше хиляди, но аз, естествено, не знаех имената им, това и му отговорих.

— Разбирам. И тъй, убил съм безчет хора, а вие не можете да назовете нито един. Към сферата на правото ли сте се насочили, господин Престкот?

Отвърнах, че да, заради бедите, застигнали семейството ми.

— Така ми се и стори. Самият аз бях адвокат, докато не постъпих на държавна служба. Много се надявам положението на семейството ви да се промени към по-добро, защото не смятам, че ще сте гордост за това съсловие. Излагате тезата си крайно неубедително.

— Но ние не сме на съд тук!

— Да — съгласи се той. — Вие се намирате в дома ми. Но ако желаете, можете да превърнете тази стая в съдебна зала и да произнесете първата си пледоария. Ще отговоря на въпросите ви, а после можете да вземете решение. Чуйте, това е много изгодно за вас предложение. Ще бъдете едновременно обвинител, съдия, съдебни заседатели и ако поискате — палач. Подобен случай рядко му пада на човек на вашата възраст.

По някаква причина вече дори не поставях под въпрос казаното от него. Късно бе да приведа в изпълнение първоначалното си дръзко намерение. Сега ми се искаше да изтръгна от него признание, че съм бил прав, и да чуя как ще потвърди, че е заслужил наказанието, което съм му подготвил. Ето защо отстъпих на настояването му и ето защо днес смятам, че той грешеше. От мен би излязъл отличен адвокат, та макар да отправям благодарности към небето, че не бях запратен в подобно жалко положение.

— Ами, работата е там, че… — подхванах.

— Не, не — кротко ме прекъсна той. — Ние с вас сме в съда, господине. Вашата презентация не ви прави чест. Никога не започвайте реч с думите „Работата е там, че…“. Не ви ли учат вече на реторика в университета? Сега започнете както трябва, като се погрижите да се обърнете към съдията с нужната почтителност (нищо, че той е дърт глупак), а към съдебните заседатели, сякаш сте убедени, че на скамейката пред вас седят същи Соломоновци (дори да сте ги подкупили сутринта). Започнете отначало. И не се стеснявайте. Ако искате да спечелите делото, не допускайте смущение.

— Милорд, господа съдебни заседатели — подхванах аз.

Дори и след толкова години се учудвам, че така покорно му се подчиних.

— Много по-добре — отсъди той. — Продължавайте. Но се опитайте да придадете на гласа си повече изразителност.

— Милорд, господа съдебни заседатели — заявих внушително, но и с известна ирония, тъй като не желаех да създам впечатление, че съм се съгласил с голямо желание на този театър. — Тук сте да съдите едно от най-злите престъпления в историята на човечеството. Стоящият пред вас подсъдим е обвинен не в проста кражба или убийство в разгара на свада, а в хладнокръвно и пресметнато ликвидиране на джентълмен, твърде изряден и благороден, че да бъде обработен по друг начин. Този джентълмен, Джеймс Престкот, не може сам да издигне глас в своя защита и да ви разкаже за нанесените му удари. Според обичая трябва да го сторят членовете на семейството му, та неговият зов за правосъдие да бъде чут от гроба и душата му да намери покой.

— Много добре — отзова се Търлоу. — Прекрасно начало.

— Като съдия съм длъжен да посоча на подсъдимия, че трябва да пази мълчание. Ако това е съдебен процес, то трябва да се спазват всички правила.

— Моите извинения.

— Не ви моля да осъдите този човек, без да са изложени в пълнота всички обстоятелства по делото. Те ще се окажат достатъчно, за да признаете без сянка на съмнение въпросната личност за виновна. Ще се огранича с излагане на фактите, не са нужни показни реторични аргументи. Благородството, лоялността и доблестта на сър Джеймс Престкот бяха такива, че той отдаде на краля всичко, което притежаваше, и бе готов да даде още повече. Когато повечето му съмишленици се предадоха, той се върна от изгнание, за да съдейства за благословената Реставрация, която днес ни дарява с благата си. Мнозина се присъединиха към него, но далеч не всички така всеотдайно, а някои, целящи единствено своята изгода. Други предадоха другарите си и благородното им дело, а всеки път, когато Джон Търлоу намираше такива хора, той ги използваше, после ги устройваше в удобно положение да вредят и да прехвърлят вината си. Основният му помощник, който би трябвало да бъде съден за деяния, погубили баща ми, е Джон Мордаунт.

Замълчах, за да проверя ще трепне ли той, като узнае доколко съм осведомен. Но не: той все така седеше неподвижно и с нищо не издаваше дори бегъл интерес. И аз продължих своята реч:

— Нека поясня. Мордаунт е най-малкият син в благородно семейство, което по време на войната старателно е избягвало да застане на нечия страна и се е надявало да се сдобие с благоволението на бъдещия победител, който и да се окажел той. Смятало се, че Мордаунт клони към краля, но бидейки твърде млад да се сражава, подобно на мнозина други бил отправен да пътешества из континента, където нищо не го заплашвало. Така той се озовал в Савоя и се запознал със Самюъл Морланд, служещ на Републиката.

— Мордаунт бил смятан за привърженик на краля, а Морланд бил поддръжник на Кромуел. Кога точно са станали съобщници с цел издигане не е известно, но вероятно помежду им вече всичко е било уговорено, когато сър Самюъл се прибрал в Англия през 1656 година. Мордаунт също се върнал и започнал да придобива добра слава сред роялистите; ала неговата ловкост, ум и хвалената му проницателност по мое мнение са се дължали до голяма степен на сведенията, които получавал от Морланд. Добрата му репутация роялистите заплатили скъпо, тъй като Мордаунт я придобил, като издавал всички техни замисли до един.

— Ала след това предателите извършили голяма грешка през петдесет и осма година и Мордаунт бил арестуван при повсеместните арести на всички, подозирани в симпатия към роялистите.

— Невъзможно е да си представим, че безпощаден човек като Джон Търлоу би позволил да бъде спасен тъй важен заговорник, ако той наистина се бе борил за делото на краля. Но бил ли е пратен той на бесилката заедно със своите другари? Бил ли е привързан към стол и подложен на мъчения, за да бъдат изтръгнати безценни сведения, които се е опитвал да скрие? Бил ли е поне държан под строга охрана? Не и не. Не минал месец и половина и той излязъл на свобода. Говорело се, че жена му подкупила съдебните заседатели.

— Убеден съм, че биха били необходими големи пари, за да се осмели съдебен заседател да признае за невинен най-опасния човек в Англия и да си навлече гнева на Търлоу. В действителност не е бил нужен никакъв подкуп. На съдебните заседатели е било посочено каква присъда да издадат и те са се подчинили без всякаква материална изгода. Мордаунт се завърнал на бойното поле още по-прославен със своята храброст и издръжливост, без да извика у никого каквито и да било подозрения.

— Ала роялистите вече се убедили, че сред тях има предател и е необходимо той да бъде разобличен. Ето защо Търлоу предприел мерки да скрие източника на своите сведения, отвличайки подозренията в съвсем друга посока. По негово нареждане за защита на истинския предател били изготвени фалшиви документи. Подчинените му използвали шифъра на баща ми и известните му сведения. Но защо изборът паднал точно на него, когато за целта би свършил работа кой да е роялист?

— Може би господин Търлоу е невинен за този избор, тъй като по мое мнение тук важна роля е изиграла алчността на Самюъл Морланд, комуто опозоряването на баща ми би било твърде изгодно. Той знаел, че семейството на съобщника му Джон Ръсел ще го възнагради богато, ако им съдейства да осъществят безпрепятствено плановете си за отводняване на блатистите земи. Морланд им дал да разберат, че е възможно сър Джеймс Престкот да бъде отстранен от пътя им, ако той, Морланд, бъдел възнаграден за усилията си. Сър Джон Ръсел се хванал за сведенията, предоставени му от Морланд, започнал навред да тръби за тях и страстните му доводи излъгали сър Уилям Комптън, като го накарали да изобличи и погуби най-близкия си приятел.

— Ето как била приведена в изпълнение втората част от плана и като опетнили доброто име на баща ми, го лишили от имуществото му. Не знам дали той се е досещал, че тъй влиятелни хора са желали… не, изисквали са унищожението му. Търлоу, бранещ правителството, Мордаунт и Морланд, чието бъдеще зависело от това дали щяло да им се удаде да стоварят върху него вината за своите деяния, и могъщото семейство Ръсел, което получавало възможност да се разпорежда свободно със заблатените земи. Такива солидни изгоди за всички на тъй малка цена! Нужно било само да се принесат в жертва животът и репутацията на един-единствен човек.

— Да се очисти от подобно очерняне, за него било невъзможно: ако обвиненията не били повдигнати открито, как можело те да бъдат отхвърлени? Не било предявено нито едно доказателство, как да бъдела изобличена лъжата им? Той избягал от клеветите, от несправедливо хвърляне в затвора, може би дори от ножа на наемен убиец — и това било приравнено към самопризнание за престъпления. А Търлоу, авторът на всичките му беди и единственият човек, който би могъл да снеме петното от неговата чест, не произнесъл нито дума. Кой друг би бил способен да измисли такъв план? Кой друг би притежавал средствата да приведе плана в изпълнение? Само Джон Търлоу, човекът, който знаел всичко, виждал всичко и бил движещата сила на всички онези тъмни събития.

— И аз, господа съдебни заседатели, съм сведен до жалкото положение, в което ме виждате днес. Нямам средства, нито връзки, нито някакво влияние — нищо освен изложените аргументи и неугасимата си вяра в правотата на моята кауза, както и в справедливостта на този съд. Но вярвам, че това е повече от достатъчно.

Дали действително произнесох дума по дума тази реч? Не, разбира се. Убеден съм, че моята младост е сковавала езика ми и пледоарията ми далеч не е прозвучала така уверено, както ми харесва да си спомням. Приятелите ми, които четат книги, ме уверяват, че точно така стоят нещата с историята. Дори великите историци записват онова, което са били длъжни да изричат актьорите в театъра на събитията, а не което са казали в действителност. Така стана и с мен и ако през годините съм се усъвършенствал в изказа си, няма да се извинявам за това. В спомените си говорих именно така: сдържано, но със страст, с жар, но и овладяно, застанал пред него, без да отделям очи от лицето му, като кой знае защо се опитвах да го уверя в истинността на думите си, но в същото време осъзнавах, че се старая да убедя и самия себе си.

Той не отговори веднага — това го помня ясно. Не, седеше все така невъзмутим, поставил затворената книга върху коленете си и кимаше мълчаливо. После, когато в стаята се чуваха само съскането и пращенето на горящите пънове, той пристъпи към отговора, като продължаваше играта на съдебно заседание.

— Няма да започна да лаская моя учен обвинител с похвала за прекрасната му реч, произнесена с искреност, на каквато е способен само предан син. В честността на казаното не се съмнявам, мъжеството и жаждата му за справедливост са безспорни и прави чест на тъй млад човек готовността да се нагърби с толкова тежка задача, без да разполага с ничия помощ.

— Само че тук е съд и в него няма място за чувства. Заради това съм длъжен да посоча, че представеното срещу мен обвинение е много нестабилно и неподкрепено с доказателства, които да имат тежест. Думата на бащата е безпрекословна за сина, но не и за съда. Ако възнамерявате да преобразите заключенията си във факти, трябва да се опрете на нещо повече от твърденията на човек, срещу когото има обвинения. Това, че съм погубил съвършено невинен човек, е извънредно сериозно обвинение и не може да се признае за основателно само въз основа на предположения.

— Сър Джеймс Престкот беше обвинен в предателство и това го погуби: признавам, че аз съм очевидният заподозрян. В течение на много години върху мен лежеше отговорността да осигуря безопасността на правителството и не отричам, че прибягвах към много и разнообразни методи. Нуждата го налагаше, тъй като срещу нас действително се устройваха заговори — в такова количество, че не мога да си ги припомня всичките. Подстрекатели се стремяха да хвърлят отново страната в ужаса на войната и гражданските междуособици. Мой дълг бе да възпрепятствам това и аз го изпълнявах, доколкото ми беше по силите.

— Имаше ли доносник, предател измежду привържениците на краля? Имаше, разбира се, и съвсем не един. Винаги се намират хора, готови да продадат приятелите си за пари, но много често стоката, която предлагаха, не ми беше потребна. Роялистите винаги са били извънредно глупави заговорници. Предполагаемите бунтове се готвеха с участието на толкова голям брой невъздържани в езика си хора, че трябваше да сме глухи, та да не научим за тях. Приписваната ми сатанинска мощ наистина е ласкателна, но такава не съществуваше: по-голямата част от успехите си дължах на глупостта на противниците си.

— Колкото до Самюъл Морланд, той не е лишен от способности, но неговата алчност и ненадеждност правеха услугите му съмнителни и аз отдавна имах желание да се откажа от тях. Ала нямаше как, защото той държеше най-полезния осведомител относно действията на поддръжниците на краля — човек, когото наричаше господин Барет.

— От всички правителствени източници този господин Барет бе несравнимо най-ценният. Стигаше само да зададем въпрос и Барет незабавно съобщаваше отговора чрез Самюъл. А Самюъл отказваше да разкрие кой е той. Ако се избавех от услугите на Самюъл, трябваше да се лиша и от господин Барет, а на Самюъл му стигаше ум да съобрази, че го търпя само по тази причина. Често се чудех дали не предава лично сведенията, затова имах грижата той да знае възможно най-малко за нашите планове и действия. До момента, в който размяната не стана прекалено неизгодна, не поставях пречки пред нея.

— Кой беше господин Барет? Вие сте съвършено прав, аз също стигнах до извода, че това е Джон Мордаунт, и го арестувах, за да го разпитам лично и да се помъча да установя с него пряка връзка, та за в бъдеще да мога да заобиколя Самюъл. Но Мордаунт отричаше всичко. Или бе заподозрял капан, или наистина нямаше нищо общо, или пък хранеше твърде силна лоялност към Самюъл. Така или иначе, нищо не получих от него.

— Това бе грешка от моя страна, тъй като стъпката ми издаде моята враждебност по отношение на Самюъл и когато му се удаде случай, той устрои заговор срещу мен и временно се лиших от длъжността си. Когато си върнах положението, той се уплаши от отмъщението ми и се прехвърли на страната на краля, а за да си спечели доверие там, обвини вашия баща.

— Както виждате, не възнамерявам тук да опровергавам, че предателят беше Джон Мордаунт и че баща ви бе пожертван, за да бъде опазен той. Макар че някои подробности бих поставил под съмнение, ако имахме време за това.

— Не признавам само едно обвинение, върху което е построена цялата ви теза срещу мен, и мога да докажа, че то е невярно. Твърдите, че аз съм причинил опозоряването на баща ви, че аз съм се погрижил за подправените документи и за разпространяване на слухове относно тях, а аз изрично твърдя, че не само не съм направил нищо такова, а и не бих могъл да го направя, защото по времето, когато се случи, вече нямах нито място в правителството, нито влияние.

— Уволниха ме от служба за Републиката в края на петдесет и девета година, когато Ричард Кромуел реши, че няма да може да остане Протектор, и се отказа от борбата. Жалко! Той не беше без способности. Бях лишен от власт заедно с него и в течение на много месеци не се ползвах с никакво влияние. А именно тогава са скалъпени документите, имащи отношение към баща ви и предадени на сър Джон Ръсел и съответно на сър Уилям Комптън. Това са прости факти. Казах, че в разсъжденията ви има един сериозен пропуск. Ето това е той. Тезата ви може да е вярна сама по себе си, но няма начин да се отнася до мен — заключи той.

Ето каква проста грешка бях допуснал и сега бях като ударен с чук по главата. При всичките ми сериозни проучвания нито веднъж не бях помислил за хаоса, съпровождащ последните дни на Републиката, за ожесточената борба за положение и предателства помежду бивши съобщници, когато са се опитвали да спасят себе си и цялата си корумпирана система от гибел. Кромуел умря, на власт дойде синът му, после беше свален от власт и едни парламентарни фанатици започнаха да сменят други. В цялата тази вихрушка Търлоу временно бе изпуснал юздите. Знаех за това обстоятелство, но не го сметнах за важно, не сверих фактите и датите. И от самото начало на речта ми Търлоу бе чакал, докато красноречието ми не се изчерпа, като бе знаел, че само да духне с уста и ще разсее цялото ми обвинение срещу него.

— Казвате, че Морланд еднолично е довел до съсипването на баща ми?

— Това е едно възможно тълкуване — невъзмутимо заяви Търлоу. — И най-очевидното, ако се изхожда от събраните от вас факти.

— Какво да правя тогава?

— Мислех, че сте дошли да ме убиете, а не да ми искате съвет.

Той знаеше, че се е спасил. Само дето не ми каза направо, че когато бях разговарял с Мордаунт, а после с Морланд, бях стоял лице в лице с виновниците. От единия си бях тръгнал, след като му изсипах куп благодарности и благопожелания. Другия бях сметнал само за оръдие, алчен подлец може би, но по същността си само източник на сведения и нищо повече. Сега се чувствах глупак и изгарях от срам, задето този човек беше видял всичката ми глупост и ми я бе посочил с такова хладнокръвие.

— Време е да приключваме с това — обади се Търлоу. — Смятате ли ме за виновен, или не? Вече ви казах: решението ще вземете вие, а аз ще приема присъдата ви.

Поклатих глава, а очите ми бяха пълни със сълзи на разочарование и срам.

— Това не е достатъчно, длъжен сте да обявите присъдата — настоя той.

— Невинен — промърморих.

— Моля? Простете, но не ви чух.

— Невинен! — викнах насреща му. — Невинен, невинен, невинен! Сега чухте ли?

— Чух, благодаря ви. Е, след като доказахте колко силно тачите справедливостта, а разбирам какво ви струваше това, и аз ще докажа същото. Ако ви е нужен моят съвет, ще ви го дам. Разкажете ми всичко, което сте направили, прочели, казали, помислили и видели. Тогава ще ми стане ясно мога ли да ви помогна с нещо.

Той отново плесна с ръце, слугата влезе и този път получи нареждане да донесе храна и да сложи дърва в огъня. Заех се да разказвам и обяснявам, като започнах от самото начало и премълчах само за помощта и съдействието, оказани ми от лорд Бристол. Бях обещал да не говоря за това и не исках да разгневя бъдещия си покровител, като не удържа на думата си. Разправих дори за магията, наложена ми от Сара Блънди, и за решимостта си веднъж завинаги да сложа край на борбата помежду ни. Но изоставих тази тема дотук, защото тя нямаше отношение към него, а и по изражението му виждах, че той не вярва в подобни неща.

— Имате предимство във възможността си да обвините Мордаунт, тъй като мнозина не го обичат и той е тясно свързан с лорд Кларендън. Предложете стоката си на нужните купувачи и ще получите висока цена.

— На кого по-точно?

— Предполагам, че сър Уилям Комптън ще бъде разбираемо провокиран да ви преследва съдебно за вашето нападение. Тъй като в същото време ненавижда лорд Кларендън, може да е склонен да се откаже от иск срещу вас в замяна на това, че ще допринесете за провала на най-големия му враг. Ако Мордаунт, приятелят на Кларендън, понесе удар, то това ще се отрази и на самия Кларендън. А за такова нещо освен сър Уилям Комптън щедро ще ви се отблагодарят и други хора. Добре е да се обърнете към тях и да видите какво могат да предложат в замяна.

— Всичко това звучи много добре — отвърнах, като не си позволих надежда след толкова разочарования. — Но аз съм беглец. Ако замина за Лондон или дори за Оксфорд, ще бъда арестуван. Как бих могъл да се обърна към когото и да било?

Ала той се отнесе пренебрежително към всесилието на кралското правосъдие. Започвах да разбирам, че хора като Търлоу не придаваха особено значение на закона. Ако враговете решаха да го унищожат, чистотата пред закона нямаше да го спаси, а ако бъдеше достатъчно силен, можеше да не се опасява от нищо, колкото и големи да бяха престъпленията му. Законът се оказваше просто оръдие на властта и нищо повече. Той ми предложи опасна сделка, ужасен избор. Аз дирех правосъдие, но Търлоу ми показа, че такова не съществува и всичко се свежда до борба за власт. Ако исках да върна законното си положение, длъжен бях да унищожа чуждите врагове точно така, както бяха унищожили баща ми. Можех да постигна целта си, но само чрез отричане от онова, което стоеше зад нея.

Нужни бяха много дни за размишления и молитви, преди да приема това условие. Когато се съгласих, Търлоу замина за Оксфорд, където обсъди нещата с доктор Уолис след срещата им в театъра.

Мъчеха ме опасения, но той ми обясни, че за доктор Уолис е далеч по-просто да се обърне към онези хора в правителството, които могат да окажат нужното съдействие. Колкото и грубо да се бях отнесъл към него в затвора, Търлоу от самото начало изглеждаше убеден, че няма да е трудно да се получи съдействието на Уолис, макар да не си даде труд да ми обясни защо.

— Е? — попитах настойчиво, когато след връщането си Търлоу най-сетне ме повика. — Уолис съгласи ли се да помогне?

Търлоу се усмихна.

— Май че да. Стига да получи известни сведения. Споменахте за италианец, с когото сте се запознали у сър Уилям Комптън.

— Да, Кола. Много любезен човек за чужденец.

— Точно така, Кола. Доктор Уолис извънредно силно се интересува от вашето мнение за него.

— Знам, той вече ме разпитва, макар да нямам и понятие защо му е нужно.

— Е, това не бива да ви занимава. Ще съобщите ли под клетва всичко, което ви е известно за него? И ще отговорите ли на останалите въпроси на доктор Уолис доброволно и откровено?

— Ако ми съдейства, разбира се от само себе си, че да. Но на мен нищо специално не ми е известно. А какво ще получа в замяна?

— Доколкото схванах, доктор Уолис може да ви снабди с извънредно важни сведения за пакета, който баща ви е възнамерявал да изпрати на майка ви. В този пакет се е съдържало всичко, което е знаел за Мордаунт и неговите дела. С кого се е виждал, какво е говорил, а и какво се е вършело. Като разполагате с това, лесно можете да постигнете целта си.

— Той е знаел през цялото време за пакета и нищо не ми е казал?

— Пакетът не е у него, а той е човек, който крие от околните всички свои мисли, не само тайните си. Никога нищо не дава и не върши даром. За щастие, сега вие имате нещо, което да му предложите. А той ще ви посочи към кого да се обърнете, за да получите въпросния пакет. Е, съгласен ли сте на такава сделка?

— Да! — изрекох възторжено. — Разбира се. От все сърце, след като в отплата му трябват само сведения. А за подобна находка бих си дал живота дори.

— Е, много добре — отвърна Търлоу с доволна усмивка. — Значи това е уредено. Сега остава да отстраним заплахата от страна на закона и да ви върнем свободата да ходите и да пътувате където пожелаете. Споменах за подозренията ви относно онази Сара Блънди и за пръстена, свален от трупа на доктор Гроув, който се намира у вас, и тя вече е арестувана за убийство.

— Радвам се да го чуя — казах и сърцето ми се преизпълни с ликуване. — Нали ви обясних вече как ми стана известно, че именно тя го е убила.

— Ще дадете показания срещу нея, уважението ви към правосъдието ще бъде оценено и от вас ще снемат всички обвинения. Давате ли дума, че това момиче извън всяко съмнение е убило доктор Гроув?

— Давам.

Знам, че беше лъжа, и още недоизказал се, бях обзет от горчиво негодувание, задето бях принуден да я изрека.

— В такъв случай всичко ще е наред. Но, повтарям, само ако отговорите на въпросите, зададени от доктор Уолис.

Бях на път да се пръсна от радост, докато предвкусвах тържеството си във всичко, към което се бях стремил. Наистина, казах си, над мен е спусната благословия, след като в тъй кратък срок получих толкова много. За няколко мига бях в еуфория, но после паднах духом.

— Това е капан — заявих. — Примамка, за да се върна в Оксфорд. Отново ще ме хвърлят в затвора и ще ме обесят.

— Такъв риск е налице, но по мое мнение Уолис се е прицелил към по-едра плячка от вас.

Изсумтях с негодувание. Помислих си колко е лесно да се запази невъзмутимо спокойствие, при положение че примката може да се затегне около нечия чужда шия. Щях да го видя колко философски би се отнесъл към това, ако него подгонеха към бесилката.

* * *

Следващият ход бе предприет няколко дни по-късно. Неохотно се примирих с мисълта, че въпреки опасността, ще ми се наложи да се оставя в ръцете на Уолис. Ала мъжеството ми измени и все още се колебаех, когато в стаята, където прекарвах цялото си време, с безшумни стъпки влезе Търлоу и ми съобщи, че ме очаква посетител.

— Някой си синьор Марко да Кола — поясни с усмивка. — Странно как този човек се появява на най-неочаквани места.

— Той е тук? — скочих на крака изумен. — Но защо?

— Защото аз го поканих. Отседнал е в съседна странноприемница и когато ме известиха за това, си казах, че е време да се запозная с въпросния господин. Невероятно мил човек.

Настоях да видя Кола, тъй като желаех да науча всички новини. Търлоу посочи, че той може да се окаже най-добрият посредник за обръщение към оксфордския съд (дори ми се стори, че не се доверява толкова безусловно на Уолис, както твърдеше).

Надявам се, че няма защо да се оправдавам за онова, което му наговорих. Вече бях получил достатъчно доказателства колко наложително е да се избавя от заклинанията на Сара Блънди и колко малко възможности имах да сторя нещо сам. Умолявал бях магията да бъде свалена от мен, ала ми бе отказвано. Тя с хитрост ме застави да нападна своя опекун; всички усилия на магове и свещенослужители да й бъде даден отпор претърпяха неуспех и макар да не го споменавам често в повествованието си, едва ли не всеки ден ставах жертва на непонятни произшествия, а нощем ме терзаеха трескави видения и здравият сън ми убягваше. Тя ме нападаше безпощадно, вероятно с надежда да ме лиши от разсъдъка ми. А сега ми се предоставяше случай да й нанеса ответен удар веднъж и завинаги. Не можех да пропусна подобна възможност. Да не говорим за дълга ми пред Томас.

Затова разправих на Кола как съм отишъл в дома й, щом съм избягал от затвора, и съм видял как е влязла с безумно изражение на лицето, извън контрол. Казах му как съм намерил у нея пръстена на Гроув, веднага съм го разпознал и съм й го отнел. Как тя е пребледняла, когато съм й поискал обяснение защо е у нея. Как съм готов да повторя тези си показания пред съда. Когато завърших разказа си, вече и сам почти му вярвах.

Кола се съгласи да предаде показанията ми пред мировия съдия и дори ме успокои, като изказа предположение, че готовността ми да съм в услуга на правосъдието въпреки сериозната опасност, на която се подлагам, ще ми се зачете в бъдеще.

Благодарих му и бях обзет от тъй дружески чувства към него, че не се сдържах и споделих някои впечатления, които го засягаха лично.

— Обяснете ми — казах, — защо доктор Уолис се интересува от вас? Приятели ли сте двамата?

— Не — отсече той. — Видях го всичко на всичко веднъж и той се държа крайно неучтиво.

— Иска да разговаря с мен за вас, но не знам защо.

Кола повтори, че нищо не разбира, а после прекъсна разговора на тази тема и се осведоми кога се очаква да се върна в Оксфорд.

— Мисля, че ще е разумно да изчакам до самото навечерие на процеса — отговорих. — Надявам се, че съдията ще склони да бъда освободен под гаранция, но не съм настроен да бъда прекалено доверчив.

— Значи тогава ще се видите с доктор Уолис?

— Това е почти сигурно.

— Добре. Бих искал след това да ви поканя, за да отпразнуваме благополучното ви избавление.

И той си тръгна. Описвам всичко това тук, за да покажа колко много от разговорите пропуска Кола. Но значителна част от останалото е повече или по-малко вярно. Мировият съдия пристигна разгневен и възнамеряваше тутакси да арестува и Търлоу, и мен, но щом чу показанията ми против Блънди, стана самата доброта и любезност. Впрочем, подозирам, че доктор Уолис вече се бе намесил и го бе предупредил, че е вероятно сър Уилям да оттегли жалбата си, както той и стори няколко дни по-късно. После изчаках, докато не дойде вестта за началото на съдебното дело, и тогава се върнах в Оксфорд.

Ала не ми се наложи да давам показания, тъй като Сара се призна за виновна в престъплението, което бе поразително, след като не го бе извършила. Тъй или иначе, уликите изглеждаха безспорни и вероятно тя бе проумяла, че в никой случай няма да избегне съдбата си.

На следващия ден я обесиха и аз мигом почувствах как душата ми се освободи от зловредното й влияние, сякаш ме облъхна прохладен свеж вятър след буря, очистил въздуха след задуха. Едва тогава осъзнах колко свирепо ме бе тормозила и как непрестанно бе обезсилвала духа ми.

* * *

Всъщност с това завършва и моят разказ, тъй като всичко останало е извън пределите на ръкописа на Кола, а много от успехите ми вече са общо достояние. Никога повече не видях Кола, тъй като той напусна Оксфорд скоро след това, но Уолис бе извънредно доволен от онова, което му казах, и ми предостави всичката нужна ми информация. Само до месец името ми беше изчистено и макар прякото изобличаване на Мордаунт да се оказа нежелателно по политически причини, по-нататъшното му издигане бе спряно завинаги. Човекът, когото на някакъв етап бяха гласили за най-влиятелния пост в страната, приключи дните си в жалка безизвестност, отхвърлен от всичките си приятели, мнозина от които узнаха цялата истина за него. Аз, тъкмо обратното, бях отрупан с благоволение от куп високопоставени хора, благодарение на което получих правата си, полагащи ми се по рождение, и позиции. Възползвах се дотолкова успешно от даровете на съдбата, че скоро можех вече да пристъпя към възстановяване на имението си. В последствие си построих и къща в покрайнините на Лондон, където презреният ми вуйчо почтително ме посещава с напразна надежда да му заделя част от благата си. Излишно е да казвам, че си тръгва с празни ръце.

Сторих много неща в живота си, за които съжалявам, и ако имах възможност, днес бих постъпил другояче. Но дългът ми стоеше над всичко и ми носи утеха мисълта, че са ми опростени най-тежките ми провинения. Бог бе милостив и макар никой човек да не го заслужава, моето спасение не бе несправедливо. Не бих притежавал толкова много и не бих се радвал на такъв душевен покой, ако не бях закрилян свише. На Него се уповавам и винаги съм се старал да Му служа, доколкото са ми позволявали силите. В изчистването ми от всякакви клевети виждам залог за Неговото благоволение към мен.