Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (6)

Шеста глава

Силно разстроен, върнах се в стаята си, за да обмисля как да постъпя по-нататък и да се опитам да разбера по кой начин можах да си навлека всички тези оскърбителни обвинения. Та нали съм от хората, готови веднага да признаят, че вината е у тях, а непознаването ми на английските нрави и обичаи още повече засилваше объркването ми. И все пак бях убеден, че жлъчният изблик на Лоуър беше прекален. Но така или иначе настроенията, господстващи тогава в тази страна, предразполагаха към крайности в мненията.

Седях пред малката камина в студената си стая, отново обзет от отчаяние и чувство на непреодолима самота, от което съвсем до неотдавна вярвах, че съм се избавил. Нима беше писано новите ми познанства тъй скоро да бъдат прекъснати? В Италия безспорно никоя дружба не би издържала на подобно поведение и при обичайни обстоятелства вече бихме се готвили за дуел. Не се канех да предприемам нищо подобно, ала се запитах струваше ли си да оставам в Оксфорд, тъй като отношението на Бойл към мен също можеше да претърпи промяна и аз отново щях да остана без никакви приятели. Но къде можех да замина? Да се връщам в Лондон, нямаше смисъл, да стоя тук — още по-малко. Продължавах да се лутам в колебания, когато по стълбите прозвучаха стъпки и силно чукане по вратата ме извади от унилите ми мисли.

Беше Лоуър. Влезе с решителна крачка, с тържествено и сериозно изражение и постави на масата две бутилки. Наблюдавах го студено и с подозрение, като не изключвах да се изсипе нов дъжд от упреци и го изчаках да заговори пръв.

Ала той претенциозно се отпусна на колене и умоляващо събра длани.

— Господине — заяви с приповдигнатост, повече от театрална, — как мога да измоля прошката ви? Държах се като презрян търговец, дори по-зле. Държах се негостоприемно, злобно, несправедливо и по плебейски грубо. Поднасям ви най-смирените си извинения, стоя на колене, както виждате, и моля за извинение, каквото не заслужавам.

Бях не по-малко стъписан от това му поведение, отколкото от предишното, и не знаех как да реагирам на разкаянието му, което бе също толкова несдържано, както и яростта му преди час.

— Не ви е по силите да ми простите — продължи той с дълбока въздишка, тъй като аз мълчах. — Не мога да ви упрекна за това. И тъй, не ми остава избор. Длъжен съм да се самоубия. Моля ви, предайте на семейството ми, че искам надписът на надгробната ми плоча да гласи „Ричард Лоуър, лекар и негодник“.

Тук вече се разсмях, дотолкова нелепо бе държанието му, и като видя, че се предадох, той ми се ухили в отговор.

— Не, наистина, безмерно съжалявам — каза вече почти с обичайния си тон. — Не знам защо, но понякога ме обзема такъв гняв, че не мога да се овладея. А разочарованието ми по повод трупа беше толкова мъчително… Ако можехте да си представите мъките ми! Приемате ли извиненията ми? Ще пиете ли от същата бутилка като мен? Няма нито да спя, нито да се бръсна, докато не ги приемете, а не ви трябва да сте отговорен за това, че ще мета пода с брадата си.

Поклатих глава.

— Лоуър, не ви разбирам — заявих откровено. — Както и никого от съотечествениците ви. Затова ще приема, че такива са нравите на нацията ви и че вината е у мен, задето не съм го разбрал. И ще пия с вас.

— Слава на небесата! — възкликна той. — Вече си мислех, че поради глупостта си съм се лишил от приятел. Вие сте самата доброта, щом ми позволявате да запазя дружбата ни.

— Но моля ви, обяснете ми с какво ви разсърдих така.

Той махна с ръка.

— С нищо. Изтълкувах ви неправилно… Бях разстроен, задето изпуснах Престкот. Неотдавна водих бурна разправия по повод астрологични предсказания. Лекарската колегия свято вярва в тях и един човек заплаши, че ще ми попречи да практикувам в Лондон, задето публично изказвам презрение към астрологията и отстоявам новото лечение с минерали. Все същата битка между новите знания и мъртвешката хватка на старите. Това стълкновение ми е още прясно в паметта. И просто не го понесох, като чух, че вие, тъкмо вие, заставате на тяхна страна. А аз ви ценя тъй високо. Знам, непростимо е.

Той притежаваше такъв талант да превръща оскърблението в похвала, че напълно ме обезоръжи. Ние, венецианците, се славим с изисканост както по отношение на учтивостта, така и на оскърбленията си, но границите са определени съвсем точно и дори най-завоалираните думи не могат да бъдат изтълкувани превратно. Лоуър и въобще англичаните като цяло притежават почти варварска непредсказуемост; гениалността им не подлежи на обуздаване, също както и маниерите им и те могат да бъдат едновременно смятани за велики и нищожни. Съмнявам се, че чужденците някога ще ги разберат истински и ще им се доверят искрено. Но извинението си е извинение, а рядко ми го бяха искали така цветисто. Стиснах ръката му, разменихме си тържествени поклони и пихме за здравето един на друг, с което приключихме спора по всички правила.

— Защо толкова настойчиво и спешно държите да получите Престкот?

— Мозъците, Кола, моите мозъци! — простена той. — Разрязах и нарисувах толкова, до колкото успях да се добера, и скоро бих могъл да завърша изследването си. Отдадох му години и то ще ми донесе слава, когато бъде готово. Гръбначният мозък по-специално. Напълно очарован съм от него. Но няма как да приключа, ако не получа още образци. А без да съм приключил, не мога да публикувам труда си. Известно ми е, че един французин се занимава кажи-речи със същото. Няма да го понеса, ако ме изпревари някакъв си подъл папист… — Той млъкна, притеснен, че отново е изтървал нещо нередно. — Моля ви за извинение. Но от това зависи толкова много и сърцето ми буквално се къса, когато се натъквам на подобни глупави спънки.

Той отвори втората бутилка, пи от гърлото и ми я протегна.

— Та ето я причината за моята неучтивост. И длъжен съм да призная, съчетана е с твърде неустойчив темперамент. По природа съм холерик.

— И това го казва човек, който отхвърля старата медицина!

Той се усмихна.

— Справедлива забележка. Но аз се изразих метафорично.

— Наистина ли така гледате на влиянието на звездите? Смятате, че това е глупост?

Той вдигна рамене.

— Ах, не знам. Честна дума, не знам. Телата ни са микрокосмос на цялото творение. Можем ли да определим движението на едните, като изучаваме другите? Напълно вероятно да. Дори го намирам логично, но засега никой още не ми е предложил надежден научен метод как да се прави. Всичкото това зяпане на звездите, с което се занимават астрономите, ми изглежда празна работа, а те високопарно го превръщат в панацея. И с тези свои телескопи откриват нови и нови. О, много интересно! Но изпадат в такъв възторг, че напълно забравят причината за своите търсения. Впрочем, по-добре да оставя тази тема, преди да изляза вън от себе си за втори път този ден. Не може ли да започнем отначало?

— В какъв смисъл?

— Разкажете ми за своята пациентка, онази много странна вдовица Ана Блънди. Ще слушам с върховно внимание и каквито и забележки да направя, в тях няма да има неодобрение.

Все още се опасявах доколко мога да му се доверя и затова протаках, но Лоуър въздъхна и се зае с приготовления отново да падне на колене пред мен.

— Е, добре, добре — казах, като вдигнах ръце нагоре и се помъчих да сдържа смеха си. — Предавам се.

— Слава на небесата! — зарадва се той. — Не се съмнявам, че на стари години ще ме повали ревматизъм. А сега, ако не греша, казахте, че раната не заздравява?

— Да, и много бързо загнива.

— Пробвахте ли да не я бинтовате, а да я оставите да диша?

— Да, и това нищо не промени.

— Треска?

— Колкото и да е странно, няма, но то се знае, неизбежна е.

— Хранене?

— Не, освен ако дъщеря й не е съумяла да й даде малко овесена каша.

— Урина?

— Рядка, с мирис на лимон и стипчива на вкус.

— Хм… Лошо. Прав сте, не е добре.

— Тя ще умре. А аз искам да я спася. По-скоро исках. Намирам дъщеря й непоносима.

Лоуър пусна последните ми думи покрай ушите си.

— Някакви признаци на гангрена?

Отвърнах, че не, но че и тя е неизбежна в скоро време.

— Според вас тя би ли се съгласила срещу аванс да…

— Не — отсякох категорично.

— Ами дъщерята? Ако й предложа цяла лира за останките?

— Ако не се лъжа, вие познавате момичето.

Лоуър издиша шумно и неохотно кимна.

— Ето какво, Кола, ако умра утре, давам ви разрешение да ме анатомизирате. Не мога да разбера защо се вдига такъв шум около това. Нали после бездруго ще бъдат погребани? Какво значение има колко разрязани ще бъдат, ако са умрели с религиозна благословия? Или някой се съмнява, че добрият Бог не е способен да ги събере в едно за Второто пришествие?

Отвърнах му, че във Венеция положението е същото: кой знае защо на хората не им се нрави идеята да бъдат разрязани на парчета било то приживе, или след смъртта.

— Какво възнамерявате да правите със старицата? — попита той. — Ще я чакате да умре ли?

И тогава ме осени мисъл, която реших да споделя с него. Дотолкова доверчива душа съм, че и за миг не се поколебах.

— Я ми подайте бутилката — казах — и ще ви разкрия какво бих направил, ако бих имал такава възможност.

Той незабавно ми връчи бутилката, а аз за кратко обмислих крачката, която се канех да направя. Не бях напълно на себе си. Първо бях втрещен от жестоките му обвинения, после дойде огромното облекчение при неговото извинение и тези две противоположни чувства бяха толкова силни, че изгубих способността да мисля трезво. Не, никога не бих му се доверил, ако неговата надеждност и приятелство изглеждаха непоколебими; но след като бяха подложени на съмнение, желанието да му угодя и да докажа своята искреност взе връх над всичко останало.

— Моля да ми простите за тромавото изложение — казах, когато той се настани по-удобно на паянтовото ми легло. — Идеята ми хрумна, когато наблюдавахме гълъба в камбаната на помпата. Виждате ли, тя е свързана с кръвта. Ами ако по волята на случая кръвта се оказва недостатъчно, за да доставя хранителни вещества? Ами ако загубата на кръв означава, че тя не стига, за да избави сърцето от излишъка на топлина? Не може ли в това да се крие причината за прекомерна топлина в цялото тяло? Вече много години се замислям над въпроса не старее ли и кръвта заедно с тялото. Подобно на канал със застояла вода, в който всичко живо започва да умира, защото изходите са задръстени с мръсотия.

— Няма съмнение, че ако губиш кръв, умираш.

— Но защо? Не от изтощение, нито пък от излишък на топлина. Смъртта идва с източването или блокирането на жизнения дух, присъстващ в кръвта. Убеден съм, че самата кръв служи само като носител на този дух. И остаряването е причинявано от упадъка му. Във всеки случай такава е моята теория и в нея хармонично са обединени общоприети истини, които вие презирате, както и знания, придобити чрез опит, които вие приветствате.

— И тук съединяваме вашето теоретично предисловие с практическите нужди на провежданото от вас лечение, нали така? Кажете, какво възнамерявате да предприемете?

— Ако не украсяваме излишно нещата, всичко е много просто. Когато сме гладни, ядем. Когато ни е студено, приближаваме се до източник на топлина. Когато жизнените ни сокове са неуравновесени, добавяме или отнемаме нужното количество, та да възстановим баланса.

— Стига да вярваш в тези глупости.

— Да, стига да вярваш — отвърнах. — Ако ли не, а вярваш в теорията за четирите стихии, то тогава възстановяваш равновесието в тялото, като засилваш най-слабата. В това е същността на медицината — и на старата, и на новата — възстановяване на равновесието. Е, в този случай да се отнеме още кръв с помощта на пиявици или на кръвопускане би означавало само да се влоши положението й. Ако жизненият й дух отслабва, ще бъде отслабен още повече, тоест ще й се навреди. Такава е теорията на Силвиус и според мен той е прав. Логичното е не да й се отнема кръв, а…

— Да се добави — бързо каза Лоуър и се наведе напред с внезапно оживление, когато най-сетне схвана накъде бия. Кимнах възторжено.

— Точно така! — казах. — И не просто да се добави, а да е млада и свежа кръв, несгъстена, с жизнена консистенция. Ами ако изведнъж това помогне за заздравяване на раната в старото тяло? Кой знае, Лоуър — повиших глас в увлечението си, — кръвта може да се окаже еликсирът на живота. Та нали е прието да се вярва, че здравето на старците се подобрява, ако делят постеля с дете. Представете си какво само може да сътвори млада кръв!

Лоуър се облегна и отпи голяма глътка ейл, докато обмисляше думите ми. Устните му мърдаха, докато водеше безмълвен разговор със себе си, прехвърляйки всички възможности.

— Попаднали сте под влиянието на мосю Декарт, нали? — попита.

— Защо мислите така?

— Съставихте теория и тя ви подсказва практическото й приложение. Нямате никакви данни какво ще излезе от всичко това. И ако позволите да кажа, теорията ви е неизбистрена. Привеждате доказателства по аналогия — опирате се на жизнените сокове, в които не вярвате — само за да заключите, че решението се състои в набавяне на недостигащото. И добавяте жизнен дух, съществуването на който е твърде съмнително.

— Макар и самият вие да не го опровергавате.

— Да, това е така.

— Но все пак оспорвате теорията ми?

— Не.

— А има ли друг начин да установим дали съм прав, освен да я проверим на практика? Нали това е основата на експерименталната философия?

— Основата на мосю Декарт — уточни той, — ако съм го разбрал правилно. Съставя се хипотеза, а после се събират данни да се провери дали е вярна. Алтернативата, предложена от лорд Бейкън, се състои в това, че първо се събират данните, а после се прави извод, обхващащ всичко известно.

Когато си спомням със задна дата беседата ни, добросъвестно записана в тетрадката, която ме съпровождаше във всичките ми пътувания и която сега препрочетох за пръв път от много години насам, забелязвам много, скрито тогава от вниманието ми. Английското отвращение към чужденците много бързо води до желание да се отхвърля всяка стъпка напред, която им се вижда следствие на неверни по тяхно мнение методи — и тъкмо това позволява на тази най-високомерна от всички нации да обявява всички открития за свои собствени. Откритие, почиващо на неверни предпоставки, не е откритие; всички чужденци, намиращи се под влиянието на Декарт, използват неверни предпоставки, а следователно… Hypotheses non fingo. Тук няма хипотеза: не реве ли така като йерихонска тръба Нютон в нападките си срещу Лайбниц, че бил крадец, задето имал същите идеи като неговите? Ала тогава повярвах, че приятелят ми употреби този аргумент като средство за попълване на знанията ни.

— Струва ми се, че с вашата оценка не отдавате дължимото на мосю Декарт — възразих. — Но това не е съществено. Кажете какъв метод бихте избрали вие.

— Бих започнал с преливане на кръв между животни — млади и стари. Първо от една порода, после от различни. Бих вливал вода в кръвоносните съдове на животните, за да проверя няма ли резултатът да е същият. После бих сравнил всички показания, за да проверя какво е въздействието от преливането на кръв. И накрая, като се убедя, че мога да продължа с пълна увереност, бих изпробвал метода върху госпожа Блънди.

— Която по това време ще е в гроба от година време, ако не и от по-дълго.

Лоуър се ухили.

— Безпогрешното ви око забеляза слабостта на метода.

— Твърдите, че не бива да го правя ли?

— Не, би било вълнуващо. Просто се съмнявам дали е достатъчно обосновано. И съм сигурен, че ще предизвика скандал. Затова е опасно да се обсъжда публично.

— Ако позволите, ще се изразя другояче. Ще ми помогнете ли?

— Естествено, много бих се радвал. Само обсъждам съпътстващите въпроси. А вие как смятате да подходите?

— Не знам — отвърнах. — Хрумна ми, че говедо би било подходящо. Нали казват „як като вол“. Но здравомислието ме принуждава да се откажа. Както ви е известно, кръвта има склонност да се съсирва. Така че е от първостепенна важност да бъде прехвърлена от едното към другото същество без никакво бавене. А няма как да вкараме в стаята вол. Освен това кръвта ще пренесе животински дух, а не бих искал да внеса у човек животинската природа на вол. Ще е оскърбление към Бог, който ни е поставил по-високо от животните.

— Ами кръв от вас?

— Не, защото аз трябва да провеждам експеримента.

— Няма проблем. Лесно ще намерим някого. Най-подходящ избор — продължи той — би била дъщерята. Тя ще се съгласи заради майка си. И съм уверен, че ще успеем да й внушим колко е важно да запази мълчание.

Напълно бях забравил за дъщерята. Лоуър забеляза как се изопна лицето ми и се осведоми за причината.

— Последния път, като бях в дома им, тя прояви такава нетърпима дързост, че се заклех вече да не престъпя през прага им.

— Гордост, господине, гордост.

— Може би. Но вие трябва да разберете, че не съм в състояние да отстъпя. Тя е длъжна да ме моли на колене, преди да променя намеренията си.

— Да оставим това засега. Да предположим, че бихте могли да проведете опита — само да предположим. Колко кръв ще ви е нужна?

Поклатих глава.

— Петнайсет унции? Или двайсет. Човек може да изгуби толкова без лоши последствия. Възможно е и повече на по-късен етап. Дойде ми на ум, че кръвта трябва да излиза от едното тяло и да се влива в другото през едни и същи места — от вена във вена, от артерия в артерия. Бих препоръчал срязване на югуларната вена, само дето кръвотечението от нея трудно се спира. Не искам да спася майката за сметка на дъщерята, чиято кръв ще изтече. Така че може би някой от по-големите съдове по протежение на ръката. После ще се направи превръзка, за да се издуе. Това е лесната част. Смущава ме самото кръвопреливане.

Лоуър стана и закрачи из стаята, като ровеше в джобовете си.

— Чували ли сте за инжектиране? — попита ме.

Поклатих глава.

— А! Това е забележителна идея, която разработваме.

— Ние?

— Аз, доктор Уилис и приятелят ми Рен. В някои отношения идеята е сходна на вашата. Вземаме остър инструмент, вкарваме го във вената и впръскваме течности право в кръвта, като напълно избягваме стомаха.

Смръщих се.

— Поразително! И какво се случва?

Той помълча за кратко.

— Резултатите са смесени — призна. — Първия път се получи идеално. Инжектирахме една осма чаша вино в куче. Ако го беше излочило, не би се напило. Но така беше от пияно по-пияно. — Той се усмихна при спомена. — Едва се справихме с него. Скочи от масата, хукна из стаята, блъсна се в бюфета и се гътна по гръб. Направо изпопадахме от смях. Дори Бойл не сдържа усмивката си. Ала важното е как малко количество инжектирано вино оказва чувствително по-силно въздействие от същото количество вино, попаднало в стомаха. Следващия път взехме мърляв стар пес и му впръскахме амонячна сол.

— И?

— Издъхна, при това в тежки мъки. Когато го отворихме, установихме значителна корозия на сърцето. Следващия път пробвахме да впръскаме мляко, за да видим няма ли по този начин да елиминираме нуждата от хранене. За съжаление то се пресече във вените.

— И това животно ли умря?

Той кимна.

— Вероятно вкарахме твърде много. Следващия път ще намалим дозата.

— Ще бъда възхитен, ако ми позволите да присъствам.

— С голямо удоволствие. Но аз исках да кажа, че бихме могли да използваме за вашето преливане този метод. Не бива кръвта да влиза в съприкосновение с въздуха, защото може да се съсири. Вземате перо от гълъб, изтънявате го леко и го заостряте, пробивате дупка в края и го вкарвате във вената на Сара. Свързвате го с дълга сребърна тръбичка с малък диаметър, а друго перо вкарвате във вената на майката. Изчаквате кръвта да потече, после спирате течението на кръв във вената на майката над разреза. Прикрепяте тръбичката и броите. Боя се, че трябва да гадаем какво количество ще изтече. Но ако оставим кръвта да тече за няколко секунди в купичка, ще получим представа за скоростта, с която се излива.

Закимах възторжено.

— Великолепно — заявих. — Аз мислех да използвам банки с кръв. Но този метод е много по-изряден.

Той се усмихна и ми протегна ръка.

— Бога ми, господин Кола, радвам се, че сте тук. Вие сте човек по мой вкус, това е истината. Междувременно кой от нас ще посети Гроув по повод горкия господин Престкот?