Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (14)

Четиринадесета глава

Погребалната служба за Гроув беше тържествена и церемониална. Започна малко след здрачаване. Явно през целия ден се бяха правили приготовления за нея: градинарят на колежа беше изкопал гроб в сводестото пространство, съседстващо с параклиса, хорът от момчета беше репетирал, а Удуърд беше съставил надгробната си реч. Реших да присъствам, след като Лоуър ме уведоми, че никой няма да възрази; все пак Гроув беше един от малкото ми познати в Оксфорд. Настоях обаче и той да ме придружи; малко неща предизвикват по-голяма неловкост от това да присъстваш на погребална церемония и да не знаеш как да се държиш.

Той дълго мърмори, но накрая се съгласи. Както схващах, духът на Новия колеж не му беше по вкуса. Когато службата започна при препълнен параклис и водена от няколко свещеници в церемониални одежди, стана ми ясна причината за недоволството му.

— Трябва да ми разтълкувате — пошепнах му по време на кратка пауза — в какво се състои разликата между вашата и моята църква. Признавам си, аз не забелязвам никаква.

— Защото няма никаква — отвърна намусено Лоуър. — Защо направо открито не обявят поклонничество пред Вавилонската блудница, ще ме прощавате, Кола. Явно само това им се ще на негодниците.

Както забелязах, в параклиса имаше поне още половин дузина души, които споделяха възгледите на Лоуър и за разлика от него, не всички те се държаха подобаващо. Томас Кен, онзи, който беше влязъл в спор с Гроув по време на вечерята, подчертано нито веднъж не се изправи по време на службата и говореше на висок глас, докато се изпълняваше реквиемът. Доктор Уолис, човекът, отнесъл се така грубо с мен, седеше със скръстени ръце и с безмълвното неодобрение на професионален свещенослужител. Тук-там дори се чуваше смях в най-тържествените моменти, а околните хвърляха възмутени погледи. В една минута си помислих, че ще сме щастливци, ако заупокойната служба не прерасне в открито сбиване.

Но тя някак завърши без скандал и чух обща въздишка на облекчение, след като Удуърд произнесе финалната благословия и с бял жезъл в ръка поведе погребалната процесия навън от параклиса към гроба под арката. Четирима членове на факултета държаха покойника над зеещата яма, а Удуърд се подготвяше за надгробното си слово, когато откъм задните редици се надигна шум.

С Лоуър се спогледахме, и двамата сигурни, че страстите най-сетне бяха кипнали до предела си и последните мигове на Гроув на тази земя щяха да бъдат осквернени от богословски спорове. Някои членове на факултета се извърнаха назад с негодувание, през множеството премина ропот, когато бе принудено да се раздели, та напред да излезе едър мъж с побелели бакенбарди, плътен плащ и с изражение на силно смущение.

— Какво става? — извърна се от гроба Удуърд към смутителя.

— Това погребение трябва да бъде спряно — обяви мъжът.

Сръчках Лоуър с лакът и му прошепнах на ухото:

— Кой е този? Какво става?

Лоуър за миг се откъсна от ставащото и ми отвърна също шепнешком:

— Сър Джон Фулгроув, мирови съдия.

После ми даде знак да мълча.

— Вашата власт не се простира тук — възрази Удуърд.

— Не, простира се, когато става дума за насилие.

— Не е имало никакво насилие.

— Може би. Но моят пост ме задължава собственолично да се уверя в това. Получих официално известие, че е възможно да е извършено убийство, и се налага да проведа разследване. Знаете го също така добре като мен, ректоре.

При думата „убийство“ ропотът се усили. Удуърд застина над гроба, сякаш бранеше покойника от съдията. И наистина, той защитаваше своя колеж.

— За убийство и дума не може да става. Убедих се в това.

Съдията очевидно се чувстваше неловко, но не се канеше да отстъпи.

— Добре знаете, че всяко постъпило известие подлежи на щателна проверка. Това, че смъртта е станала зад стените на колежа, няма никакво значение. Вашите пълномощия тук губят сила. Не можете да ме възпрепятствате при такъв случай, нито да оспорвате властта ми. Нареждам да бъде спряно това погребение, докато не бъда напълно удовлетворен.

Под погледа на целия колеж и на голяма част от университета Удуърд взе да се поклаща напред-назад, като преценяваше как да реагира на създалата се ситуация. При обикновени обстоятелства явно не бе от колебливите, но този път бе решил да не бърза.

— Няма да отстъпя пред вашата власт — заяви накрая. — Не ви признавам правото да влизате тук без мое позволение и още по-малко да се вмесвате в работите на колежа. Не виждам основания за присъствието ви и по закон мога да изисквам да се оттеглите.

Присъстващите посрещнаха думите му с одобрителен шум, а сър Джон пламна от негодувание. След като утвърди авторитета си и не отстъпи нито на йота от принципите, Удуърд пристъпи към един вид компромис.

— И все пак вероятно разполагате с показания, които не са ми известни. Ако е извършено насилие, дълг е на колежа да се стигне до истината. Ще ви изслушам какво имате да кажете и ще отложа полагането в гроба дотогава. Ако сметна вашите сведения за недостоверни, то ще бъде извършено — с вашето съгласие или без него.

Отново се раздадоха насърчителни възгласи, породени от (както по-късно ми обясни Лоуър) майсторското отстъпление от незащитима позиция. Удуърд се разпореди да върнат покойника обратно в параклиса, след което поведе съдията към дома си.

— Виж ти — промърмори приглушено Лоуър, когато двамата прекосиха арката и минаха във вътрешния двор. — Много бих искал да знам какво се крие зад това.

— За какво говорите?

— Мирови съдия може да се задейства само ако някой подаде жалба за извършено престъпление. Тогава провежда разследване, за да установи основателна ли е жалбата. Кой тогава се е обърнал към него? Във всеки случай не и Удуърд, а доколкото ми е известно, Гроув нямаше роднини.

Побиха ме студени тръпки.

— Е, няма да го узнаем, като стоим тук — посочих.

— Прав сте. Дали да не си поделим бутилка в апартамента ми в Крайст Чърч? Току-виж сме измислили нещо там.

* * *

Доникъде не стигнахме, въпреки многото приказки и още повече вино. Въпросът кой се е обърнал към магистрата, така си и оставаше без отговор на следващата сутрин, когато се събудихме. Единственото, което научих, беше, че мадейрата, предпочитана от англичаните, оставя извънредно неприятен спомен на другия ден.

Нощувах при Лоуър, тъй като към края на разговора ни, прехвърлил се от Гроув на други любопитни и разнообразни теми, краката вече не ме държаха. Домакинът ми отново се върна към понятието дух и поддава ли се той на изследване — идея, имаща немалка важност за теорията, върху която се основаваше моето кръвопреливане.

— Предполагам — каза замислено той, — че можем да се облегнем за наличието на вашия жизнен дух в кръвта на съществуването на призраци, защото какво са те, ако не духове, освободени от телата? А в тях няма как да се съмнявам, защото с очите си съм виждал такъв.

— Нима? Кога? — полюбопитствах.

— Само преди два месеца — отвърна той. — Седях в същата тази стая и чух шумолене зад вратата. Отворих я, тъй като чаках гост, а там стоеше непознат млад човек. Беше много странно облечен, целият в кадифе, имаше дълга руса коса, а в ръката си държеше копринен шнур. Поздравих, а той се обърна и ме погледна. Не отговори, само се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. Не отдадох голямо значение на случката и се прибрах обратно вътре. Гостът ми пристигна около минута по-късно. Попитах го дали е видял странния младеж, но той отвърна, че нямало никого на стълбите. По-късно узнах от декана, че млад мъж се самоубил през 1560 година. Излязъл от стаята си на моята площадка, отишъл в избено помещение в другия край на колежа и се обесил на копринен шнур.

— Хм…

— Какво „хм“? Просто посочвам един от редките случаи, когато най-добрите научни теории и практически наблюдения са в пълна съгласуваност. Ето защо не отхвърлям направо вашите недоказани предположения. Макар да не изключвам възможността за подобреното състояние на вдовицата Блънди да има и друго обяснение.

— Вижда ми се глупаво да отхвърляте вече съществуващо обяснение в полза на друго, с което не разполагате — отбелязах. — Ала доколкото ви разбирам, приемате, че духът, поддържащ живота, е същият онзи, който надживява края му.

Той въздъхна.

— Ами да, може да се каже. Макар дори Бойл още да не е измислил експеримент, който да покаже какво представлява този дух, ако изобщо има физическо измерение.

— Това би му навлякло много неприятности с богословите — подхвърлих. — А той май се старае да поддържа с тях най-добри отношения.

— Рано или късно ще се стигне дотам — отвърна моят приятел. — Стига само ние, учените, да не се ограничим изключително до материалните неща, защото какъв е смисълът в това? Но вие сте прав, Бойл надали ще иска да се изложи на такава опасност. Не мога да не го смятам за негова слабост. А от друга страна, вашият синьор Галилей е показал нагледно докъде води неразбирателството с църквата. Какво мислите по този въпрос?

То се знае, Лоуър бе чувал за онзи знаменит случай, разгорещено обсъждан в Падуа по времето, когато учех там, тъй като Галилей е бил на служба във Венеция, докато не се преместил във Флоренция, съблазнен от разкоша на Медичите. Там си спечелил много врагове, а това не му било от полза, когато изпаднал в беда заради твърдението си, че Земята се върти около Слънцето. Въпреки че падението му се беше случило малко преди раждането ми, то задълго бе наплашило много любознателни умове и ги бе научило хубаво да си помислят, преди да говорят. Така или иначе, се подразних, задето Лоуър го спомена, защото знаех какво ще е мнението му по въпроса и че ще използва фактите, за да отправи нови нападки към моята църква.

— То се знае, аз го почитам — казах — и скърбя за случилото се с него. Принадлежа на науката и се смятам за верен син на църквата. Също като господин Бойл твърдо вярвам, че науката не може да противоречи на истинската религия и видимите различия между тях се дължат на слабото ни разбиране на едната или на другата. Бог ни е дарил Библията и ни е дарил природата, в която да покаже творенията си. Абсурдно е да се смята, че би противоречил сам на себе си. Човекът е този, който създава недоразумения.

— Следователно в този случай някой е допуснал грешка — рече Лоуър.

— Това е съвършено очевидно — отговорих. — И никой не вярва сериозно, че съветниците на папата не са се заблуждавали. Но синьор Галилей също носи вина и може би по-голяма от тяхната. Бил е надменен човек с тежък характер и е виновен в това, че не се е погрижил да покаже как идеите му се съгласуват с доктрината. Честно казано, аз не вярвам тук да съществува противоречие. По-скоро има неразбиране, довело до злощастни последици.

— И те не са поради нетърпимостта на вашата църква?

— Според мен — не и мисля, че този случай е доказателство как католическата църква е по-открита за науката, отколкото протестантската. Спомнете си Коперник, Везалий, Торичели, Паскал, Декарт.

— Нашият господин Харви беше добър син на англиканската църква — отбеляза Лоуър със суховат тон, както ми се стори.

— Безспорно. Но му се е наложило да отиде в Падуа и там да формулира идеите си.

Лоуър изсумтя нещо неразбрано и вдигна чаша, за да ме поздрави с отговора ми.

— Да знаете, че ще ви направят кардинал — заяви. — Премерен и политичен аргумент. Мислите ли, че науката е длъжна да се доказва?

— Да, иначе се поставя като равна на религията, а не в нейна услуга и последствията от това ще са невъобразимо ужасни.

— Започвате да звучите досущ като доктор Гроув.

— Не — отговорих след кратък размисъл. — Той ни смяташе за шарлатани и се съмняваше в полезността на експериментите. Аз също се опасявам от тяхната сила и съблазън и се безпокоя да не би тази сила да породи у хората арогантност.

Можех да му се разсърдя за думите, но не исках да се караме, а и Лоуър не се стремеше да ме вкара в истински диспут.

— Във всеки случай — продължи той, — след като в нашата църква има хора като Гроув, какво право имаме да съдим когото и да било? Те имат по-малка власт да създават спънки, отколкото вашите кардинали, но стига да можеха, биха постъпвали точно така. — Той махна с ръка да покаже, че изоставя омръзналата му тема. — Разкажете ми за вашата пациентка. Тя наистина ли оправдава теорията, която стоварихте на плещите й?

Усмихнах се неволно.

— Удивително добре я поддържа. У нея се наблюдават явни признаци на подобрение и твърди, че от падането си насам никога не се е чувствала така добре.

— В такъв случай пия за мосю Декарт — отсече Лоуър и вдигна чаша, — както и за ученика му, именития доктор Да Кола.

— Благодаря ви — казах. — И според мен се отнасяте към идеите му с много повече уважение, отколкото признавате.

Лоуър притисна пръст към устните си.

— Шшт! — рече. — Четох трудовете му с интерес и полза за себе си. Но по-скоро ще се призная за папист, отколкото за картезианец.

Странен край на беседата ни, но тя завърши именно така. Без да се е прозял нито веднъж, Лоуър се намести по-удобно, като си присвои единственото топло одеяло, а мен остави да зъзна, и мигом заспа дълбоко. Известно време мислите ми безцелно се носеха към това и онова и дори не забелязах как подобно на него се потопих в прегръдката на Лета.

* * *

И двамата още спяхме, когато се появи пратеник от Щал да съобщи, че приготовленията са завършени и ако отидем по най-бързия начин, ще можем да станем свидетели на експеримента. Не можеше да се каже, че в съненото си състояние чувствах желание за среща с раздразнителния германец, но Лоуър неохотно призна, че наш дълг е да сторим всичко по силите си.

— Бог ми е свидетел, никак не ми се ходи при него — каза, докато се жабуреше и привеждаше в ред облеклото си, преди да се нахвърли на закуската от комат хляб и чаша вино. — Но след като с тази работа се е заел съдия, редно е да представим изводите си в изряден вид. Макар че той надали ще се съобрази с тях.

— Но защо? — изненадах се. — Във Венеция постоянно призовават лекари да изкажат мнението си.

— В Англия също. „Ваша милост, по мое мнение този човек е мъртъв. Наличието на нож в гърба сочи към смърт, настъпила не по естествени причини.“ Всичко върви гладко, стига нещата да не се представят усложнено. Е, тръгваме ли? — Той пъхна в джоба си втори комат хляб и отвори вратата. — Уверен съм, че не бихте искали да пропуснете това.

За мое немалко изумление Щал направо ни се зарадва, когато четвърт час по-късно се изкачихме по стълбите до задръстеното му от вещи и вонящо жилище на улица „Търл“. Възможността да блесне с находчивост и умения пред оценяваща публика явно му изглеждаше твърде съблазнителна, макар и много да се стараеше да се покаже намусен. Всичко беше готово — свещи, купи, стъкленици с течности, шест купчинки прах — съдържанието, извлечено от бутилката — и химикали, купени и изпратени му от Лоуър.

— Е, надявам се, ще се държите прилично и няма да ми губите времето с бърборене — изръмжа той и ни погледна свирепо, а Лоуър обеща, че само ще наблюдаваме и ще пазим мълчание.

Сам не си вярваше, нито пък успя да убеди Щал в това.

След като бе приключено с уводната част, Щал се залови за работа. Беше истинско удоволствие да се наблюдават умелите му точни движения и неприязънта ми бе прогонена от възхищение към неговата изобретателност и прецизност.

— Задачата — посочи той към купчинките с прашец — е много проста. Как да определим какво е утайката, извадена от бутилката? Огледът не доказва нищо, тъй като много вещества имат бял цвят и могат да бъдат превърнати в прах. Претеглянето също няма да помогне поради големия брой примеси. Можем да го вкусим и да го сравним с други субстанции, но дори да оставим настрана опасността, това също няма да ни даде нищо, ако вкусът не се окаже категорично разпознаваем. Ето защо — продължи той, като се разпалваше все повече — се налага да изследваме праха по малко по-различен начин. Ако например добавим в разтвора му амонячна сол, той може да реагира различно: да промени цвета си, да се затопли или да се разпени. Прахът може да се разтвори, да изплува или, запазвайки твърдостта си, да се утаи на дъното. Ако повторим опита с друга субстанция и тя се държи точно по същия начин, ще можем ли тогава да кажем, че двете са едно и също вещество?

Вече се канех да отговоря утвърдително, но той размаха пръст насреща ни.

— Не — отсече. — Разбира се, че не. Но виж, ако реагират различно, ще сме прави да заключим, че това са различни вещества. Ако се държат еднакво, можем да твърдим единствено, че пред нас са две субстанции, които, смесени с амонячна сол, си взаимодействат с нея по еднакъв начин.

Помълча, за да ни даде възможност да осмислим чутото, после продължи.

— Сега гадаете — продължи — как все пак можем да установим що за вещество е това. Отговорът е прост. Не можем. Както ви посочих миналата седмица, каквото и да си мислите, пълна увереност няма. Единствено можем да твърдим, че преобладаващите доказателства сочат към голяма вероятност това да е еди-каква си субстанция.

Все още малко знаех за английските съдилища, но във венециански съд след речта на Щал страната, от името на която той се изказва, не би имала никаква надежда да спечели.

— Е, и какво да правим? — зададе той реторичен въпрос. — Повтаряме опита отново и отново, и ако всеки път две субстанции се държат неотличимо една от друга, вероятността те да не са едно и също ще се намали дотолкова, че да се твърди как може да са различни, ще противоречи на разума и логиката. Разбирате ли?

Кимах. Лоуър не си направи този труд.

— Отлично — каза Щал. — И тъй, в течение на последните дни проведох своите опити над десетки и повече субстанции и направих изводи. Готов съм да покажа само резултатите — не разполагам с време да повторя пред вас целия си процес на проучване. Тези стъкленици съдържат пет различни субстанции и ние поред ще добавим от праха във всяка, а после ще пристъпим към сравнение. Първата съдържа малко па̀ри от амонячна сол. — И той сипа във въпросната стъкленица щипка прашец. — После имаме разтвор от винен камък, тинктура от витриол, тинктура от сол и последната съдържа сироп от теменужки. Имам тук и парче нагорещено желязо. Надявам се да ви е понятна логиката на това, доктор Лоуър.

Лоуър кимна.

— В такъв случай бихте ли обяснили на нашия приятел?

Лоуър въздъхна.

— Но това не е лекция все пак.

— Предпочитам хората да разбират метода на опитите. Твърде много лекари са пълни профани в това отношение. Предписват микстури, без да имат никакво основание да смятат, че те ще окажат някакво въздействие.

Лоуър изпъшка, но се предаде и заговори:

— Той прави следното: подлага праха на въздействието на всякакви видове материя. Комбинацията от съставки, които използва, покрива основните групи разновидности на материята. Освен това ги изпитва на нагорещяване, което е твърде нелогично за него, защото той не смята огъня за стихиен елемент.

Щал се подсмихна.

— Да, не го вярвам. Скептичен съм към идеята, че всяка материя съдържа частица огън, която може да се освободи при нагряване. Но стига бъбрене. Да се надяваме, че нашият приятел е схванал, и да пристъпим към съществената част.

Той присви очи, за да провери достатъчно внимателно ли следим мисълта му, после потърка длани, взе първата стъкленица и я постави под светлината, та да виждаме.

— Първата е амонячна сол. Виждате, че са се получили частици от бледа утайка без друго видимо движение.

Подаде ни я да я разгледаме отблизо и се съгласихме, че другата субстанция, която ни показа, е дала същия резултат.

— Сега виненият камък. Има бял облак в средната част на течността на равно разстояние от повърхността и дъното.

Отново другата субстанция се държеше по същия начин.

— Витриол. Утаяването създава твърди кристали по стените на стъклото. Отново съвпадение в резултата.

— Сол.

Той помълча и внимателно разгледа стъкленицата. Лека белезникава утайка, но толкова незабележима, че може да я пропуснеш.

— Теменужки. Каква прелест. Бледозелена тинктура. Очарователно. По-точно казано са две, тъй като избраната от мен субстанция даде същия резултат. Надявам се, че започвате да се убеждавате.

Той изръмжа доволно насреща ни, после взе щипка от всеки прашец и я хвърли върху нажеженото желязо. Гледахме ги как съскат и изпускат гъсти бели па̀ри. Щал ги подуши и отново изръмжа.

— В нито един случай няма пламък. Лека миризма на… какво е според вас?… чесън?

Той изля вода върху желязото, за да го охлади, после небрежно го метна през прозореца, за да лежи на земята и да не ни отрови.

— И тъй, да не губим повече време. Проведохме шест отделни проверки и във всеки случай веществото, което донесохте в бутилката от бренди, се държа точно така, както тази субстанция. Като експерименталист в областта на химията ви предлагам своето мнение, почтени господа: крайно малко вероятно е веществото в бутилката да е нещо друго.

— Да, да, да — рече Лоуър, чието търпение най-сетне се бе изчерпало. — Но каква е тази ваша субстанция?

— Аха! — възкликна Щал. — Ключовият въпрос. Моля да ме извините за малкия ми спектакъл. Нарича се бял арсеник. Преди е бил използван от по-глупавите и суетни жени да си пудрят лицата и в големи дози е смъртоносен. И това мога да докажа, защото направих още един тест. Впрочем, разполагам с бележки за всичко това — каза той и посочи две купчинки хартия. — Две котки — добави и хвана създанията за опашките. — Една бяла и една черна. И двете си бяха съвсем здрави, като ги хванах снощи. На едната дадох зрънца прах от бутилката, а на другата същото количество арсеник, всяко разтворено в малко мляко. И двете животни са, както виждате, съвсем мъртви. Не е зле да ги вземете с вас. След като сте се ровили в червата на доктор Гроув, разумно е да прегледате и техните. Знае ли човек?

Благодарихме му горещо за неговата отзивчивост и Лоуър, хванал по една опашка във всяка ръка, се отправи към лабораторията да ги анатомизира.

— На какво мнение сте за всичко това? — попита ме, докато вървяхме по Главната улица по посока Крайст Чърч.

След като бяхме установили, че веществото в бутилката е арсеник — или по-точно, че последователно се държеше като арсеник, никога не се държеше не като арсеник, така че основателно можеше да се твърди, че има възможно най-голямо сходство с арсеник — и нещо повече, котката, на която бе дадено веществото, бе умряла по много подобен начин на котката, напоена с арсеник, бяхме само на крачка от тревожно заключение.

— Поразително — отвърнах. — Невероятно находчиво и извънредно удовлетворително и като метод, и като изпълнение. Но ще запазя окончателното си мнение за момента, след като сме изследвали вътрешностите на котките. Силогизмът, който очевидно имате на ум, все още не е завършен.

— Арсеник в бутилката и Гроув е покойник. Но дали арсеникът е убил Гроув? Съвсем прав сте. Само че и вие като мен подозирате какви резултати ще дадат изследванията на котките, нали?

Кимнах.

— Имаме налице всички признаци, че Гроув е убит, с изключение на единствения необходим фактор.

— И какъв е той? — попитах, докато минавахме през неугледния и недовършен вход на колежа и закрачихме през също тъй неугледния квадратен двор.

— Нямаме мотив, а той е най-важното. Това е проблемът на Щал със „защо“ и „как“, ако щете. Няма смисъл да доказваме как е направено, ако не знаем защо. Фактът на престъплението и мотивът за неговото извършване — ето какво с необходимо. Всичко останало са несъществени подробности. Causa prodest scelus, is fecit. Онзи, комуто злодеянието е донесло изгода, е извършителят му.

— Овидий?

— Сенека.

— Струва ми се — изрекох нетърпеливо, — че се опитвате да ми кажете нещо.

— Познахте. Както Щал е способен да установи по какъв начин се смесват химикалите, но няма понятие защо, така стоят нещата и при нас. Вече знаем как е умрял Гроув, но не знаем защо. Е, кой би си навлякъл толкова грижи, че да го убие?

— Causa later, vis est notissema — парирах също с цитат и този път имах удоволствието да го поставя в недоумение.

— „Причината е скрита…“ Светоний?

— „… но следствието е ясно.“ Овидий все пак. Би трябвало да го знаете. Във всеки случай установихме факт… ако котките покажат онова, което вече ни е известно. Останалото не е наша работа.

Той кимна.

— Ако си припомня хода на разсъжденията ви по повод вашата любима кръв, намирам това за странно. Като че преобръщате всичко наопаки. В единия случай имахте хипотеза и не виждахте нужда за предварителни данни. В този случай разполагате с данни и не виждате нужда от хипотеза.

— Със същата лекота мога да заявя същото за вас. И аз съвсем не отхвърлям необходимостта от обяснение. Просто казвам, че да го формулираме не е наше задължение.

— Вярно — съгласи се той. — Възможно е недоволството ми да се дължи чисто и просто на тщеславие. Но имам чувството, че философията ни много малко ще промени, ако не може да дава отговори на важни въпроси. И на „защо?“, и на „как?“. Ако науката се ограничи само до „как“, то надали към нея ще се отнасят сериозно. Искате ли да погледнете котките?

Поклатих глава.

— Много бих желал. Но трябва да навестя пациентката си.

— Добре. Защо не се срещнем у Бойл, като се освободите? А довечера предвкусвам прекрасно развлечение. Не е редно до изнемога да се занимаваме с опити. Нужни са и удоволствия, така ми се струва. Впрочем, искам да ви помоля за нещо.

— Какво е то?

— От време на време обикалям околността. Нали помните, Бойл го спомена по време на първата ни среща. Не мога да практикувам в града и ми се налага да излизам извън пределите му, за да припечеля нещо, а в момента съм зле с парите. Истинско християнско милосърдие, при това твърде доходно. Прекрасно съчетание! Наемам стая в пазарен ден, окачам табелата и чакам пенитата да завалят. Възнамерявам да тръгна утре. Между другото, по пътя към Ейлсбъри предстои обесване и мисля да наддавам за трупа. Искате ли да дойдете? Работа ще има предостатъчно и за двама ни. Можете да наемете кон за една седмица, тъкмо ще разгледате околността. Умеете ли да вадите зъби?

Самата мисъл за това ме възмути.

— Разбира се, че не.

— Не? Но това е толкова лесно. Ще взема клещи и може да се поупражнявате, ако желаете.

— Не това имах предвид. Та аз не съм някакъв си бръснар. Прощавайте, че го казвам, но вече рискувам да си навлека гнева на баща си, след като практикувам като лекар. Ала такова чак падение няма да допусна.

По изключение Лоуър не се засегна.

— Е, няма да сте от голяма полза тогава — подхвърли весело. — Чуйте, ще посетя градове с население не повече от няколкостотин души. Прииждат селяни от мили наоколо и им е нужно пълно лечение. Искат да им се направи кръвопускане, клизма, да им се пробият циреите, да им се извадят зъбите. Тук не ви е Венеция, където можете да ги пратите в съседната бръснарница. Освен вас чак до следващата година няма да видят обучен специалист, най-много да попаднат на пътуващ шарлатанин. Така че ако решите да ме придружите, трябва да изоставите гордостта си, както ще го сторя и аз. Никой няма да ви види, а аз обещавам да не казвам на баща ви. Поискат ли вадене на зъб, хващате клещите. Ще ви хареса, никога няма да имате толкова благодарни пациенти.

— Ами моята пациентка? Никак не ми се иска да се върна и да я заваря умряла.

Лоуър се намръщи.

— За това не помислих. Но тя не изисква особено внимание. Искам да кажа, вие не прилагате някакво конкретно лечение, просто наблюдавате и изчаквате дали ще остане жива. Ако включите други методи, ще опорочите чистотата на опита.

— Имате право.

— Мога да помоля Лок да се отбива при нея. Забелязах, че не го харесахте много. Но в действителност е чудесен човек и добър лекар. А и ние ще отсъстваме не повече от пет-шест дни.

Бях изпълнен със съмнения, не ми се искаше на някого като Лок да стане известна същината на изследванията ми, но като знаех високото мнение на Лоуър за него, си премълчах.

— Позволете да си помисля до довечера — отвърнах.

— Добре. Е, котките ме зоват. После, предполагам, ще трябва да посетим съдията, за да му съобщим какво ни се е удало да установим. Макар да не вярвам, че ще се заинтересува особено.

* * *

И така, три часа по-късно почукахме на вратата на дома на съдията в Холиуел, за да го осведомим, че по мнение на двама лекари, доктор Робърт Гроув е умрял от отравяне с арсеник. Стомасите и червата на котките послужиха за неопровержимо доказателство и всички поражения съвпадаха с откритите във вътрешностите на Гроув. Изводът бе неизбежен, без значение какъв теоретичен метод би бил приложен — дали на мосю Декарт или на лорд Бейкън.

Сър Джон Фулгроув ни прие почти без да чакаме. Въведоха ни в стая, служеща му за кабинет, а също и за съдебна зала при гледане на малки дела. Стори ми се силно разтревожен и това не ме учуди ни най-малко. Човек с положението на Удуърд можеше да вгорчи живота на всеки чиновник, дори на съдия, имал нещастието да си навлече гнева му. Разследването на нечия смърт беше равносилно на признаване на убийството му. И сега на сър Джон му бе нужно да представи в следствения съд обосновано обвинение, а за това се налагаше да обвини някого.

Когато го известихме за нашите изследвания и изводи, той се наведе напред в усилие да схване какво му говорим. Малко ми дожаля за него. Откъдето и да го погледнеше човек, случаят бе извънредно деликатен. Чест му направи, че ни разпита подробно и за методите ни, и за логиката на нашите заключения, и ни накара няколко пъти да обясним най-сложните процедури, докато не се ориентира напълно в тях.

— Значи предполагате, че доктор Гроув е умрял в резултат на погълнат арсеник, разтворен в бутилка с бренди. Така ли е?

Лоуър (говореше само той) кимна в отговор.

— Да.

— Но нямате предположения как арсеникът се е озовал в бутилката? Не би ли могъл сам да го е сложил там?

— Твърде съмнително. Същата тази вечер е бил предупреден колко е опасен арсеникът и е заявил, че никога вече няма да го използва. Колкото до бутилката, може би ще ви помогне присъстващият тук господин Кола.

И аз разправих как видях Гроув да взема бутилката, оставена край стълбите, когато ме изпращаше към входа на колежа. Уточних как не мога да бъда уверен, че става дума за същата бутилка, още по-малко дали отровата вече е била в нея.

— Но тази отрова се използва в медицината, нали? Вие го лекувахте, така ли, господин Коул?

— Кола.

Лоуър обясни за какво понякога се използва арсеник, макар и никога в подобно количество, а аз допълних, че само съм промил с вода клепача му, за да отстраня мазилото, поставено там от него, и по този начин съм дал възможност окото му да оздравее от възпалението.

— Лекували сте го, хранили сте се с него същата вечер и вероятно сте последният, който го е видял жив.

Спокойно признах, че има вероятност да е така.

Съдията изсумтя.

— А как изглежда този арсеник? — осведоми се.

— Това е прах — залови се да обяснява Лоуър, — който се извлича от минерал, съдържащ сяра и сода каустик. Освен че е скъп, не се намира лесно. Добиват го в сребърни мини в Германия. Или пък може да се получи, като се сублимира аурипигмент с…

— Благодаря ви — прекъсна го съдията и вдигна напред длани, за да избегне поредната лекция от страна на Лоуър. — Благодаря. Но аз исках да узная откъде може човек да се снабди с него. Например продават ли го аптекарите? Включен ли е в рецептурника, използван от лекари?

— А, ето какво било! Обикновено лекарите не държат запаси от него. Употребява се рядко, а както споменах, струва скъпо. Обикновено когато възникне нужда от него, обръщат се към аптекарите.

— Много съм ви благодарен. — Съдията смръщи вежди, сякаш обмисляше чутото от нас. — Не си представям как сведенията ви, колкото и да са ценни, могат да бъдат полезни, ако делото стигне до съд. Аз, разбира се, схващам ценността им, но дали ще я схванат съдебните заседатели? Вие, Лоуър, знаете що за хора са това. Ако обвинението се опира на такива мъгляви доказателства, то те без съмнение ще оправдаят онзи, когото бихме обвинили.

Лоуър се намуси, но призна, че сър Джон е прав.

— Кажете, господин Коул…

— Кола.

— Кола. Вие сте италианец, ако не се лъжа?

Отвърнах утвърдително.

— И също лекар?

Отвърнах, че съм изучавал медицина, но не съм получил диплома, тъй като не съм възнамерявал да изкарвам прехраната си с практикуването й. Моят баща…

— Следователно са ви известни свойствата на арсеника?

Нито за миг не заподозрях накъде клонят тези въпроси и безгрижно отвърнах, че безусловно е така.

— И признавате, че е възможно да сте последният, който е видял доктор Гроув жив?

— Възможно е да е така.

— В такъв случай… моля, извинете моите разсъждения… ако самият вие сте сипали отровата и сте му дали бутилката, когато сте пристигнали за вечеря, то няма никой, който би могъл да опровергае разказа ви?

— Сър Джон, забравяте нещо — сдържано се обади Лоуър. — Нужно е да се посочи причина за деянието, преди да се приписва то на когото и да било. А логиката изключва наличие на такава причина. Господин Кола е прекарал в Оксфорд, че и в страната, едва няколко седмици. Преди онази вечер той се е видял с Гроув само веднъж. И държа да кажа, че гарантирам за него, както би го сторил и почитаемият Робърт Бойл, ако беше тук.

Това, за моя радост, отвори очите на съдията за цялата нелепост на въпросите му, макар и да не върна уважението ми към него.

— Моите извинения, господине. Нямах никакво намерение да ви оскърбя. Но мой дълг е да проведа следствие и естествено, налага ми се да задавам въпроси на хората, оказали се в досег със случая.

— Няма никакви съмнения в това. И извинения не са нужни, уверявам ви — рекох, като си изкривих душата.

Думите му дотолкова ме притесниха, че за малко да посоча грешка в логиката му — не непременно аз бях последният, видял Гроув жив, тъй като някой беше забелязал Сара Блънди да влиза в стаята му след раздялата ни при входа на колежа.

Можех да разбера обаче как щом един италианец папист чудесно подхожда за ролята на убиец, то дъщерята на сектант, при това разпътна и с избухлив нрав, ще послужи като отлична негова замяна. Нямах желание да се очистя от подозрения, като посоча обвинително с пръст Сара. Допусках, че може да е способна на нещо подобно, но освен слухове нищо не сочеше към вероятност за нейна вина. Смятах, че съм в правото си да пазя мълчание, докато това положение на нещата останеше непроменено.

Скоро съдията изчерпа всичко, което възнамеряваше да каже, и стана от креслото си.

— Трябва да ме извините. Налага се да се видя със следствения магистрат и да го предупредя. После ми предстои да разпитам още няколко души, а също да успокоя ректора Удуърд. Може би ще бъдете така любезен да му съобщите каквото казахте на мен, доктор Лоуър? Ще се почувствам много по-добре, ако той се убеди, че не съм злонамерен към университета.

Лоуър прие неохотно и се отправи да изпълни възложената му поръка, като ме остави да запълня деня си както намеря за добре.

* * *

През цялото време помнех, че вълнения от рода на внезапната смърт на доктор Гроув само ме отвличат от моята главна цел — да сложа в ред семейните дела. Въпреки че в това повествование почти не я споменавам, полагах всички старания, а господин Бойл също любезно се потруди по моя въпрос. Уви, новините не бяха утешителни и усилията ми отиваха на вятъра. Както бе обещал, Бойл се обърна за съвет към своя приятел адвокат от Лондон и неговото мнение бе, че си губя времето с напразни опити. Без твърди доказателства, че баща ми се явява собственик на половината от бизнеса, съм нямал и най-малки изгледи да убедя съда за истинността на твърдението си. По-разумно било да се примиря със загубата, отколкото да харча още средства по съдебни дела, които бездруго нямало да бъдат спечелени.

Ето защо незабавно написах на баща си, че парите са окончателно загубени, ако няма при себе си във Венеция нужните документи, и по тази причина няма защо повече да отлагам завръщането си у дома. Запечатах писмото и го изпратих с кралската поща (не ме тревожеше, че може да бъде прочетено от властите, затова предпочетох да си спестя разходите по частна пратка). Отидох в аптеката на господин Крос, за да убия малко време в разговор, а и да си поръчам медикаменти в случай че все пак вземех решение да придружа Лоуър, макар за момента да нямах такова намерение.

— Не искам да заминавам. Но бихте ли ги приготвили за утре сутринта, просто за всеки случай…

Крос взе списъка ми и отвори сметководната си книга на страницата, където бяха вписани предишните ми покупки.

— Ще ги потърся за вас — обеща. — Не виждам тук нищо рядко и скъпо, така че няма да ми представлява особен труд.

Той отново насочи към мен изпълнен с любопитство поглед, сякаш се канеше да заговори, но размисли и се върна към книгата.

— Не се безпокойте за плащането — казах. — Без съмнение Лоуър или дори господин Бойл ще гарантират за мен.

— Разбира се, разбира се. И дума да не става.

— Нещо друго ли ви тревожи? Моля, споделете.

Той размишлява известно време, като подреждаше по рафта шишенца с течности, но накрая се реши.

— По-рано разговарях с Лоуър — подхвана. — Относно опитите му и смъртта на доктор Гроув.

— А, да — отвърнах, като предположих, че иска да получи нови сведения от някой, близък до случая. — Чудесен е този господин Щал, макар и да е тежко да се общува с него.

— И според вас изводите му солидни ли са?

— Не намирам и най-малка грешка в метода му — отговорих, — а репутацията му говори сама за себе си. Но защо питате?

— Арсеник значи? Той е причината за смъртта?

— Не виждам основания да се съмнявам. А вие не сте ли съгласен?

— Не, няма такова нещо. Но си мислех, господин Кола… — Той отново се разколеба.

— Драги, не го премълчавайте — насърчих го. — Виждам, че нещо ви измъчва. Споделете с мен.

Той сякаш се готвеше да заговори, после се отказа и поклати глава.

— Не, нищо — каза. — Нищо важно. Просто се почудих откъде може да се вземе арсеник. Страшно е да се предположи, че източникът може да е била моята аптека.

— Съмнявам се, че някога ще узнаем. Така или иначе, задължение на мировия съдия е да изясни всичко по силите си и във всеки случай вас никой няма да ви обвини. На ваше място не бих се тревожил.

Той кимна.

— Прав сте. Напълно прав.

В този момент вратата се отвори и в аптеката нахълта Лоуър, придружаван, за голямо мое разочарование, от Лок. И двамата бяха с официални костюми и Лоуър отново се бе решил да сложи перуката си. Поклоних им се.

— Не съм виждал толкова елегантни господа от посещението си в Париж насам — подхвърлих.

Лоуър се усмихна и се поклони в отговор. Крайно несръчно, тъй като в същото време придържаше перуката си с една ръка.

— Спектакъл, господин Кола, спектакъл.

— Какъв спектакъл?

— Този, за който ви споменах. Или забравих да спомена? Развлечението, което ви обещах. Готов ли сте? Нима го приемате така равнодушно? Та там ще е целият град. Да вървим. Започва след час, ако не побързаме, ще изпуснем най-хубавите места.

Доброто му настроение и припряност мигом ме накараха да забравя всички тревоги. Престанах да обръщам внимание на загрижения господин Крос, пожелах му всичко хубаво и излязох на улицата с приятеля си.

* * *

За изтънчените натури, привикнали с изяществото на италианското и френското драматично изкуство, посещение в английски театър предизвиква известен шок и по-красноречиво от всичко друго припомня колко неотдавна тези островитяни са се разделили с варварството.

Не опираше толкова до поведението им, макар вулгарната част от публиката да вдигаше неспирен шум, а и дори хора от приличните съсловия не бяха особено тихи. Дължеше се на дивия ентусиазъм, излъчван от трупата актьори на сцената. Подобни развлечения бяха разрешени отново едва от няколко години насам и градът се наслаждаваше неистово на новото и непривично усещане от зрелището. Студентите се бяха втурнали да продават книгите и одеялата си, за да се сдобият с възмутително скъпите билети.

Самата постановка не беше чак толкова ужасна, макар и твърде простонародна, по-подходяща за панаир, отколкото за театър. Това, че такива пиеси възхищават англичаните, показва що за груб и буен народ са те. Онази, която гледахме, бе написана от човек, живял недалеч от Оксфорд, който, уви, явно нито бе пътувал, нито бе изучавал великите автори — свидетелство за това бе пълното отсъствие на техника, на чувство за сюжет и на каквото и да било приличие.

Буквално от първата сцена бяха нарушени единствата, на които ни учи Аристотел и които придават стройност на творбата. Събитията в нея не се съсредоточаваха на едно място, а започваха в замък (както ми се стори), пренасяха се в някаква степ, после към едно-две бойни полета и завършваха с опит на автора да смести на сцената едва ли не всеки град в страната. Беше задълбочил грешката си с отказ от единство на време — помежду една сцена и друга можеха да изминат минута, час, месец или (доколкото схванах) петнайсет години, без публиката да бъде информирана за това. Отсъстваше и единство на действието, тъй като основната сюжетна линия биваше забравена за дълго време, а превес вземаха второстепенни, сякаш авторът бе събрал страници от половин дузина различни пиеси, метнал ги беше във въздуха и после ги бе подшил в реда, в който са паднали на земята.

Езикът бе още по-лош; не всичко разбрах, тъй като актьорите нямаха понятие от декламация, а си приказваха, сякаш бяха в стая с приятели или в таверна. От друга страна, истинско актьорско изкуство на изпълнител, застанал с лице към зрителите и пленяващ ги със силата на прекрасната си реторика, надали би било уместно тук, защото нямаше и помен от нищо пленително. Вместо това изобилстваше невероятно мръсен език. В една сцена по-специално, в която синът на някакъв благородник се преструва на луд и щурее на поляна под дъжда, а после се среща с краля, който също се е побъркал и е закичил цветя в косата си (повярвайте ми, не се шегувам!), очаквах дамите да бъдат изведени навън от загрижените си съпрузи. Нищо подобно, седяха си и по всичко личеше какво удоволствие изпитват. Единственото, което предизвика лека вълна на смущение, беше появата на актриси на сцената — нещо невиждано дотогава.

И накрая, всевъзможни жестокости и насилие. Бог знае колко от действащите лица бяха убити; по мое мнение това обяснява прословутата склонност към насилие у англичаните. Та как биха могли да са други, когато такива отвратителни сцени минаваха тук за развлечение? На един благородник например му изваждат очите на сцената пред публиката и то по начин, който не оставя нищо на въображението. На каква цел би могло да служи тъй грубо и излишно зрелище, освен да обижда и шокира зрителя?

Всъщност това представление, което се проточи толкова дълго, че заключителните сцени се играха в благословена тъмнина, за мен бе интересно само с едно — предостави ми панорамен изглед към местното общество, тъй като буквално никой не бе устоял на изкушението да топне пръсти в калта, с която бе заливана публиката. Сред зрителите присъстваха любителят на сплетни господин Уд, ректорът Удуърд, суровият и студен доктор Уолис, който ме бе тормозил на вечерята и малко по-късно бе станал жертва на господин Престкот. Томас Кен също беше там, както и Крос, Лок, Щал и други, познати ми от гостилницата на Мама Джийн.

Също така беше пълно със студенти, които аз не бях виждал, но които бяха добре известни на приятеля ми. По време на едно от честите прекъсвания видях как слаб и изпит мъж се опита да заговори доктор Уолис. По лицето на последния се изписаха гняв и конфуз и той рязко се отдалечи.

— Охо — подхвърли Лоуър, който наблюдаваше с интерес. — Как се менят времената.

Помолих го да ми обясни.

— Хм? Е, разбира се, вие няма откъде да знаете — отвърна ми с очи, все още приковани към разиграващата се пред него сцена. — Я кажете, какво мислите за онзи дребосък? Според вас възможно ли е да се разпознава характерът по физиономията?

— Вярвам, че да — отговорих. — Ако ли не, то голям брой художници портретисти просто си губят времето и ни сервират лъжи.

— Ами разпознайте го тогава. Ще си направим експеримент да проверим полезността на теорията. Или пък нивото на вашите умения.

— Така… — промълвих и се вгледах внимателно в мъжа, който смирено се отправи обратно към мястото си и седна, без да отправи никакво възражение. — Не съм художник и не съм обучен в това, но той наближава петдесетте и има излъчването на човек, роден да служи и да се подчинява. Не е галеник на съдбата, въпреки че не е беден. Джентълмен, но от по-ниските прослойки.

— Добро начало — похвали ме Лоуър. — Продължавайте.

— Не е от хората, които изпъкват, надали би се изявил с нещо в света. По-скоро обратното: поведението му предполага човек, който винаги ще бъде пренебрегван и отминаван.

— Аха. Още нещо?

— От онези, които по рождение са молители — добавих, вече увлечен от темата. — Личи по това как се приближи и как покорно понесе последвалото оскърбление. Очевидно е свикнал с подобно отношение.

— Отлично — кимна Лоуър. — Много полезен експеримент.

— Познах ли?

— Да кажем, че изложихте много интересни наблюдения. А, пиесата започва отново. Прекрасно.

Простенах вътрешно. Той беше прав, актьорите отново излизаха на сцената, слава на Бога, вече за развръзката. Дори аз бих могъл да го съчиня по-добре: вместо морално извисяващ изход от събитията кралят и дъщеря му умират тъкмо тогава, когато всеки разумен драматург би се погрижил да живеят, та да има някаква смислена поука от пиесата. Но разбира се, дотогава кой ли вече не е умрял, та те вероятно решават да издъхнат, защото няма с кого да си приказват.

Излязох на улицата малко зашеметен, тъй като не бях виждал толкова много кръв, откакто анатомизирахме доктор Гроув. За щастие, Лоуър предложи да се отбием в таверната. Имах нужда да пийна нещо по-силно, за да дойда на себе си, поради което дори не трепнах, когато Уд и Лок решиха да се присъединят към нас. Не беше най-желаната от мен компания, но след такова представление бих пил и със самия Калвин, ако се налагаше.

Докато прекосим града и седнем в „Кралската лилия“, Лоуър преразказа на Лок как съм изтълкувал характера на непознатия от театъра и той се ограничи до бегла насмешлива гримаса.

— Ако греша, бих искал да го чуя още сега — изрекох малко разпалено, защото не ми се нравеше да се забавляват така за моя сметка. — Кой беше той?

— Давайте вие, Уд, нали сте истинска съкровищница на клюки. Кажете му.

Уд, очевидно доволен да бъде включен в кръга ни и да стане център на внимание, отпи от чашата си и поиска от сервитьора да му донесе лула. Лоуър също си поръча лула, но аз отказах. Не че съм против малко тютюн вечер, особено когато имам нужда да си раздвижа червата, но често лулите в таверните са дотолкова използвани от клиентелата, че имат вкус на кисела слюнка. Знам, че на повечето хора не им пречи, но аз предпочитам да пуша своята собствена.

— И така — започна Уд с педантичния си маниер, след като чашата му беше отново напълнена с ейл и в устата му имаше димяща лула, — въпросният дребосък, дето бил смирен и отритнат, създаден да служи и молител по рождение, в действителност е Джон Търлоу.

Тук той направи пауза за драматичен ефект, сякаш това име трябваше да ми направи впечатление. Попитах го, може би с излишна рязкост, кой е този Джон Търлоу.

— Нима не сте чували за него? — попита смаян той. — Във Венеция е известен на мнозина. И в почти цяла Европа също. Близо десет години този човек вилня из страната ни и из други краища, като си проправяше път с убийства, подкупи, кражби и мъчения. Не чак толкова отдавна държеше съдбата на кралства в ръцете си и разиграваше монарси и държавници като марионетки.

Отново замълча и най-сетне разбра, че се изразява непонятно.

— Беше държавен секретар на Кромуел — взе да обяснява, сякаш говореше на дете. Честна дума, този човек ме дразнеше. — Действаше като негов главен шпионин и отговаряше за сигурността на републиката и за живота на Кромуел. Справи се превъзходно със задачата — все пак Кромуел умря в постелята си. Докато Джон Търлоу беше на поста си, нито един убиец не можа да го доближи. Имаше съгледвачи навсякъде: ако поддръжници на краля крояха конспирация, Джон Търлоу узнаваше за нея преди тях самите. Чувал съм, че сам подклаждал някои от заговорите просто заради удоволствието да види сметката на враговете. Докато се ползваше с доверието на Кромуел, властта му да върши каквото си иска беше неограничена. Говорят, че тъкмо Търлоу примамил бащата на Джак Престкот да предаде краля.

— Този дребен човечец? — ахнах изумен. — Но ако това е истина, как така се разхожда преспокойно и присъства на театрални постановки? Та нали всяко разумно правителство би го обесило по най-бързия начин?

Уд сви рамене, нежелаещ да си признае, че нещо не знае.

— Държавна тайна. Но живее, без да вдига шум около себе си, на няколко мили оттук. Доколкото е известно, с никого не се среща и е сключил мир с правителството. Естествено, всички, които се тълпяха около него, докато беше на власт, сега и името му не помнят.

— В това число и Джон Уолис, очевидно.

— А, да — рече Уд и очите му заблестяха. — В това число и той. Доктор Уолис е човек с инстинкт за властта. Умее да я подушва. Убеден съм, че когато Джон Уолис престане да върти опашка пред някого от силните на деня, това е сигурен признак за неговото залязване.

Всеки обича разкази за тъмни и неясни събития и аз не правех изключение. Историята, разказана от Уд за Търлоу, ми даде известно познание за делата в кралството. Или върналият се на престола крал се чувстваше толкова сигурен, та можеше без опасения да остави подобен човек на свобода, или пък бе толкова слаб, че не смееше да го предаде на правосъдието. Във Венеция нещата биха се развили различно: Търлоу отдавна щеше да е погълнат от рибите в Адриатическо море.

— Ами този човек Уолис? Той ме интригува…

Ала нищо повече не научих, тъй като младеж, когото разпознах като прислужник на мировия съдия, се приближи до масата ни и остана във вдървена поза, докато Лоуър не му се притече на помощ и не го попита по каква работа е дошъл.

— Търся господин Кола и доктор Лоуър, господине.

Отвърнахме му, че това сме ние.

— И какво искаш от нас?

— Сър Джон настоява незабавно да отидете у дома му в Холиуел.

— Сега? — учуди се Лоуър. — И двамата? Минава девет, а още не сме вечеряли.

— Не търпи отлагане, както разбрах. Работата е много спешна.

— Не се отказва на човек, който има властта да беси — подхвърли Лок насърчително. — По-добре вървете.

* * *

Къщата в Холиуел ми се стори топла и приветлива, когато влязохме в предния салон, преди отново да бъдем въведени в кабинета. В камината гореше огън и аз се стоплих пред него със съзнанието колко е студена тази страна през зимата и колко слабо отоплена е собствената ми стая. Също така се усещах ужасно гладен.

Съдията се държеше видимо по-студено, отколкото преди обед. Щом си разменихме поздрави, той ни поведе към вътрешната стая и ни покани да седнем.

— До късно работите, сър Джон — подхвърли Лоуър дружелюбно.

— Не по свой избор, докторе — отвърна той. — Но това е въпрос, който не търпи отлагане.

— Значи е нещо сериозно тогава.

— Така е. Отнася се до господин Крос. Дойде да ме посети днес следобед и бих желал да проверя с какво име се ползва, защото не е от благородно потекло, макар без съмнение да е почтен човек.

— Е, питайте. Какво за стария Крос? Познавам го като свестен мъж и рядко мами с везните, при това само непознати клиенти.

— Донесе книгата си за продажби — каза съдията — и от нея ясно личи, че преди четири месеца е закупено значително количество арсеник от Сара Блънди, прислужница, живееща в града.

— Ясно.

— Блънди е била уволнена от Гроув за непристойно поведение в същия онзи ден — продължи съдията. — Произхожда от ненадеждно семейство.

— Простете, че ви прекъсвам — обади се Лоуър, — но вие разпитахте ли момичето? Може би тя разполага с убедително обяснение.

— Да, след разговора с господин Крос отидох право при нея. Тя каза, че е купила прахчетата по поръка на доктор Гроув.

— Нищо чудно и така да е. Няма как да се опровергае.

— Възможно е. Възнамерявам да проверя дали доктор Гроув е водил книга за разходите си. Прахчетата струват почти шилинг и такава скъпа покупка несъмнено би била записана. Можете ли да гарантирате за Крос, че е достоен за доверие и не би дал лъжливи показания от лоши чувства?

— О, да. В това отношение той е напълно надежден. Ако казва, че момичето е купило арсеник от него, именно така е било — отвърна Лоуър.

— Отправихте ли открито обвинение към нея? — поинтересувах се аз.

— Не — отговори сър Джон. — Прекалено рано е за това.

— Но го смятате за възможност?

— Не го изключвам. Може ли да попитам защо никой от двама ви не спомена, че в онази вечер е била видяна да влиза в стаята на доктор Гроув?

— Не е моя работа да разпространявам слухове — ядоса се Лоуър. — Нито е ваша да ги повтаряте.

— Не става дума за слух — заяви съдията. — Каза ми го ректорът Удуърд и доведе тук господин Кен да повтори обвинението си.

— Кен? — намесих се. — А вие убеден ли сте, че той казва истината?

— Нямам причини да се съмнявам. Наясно съм, че са имали спорове с доктор Гроув, но не мога да повярвам, че би излъгал за нещо толкова важно.

— А момичето какво каза?

— Отрече, естествено. Но в същото време не желае да отговори къде е била.

Припомних си, че тя и на мен не искаше да каже и за пръв път сърцето ми се изпълни с мрачни предчувствия. В края на краищата, нормално би било да се признае и тежко морално прегрешение, ако то би оборило тъй ужасни подозрения. Какво тогава беше правила, ако се приемеше, че не се опитва да прикрие вината си с лъжа?

— Тоест, имаме нейната дума срещу тази на Кен — обобщи Лоуър.

— Неговата дума, то се знае, е с повече тежест — изтъкна съдията. — От слуховете, които чувам, тя е имала причина, макар и твърде извратена, за подобна постъпка. Както разбрах, лекувате майка й, господин Кола?

Кимнах.

— Съветвам ви да прекратите незабавно. Стойте възможно по-далече от нея.

— Вече я приемате за виновна — промълвих, разтревожен от такъв обрат на разговора.

— Вярвам, че разполагам с основания за възбуждане на дело. Установяването на вина, доволен съм да кажа, не влиза в моите задължения.

— Но майката се нуждае от лекарска помощ — възразих аз, без да добавям, че резултатите от опита ми изискват постоянно наблюдение.

— Вероятно друг лекар би могъл да се погрижи за нея. Не мога да ви забраня, но ви моля да помислите колко е деликатно положението. Ако се срещнете с момичето, няма как да не се поведе разговор за доктор Гроув. В случай че е виновна, непременно ще иска да узнае как върви разследването и дали вие подозирате какво се е случило. И тогава ще ви се наложи или да излъжете, което е унизително, или да й съобщите сведения, които ще я подтикнат да избяга.

То се знае, нямаше как да отрека логиката на такова предупреждение.

— Но ако престана да посещавам майката, това също може да събуди подозренията на дъщерята.

— В такъв случай — весело заяви Лоуър — трябва да заминете с мен. По този начин ще сте далеч и момичето нищо няма да заподозре.

— При условие, че се върнете. Господин Лоуър, ще гарантирате ли за приятеля си? Ще осигурите ли завръщането му в Оксфорд?

Лоуър прие на драго сърце и преди да напуснем дома на сър Джон, двамата се договориха за всичко, без нито веднъж да ме попитат за мнението ми. Още на следващия ден ми предстоеше да замина с Лоуър, който обеща, че ще убеди Лок да навестява пациентката ми и да записва всички изменения в състоянието й. По този начин се налагаше да осведомим Лок за направеното от нас, а това ме притесни. Ала нямах избор.

Лоуър тръгна да търси приятеля си, а аз се върнах в жилището си с натежало сърце, силно разтревожен от този обрат на събитията.