Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (4)

Четвърта глава

И ето как за съвсем кратко време получих достъп до избрано общество и възможност да дочакам идването на пари от по-изгодна позиция. Осем седмици бяха нужни на пощите за писмо в едната посока и още осем в обратната. Добавях още около седмица за изплащането на парите, плюс няколко месеца за уреждане на делата ми в Лондон — това би означавало да прекарам най-малко половин година в Англия, а дотогава времето щеше да се влоши. Щеше да ми се наложи да избирам дали да се върна у дома по суша, или да се реша на мъчително плаване по море през зимата. Другият вариант бе да изтърпя още една северна зима в очакване на пролетта.

Така или иначе, засега бях повече от удовлетворен от положението си, макар и не в онази негова част, която включваше госпожа Булстроуд, новата ми хазайка. Всички искрено вярваха, че тази достойна жена е отлична готвачка, и точно в четири часа аз седнах с големи надежди — и празен стомах, защото не бях ял както трябва цели два дни — на масата, като разчитах на прекрасен обяд.

Ако за един венецианец е трудно да привикне към английския климат, то да се приспособи към тамошната храна е напълно невъзможно. Ако се съдеше по количеството, бих казал, че Англия наистина е най-богатата страна на света. Дори много бедните поне веднъж месечно ядат месо, а англичаните се хвалят, че не им се налага да крият жилавост и неприятен вкус със сосове, както са принудени да правят французите. Просто печете и яжте, както е предназначено от Бог, казват те, твърдо убедени, че самото кулинарно изкуство е грях и самите ангели небесни имат на неделната си трапеза печено говеждо, което поливат с ейл.

За съжаление обикновено не се поднася друго. То се знае, пресните плодове често се оказват недостъпни поради климата, но англичаните не одобряват и сушените, тъй като се опасяват, че те предизвикват газове, лишаващи тялото от животворна топлина. По същата причина отсъстват и свежи зеленчуци. Вместо това нагъват хляб или по-често поглъщат зърното под формата на ейл и то в неимоверни количества. Дори най-изтънчените дами обръщат по четвъртинка или две силна бира по време на хранене, а бебетата привикват към нетрезвост още от люлка. Бедата за чужденец като мен е там, че бирата е твърде силна, а отказът се приема недостоен за мъж (че и за жена). Споменах всичко това, за да обясня защо след обяд от варено месо и три четвърти галон ейл чувствах немощ.

По тази причина може да се смята за голяма моя заслуга, че след подобна гощавка все пак посетих пациентката си. Не помня как съм успял да подредя нужното в чантата си и да се довлека до мизерната къщурка. За щастие момичето не беше там — нямах никакво желание да възобновявам познанството си с нея, но пък за майката отсъствието й си беше беда, тъй като имаше остра нужда от грижи. Хрумна ми, че това никак не се съчетаваше с дъщерната преданост, за която говореше старицата.

Беше поспала, всъщност още бе сънена, напоена от дъщеря си с някаква сътворена у дома отвара за успокоение, при все това явно твърде ефикасна. Но и така жената изпитваше немалки страдания: изпод превръзката ми беше пробила гной и се беше спекла над раната. От нея се разнасяше смрад, която силно ме разтревожи.

Снемането на бинтовете се оказа бавна и неприятна работа, но накрая я приключих и реших, че ще е разумно да оставя раната да подиша на въздух, тъй като бях запознат с теорията, че стегнат съгреваещ компрес по-скоро може да способства за загниването, вместо да го възпрепятства. Знам, че такъв възглед безспорно противоречи на възприетата лекарска практика и готовността да подложа раната на възможното въздействие на зловонни изпарения би могла да се сметне за твърде дръзка. Ще кажа само, че опитите, проведени в последствие с други пациенти, оправдават подобен способ. Дотолкова бях погълнат от задачата си, че не чух нито скърцането от отваряща се врата, нито тихите стъпки зад гърба си, та когато Сара Блънди заговори, подскочих стреснат.

— Как е тя?

Обърнах се. Гласът й звучеше кротко и тя се държеше по-пристойно от преди.

— Никак не е добре — отвърнах без заобикалки. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?

— Налага се да работя — каза тя. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Помолих няколко души да я нагледат, но явно никой не се е отбил.

Изсумтях нещо неразбрано, леко сконфузен, че не съм се досетил за тази проста причина.

— Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.

Тя кимна, сякаш ме разбираше, макар че за такова нещо и дума не можеше да става.

— В случай на треска — взех да обяснявам снизходително — се действа или с подсилване, или с противопоставяне. Подсилването довежда болестта до предела й и я прогонва, като освобождава пациента от причината. Противопоставянето я възпрепятства и търси възстановяване на естествената хармония на тялото. Така че на високата температура може да се противостои, като се поставя лед на болния и той бива обтриван със студена вода, или пък обратното — бива добре завит. Избирам второто, тъй като тя е много отслабнала и по-силно лечение може да я убие, преди да подейства.

Тя се приведе и старателно зави отвсякъде майка си, а после с неочаквана нежност приглади косата й.

— На мен самата ми се искаше да направя точно това — каза тя.

— А сега имаш за него и моето одобрение.

— Да, наистина съм щастливка — промълви, погледна ме и улови подозрение в очите ми. — Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея и бях обидена, задето се отнесоха така с мен в кафенето.

Махнах с ръка, странно трогнат от виновния й тон.

— Нищо, нищо. Но кой беше човекът, с когото разговаря там?

— Едно време работех у тях — отговори тя, като все още не откъсваше поглед от майка си. — Винаги бях добросъвестна и старателна. Вярвам, че заслужавах по-добро отношение.

Тя ме погледна и се усмихна с такава кротост, че почувствах как сърцето ми се свива.

— Но както се вижда, приятелите ни отхвърлят, а ни спасяват непознати. Още веднъж ви благодаря, господине.

— Няма защо. Само не очаквай чудеса.

В един миг се озовахме на границата на друга, по-голяма близост — тази странна девойка и аз, — но мигът отмина също тъй внезапно, както бе настъпил. Тя се поколеба, преди да заговори… и вече беше късно. Сега и двамата се постарахме да възстановим подобаващи отношения и се изправихме.

— Ще се моля за чудо, макар да не го заслужавам — каза тя. — Ще дойдете ли пак?

— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — продължих забързано.

На идване бях решил, че след като така или иначе няма да получа пари, по-добре е да го приема спокойно. И дори да го превърна в заслуга. С други думи, възнамерявах да се откажа от хонорара. Това ме преизпълни с гордост, още повече на фона на собственото ми безпаричие. Ала съдбата ми се бе усмихнала и аз прецених, че ще е добре да поделя късмета си.

Уви, думите замряха на езика ми още преди да съм довършил фразата. Тя устреми към мен поглед, изпълнен с огнено презрение.

— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?

— Естествено — казах, изумен от мигновеното й и пълно преобразяване, — аз мисля, че…

Но по-нататък не стигнах. Момичето ме поведе към мизерно и влажно помещение в дъното на къщата, където тя — или някое друго добиче, не можех да кажа — нощуваше. На пода имаше груб сламеник. Прозорец нямаше и вътре се усещаше дъх на кисело и спарено.

С рязко движение, от което бликаше неистово презрение, тя легна на дюшека и вдигна полата си.

— Е, хайде, лекарю — процеди насмешливо, — ела си вземи заплащането.

Видимо потръпнах, после се изчервих от гняв, когато най-сетне смисълът на ставащото стигна до замъгления ми от ейл ум. Още повече ме притесни мисълта, че новите ми приятели именно така биха могли да изтълкуват мотивите ми. И най-вече се ядосах как бе поругано великодушието ми.

— Отвращаваш ме — изрекох студено, когато си върнах дар словото. — Как смееш да се държиш по този начин? Няма да стоя тук да търпя оскърбления. От тази минута нататък се грижи за майка си както знаеш. Но бъди добра, не чакай да се върна в този дом и да се подлагам на гнусното ти присъствие. Лека вечер.

Обърнах се и напуснах помещението с широка крачка, дори успях някак — в последния миг — да не тръшна вратата.

Аз съм човек, повече от податлив на женския чар — мнозина биха казали дори, че прекалено — и в младостта си не възразявах да се предам на наслада, паднеше ли ми случай. Но тук работата беше съвсем друга. Лекувах майка й от добро сърце и ми беше непоносимо трудно да понеса подобно тълкуване на моите намерения. Дори да ми беше хрумнало за заплащане от подобен род, не биваше тя да го предлага така дръзко.

Кипящ от ярост, оставих зад гърба си противния й дом, вече напълно убеден, че и тя самата е тъй ужасна и прогнила като къщата си. По дяволите майка й, мислех си. Що за жена е, при положение, че е докарала на бял свят такова чудовище? Кльощава огризка, рекох си, забравил, че по-рано я бях намирал миловидна. Но дори и красива да беше, какво от това? Както ни учат, самият дявол може да се превърне в красавица, за да съблазнява мъжете.

Ала тихо гласче в главата ми нашепваше упрек. Значи ще убиеш майката, говореше ми то, за да отмъстиш на дъщерята? Прекрасно, лекарю! Дано се гордееш със себе си! Но какво ми оставаше да направя? Да се извиня? Добрият Сан Рока вероятно би бил способен на такава всеотдайност. Но той е бил светец.

* * *

Онези, които имат усещането, че в описваните дни познаването ми на английската реч е било достатъчно, но далеч не пълно, без съмнение си мислят, че прибягвам към измама, като излагам своите разговори. Признавам, английският ми не бе на нужното ниво да изрази съвременните сложни идеи, но и не възникваше необходимост. Естествено, с такива като младата Блънди ми се налагаше някак да се справям с английския, но пък техният маниер на изразяване беше толкова прост, че не ми създаваше трудности. С останалите беседите се водеха на латински, а понякога и на френски — англичаните от благородните съсловия са известни като добри лингвисти, много способни с чуждите езици и на други народи, да речем на германците, не би навредило да последват примера им.

Да вземем Лоуър, той свободно владееше латински и съвсем прилично говореше френски. Бойл в добавка бе усъвършенствал и гръцки, сносно разговаряше на италиански и поотбираше нещичко от немски. Боя се, латинският вече излиза от употреба в голям ущърб на нашата Република, защото в какво положение ще се окажат учените хора, когато се лишат от възможността да беседват с равните на тях и ще са принудени да се задоволяват с разговори само с невежите си сънародници?

Но тогава се чувствах спокоен, обкръжен, както смятах, от истински джентълмени, стоящи над предразсъдъците на простолюдието. Това, че изповядвах католическата вяра, само от време на време тласкаше Лоуър към някоя шега, тъй като при него страстта към острия език стигаше до язвителност, но дълбоко вярващият Бойл не можеше да бъде упрекнат дори в това: той също толкова уважаваше чуждата вяра, колкото бе ревностен в своята. Понякога ми се струва, че дори мохамеданин или индус биха били посрещнати радушно на масата му, стига да се отличаваха с благочестие и интерес към експерименти. Подобна търпимост бе голяма рядкост в Англия, където тесногръдието и подозрителността са най-сериозните пороци на нация, белязана с много недостатъци. За щастие моите познанства ме защитаваха на първо време, ако не броим по някоя обида, подхвърлена зад гърба ми, или камък, запратен по мен, когато в града започнаха да ме разпознават.

Редно е да кажа, че Лоуър беше първият човек от ранните ми детски години насам, когото смятах за свой приятел, и се боя, че недоразбрах англичаните в този конкретен аспект. Когато венецианец нарече някого приятел, прави го въз основа на зрял размисъл, защото това означава, че такъв човек става едва ли не член на семейството ви с право на вашата вярност и помощ. Умираме за приятелите си, сякаш са ни кръвни роднини, и ги скъпим като Данте: noi non potemo aver perfetta vita senza amici — за съвършенството на живота са нужни приятели. Древните съвсем основателно са прославяли такава дружба: Омир възхвалява връзката между Ахил и Патрокъл, а Плутарх — на Тезей с Пиритой. Сред евреите тя е рядкост — във всеки случай в Стария завет не открих приятели освен Давид и Йонатан, но и тук лоялността на Давид не стига дотам, че да му попречи да убие сина на Йонатан. В ранните си години като повечето деца от моето съсловие и аз имах другари в детските игри и забавления, но като възрастен с идването на семейни задължения се отдръпнах от тях, тъй като се превърнаха в бреме. Англичаните са много различни; те имат приятели на всички етапи от живота си и поддържат граница между приятелските връзки и кръвните. Когато приех Лоуър в сърцето си — дотогава не бях срещал никой, по-близък до мен по дух и интереси, — погрешно заключих, че ми отговаря с взаимност и е поел върху себе си същите задължения. Ала нещата стояха иначе. Англичаните не скъпят своите приятели.

Тогава обаче не подозирах тази печална истина и съсредоточих всичките си усилия да се отплатя на другарите си за тяхната доброта и в същото време да попълня знанията си, като помагах на Бойл в химическите му опити и водех във всякакви часове на деня дълги и плодотворни беседи с Лоуър и обкръжението му. При все сериозния маниер на Бойл, в лабораторията му цареше весел дух — но само когато не се провеждаха опити, защото той виждаше в тях осъществяване на Божия промисъл, изискващо благоговеене. Преди началото отстраняваха жените, сякаш от опасения, че ирационалната им природа би повлияла на резултатите, и участниците се съсредоточаваха с всичката си жар. Мое задължение беше да записвам протичането на експеримента, да помагам в разполагане на оборудването и да водя сметките, тъй като той пръскаше цяло състояние за науката си. Използваше — и често чупеше — специално изработени за него колби, епруветки, помпи, увеличителни стъкла и всичко това гълташе големи пари. А колко скъпи бяха химикалите, много от които бяха поръчвани от Лондон и дори от Амстердам! Надали биха се намерили мнозина, готови да харчат толкова и да получават тъй малко резултати, представляващи неотложна ценност.

Още тук съм длъжен да заявя, че принадлежа към онези, които ни най-малко не споделят господстващата гледна точка как готовността да правиш всичко сам опорочава чистотата на експерименталната философия. В края на краищата има отчетлива разлика между труда, изпълняван срещу парично възнаграждение, и онзи, отдаван за благото на човечеството. Иначе казано, Лоуър като философ беше напълно равен на мен, макар и да бе напуснал емпиричната област и да бе станал практикуващ лекар. Намирам за смехотворен маниера на онези професори по анатомия, които смятат, че е под достойнството им сами да вземат скалпел, и се ограничават само до обяснения, а разрязването извършва служител. На Силвиус никога не би му хрумнало да стои до катедрата и да излага правилата, докато други режат. Когато преподаваше, правеше го със скалпел в ръка, а рединготът му бе оплискан с кръв. Бойл също не се гнусеше сам да провежда опити и веднъж в мое присъствие собственоръчно препарира плъх. Когато завърши този опит, нито на йота не бе изгубил от достойнството си. Напротив, по мое мнение това добави към величието му, тъй като при Бойл се съчетаваха благосъстояние, смирение и любознателност и от това светът беше единствено обогатен.

— А сега — каза Бойл, когато се появи Лоуър и направихме прекъсване в заниманията си — настъпи време Кола да си отработи дребните монети, които му плащам.

Това ме разтревожи, опасявах се да не съм допуснал пропуски или пък Бойл да не е забелязал старанията ми. Оказа се, че просто искал да си платя вечерята с пеене, както се казва. Бях там не само за да се уча от него, а и аз да го уча — ето какво невероятно смирение притежаваше този човек.

— Вашата кръв, Кола — подсказа Лоуър, за да прогони тревогата ми. — Разкажете ни за кръвта. Какво проучвахте в нея? На какви опити се основават изводите ви? И какви са всъщност изводите ви?

— Опасявам се, че силно ще ви разочаровам — подхванах нерешително, като видях, че възнамеряват да настоят на своето. — Моите изследвания не можаха да напреднат достатъчно. Основният въпрос, който ме занимава, е защо съществува кръвта. Вече от трийсет години знаем, че тя циркулира в тялото, доказал го е вашият сънародник Харви. Знаем, че ако източим кръвта на животно, то скоро ще умре. Духът на виталност в кръвта е средство за комуникиране между ума и двигателната сила, благодарение на която се произвежда движение…

Тук Лоуър размаха пръст насреща ми.

— Аха, попаднали сте под влиянието на господин Хелмонт. Тук вече ще поспорим.

— Не сте съгласен с това ли?

— Не съм. Но за момента няма значение. Продължете, моля!

Прегрупирах аргументите си и промених подхода.

— Ние вярваме — започнах, — че кръвта пренася горещината от вълненията на сърцето към мозъка, като по този начин ни осигурява топлината, необходима, за да живеем, а излишъкът отива в белите дробове. Но така ли е в действителност? Доколкото ми е известно, не е проверено чрез опити. Вторият въпрос е много прост: защо дишаме? Предполагаме, че е заради балансирането на телесната топлина — да се вкарва хладен въздух, за да уравновеси горещината на кръвта. Но дали и това е вярно? Макар да се потвърждава от факта, че дишаме учестено при физически усилия, обратното не е истина. Поставих плъх в кофа с лед и запуших ноздрите му, но той все пак умря.

Бойл кимна, а на Лоуър като че му се искаше да зададе някой и друг въпрос, но като забеляза, че се съсредоточих, за да представя опитите си в най-добър вид, реши да не ме прекъсва.

— Порази ме също това, че кръвта мени своята консистенция. Обръщали ли сте внимание как, като мине през белите дробове, напълно променя оттенъка си?

— Признавам си, че не — отвърна Лоуър замислено. — Макар да знам, естествено, че в буркан цветът й става друг. Но причината ни е известна, нали? По-тежките меланхолични елементи в кръвта се утаяват и затова отгоре е по-светла, а надолу е по-тъмна.

— Не — отсякох твърдо. — Затворете буркана и цветът няма да се промени. И не намирам обяснение как подобно разделение би могло да протече в белите дробове. Само че когато кръвта излиза от белите дробове — във всеки случай при котките е така, — тя е много по-светла, отколкото при влизането си в тях. От което следва, че от нея като че се извлича тъмността.

— Би трябвало да разрежа котка и сам да проверя. Вашата жива ли беше?

— Да, за известно време. Възможно е в белите дробове от кръвта да се извличат някакви вредни елементи, просмукват се през тъканта като през сито, след което биват издишвани. По-светлата кръв е пречистената субстанция. Та нали е общоизвестно, че издишваният въздух често има неприятен мирис.

— А не сте ли мерили две чаши кръв, за да проверите дали теглото й не се изменя? — намеси се Бойл.

Леко се изчервих, защото не ми беше хрумнала тази мисъл.

— Съвършено очевидно е, че това трябва да бъде следващата крачка — продължи Бойл. — Естествено, може да се окаже загуба на време или пък да се открие нова насока за изследвания. Но това е второстепенен момент. Моля, продължете.

Ала след като бях допуснал този елементарен пропуск, изгубих желание да говоря по темата; отщя ми се да ги приобщя към по-фантастичните полети на фантазията си.

— Ако се съсредоточим върху две хипотези — казах, — възниква проблемът как да проверим коя е вярната: изхвърля ли кръвта нещо в белите дробове, или добавя нещо от там?

— Или пък и едното, и другото? — предположи Лоуър.

— Или пък и едното, и другото — съгласих се. — Вече съм обмислял как да организирам опита, но в Лайден нямах нито време, нито нужните приспособления, за да продължа с тези изследвания.

— А именно?

— Ами ето какво… — започнах малко притеснено. — Ако целта на дишането е да изхвърли излишната топлина и отровните странични продукти на ферментацията, тогава въздухът сам по себе си няма никакво значение. И ако поставим животно във вакуум…

— Схванах — прекъсна ме Бойл и погледна към Лоуър. — Искате да се възползвате от вакуумната ми помпа.

Всъщност идеята не ми беше хрумвала, преди да заговоря. Странно, при положение, че вакуумната помпа на Бойл беше толкова знаменита, почти не бях помислял за нея от пристигането си в Оксфорд, както не бях и сънувал, че може да имам възможност да се възползвам от нея. Тази машина беше толкова сложна, великолепна и скъпа, че беше известна на любознателните хора из цяла Европа. Сега, то се знае, подобни приспособления са много разпространени, но тогава в християнския свят навярно бяха само две, като машината на Бойл бе по-доброто устройство — дотолкова хитроумно, че на никого не се бе удало да го възпроизведе, нито пък резултатите, получени от него. Разбира се, използването й беше строго ограничено. Само на малцина бе позволено да я наблюдават в действие, какво ли оставаше да я използват при опити. Допуснах огромна дързост само като се докоснах до тази тема. Най-малко от всичко би ми се искало да получа отказ. Бях си поставил за задача да спечеля доверието му и да предизвикам сега недоволството му, би било пагубно.

Но ми се размина. Бойл се замисли, после кимна.

— И как бихте подходили?

— Подходящи са мишка, плъх, дори птица. Поставяте я под камбаната и изтегляте въздуха. Ако предназначението на дишането е избавяне от вредните пари, тогава вакуумът ще предостави повече пространство и съществуването на животното ще стане дори по-леко. Но ако за дишането е необходимо в кръвта да влиза въздух, то тогава вакуумът ще разболее животното.

Бойл обмисли думите ми и кимна.

— Да — рече. — Отлична идея. Можем да се заемем с това още сега, ако желаете. А и защо не? Да вървим. Машината си стои в готовност и нищо не ни пречи да го предприемем веднага.

Той тръгна към съседното помещение, видяло много от най-прекрасните му опити. Вакуумната помпа — едно от най-изкусните приспособления, които някога бях виждал, — беше върху масата. Онези, на които тя не е известна, получават препоръката ми да се запознаят с превъзходните гравюри в Opera Completa^[1] на Бойл; тук просто ще кажа, че това е твърде сложен уред, изработен от бронз и кожа, с дръжка, прикрепена към голяма стъклена камбана, и набор от клапани, през които изтласкваният от два мяха въздух минава в едната посока, но не и в другата. С негова помощ Бойл бе демонстрирал вече немалко чудеса, включително опровержение на твърдението на Аристотел, че природата не търпи празно пространство. Както казваше с рядка за него шеговитост, възможно бе природата и да не обича празните пространства, но се примирява с тях, ако бъде принудена. Вакуумът — пространство, напълно освободено от каквото и да било съдържание — действително може да бъде създаден и притежава различни странни свойства. Докато внимателно разглеждах уреда, Бойл ми разказваше как звънящата камбанка под стъкления купол престава да звучи, когато около нея се създава вакуум; и колкото по-съвършен е вакуумът, толкова повече отслабва звукът. Твърдеше, че дори е намерил обяснение на този феномен, но не пожела да го сподели с мен. Сам съм щял да го видя в опита с животното, дори и той да не се получел.

Птицата бе гълъбица, която нежно гукаше, докато Бойл я вадеше от клетката й и я поставяше под стъкления свод. Когато всичко беше готово, той даде знак, помощникът приведе в движение меховете и въздухът засвистя през клапаните.

— Колко време се изисква? — попитах с жива любознателност.

— Няколко минути — отвърна Лоуър. — И съм убеден, че песента й затихва. Чувате ли?

Гледах с интерес пернатата твар, проявяваща много признаци на телесно страдание.

— Прав сте. Но причината вероятно е в това, че птицата не е склонна повече да произвежда звуци.

Не успях да се доизкажа, когато гълъбицата, допреди миг пърхаща оживено под купола, натъкваща се на невидима стена, която чувстваше, но не можеше да докосне, се повали по гръб и разтвори клюн. Очите й изхвръкнаха, а крачката й заподритваха немощно.

— Небеса! — възкликнах.

Лоуър сякаш не ме чу.

— Защо да не пуснем отново въздух, та да видим какво ще се случи?

Клапаните бяха обърнати и вакуумът се запълни със съскане. Птицата все още лежеше и се мяташе, но беше видно, че изпитва голямо облекчение. След малко се изправи, изтръска перушина и възобнови опитите си да полети.

— Ето го и края на една хипотеза — заключих.

Бойл кимна и даде знак на помощника да повтори опита. Тук дължа да отбележа необичайната доброта на този забележителен човек, който забраняваше да се използва едно и също животно в повече от една серия експерименти заради търпените от него мъки. След като бе изпълнило дълга си да обогати човешките знания, то или беше пускано на свобода, или в краен случай бе умъртвявано.

До този ден дори не ми беше идвало на ум, че друг експериментатор може да споделя възгледите ми по тази тема, и се зарадвах, че най-сетне съм открил човек, чиито чувства се оказаха сходни с моите. Опити трябва да се провеждат, няма съмнение, но понякога, докато наблюдавам лицата на колегите си, заети да режат опитни образци, забелязвам удоволствие по тях и подозирам, че агонията продължава по-дълго, отколкото е необходимо за получаване на данни. Веднъж в Падуа бе прекъсната вивисекция на куче, когато лаборантка, потресена от жалните вопли на разрязаното животно, го удуши пред пълна аудитория със студенти, огорчени и възмутени, задето демонстрацията на опита е прекъсната по този начин. Подозирах, че от всички присъстващи единствен аз съчувствах на жената и й бях благодарен; ала тутакси се засрамих от женската си слабост. Подозирам, че причина за нея бе възторгът, изпитван от мен в детството ми, когато ми четяха житието на свети Франциск, който обичал и почитал всички Божии творения.

Бойл обаче бе стигнал до тези изводи далеч по-методично (колко типично за него!) и то се знае, не под влияние на възпоминания от околностите на Асизи. С убеждението, че един джентълмен трябва да оказва християнско милосърдие към низшите съсловия, той приемаше, че хората — джентълмените на Божието творение — следва на свой ред да бъдат милосърдни към животните, над които им е дадена власт. И макар да използваше хора и животни по силата на законните си права, непоколебимо вярваше, че всякаква жестокост трябва да бъде избягвана. Ето как добрият католик и убеденият протестант се оказаха в пълно единомислие и сърдечната доброта на Бойл ме покори още повече.

В този ден използвахме само една птица. По пътя на щателни наблюдения установихме, че тя почти нищо не усещаше, когато беше изсмукан само половината въздух, но започваше да проявява признаци на немощ, щом бъдеха изкарани две трети, и падаше като мъртва, когато биваха извадени три четвърти от въздуха. Извод: за продължението на живота е необходимо присъствие на въздух, макар, както посочи Лоуър, това да не обясняваше каква е неговата роля. Самият аз съм на мнение, че както на огъня е нужен въздух, за да гори, така и ние се нуждаем от него, ала признавам, че изводите, опиращи се на аналогия, носят своите ограничения.

Тя беше мила птичка, тази гълъбица, която използвахме, за да изтръгнем от Природата нейните тайни, и аз изпитах обичайния прилив на печал, когато стигнахме до заключителната и необходима част от опита. Въпреки че бяхме предвидили резултата, изискванията на философията са неумолими и за избягване на възражения е нужно всичко да бъде нагледно показано. Моят глас за последен път успокои птичката, ръката ми отново я постави в камбаната, а после подадох сигнал на помощника да задейства меховете. Когато тя най-сетне падна мъртва и песента й секна навеки, помолих се на кроткия свети Франциск. Божията воля диктува понякога невинни да страдат и умират в името на по-висша цел.