Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (49)

Втора глава

Възнамерявам да наруша правилата на приличието и да отделя много място на Сара Блънди на тези страници, тъй като това е необходимо. В никой случай не искам да смущавам читателя с лекомислени разсъждения върху сърдечни дела — те, както е известно на всички, освен на придворните, не могат да бъдат излагани на хартия, за да стават публично достояние. Но не виждам друг начин да разясня интереса си към това семейство, участието ми в съдбата на момичето и всичко, известно ми за нейния край. Трябва да бъда възприеман като осведомен очевидец, чиито спомени са важни и служат за неоспоримо доказателство. Думи в отсъствие на факти не заслужават доверие и затова съм длъжен да изложа факти.

По онова време семейство Уд все още разполагаше с известни средства и аз живеех заедно със сестра си и майка си в къща на улица „Мъртън“, в която горният етаж бе на разположение на мен и книгите ми. Нужна ни беше прислужница, защото дотогавашната бе такава повлекана, че майка ми се принуди да я уволни и аз, след като видях колко притеснено живеят семейство Блънди, предложих Сара. На майка ми идеята никак не й се понрави, тъй като знаеше нещичко за репутацията на семейството, но аз я убедих, че ще ни излезе евтино и че ще плащам надниците от скромната си издръжка. А и кое й бе толкова ужасното, попитах. На този въпрос тя нямаше конкретен отговор.

Накрая идеята да спести половин пени на седмица примири майка ми, тя се съгласи да я приеме на разговор, след който призна (неохотно), че момичето изглежда скромно и послушно. Но даде да се разбере, че ще я следи като ястреб и при първия знак за богохулство, подстрекателство или неморалност, ще й покаже вратата.

Ето как стана така, че със Сара се озовахме във всекидневна близост, препятствана, то се знае, от разстоянието, което приличието изискваше между господар и слугиня. Впрочем тя не беше обикновената прислужница и скоро зае по-издигнато положение в дома — обстоятелство, забележително още повече с това, че никой не се решаваше да го оспори. Стълкновение имаше само веднъж, когато майка ми сметна за необходимо (в дома ни нямаше друг мъж освен мен и майка ми се бе обявила категорично за глава на семейството) да напердаши момичето и очакваше, че малката ще приеме покорно наказанието. Не знам какво бе провинението й, вероятно някаква дреболия, а основна причина за раздразнителността на майка ми беше подутият глезен, който не й даваше мира вече няколко години.

Сара не видяла достатъчно основание да бъде наказана, застанала насреща й с ръце на кръста и святкащи очи и отказала да запретне пола за бой. Щом майка ми я приближила с дългата метла в ръка, тя ясно дала да се разбере, че ако само я пипне с пръст, няма да остане длъжна. И мислите, че заради това беше изгонена? Нищо подобно. По това време отсъствах, иначе може би нямаше и да се стигне дотам, но сестра ми разказа как не минал и половин час, а мама и Сара вече седели една до друга пред камината и майка ми май се извинявала на момичето — чудо невиждано нито преди, нито после. След тази случка майка ми никога не каза на Сара лоша дума, а когато настъпиха нейните беди, сама й приготвяше храна и я носеше в затвора.

Какво се беше случило? Какво бе казала или направила Сара? Защо майка ми внезапно стана тъй милосърдна и великодушна към нея? Не знам. Когато попитах Сара, тя само се усмихна и заяви, че майка ми е добра жена, съвсем не толкова сурова, колкото изглежда. Нито една от двете не обясни нищо повече. Майка ми винаги ставаше потайна, когато бъдеше заловена в доброта, а може би всичко опираше до това, че глезенът престана да я мъчи. Често се случва физически страдания да водят до забележима промяна в поведението. Питам се дали доктор Уолис нямаше да е по-малко жесток, ако не беше страхът му от слепотата, която вече бе започнала да се проявява. Аз самият неразумно обиждах околните, когато ме мъчеше зъбобол. Общоизвестно е, че погрешните решения, довели в крайна сметка до падането от власт на лорд Кларендън, бяха взети в дните, когато той бе нападнат от тежък пристъп на подагра.

Вече споменах, че заемах две стаи на горния етаж, където домашните нямаха достъп. Хартиите и книгите ми бяха разпръснати навсякъде и аз постоянно бях гонен от страх да не би някой, заблуден, че върши добро дело, да ги подреди в спретнати купчинки и така да обърка работата ми за много месеци. Сара бе единствената, която допусках в своето убежище, но дори и тя шеташе там само под мой надзор. Започнах да си мечтая за нейното идване и прекарвах все повече време в разговор с нея. Честно казано, стаята ми ставаше все по-мръсна, но аз с нетърпение очаквах шума от стъпките й по паянтовото стълбище. Отначало заговарях за майка й, но постепенно темата се превърна само в предлог да удължа присъствието й. Може би всичко се дължеше на това, че малко познавах света и жените.

Възможно е да ме бе увличала коя да е жена, но Сара съвсем скоро напълно ме омагьоса. Вярно, че постепенно удоволствието се превърна в болка, а радостта — в страдание. Дяволът ме нападаше по всяко време: вечер, когато работех зад бюрото си, денем в библиотеката — откъсваше ума ми от занятията и го изпълваше с непотребни сладостни мисли. Това се отрази зле и на съня, и на работата ми, и макар да се молех от цялата си душа за избавление, отговор не идваше. Отправях зов към Бог да ме откъсне от това изкушение, но Той в мъдростта си не го правеше и само позволяваше на нови демони да ме измъчват, като се възползваха от моята слабост и невежество. Сутрин се събуждах с мисли за Сара, прекарвах деня в мисли за Сара, нощем се мятах без сън в леглото си, преследван от мисли за Сара. А дори и сънят не ми носеше покой, защото сънувах нейните очи и устни, смеха й.

То се знае, всичко това бе непоносимо; за брак и дума не можеше да става, делеше ни твърде дълбока пропаст. А вече я познавах достатъчно, за да знам, че никога няма да стане моя любовница, защото, въпреки произхода си, беше добродетелно момиче. Никога дотогава не се бях влюбвал, към никоя жена не бях изпитвал и наполовина толкова интерес, колкото към най-скучната книга в Бодлеанската библиотека. Признавам си, в сърцето си проклинах Бог, защото при моето падение (никога не бях усещал по-голямо сходство между съдбата си и тази на Адам) предметът на моята страст се оказваше недостижим: момиче без състояние, без прилично семейство, засипвана с насмешки дори по таверните, при това дъщеря на известен злодей.

Затова страдах мълчаливо, терзаех се в нейно присъствие и още повече, когато не я виждах. Защо не бях нехаен и безгрижен като Престкот, комуто и на ум не идваше за нежни чувства; като Уолис с неговото тъй студено сърце, което никой не би стоплил! Вярвам, че Сара също не остана равнодушна към мен, макар че в мое присъствие бе неизменно почтителна. Ала все пак улавях по нещичко: нежен поглед, навеждане към мен, когато й показвах нещо интересно в книга или ръкопис. Струва ми се, че й харесваше да си приказваме; баща й я беше приучил към мъжки теми за разговор и на нея й бе трудно да ограничава ума си с интереси, подобаващи на жена. Винаги бях готов да говоря с нея за работата си, а лесно се потапям в дискусии на отвлечени теми и подозирах, че тя чака часовете за разтребване на стаите ми със същото нетърпение като мен. Навярно бях единственият мъж, който се обръщаше към нея не със заповед или груба шега, друго обяснение не намирам. Ала детството, възпитанието й и баща й си оставаха загадка за мен. Тя рядко говореше за това, само понякога от устата й се откъсваше случайна фраза. Когато задавах въпрос директно, прехвърляше разговора на други теми. Скъпях тези случайни откровения както скъперникът трепери над златото си, помнех всяка бегла забележка и си ги прехвърлях в главата като скътани в ковчеже монети, докато натрупах солиден запас.

Отначало смятах, че нейната потайност се дължи на срам, задето е толкова изпаднала, но сега си го обяснявам като предпазливост и опасение да не бъде разбрана неправилно. Тя почти не изпитваше срам, а още по-малко страх от каквото и да било, но се примири, че дните, когато хората като нея можеха да се надяват на нов свят, бяха отминали: рискували бяха всичко и претърпяха жестоко поражение. Ще приведа само един пример как събирах тези свидетелства. В деня на огласяване на указа за връщането на Негово Величество на трона се прибрах у дома, след като бях присъствал на подготовката за тържествата. Цялата страна празнуваше — както парламентаристките градове, които сметнаха за необходимо да заявят верността си към короната, така и градове като Оксфорд, които можеха да се радват с повече искреност. Обещаха ни (вече не помня кой), че във фонтаните и уличните канавки ще тече вино като във времената на Древния Рим. Заварих Сара да седи на стол в моята мансарда и да плаче горчиво.

— Какво ти става, че ридаеш в такъв славен ден? — възкликнах.

Отговорът й дойде чак след няколко минути.

— О, Антъни, къде му е славата? — въздъхна тя (бях й позволил в стаята ми да се обръща към мен на малко име, единствено това свидетелстваше за тайната ни близост).

Отначало приех сълзите й като знак за онези загадъчни женски неразположения, но после разбрах, че мъката й е много по-дълбока. Тя никога не беше безсрамна или непристойна в думите си.

— Но за какво има да тъжиш? Утринта е прекрасна, можем да ядем и пием на воля за сметка на университета и кралят се завърна у дома.

— Всичко беше напразно — промълви тя. — Нима при толкова хвърлено на вятъра не ти се доплаква дори по време на празненство? Почти двайсет години се борихме, за да създадем Божие царство на земята, и всичко бе съсипано заради шепа алчни царедворци.

Такова изказване за държавните мъже, на чиято мъдра намеса дължахме реставрацията на короната (така ни говореха и аз го вярвах, докато не прочетох ръкописа на Уолис), би трябвало още тогава да ме постави нащрек, но аз бях в приповдигнато настроение.

— Неведоми са пътищата Божии — отвърнах весело — и понякога Той избира странни оръдия за изпълнение на Своята воля.

— Бог плю в лицата на своите слуги, които се трудиха в Негово име. — Гласът й се снижи до шепот от пълно отчаяние и гняв. — Как може това да бъде Божията воля? Едни хора да се подчиняват на други? Едни да живеят в дворци, а други на улицата? Едни да управляват, а други да се трепят невъзнаградени? Що за Божия воля е това?

Вдигнах рамене, като не знаех какво да отговоря и как да му дам словесен израз. Искаше ми се просто тя да замълчи. Никога не я бях виждал такава, бе обгърнала тялото си с ръце, поклащаше се напред-назад и приказваше със страст, която бе толкова отблъскваща, колкото и притегателна. Плашеше ме, но бях неспособен да се махна от нея.

— Е, както изглежда, такава е — изрекох накрая.

— Ами тогава Той не е мой Бог — презрително процеди тя. — Ненавиждам Го, както сигурно и Той ненавижда мен, Своето творение.

Изправих се.

— Струва ми се, че това стигна твърде далеч — казах, скандализиран от думите й и уплашен, че долу могат да ги чуят. — Не разрешавам такива приказки в моя дом. Ела на себе си момиче, припомни си коя си.

С това си спечелих презрителен поглед, за пръв път мигновено и напълно се лиших от разположението й. Това силно ме разстрои, защото бях огорчен и разтревожен от богохулството й, но много по-силна бе болката от загубата.

— Аха, господин Уд, започвам да се досещам — тросна ми се тя и излезе, като дори не ме удостои с честта да тръшне вратата.

Доброто ми настроение се бе изпарило и ни най-малко не можех да се съсредоточа над работата си. Прекарах остатъка от деня на колене, да се моля отчаяно за облекчение.

* * *

Верноподаническото празненство същата вечер оправда очакванията на добрите роялисти: градът и университетът се надпреварваха да демонстрират лоялност. Тръгнах да се разхождам с обичайната си компания (по онова време се бях запознал с Лоуър и неговото обкръжение) и пихме вино от фонтана в Карфакс, ядохме говеждо в Крайст Чърч, сетне отидохме да продължим с гощавката и тостовете в квартала Мъртън. Беше приказен празник или поне трябваше да бъде такъв, ала настроението на Сара ми бе повлияло и ми отне радостта. По улиците танцуваха, но аз седях встрани; пееха, ала на мен не ми беше до песни; произнасяха се тостове и речи, а аз оставах безмълвен. Угощение до насита за всички, но нямах апетит. Как можеше човек да не е щастлив в такъв ден? Как да не се радва някой като мен, след като толкова дълго бях очаквал завръщането на Негово Величество? Сам себе си не можех да разбера, бях безутешен и се проявих като скучен събеседник.

— Какво ви е, приятелю? — попита Лоуър и весело ме шляпна по гърба. Връщаше се задъхан от танците и беше леко подпийнал. Показах му човек с изпито лице, който лежеше мъртвопиян в канавката и от устата му се стичаше слюнка.

— Погледнете — казах. — Помните ли го? Петнайсет години беше един от избраниците, преследваше роялистите и ръкопляскаше на фанатиците. А сега е един от най-верните поданици на краля.

— Скоро ще се лиши от всичките си длъжности, както му се и пада. Позволете му да се помотае малко в преддверието на бедите си.

— Така ли мислите? Аз не съм сигурен. Той е от онези, които винаги успяват да излязат сухи от водата.

— Ама че сте черноглед, Уд! — ухили се Лоуър. — Днес е най-великият ден в историята, а вие стърчите с тази кисела физиономия. Да идем да пийнем по чаша вино и да забравим за това. Или току-виж някой ви помислил за таен анабаптист.

Изпих една чаша, после още една и още една. Накрая Лоуър и останалите се изгубиха някъде, а аз не си направих труда да ги търся. Безгрижното им веселие ми навяваше тъга. Без да бързам, се върнах в Карфакс и това се оказа съдбовна стъпка. Когато стигнах там и съвсем сам застанах да изпия чаша вино, чух смях от странична улица — съвсем нормално за такава вечер, само че в този звучеше непогрешимо заплашителна нотка. Със събудено любопитство надникнах към пряката и видях неколцина млади хаймани, застанали в полукръг до стена. Хилеха се и подвикваха и очаквах да видя в центъра на групичката някой шарлатанин или кукловод, който не е успял да удовлетвори публиката си. Ала беше Сара с разрошена коса и диво святкащи очи, беше се притиснала към стената, а те безмилостно я обсипваха с хули. Уличница, така я нарекоха. Копеле на предател. Изчадие на вещица.

Малко по малко все повече се разгорещяваха, с всеки вик я наближаваха и приближаваха границата, в която думите щяха да отстъпят пред реално нападение. Тя ме видя, погледите ни се срещнаха, но в нейния нямаше молба, понасяше си изпитанието в самота, сякаш без дори да чува мръсотиите, насочени към нея. Може да не искаше помощ, но аз знаех, че има нужда от такава, знаех също, че освен мен никой не би си мръднал и пръста да й я окаже. Пробих си път до нея, обгърнах я с ръка и тъй бързо я поведох към главната улица, че онези не успяха да реагират.

За щастие не беше далеч, защото на тях не им хареса, че им откраднаха плячката, а положението ми на учен и историк надали щеше да ми е от голяма полза в самозащитата. Ала само на няколко метра пред нас беше пълно с хора, пийнали, но все още благопристойни, и успяхме да се доберем до безопасно място, преди словесното нападение да се превърне в телесно. Поведох я през тълпата развеселени гуляйджии, а групичката хулигани се разпръсна и пое да търси нова жертва. Дишах тежко и уплахата ми пречеше да си събера мислите. Не бях привикнал към физически опасности и излязох от цялото премеждие по-уплашен от Сара.

Тя не ми благодари, само ме погледна някак нацупено или може би с тъга. После вдигна рамене и си тръгна. Последвах я, тя ускори крачка, аз също. Мислех, че е поела към дома си, но в края на улицата свърна и пое през поляните зад крепостта, като се движеше все по-бързо, а аз бях почти не на себе си — сърцето ми препускаше, главата ми се въртеше и в ума ми цареше пълен смут.

Бяхме на място, наречено Райски поля, някога прекрасна градина, но сега безобразно запусната. Тя внезапно спря и се обърна. Когато я приближих, се смееше, но по бузите й се стичаха сълзи. Протегнах ръце към нея и тя се вкопчи в мен, сякаш бях единственото, останало й в целия свят.

И също като Адам в Рая, аз съгреших.

* * *

Защо аз ли? Не знам. Нищо не бях в състояние да й предложа, нито брак, нито пари, и тя беше наясно. Може би бях по-мил с нея от другите; може би я утешавах; може би имаше нужда от топлота. Не се заблуждавам, че е било нещо повече, нито пък се принизявам да мисля, че е било по-малко. Макар и не девственица, не беше и развратна. Тук Престкот лъже най-гнусно — тя беше самата добродетел и не е никакъв джентълмен, щом твърди друго. После, когато сълзите й секнаха, тя се изправи, изпъна дрехите си и бавно си тръгна. Този път не я последвах. На следващия ден тя чистеше кухнята на майка ми, сякаш нищо не се беше случило.

А аз? Това ли беше отговорът на Бог за всичките ми молитви? Бях ли удовлетворен и пропъдих ли демоните от душата си? Не; треската ми пламна още по буйна и просто не можех да понеса да я виждам от страх, че бледността и треперенето ще ме издадат. Стоях си в стаята и се лутах между греховни мисли и опит за изкупление чрез молитви. Когато тя дойде при мен няколко дни по-късно, трябва да съм приличал на призрак. Слушах как познатите стъпки се приближават по стълбите и изживях смесица от ужас и радост, каквато не бях изпитвал нито преди, нито оттогава насам. И поради това, разбира се, бях груб с нея, а тя разиграваше пред мен прислужница и всеки от нас влезе в ролята си, бяхме като актьори в пиеса, а в същото време и двамата искахме другият да заговори пръв.

Във всеки случай аз го исках, за нея не знам. Поръчах й да разтреби по-добре; тя се подчини. Наредих да запали огън и тя послушно, без нито една дума го изпълни. Разпоредих се да излезе и да ме остави сам; тя си грабна кофата и парцала и пое към вратата.

— Върни се — заповядах й и тя го стори.

Но нямах какво да й кажа. Или по-скоро в душата ми се бе събрало твърде много. Затова се приближих към нея, прегърнах я и тя ми позволи; стоеше изправена и неподвижна, сякаш изтърпяваше наказание.

— Седни, моля те — казах й, като я пуснах, и тя го направи.

— Помолихте ме да остана и да седна — заговори тя, като видя, че мълча. — Искате да ми кажете нещо ли?

— Обичам те — изрекох забързано.

Тя поклати глава.

— Не, вие не ме обичате. Как бихте могли?

— Но преди два дни… онзи ден… нима между нас нямаше нищо? Нима си толкова загрубяла, че за теб това нищо не значи?

— Нещо значи. Но какво очаквате да направя? Да вехна, отчаяна от любов? Да ви се предлагам два пъти седмично, вместо да чистя? Ами вие? Да не би да ми поискате ръката? Не, разбира се. Какво тогава може да се направи или каже?

Практичният й подход ме вбеси. Исках тя да страда като мен, да се гневи на несправедливата съдба, задето ни разделя, но непоклатимият й здрав разум не допускаше това.

— И какво? Имала си толкова много мъже преди, че един в повече е нищо?

— Толкова много мъже? Добре, щом така искате да мислите. Но не е както си го представяте; правя го само от привързаност, когато ми е даден избор.

Ненавиждах я заради тази й прямота. Ако я бях лишил от девственост и тя бе ридала от разкаяния заради падналата си цена, бих я разбрал и утешавал. Знаех думите за това, бях ги прочел в някаква книга. Но да приема тази й загуба като незначителна, да знам, че не аз съм я причинил, а друг, ми бе непоносимо. По-късно, макар никога да не бих одобрил нещо толкова явно противоречащо на Божието слово, го приех, доколкото ми беше по силите, защото Сара живееше по свои собствени закони. Колкото и изпълнителна да беше по отношение на моите нареждания, никога не би изпаднала в подчинение.

— Антъни — заговори тя, видяла моите терзания, — ти си добър човек и се опитваш да бъдеш добър християнин. Но аз разбирам какво се случва с теб. Ти ме приемаш като подходящ приемник на своето милосърдие. Искаш да бъда добродетелна, но в същото време ти се ще да се потъркаляш с мен на Райски поля, преди да се ожениш за момиче с възможно най-голяма зестра. Тогава ще ме преобразиш в развратница, която те е съблазнила да съгрешиш в пияно състояние, та да ти е по-лесно да се молиш и да внесеш мир в душата си.

— Така ли мислиш за мен?

— Да. Леко ти е с мен, когато ми разправяш за работата си. Тогава очите ти заблестяват и от удоволствието да слушаш собствения си глас забравяш коя съм аз и каква съм. Тогава си честен с мен и се държиш без глупаво стеснение. Преди теб само един мъж се е отнасял така с мен.

— И кой беше той?

— Баща ми. А току-що научих, че е умрял.

Като чух това и видях огромната мъка в очите й, обзе ме жалост. Добре я разбирах, самият аз бях изгубил баща си още ненавършил и десет години и знаех каква болка носи това. Още повече ми домъчня, когато тя ми разказа и останалото, защото я бяха уведомили (и както ми е известно сега, бяха я излъгали жестоко), че баща й е бил убит, след като подхванал стария си навик да подтиква войниците към безредици.

Подробностите бяха неясни и очевидно щяха да си останат такива; армията не я бе грижа за чувствата на близките. Бяха им съобщили, че Нед Блънди отишъл твърде далеч в агитациите си, поради което бил арестуван, изправен пред военен трибунал, обесен и погребан в небелязан гроб. Мъжеството, проявено от него в последните му мигове, за което Търлоу бе знаел, а Уолис го бе научил в последствие, беше запазено в тайна от семейството му, въпреки че би им дало голяма утеха. Още по-лошото бе, че нито на Сара, нито на майка й казаха къде е погребан той и за смъртта му те бяха узнали чак месеци по-късно.

Пратих я у дома при майка й, а на своята майка обясних, че Сара се е разболяла. Мисля, че тя оцени моята добрина, но на следващата сутрин дойде отново и никога повече не спомена за това. Запази мъката и скръбта за себе си и само аз, който я познавах по-добре от останалите, забелязвах мярнала се сянка на печал по лицето й, докато шеташе из къщата.

* * *

Така се зароди моята любов към това момиче и няма защо повече да говоря за страданието си. Все така с нетърпение я очаквах два пъти в седмицата заради разговорите с нея и известно време ходехме заедно на Райски поля. Никой не знаеше за това и проявявах предпазливост не защото бих се срамувал да ме видят с нея, напротив, защото чувството ми бе твърде скъпоценно, та да стане повод за гавра из таверните. Известно ми е какво мислят за мен, хората ми се подиграват — дори онези, на които съм помагал — и това е кръст, който носих през целия си живот. В ръкописа си Кола цитира присмехулните забележки на Лок и дори на Лоуър, а с мен и двамата се държаха добре и все още ги смятам почти за приятели. Престкот прие моята помощ, а ми се смееше зад гърба, така постъпи и Уолис. Не желаех да опетнявам любовта си с презрението на околните, а вниманието ми към това момиче неизбежно би ме превърнало в посмешище.

И все пак това беше само част от моя живот, тъй като прекарвах много време в работа и обезкуражен от нарастващите съмнения в онова, което вършех, се насочих основно към събиране на факти, изгубил смелост да тълкувам смисъла им. Трудът ми за обсадата закрея и вместо да работя над него, аз се насочих към хроники и надписи на надгробни плочи, та да съставя списък на най-важните семейства от околността през вековете. Сега звучи тривиално, но тогава бях първият, на когото изобщо хрумна подобна идея.

С цел да печеля по нещичко, макар и скромно, се ровех из архиви и каталогизирах ръкописи, недокосвани от човешка ръка поколения наред. Защото какво сме ние без миналото си? Ако то бъде изгубено, превръщаме се в нищо. Въпреки че нямах непосредствени намерения лично да се възползвам от този материал, мой дълг и удоволствие бе да отворя пътя за други желаещи да го сторят. Всички библиотеки в Оксфорд бяха плачевно запуснати, съкровищата им бяха събирали прах с десетилетия, забравени от всички, а хората се бяха обърнали към разпри и раздор и бяха забравили древните мъдрости, тъй като не можеха да ги препрочетат. Дадох своя скромен принос за запазване и създаване на каталози, черпех от безкрайния океан на познанието, като съзнавах, че един човешки живот не стига да се открие и мъничка част от таящите се в него чудеса. Жестоко е, че ни е дадено желанието да набираме познание, а ни е отказано време да го осъществим както трябва. Всички умираме разочаровани; това е върховният урок, който трябва да усвоим.

Благодарение на тези си занятия се запознах с доктор Уолис, който бе пазител на университетския архив, макар че като преподавател не би трябвало да бъде допускан до този пост. Признавам, че методичният му ум вкара известен ред в документи, запуснати от години, но аз бих се справил по-добре (така или иначе анонимно бях свършил основната работа) и повече щях да си заслужа заплащането от трийсет лири годишно.

Естествено, бях чувал слухове за окултните му дейности: способностите му да разшифрова документи не бяха тайна, напротив, той се хвалеше публично с тях. Но докато не прочетох ръкописа му, не бях подозирал за тъмните му дела в услуга на правителството; ако бях знаел навремето, всичко можеше да бъде далеч по-просто. Уолис претърпя поражение (макар да го осъзна едва когато и той на свой ред прочете разказа на Кола) поради това, че беше прекалено умен и склонен към потайност. Виждаше врагове навред и на никого не се доверяваше. Прочетете думите му и вижте какви мотиви приписва на всички, с които е бил в контакт. Нима е написал нещо добро за някого? Обитаваше свят, в който всички са глупаци, лъжци, убийци, измамници или предатели. Присмива се дори на господин Нютон, очерня господин Бойл и злоупотребява със слабостите на Лоуър.

За него хората трябваше да бъдат преиначени така, че да служат на целите му. Горко на човек с такова мнение за ближните си; горко на Църква, която го е имала за свещеник; горко на Англия със защитник като него. Порицава всички наред, но кой е причинил повече смърт и разруха? Ала се оказа, че дори Уолис можел да обича, макар че като е изгубил единствения си любим човек, реакцията му не е била да се обърне към Бог с молитви и покаяние, а е отприщил още повече жестокостта си към света, само за да установи накрая, че е било безцелно. На няколко пъти съм срещал слугата му Матю и винаги изпитвах съчувствие. Обсебеността на Уолис от него беше очевидна за всички, защото, когато бе в едно помещение с младежа, не спираше да го гледа и постоянно да му отправя забележки. Но нямаше по-голяма изненада за мен от редовете в ръкописа на Уолис, където той говори за своята привързаност, тъй като държането му с момчето беше отвратително и всички се чудехме как Матю търпи подобна жестокост.

Признавам, че все пак слугата страдаше по-малко от синовете, чиито недостатъци често биваха обявявани на всеослушание с голяма злоба — веднъж видях как по-големият се разплака, обсипван с поток обиди. Но и Матю също бе принуждаван да понася непрестанни жлъчни укори. Очевидно само за човек като Уолис това би могло да е начин за изразяване на любов. Като видях веднъж как при един въпрос на младежа лицето на Уолис се изкриви и почервеня от ярост, възмутих се пред Сара по този повод, а тя ме смъмри кротко:

— Не си мисли лоши неща за него — каза. — Той иска да намери път към любовта, но не знае как. Способен е да боготвори само идея и упреква реалността, когато не съвпада с нея. Търси съвършенство, но душата му е дотолкова сляпа, че го открива само в математиката и затова в сърцето му няма място за хората.

— Но това е толкова жестоко — посочих.

— Да. Но е също така любов. Нима не виждаш? И е единственият му път към спасение. Не заклеймявай искрицата у него, която му е дарена от Бог. Не ти е дадено да го съдиш.

Ала тогава малко ме беше грижа за тези неща; исках да получа достъп до архивите, а Уолис в буквалния смисъл държеше ключа за тях. И тъй, когато кралят се върна и се помъчи да се укрепи на трона си, докато заговори и контразаговори брулеха страната като зимна виелица, напусках стаята си на улица „Мъртън“ и отивах в библиотеката, където разгръщах свитъци с ръкописи, съставях каталози, четях и нанасях бележки, докато вече и светлината от свещта ставаше недостатъчна. Трудех се в зимния студ, когато се мръкваше два-три часа след пладне, и в палещия летен зной, когато слънцето разтапяше оловния покрив над главата ми и умът ми се помътваше от жажда. Нито времето, нито обстоятелствата можеха да ме откъснат от делото ми и все по-малко забелязвах какво става около мен. На път за вкъщи си позволявах един час почивка в таверна — често в компанията на Лоуър и негови приятели, — а вечер си угаждах с музика, която беше една от големите радости и утехи в живота ми. Сърцето се радва на вино и музика, тъй като те усмиряват разгорещения ум и успокояват бурните емоции, твърди Язон Пратензис, а Лемниус говори, че музиката влияе благотворно на артериите и на всичко живо, така че (тук цитирам господин Бъртън), когато Орфей свирел, дърветата изтръгвали корени от земята, та да се приближат и да го чуят по-добре. Агрипа допълва, че африканските слонове са много музикални и танцуват на мелодия. Колкото и да се чувствах унил и уморен, един час, прекаран с виолата, винаги ми носеше удовлетворение и покой и аз всяка вечер сам или в компания свирех преди часа за молитвите; не познавам по-добър начин човек да си осигури спокоен сън.

Бяхме петима и обикновено се събирахме два пъти в седмицата, понякога по-често, за да създаваме възхитителна хармония. Малко си приказвахме, почти не се познавахме един друг, но прекарвахме заедно два часа в дружеска обстановка. Не бях нито най-добрият, нито най-лошият сред музикантите, а поради това, че се упражнявах часове наред, нерядко превъзхождах останалите. Срещахме се където можем и през 1662 година се настанихме в стаи над неотдавна отворено кафене в близост до Куинс Колидж в диагонал от жилището на господин Бойл на Главната улица.

Там за пръв път срещнах Томас Кен, а чрез него се запознах и с Джак Престкот. Както пише Престкот, Кен сега е епископ и един от силните на деня, дотолкова преизпълнен с важност, че скромното му минало би изненадало всеки, който не го е познавал преди. Слабият и изпит свещенослужител, амбициран да се издигне, аскетът, когото го вълнуваше единствено общуването с Христос, се е превърнал в масивен църковен големец, обитаващ дворец с четирийсет слуги, даряващ лоялност на това правителство, от което в момента зависи доходът му. Предполагам, че такава готовност да подчиняваш съвестта си на всеобщия мир, може да се издигне в принцип, но аз лично не я одобрявам особено, въпреки охолството, което му донесе. Повече ме умилява споменът за сериозния млад член на факултета на Новия колеж, чиято единствена глезотия бе да стърже по струните на виолата в моята компания. Като музикант бе ужасен, нямаше нито сръчност, нито слух, но пък ентусиазмът му не знаеше граници, а на групата ни не й достигаше една виола, така че нямахме особен избор. Бях втрещен, като узнах, че е сътворил грозна измислица за Сара, с която я тласна към бесилото. Изглежда толкова много хора желаеха смъртта й, че още тогава усещах как злонамерената съдба намира удоволствие в унищожението й, като превръща едва ли не всеки срещнат в неин враг по непонятни за мен причини.

Именно по мое ходатайство Сара започна да работи при доктор Гроув, тъй като Томас (без никаква задна мисъл) една вечер попита събралите се музиканти дали не познават прислужница, която търси работа. Гроув наскоро бе станал член на факултета и имаше нужда от такава, а Кен се натискаше да му услужи. Надяваше се да спечели неговото покровителство и в началото вършеше всичко, за да му угоди. За беда Гроув не понасяше хора като Кен и отблъсна всички опити за приятелство; старанията на Кен отидоха напразно и скоро между двамата пламна вражда още преди да се стигне до спора за поста на енорийски свещеник.

Казах, че познавам подходяща жена, и при следващата ми среща със Сара й предадох предложението. Един ден в седмицата трябваше да разтребва и почиства стаята му, да му носи вода и въглища, да му изпразва нощното гърне и да го пере. Шест пенса на седмица.

— Бих се радвала да имам още една работа — каза тя. — Кой е този човек? Няма да работя за никого, който си въобразява, че може да ме бие. Наясно си, струва ми се.

— Изобщо не го познавам, затова не мога да гарантирам за характера му. Още отдавна е бил изгонен от университета и едва сега се връща.

— Значи е лаудианец^[1]? Нима ще работя за закостенял роялист?

— Бих ти намерил преподавател анабаптист, ако имаше такива, но в наши дни само хора от рода на Гроув могат да си позволят да направят подобно предложение. Постъпи както искаш. Но поне се срещни с него, може да не е толкова лош, колкото се опасяваш. Ето, аз самият съм закостенял роялист, а кажи-речи успяваш да сдържаш отвращението си, като си около мен.

С това си заслужих прелестна усмивка, която и до днес е жива в паметта ми.

— Малко са тези, дето ще са така добри като теб — отвърна. — И жалко, че е така.

Не й се отиваше там, но имаше нужда от работа и накрая все пак постъпи при Гроув. Бях доволен, че стана така, и видях каква радост носи да бъдеш нечий покровител, пък макар и за нещо тъй незначително. Благодарение на мен Сара имаше достатъчно работа, за да се издържа и дори да спестява. За пръв път в живота си имаше някаква установеност и сигурност и изглеждаше удовлетворена. Виждах в това добра поличба за бъдещето. Уви, оптимизмът ми бе печално неоправдан.