Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (58)

Единадесета глава

Започването на процеса срещу Сара постави началото на двата най-мъчителни и прекрасни два дни от живота ми, когато в пълна степен усетих и мощта на Божия гняв, и сладката благодат на Неговото опрощение. Кола е описал случилото се тогава и го е сторил с голяма проницателност. Няма да повтарям разказа му, по-скоро ще го допълня, тъй като, естествено, той е пропуснал събития, за които не е можел да знае.

Сара ми нареди да не се меся и аз вече бях нарушил заповедта й, но не можех да се накарам да проявя неподчинение в нейно присъствие. Това може да изглежда като слабост от моя страна, и така да е, не ща да знам: говоря истината и твърдя, че никой, който я познаваше като мен, не би постъпил различно. Надявах се, че някой друг ще излезе в нейна защита или ще представи доказателства за невинността й, но такъв нямаше. Самата Сара не каза нищо, само призна вината си, та тялото й да попадне в ръцете на Лоуър и майка й да получи грижи и лечение. Щом произнесе думата „виновна“ меко и със смирение, сърцето ми се сви болезнено и бях изпълнен с решимост за трети път да се опитам да открия истината на хората. Чух думите на съдията:

— Някой има ли да добави нещо? Ако има такъв, който ще се изкаже в защита на обвиняемата, трябва да го направи сега.

— Ваша светлост — обадих се.

Щях да викна пред цялата зала, че това момиче е невинно като самия Христос, че няма нищо общо със смъртта на Гроув, че не друг, а аз самият съм виновен за нея. Възнамерявах да употребя всичкото си достъпно красноречие, да потвърдя истината с всевъзможни доказателства, и бях сигурен, че ако първото ме подведе, то последните ще прозвучат убедително.

Ала се забавих, в мъката си не можех да произнеса и една дума и в този миг възможността беше пропусната. Известно ми беше, че мнозина в града, дори в самия университет ме презират и винаги съм се старал да не давам поводи да бъда унижаван. Този път отхвърлих всякакви мисли за собствено достойнство и в кратката тишина, породена от мълчанието ми, някакъв човек пусна злобна шега, останалите се разсмяха и това предизвика нови обиди. Защото съдебна зала, в която всеки момент ще бъде произнесена смъртна присъда, се превръща в място, изпълнено с ужас и тревога и хората с готовност се улавят за всяка възможност да разсеят гнетящото настроение. И ето че присъстващите взеха един през друг да сипят насмешки, така че дори да крещях с цяло гърло, пак никой не би ме чул. Изчервен от срам и объркване, усетих как Лок ме дърпа за ръкава; надявах се да възобновя обръщението си към съдебните заседатели, очаквах след като съдията призове към ред, отново да ми даде думата.

Той не го направи. Вместо това с високомерно и самодоволно подсмихване ми благодари за красноречието, с което преднамерено предизвика нова вълна от смях. А после обяви, че осъжда Сара Блънди на смърт.

Като чух тези думи, втурнах се навън от залата, за да избегна нови мъки, и се скрих у дома. Затворих се в стаята си и се молих за съвет свише. Но такъв не дойде. Не знам колко време прекарах застинал на колене, докато майка ми не съобщи, че е дошъл посетител, който не приема да бъде отпратен. Тя го помолила да си върви, но той отказал да си тръгне, преди да се види с мен. След няколко минути на вратата се появи Джак Престкот, преливащ от весело настроение и безумство. Силно ме уплаши, защото след последната ни среща разсъдъкът му наистина се бе помрачил и изразът в очите му ми говореше, че пред мен стои човек, който, ако се разсърди или срещне възражения, е способен да прибегне към насилие.

— Здравейте, приятелю — подхвърли и влезе вътре като важна персона, удостоила с вниманието си по-нископоставен. — Надявам се, че ви заварвам в добро здраве.

Не помня, а и не желая да си спомням какво му отговорих, но във всеки случай можех да му цитирам и извадка от каталога на Бодлеанската библиотека, дотолкова отнесен беше. Джак Престкот не се интересуваше от друго, освен да избърбори на глас собствените си заблуди, леещи се като поток от устата му. Принуди ме половин час да слушам разказ за премеждията му и как ги преодолял. Всички подробности бяха изложени точно така, както ги е описал в ръкописа си. Дори някои фрази, обяснения и коментари бяха дословно същите, затова предполагам, че до момента, когато бе решил да вземе в ръце перото, беше преживявал безкрайно събитията от тази година в болното си съзнание. След смъртта си вероятно ще иде в ада, защото така му се пада. Но според мен той така или иначе вече е в ада и Тулий е прав, като казва „A diis quidem immortali busquae potest homoni major esse poena furore atque dementia“ — онзи, когото боговете искат да накажат, лишават го от разум.

Бях в пълно недоумение защо е дошъл, тъй като знаех, че не ме брои за приятел, а и аз по никакъв начин не бях насърчил близост помежду ни. Като си помислих, че е дошъл за съвет относно онази отдавнашна история с баща му, дадох му да разбере, доколкото ми бе възможно, че нямам намерение да му помагам. Ала той вдигна ръка в снизходителен жест, за да ме накара да замълча.

— Дойдох да ви предоставя факти, не да ви искам мнението — рече с хитра усмивка. — Бъдете така добър да съхранявате тези документи. Един ден ще дойда за тях, вероятно когато искът ми ще бъде представен пред съда, но през следващите месеци ще пътувам и няма сигурност, че ще ги опазя. Като ги вземете на съхранение, ще ми окажете голяма услуга, каквато и аз оказвам на вас, защото ако доктор Уолис узнае къде са, несъмнено ще пожелае да си ги върне.

— Не желая да ги държа при себе си, нито да ви помагам по какъвто и да било начин.

— Да — кимна важно той. — Когато на бял свят излезе вашето животоописание на баща ми и чрез перото ви хората узнаят колко велик човек е бил, бъдещето ви ще бъде обезпечено. Бъдете уверен, няма да ви изоставя. Всички разходи по изданието ще поема аз. Мисля си за тираж най-малко хиляда екземпляра с изискана корица и на най-добрата хартия.

— Господин Престкот — повиших глас, — вие сте убиец и най-долният подлец, когото съм срещал. В момента убивате най-скъпия ми човек, най-прекрасното създание на света, и то без никакви причини. Моля ви, замислете се над онова, което вършите, още не е късно да промените всичко и да поправите причиненото зло. Ако отидете сега при мировия съдия…

— А за да се доведе този труд до съвършенство — продължи той, сякаш просто бях вметнал няколко думи като благодарност за великодушието му, — ще ви е необходимо ето това. Но при условие че на никого няма да споменавате и дума за тях, докато книгата не бъде дадена за печат.

Отново листове. Взех ги и ги погледнах — пълна безсмислица.

Когато видя ужасената ми физиономия, той открито се разсмя.

— След като съзирам такова недоумение, налага се да обясня. Тези документи са от бюрото на доктор Уолис. Откраднах ги преди няколко седмици. — Престкот се наведе напред на стола си и додаде със заговорнически шепот: — Написани са със сложен шифър и той взе, че се опря на добричкия доктор. Направо е бесен заради тях.

— Ако обичате — ударих го почти на молба, — престанете да говорите така. Не ме ли чухте? Нима не разбрахте какво ви казвам?

Когато извършвал експериментите си с вакуумната помпа — Кола е описал някои от тях, — господин Бойл забелязал, че при изтегляне на въздуха звуците, издавани от животните вътре, ставали все по-слаби, докато накрая били едва доловими. И докато Престкот седеше насреща ми, водеше разговора, който той си бе наумил, и чуваше отговори, съществуващи единствено във въображението му, без да осмисля думите ми, чувствах се тъкмо като такова нещастно опитно животинче, сякаш блъсках с юмрук в невидима стена и крещях с пълно гърло, но не получавах никаква реакция.

— Да, той се гордее с дарбата си и все пак тези писма никак не се поддават на острия му ум. — Престкот се изсмя. — Но той всъщност ми каза кой е ключът, макар да ме смяташе за твърде глупав, че да забележа как се е изтървал. Ако се съди по всичко, ще ви е нужна книгата на Ливий. Той е убеден, че с нея всичко ще се разреши. Аз лично нямам нищо против да си разгадае неговото писмо, но не желая да чете това на баща ми. Ето защо трябва да останат у вас. Изобщо няма да му хрумне да ги търси тук.

След тези думи Престкот ми се поклони за сбогуване и отиде да се позабавлява преди съдбоносния си разговор с доктор Уолис на следващия ден. И двамата са описали това събитие и очевидно за верен трябва да се смята разказът на доктор Уолис, тъй като нападението над него предизвика значителен шум и няколко седмици по-късно на Главната улица се събра голяма тълпа, за да гледа как чичото на младежа го извежда от затвора за душевноболни, окован във вериги и едва мърдащ. Такава мярка бе за доброто на всички и най-вече за негово собствено. Беше твърде кръвожаден, за да бъде оставен на свобода, и твърде побъркан, за да бъде наказван. Сигурно ще бъда разбран, като твърдя, че според мен той получи повече снизхождение, отколкото заслужаваше.

Така или иначе, той ми остави писмата и по-конкретно онова съществено писмо до Кола в Нидерландия, прихванато от Уолис — единственото доказателство за целите на италианеца в Англия. Хвърлих му бегъл поглед и го оставих настрани, макар да имах някакво понятие как мога да го прочета, защото в този момент не ми беше до празни умствени упражнения. Разтребих стаята си с методична прецизност и добавих книжата на Престкот към колекцията си под дъските. Ангажирах тялото си с безполезни задачи, докато умът ми се върна към скръбната си меланхолия. После излязох от дома си, за да посетя Сара за последен път.

Тя не пожела да ме види; тъмничарят ме уведоми, че искала да прекара тази последна вечер от живота си сама. Настоявах, предложих му откуп, умолявах и най-сетне го уговорих да отиде и да я попита още веднъж.

— Не иска да се срещнете — съобщи, щом се върна и ме погледна със съчувствие. — Каза, че утре бездруго сте щели да я видите.

Тя ме отхвърли и това ме натъжи повече от всичко друго. Себелюбието ми бе толкова егоистично, че можех да мисля само за собствената си обида — бях лишен от възможност да предоставя утеха. Признавам, тази вечер пих повече, отколкото беше редно, но виното ни най-малко не уталожи мъката ми. Обикалях от таверна в таверна, ала не можех да изтърпя близостта на весели и щастливи хора. Пиех сам и извръщах гръб, когато към мен се обръщаха дори онези, които смятах за приятели. Където и да идех, познати ме питаха за Сара и какво мисля за нея. Всеки път се чувствах твърде нещастен, че да кажа истината. Вдигах рамене и отвръщах, че не знам, че не ме засяга, че като нищо може да го е извършила. Исках само забрава, такова самосъжаление беше събудил алкохолът у мен. Накрая пиян бях изхвърлен на улицата, където се подхлъзнах и отново паднах в канавката. Този път там си и останах, докато не ме извлякоха насила.

— Знаете ли, господин Уд — произнесе мек и звучен глас в ухото ми, — струва ми се, че чувам кукуригане на петел. Не е ли странно това в този късен час?

— Оставете ме.

— Бих искал да си поговорим, господине.

И този непознат, Валънтайн Грейторекс, ме заведе в стаята си, настани ме до огъня, изсуши ме, после седна срещу мен и ме загледа изпитателно, но с голямо спокойствие, докато не заговорих пръв.

— Бях при мировия съдия и исках да му обясня, че тя не е виновна. Казах му, че аз съм убил доктор Гроув, а не Сара. Не ми повярва.

— Така значи?

— После отидох при доктор Уолис и му разправих всичко, но и той не пожела да повярва.

— Сигурно.

— Защо го казвате?

— Защото иначе тя нямаше да умре утре. Мисля, че я познавате добре.

— По-добре от всеки друг.

— Разкажете ми. Искам да знам всичко за нея.

Джак Престкот пише за този човек, за това как гласът му привлича слуха и уталожва страданието, как всички, към които се обръща, изпадат в безметежност и изпълняват всяко негово нареждане. Така стана и с мен и аз му разказах всичко, което знаех за Сара, всичко, което съм вложил в този ръкопис. Силно го интересуваха словоизлиянията й и той искаше да чуе всяка дума, произнесена от нея. Когато преразказвах изреченото от нея на събирането, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той кимна удовлетворено.

— Длъжен съм да я спася — заявих, след като приключих разказа си. — Все трябва да има нещо, което мога да сторя.

— Господин Уд, твърде много рицарски романи сте чели. — В гласа му звучеше единствено доброта. — Може би се виждате като сър Ланселот от езерото, който препуска на бял кон, за да спаси от кладата Гуинивиър, поразява всички врагове и я отвежда в непристъпен замък.

— Не, мислех си, че ако ида при лорд-наместника или при кралския съдия…

— Няма да искат да ви чуят — отсече Грейторекс. — Както не са ви слушали мировият съдия и Уолис, както не пожела да ви слуша никой в съдебната зала. Да, „ще слушате с ушите си и няма да чувате, ще гледате с очите си и няма да виждате“, както е казано в книгата на пророка Исаия.

— Но защо толкова хора желаят смъртта й?

— Сам добре знаете, но със сърцето си не сте готов да приемете случващото се. Знаете какво сте видели, познавате Библията, чули сте собствените й думи. Нищо не можете да направите и нищо не бива да правите.

— Но аз не мога да живея без нея.

— Това е наказанието за вашето участие в случилото се.

Не ми останаха нито дух, нито сили да възразявам и алкохолът дотолкова беше замъглил ума ми, че и да исках, не бих могъл да отроня и дума повече. След известно време Грейторекс ми помогна да се надигна от стола и ме изведе на чист въздух, който ме освежи дотолкова, че вече можех да стоя прав.

— Това е чистилище, приятелю, но сам ще видите, че няма да трае дълго. Идете и поспете, ако можете. Молете се, ако не можете. Скоро всичко ще свърши.

* * *

Последвах съвета му и прекарах цялата нощ в молитви за себе си и за Сара, от цялата си душа се молих на Бог да се намеси и да прекрати това безумие, което бе стоварил над света. Вярата ми е слаба, позор за всеки, толкова облагодетелстван в живота като мен. Бях избавен от богатство, слава, власт и положение точно толкова, колкото добротата Му ме опази от нищета и тежка болест. Всяко безчестие е само мое, тъй като аз съм си го навлякъл, а и най-малкото постижение се дължи на Неговата милост. И все пак притежавах крехка вяра. Молех се пламенно, приложих всички познати ми средства да изпадна в онова тихо и искрено смирение, което бях изпитал само веднъж — когато яздех по зимния път, а Сара седеше зад мен на седлото. Частица от ума ми съзнаваше, че просто запълвам времето до минутата, когато ще се извърши неизбежното. Отново и отново се хвърлях в борбата, ставаща все по-отчаяна с всеки мой опит да укротя своята разбунтувала се душа. Ала бях прекарал твърде много време в обкръжение на рационалисти и хора, които ми говореха, че епохата на чудесата е отминала, че Божиите явления са си отишли от света и вече няма да се върнат. Знаех, че не е така и че Бог все още може да се вмесва в хорските дела и го прави, но не можех да го приема с цялата си душа. Не можех чистосърдечно да произнеса простите думи „Да бъде Твоята воля“. Знам, че исках да кажа: „Да бъде Твоята воля, ако съответства на моето желание“. А това не е молитва и не е смирение.

Молитвите ми бяха всуе. Малко преди разсъмване прекратих напразните си опити, разбрал, че Бог ме е изоставил. Нямаше да получа помощ и онова, което желаех най-много на света, нямаше да ми бъде дарено. Знаех, че ще я изгубя, и в този миг осъзнах, че Сара бе най-драгоценното в живота ми и ще си остане такова в годините, дадени ми да живея на земята. Примирих се с пратеното ми наказание и в своето отчаяние сред тишината на зазоряването сигурно за пръв път се молих искрено. Знам само, че мракът се вдигна от мен, небивал покой обхвана душата ми, аз отново се озовах на колене и с цялото си сърце благодарих на Бог за добротата Му.

Не знаех какво ме чака и не разбирах как може да бъде избегнат онзи неминуем поход на човешката жестокост. Но повече не питах и не се съмнявах. Облякох се възможно най-топло, загърнах се в най-плътния си плащ — макар пролетта да бе настъпила, призори беше студено — и се смесих с множеството, бързащо към замъка, за да гледа екзекуцията.

Само един човек щеше да умре този ден; съдията бе толкова милостив към останалите, колкото бе отмъстителен към Сара, така че всичко щеше да приключи бързо. Когато пристигнах, тълпата бе обкръжила вече огромното дърво в двора и от един дебел негов клон бе провесено въжето, а до ствола беше опряна стълба. Сърцето ми се сви и отново ме нападнаха съмнения, но аз ги отпъдих с огромно усилие на волята. Дори не знаех защо съм там. Естествено, в присъствието ми нямаше цел, нито смисъл и аз не исках Сара да ме види. Но чувствах, че трябва да бъда там, че от това зависи животът й, пък макар и нищо да не можех да постигна.

Лоуър беше дошъл заедно с Лок и двама яки мъже, в единия от които разпознах хамалин от Крайст Чърч. Странна компания, помислих си, преди да ме осени разбиране какво са замислили. Не бях виждал Лоуър от няколко дни, но трябваше да се досетя, че той не би пропуснал възможност да се сдобие с още материал за книгата си. Беше добър човек, но посветен на работата си. Изражението му на сурова решителност, докато крачеше край дървото, подсказваше, че ни най-малко не изпитва удоволствие от предстоящото, но и няма да обърне малодушно гръб.

Направих възможното да го избегна; не бях в настроение за разговори и само мимоходом забелязах още една групичка малко встрани — бяха заобиколили професор-региуса, приказваха на висок глас и подхвърляха груби шеги. Ако бях обърнал повече внимание, бих осмислил значимостта на проведения шепнешком разговор в обкръжението на Лоуър, на начина, по който се разположиха около дървото за бесене, на мрачното удовлетворение, изписано на лицето на Лоуър, докато оглеждаше бойното поле и разпределението на силите си.

И ето че изведоха окованата в тежки вериги Сара, съпровождана от двама едри стражи, макар че нито от едното, нито от другото имаше нужда, толкова малка, крехка и слаба беше тя. Видът й ми разби сърцето: очите й бяха натежали от безсъние и тъмните кръгове около тях се открояваха още повече заради смъртната й бледност. Красивата й тъмна коса не беше покрита, само че вече не беше красива. Тя винаги я разресваше грижливо, беше единствената проява на суетност у нея, а сега бе мръсна и сплъстена, прибрана небрежно над тила й, та да не пречи на въжето.

Просто повтарям онова, което Кола е записал по моите думи: тя наистина се отказа от свещеник с храброст и смирение, които извикаха силни ръкопляскания от тълпата, сама произнесе молитва, а след нея — кратка реч. В нея се разкайваше за греховете си, но не си призна онзи, заради който предстоеше да умре. В думите й нямаше гръмко геройство, нито предизвикателство, нито зов за съчувствие от събралите се, както би било уместно за мъж в сходни обстоятелства. Убеден съм, здравият разум й бе подсказал, че такова изказване от нейната уста би прозвучало неподобаващо и не би й спечелило състраданието на тълпата. Напротив, намери път към сърцата им чрез смирение и храброст и тъй като тези качества поначало й бяха присъщи, множеството я аплодира просто защото остана вярна на себе си докрай, а в моите очи това беше най-велик подвиг.

След като с думите бе приключено, тя се изкачи зад палача по стълбата, където търпеливо зачака той да надене примката на шията й. Не знам защо обесванията винаги са тъй груби и долнопробни; би трябвало последните мигове на човек да са облечени в повече достойнство, не с треперене на ръце и крака при изкачване на паянтовата стълба, което в редки случаи не извиква присмех. Но в онова утро тълпата не бе настроена да се смее; младостта, крехкостта и спокойствието на осъдената не предизвикаха никакви пошли подвиквания сред присъстващите и те я гледаха смълчани и с почит, каквато не бях долавял друг път при такива събития.

Забиха барабаните — бяха само двама барабанчици, момчета на по дванайсет години, които неведнъж бях виждал по улиците. Дните, когато церемонията по обесването биваше съпровождана с полкови барабани, отдавна бяха отминали и мировият съдия бе решил, че в онази сутрин не е необходимо присъствието на войници. Не очакваше от тълпата вълнения и буйства, каквито биха могли да се предполагат при умъртвяването на обичана в града личност, или на известен бандит, или на семеен човек. Тук случаят не бе такъв. Тълпата онемя, последваха я и барабаните. Палачът — с движение, изпълнено наистина с удивителна деликатност, — бутна Сара от стълбата.

— Боже, имай милост!

Това извика тя и последната дума бе заглушена, когато въжето се опъна под тежестта й. Жертвата издаде задавено изхлипване, посрещнато от съчувствената въздишка на множеството. И ето, вече се поклащаше, лицето й стана мораво, крайниците й трепкаха и се разнесе воня, когато издайническите петна по грубата риза показаха, че примката оказва обичайния си грозен ефект.

Няма да продължавам; малко са онези, които не са се изправяли пред подобно зрелище, а спомените дори и днес ми носят неимоверна болка, макар да помня, че наблюдавах случващото се с удивително спокойствие при все внезапната раздираща гръмотевица, дошла от небето в мига, когато тя увисна на примката. Молих се за душата й, свел поглед, та да не съзирам края й.

Ала съвсем бях забравил за Лоуър и решимостта му да получи тялото преди професор-региуса. То се знае, предварително бе подкупил палача: с това се обясняваха кимванията и намигванията, които си разменяха, и фактът, че Лоуър бе допуснат толкова близо до бесилката. Нямах представа, че е купил съгласието на Сара, като е обещал да лекува майка й, нито можех да знам, че в същия този миг само на няколкостотин метра от замъка старата жена изпуска последния си дъх. Тялото на Сара едва бе застинало неподвижно след импулсивното потрепване, когато Лоуър вече раздаваше гръмки разпореждания на малката си армия.

— На работа, момчета! — викна той, втурна се напред и даде знак на палача, който извади от пояса си нож и преряза въжето.

Тялото на Сара падна от един метър височина с глухо тупване, след което последва първият недоволен ропот на тълпата, а Лоуър се наведе да провери дали тя диша.

— Мъртва е! — обяви след кратък оглед, така че да го чуят всички, и махна на помощниците си да излязат напред.

Хамалинът от Крайст Чърч грабна тялото, метна го на рамото си и преди който и да било да успее да се опомни, бързо се отдалечи с него, като премина в бяг, и чак тогава сред тълпата се чуха първите протести. Двама от хората на Лоуър останаха, за да задържат тези на професор-региуса, ако се опитаха да спрат хамалина, а Лоуър се озърна още един път наоколо, преди да последва придобивката си.

Погледите ни се срещнаха през пространството на двора и в моя той вероятно прочете единствено отвращение. Вдигна рамене и сведе очи, без да се обръща повече към мен, а после с бърза крачка си тръгна и се скри зад пелената от дъжд, който се лееше вече като из ведро.

Побавих се още миг и също си тръгнах, но за разлика от тълпата, която се втурна след похитителите и задръсти тесния вход, през който всички държаха да минат наведнъж, аз излязох през задната портичка. Знаех къде отива Лоуър и не ми се налагаше да не отделям поглед от фигурата му; и така можех без затруднения да настигна и него, и страшния му товар.

Налагаше му се да действа бързо и колкото по-скоро, по-добре, защото множеството не бе склонно да му прости оскърблението. В изпълняването на смъртна присъда чрез обесване гражданите виждаха Божията воля и кралското правосъдие и бяха дошли да се убедят, че приличието ще бъде спазено докрай. Не биха приели — човешките стълпотворения имат остро чувство кое е справедливо и кое не — никаква проява на долно поведение. Осъденият трябва да умре, но с него трябва да се отнесат достойно. Лоуър бе оскърбил жертвата и бях наясно, както и целият град, че спипат ли го, зле му се пише.

Това обаче не се случи, защото той добре бе обмислил всичко; самият аз го догоних чак когато вече се вмъкна в лабораторията на Бойл през задния вход и се качваше по стълбите.

Все още ме побиваха студени тръпки от ужас пред това, което бе сторил. Всичките му аргументи ми бяха известни предварително и дори се съгласявах с повечето от тях, но такова нещо не можех да допусна. Сигурно ще кажете, че предвид всичко, което бях направил и не бях направил, нямам никакво право да съдя другите. И все пак изкачвах стълбите с надеждата, че ако не ми се бе удало да запазя справедливостта, то щях да го сторя поне с последващите действия.

Лоуър вече беше поставил пазач на стълбите, за в случай че тълпата се досетеше как, вместо в Крайст Чърч, е дошъл тук и се канеше да спусне резето, та никой да не попречи на отвратителните му занимания. Ала аз успях да нахълтам вътре, като в последния момент притиснах вратата с цялата си тежест.

— Лоуър! — викнах, като обходих с поглед адската сцена наоколо си. — Това трябва да бъде прекратено.

Лок се приготвяше да му помага за отварянето на трупа, а редом с него беше бръснарят, комуто щеше да бъде поверено механичното разчленяване. Вече бяха съблекли Сара и прекрасното тяло, което така често бях прегръщал, лежеше на масата, а бръснарят грубо го миеше и го подготвяше за ножа. В това, че е мъртва, никой не би се усъмнил: измъчената й плът бе неестествено бяла и само дебелата червена резка на шията й и изражението на страдание по лицето й, съсипало красотата й, показваше какво й се бе случило.

— Не ставайте глупав, Уд — отвърна уморено Лоуър. — Тя е мъртва. Душата е напуснала тялото. По никакъв начин не мога да й причиня болка. Известно ви е не по-зле, отколкото на мен. Знам, че я обичахте, но вече е твърде късно.

Той ме потупа съчувствено по рамото.

— Чуйте, приятелю — продължи, — това тук никак няма да ви е по вкуса. Не ви виня, за такова нещо е нужен много здрав стомах. За вас е по-добре да не оставате и да гледате работата ни. Послушайте съвета ми и си идете у дома. Ще е по-разумно, повярвайте.

Бях твърде гневен и ядосано отхвърлих приятелската ръка. Отстъпих крачка назад, за да го изпитам дали ще се реши на това кощунствено дело пред очите ми и безразсъдно си въобразявах, че моето присъствие ще го накара да проумее какво зло се кани да извърши и ще се спре.

Един миг той ме гледа, сякаш не знаеше как да постъпи, докато от далечния ъгъл на стаята не се раздаде прокашлянето на Лок.

— Знаете ли, разполагаме с много малко време — каза той. — Мировият съдия ни даде само един час и той тече. Не забравяйте какво ще се случи, ако тълпата ни завари тук. Решавайте бързо.

Не без усилия Лоуър взе своето решение, отвърна се от мен, даде знак на останалите да напуснат стаята и се приближи към масата. Паднах на колене и започнах да се моля на Бог, ако изобщо ме чуеше, да стори нещо и да спре този кошмар. При все че предишната нощ не бяха донесли полза, повторих всичките си вчерашни молитви и обещания. О, Боже, Ти, който дойде в света, за да изкупиш греховете ни, съжали се над тази нещастна невинна душа, ако не над мен.

Лоуър взе ножа и го допря до гърдите й.

— Готов ли сте? — попита.

Лок кимна и Лоуър с бързо и уверено движение започна разрез. Затворих очи.

— Лок! — чух в чернотата гласа на Лоуър, в който прозвуча внезапен гняв, — ще ми обясните ли какво ви прихваща? Пуснете ми ръката. Всички ли се побъркахте?

— Чакайте.

И Лок — Лок, когото никога не бях харесвал, — отдръпна ножа от тялото и се наведе над трупа. После с озадачен вид повтори този си поклон, така че допря буза до устата й.

— Тя диша.

При тези простички думи, казващи толкова много, едва сдържах сълзите си. В последствие Лоуър привеждаше свои собствени обяснения: как, заради неговото бързане пръв да вземе тялото, въжето било срязано твърде рано и поради това не угаснал животът, а само неговата видимост. Обесването само задушило нещастното момиче и я докарало до временна загуба на съзнание. Всичко това ми е известно, той неведнъж повтори своите аргументи, но аз знаех друго и никога не си направих труда да му противореча. Той вярваше в едно, аз съзирах друго. Знаех, че съм станал свидетел на най-голямото чудо в историята. Присъствал бях на възкръсване, тъй като Светият дух витаеше в тази стая и нежните крила на гълъба, трепкащи при зачатието на Сара, се бяха върнали, за да пърхат над душата й. Не е дадено на човек, и на лекар в това число, да върне живота, когато той вече е угаснал. Лоуър доказваше, че Сара изобщо не е умирала, но лично той я обяви за мъртва, а смъртта бе изучил по-добре от много други. Казват, че епохата на чудесата е отминала, и аз самият вярвах в това. Ала не е така; чудеса ни се явяват и днес, просто сме се научили да им намираме друго обяснение.

— И какво ще правим сега? — чух смаяния и разочарован глас на Лоуър. — Да я убием ли пак според вас?

— Какво?

— Осъдена е на смърт. Да не я убием сега, ще означава просто да отложим неизбежното и аз със сигурност да се лиша от нея.

— Но…

Не можех да повярвам на ушите си. След като бе станал свидетел на такова чудо, приятелят ми нямаше как да говори сериозно. Не би могъл да се противопостави на очевидната Божия воля и да извърши убийство, нали? Исках да се изправя и да го увещавам, но нямах сили нито за едното, нито за другото. Краката отказаха да ми се подчинят и не можех да отворя уста, способен бях само да слушам, защото Бог имаше още планове за този ден. Пожелал бе да даде шанс за изкупление и на Лоуър, стига само той да се решеше да го приеме.

— Аз бих я ударил по главата — мърмореше той, — само че това ще увреди мозъка. — Поседя замислен, като се почесваше под брадичката. — Ще ми се наложи да й прережа гърлото — додаде. — Това е единственият изход.

Отново взе ножа и отново се замисли, а после бавно го остави на масата.

— Нямам сили да го извърша — промълви. — Лок, посъветвайте ме как да постъпя.

— Май си спомням — отвърна Лок, — че лекарите са длъжни да запазват човешки живот, не да го отнемат. Нима в нашия случай не е така?

— Но в очите на закона тя е мъртва — възрази Лоуър. — Само завършвам каквото вече бе редно да е станало.

— Значи сега сте палач?

— Тя беше осъдена на смърт.

— Нима?

— Много добре знаете, че да.

— Доколкото помня, бе осъдена на обесване за шията — опонира му Лок. — Това беше направено. Не се спомена за обесване за шията до смъртта й. Признавам, това обикновено се подразбира, но в нашия случай не е изрично уточнено и не може да се смята за неотменна част от наказанието.

— Бе осъдена също и на изгаряне — посочи Лоуър. — Замениха го с обесване, за да бъде избавена от мъките. Да не искате да кажете, че сега трябва да я предадем на кладата и да допуснем тя да изгори жива?

Тук вниманието му се върна към самата Сара, която издаде слаб стон: лежеше съвсем забравена, докато над тялото й философи провеждаха научен диспут.

— Подайте ми бинт — нареди Лоуър, внезапно отново превърнал се в лекар. — И ми помогнете да превържа среза, който вече направих.

През следващите пет минути той щателно обработваше раната, която за щастие не беше голяма, а после двамата с Лок я повдигнаха и настаниха така, че тя бе опряна с гръб на раменете им, а краката й висяха от масата. Докато Лоуър я наставляваше да диша равномерно и дълбоко, така че главата й да се проясни, Лок най-сетне донесе плащ и внимателно я прикри с него.

Да размишляваш за убийството на жива жена, която седи и се опира на рамото ти, е много по-трудно от това да обмисляш как да разчлениш труп, проснат на масата, и когато Сара бе загърната с плаща, настроението на Лоуър коренно се промени. Природната му доброта, често засенчвана от честолюбие, помете всичко по пътя си и без сам да го съзнава, той започна да се обръща към момичето като към своя пациентка. А винаги бе бил непримирим в защитата на онези, които смяташе за свои подопечни.

— Но какво да правим сега? — повтори въпроса си и всички осъзнахме, че през изминалите няколко минути шумът откъм улицата се бе усилил и вече се бе превърнал в рев от много гърла.

Лок подаде глава през прозореца.

— Долу се е събрала тълпа. Казвах ви, че това няма да им е по вкуса. Добре поне, че заваля дъжд, та повечето зяпачи са се разотишли по домовете си. — Той присви очи към небето. — Виждали ли сте някога такава буря?

Сара отново простена, после наведе глава и обилно повърна. Това, както и затрудненото й дишане, отново накара лекарите да се заемат с нея. Лоуър донесе спирт, потупа я леко по тила и я накара да пийне, което предизвика нов спазъм.

— Ако им го посочите, те ще ви отговорят, че това е знак за Божия гняв срещу вашите опити. Ще я вземат и ще я отнесат на кладата, при това ще поставят охрана, за да се подсигурят, че няма да я доближите.

— Намеквате, че не бива да им я предаваме?

През всичкото това време не отроних нито дума, само стоях в ъгъла и наблюдавах случващото се. Сега установих, че съм си върнал способността да говоря. Можех да променя баланса на силите, защото бе ясно, че всички присъстващи трябва да са в съгласие за действията, които ще се предприемат.

— Не сте задължени — обадих се. — Тя нищо лошо не е направила. Напълно невинна е. Знам го със сигурност. Ако сега им я предадете, не само ще изоставите пациентка в беда, ще се отвърнете от невинна душа, към която милост прояви самият Господ Бог.

— Уверен ли сте в това? — обърна се към мен Лок.

Очевидно той едва сега забеляза присъствието ми.

— Уверен съм. Опитах се да го кажа пред съда, но ме освиркаха.

— Няма да питам откъде ви е известно — с мек тон изрече той и проницателният му поглед за пръв и последен път ми даде да разбера как така по-късно той зае толкова високо положение в обществото.

Виждаше повече от останалите хора и се досещаше за още повече. Благодарен му бях за мълчанието тогава, благодарен съм му и до ден-днешен.

— Чудесно — продължи той. — Единственото затруднение е, че може ние да заемем мястото й на бесилката. Иска ми се да вярвам, че съм великодушен човек, но готовността ми да стигна донякъде заради болен си има предели.

През това време Лоуър крачеше напред-назад силно развълнуван, като от време на време хвърляше поглед през прозореца, после се обърна последователно към Сара, към Лок и към мен. Когато с Лок млъкнахме, заговори той.

— Сара? — повика я тихо и повтаря името й, докато тя не повдигна глава и не го погледна.

Очите й бяха налети с кръв, тъй като малки кръвоносни съдове в тях се бяха спукали и това й придаваше вид на самия дявол, а бледността й правеше очите още по-ужасяващи.

— Чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?

След дълга пауза тя кимна.

— Трябва да ми отговориш на един въпрос — каза той и се приближи до масата, като се отпусна на коляно, та тя да може по-добре да го вижда. — Каквото и да си говорила по-рано, сега трябва да кажеш истината. Защото от това зависят не само твоите, но и нашите живот и душа. Ти ли уби доктор Гроув?

Въпреки че истината ми беше известна, не знаех какъв отговор ще даде тя. А тя не го даде дълго време и накрая бавно поклати глава.

— Лъжливо ли беше признанието ти?

Едва забележимо кимване.

— Ще се закълнеш ли във всичко, което ти е скъпо?

Тя кимна.

Лоуър се изправи и тежко въздъхна.

— Господин Уд, отведете момичето горе в стаята на Бойл. Той силно ще възнегодува, ако научи, така че се опитайте да не цапате там. Облечете я възможно най-бързо и й отрежете косата.

Взирах се в него, без да разбирам какво ми говори, и Лоуър се намръщи.

— Побързайте, господин Уд. Никога не бива да се съмнявате в лекар, който се опитва да спаси човешки живот.

Хванах Сара за ръка и я поведох, а зад гърба си чух Лоуър да промърморва полугласно:

— В съседната стая, Лок… Рискът е голям, но може да успеем.

Макар на вид да бе съвсем здрава, Сара все още не можеше да говори и едва се движеше, само седеше, гледаше право пред себе си, а аз изпълнявах дадената ми поръчка. Да острижеш коса, без да имаш ножици, не е лесна работа и творението на ръцете ми не би направило чест на придворна дама. Но какъвто и да бе замисълът на Лоуър, модният стил нямаше място в него. След като приключих със задачата си, опитах се да прикрия следите от безпорядъка, който създадох. После седнах редом с нея и хванах ръката й. Не бих намерил думи, с които да изразя чувствата си, така че не казах нищо. Само леко стиснах пръстите й и след малко почувствах ответно стисване. Това ми стигаше: избухнах в ридания, които разтърсиха цялото ми тяло, и склоних глава върху гърдите й, а тя седеше съвършено неподвижна.

— Нима наистина помисли, че ще те оставя? — промълви с тъй слаб и тих глас, че едва я чух.

— Не смеех да се надявам. Знам, че не го заслужавам.

— Коя съм аз?

Това бе най-прекрасният миг в живота ми. Всичко водеше към този въпрос и всичко, случило се след него, изживените в последствие от мен години и онези, които се надявам да изживея занапред, бяха просто епилог. За пръв и последен път нямах съмнения, не се нуждаех от обмисляне и разсъждаване. Не изпитвах потребност да преценявам и претеглям доказателства, нито да прибягвам към тълкуване, налагащо се при по-маловажни житейски обстоятелства. Длъжен бях да живея без страх и с твърда увереност да приема безспорната истина. Защото има неща тъй очевидни, че изследването им е излишно и логиката там няма място. Истината бе пред мен и този дар бе толкова по-скъпоценен, защото бе незаслужен. Аз знаех. Това е всичко.

— Ти си моят Спасител. Бог в плът и кръв, роден от Духа, изтърпял гонения, обиди и тормоз, умря заради греховете ни и възкръсна, както се е случвало и преди и ще се случва пак във всяко поколение на човешкия род.

Всеки, който би ме чул, щеше да ме вземе за побъркан и с това си единствено изречение аз направих крачката извън човешкото общество и влязох в покоя на мой собствен свят.

— Не казвай на никого за това — промълви тихо тя.

— Страхувам се. Не мога да понеса да те изгубя отново — добавих, засрамен от себичността си.

Сара седеше, сякаш безучастна, но в един миг се наведе към мен и ме целуна по челото.

— Не бива да се страхуваш, нито сега, нито никога. Ти си моята любов, моят гълъб, най-скъпото ми и аз съм твой приятел. Няма да те оставя и никога няма да те напусна.

Това бяха последните й думи към мен, последните, които чух от устата й. Седях до нея, без да пускам ръцете й, и я гледах с благоговение, докато тропотът отдолу не ме извади от унеса ми. Тогава станах от леглото, където тя седеше с поглед, взрян право пред себе си, и се върнах при Лоуър. Сара вече сякаш напълно бе забравила за съществуването ми.

Долу пред мен се откри кървава сцена като след дяволска битка и дори аз, който знаех цялата истина, се ужасих от нея. Колко ли е бил потресен Кола, когато силом е нахълтал в лабораторията и е видял останките, приел ги за тялото на Сара. А Лоуър бе взел трупа, купен от него в Ейлсбъри, беше го нарязал до неузнаваемост и така бе обезобразил главата, че вече не приличаше на човешка. Самият той бе покрит с кръв от куче, което Лок беше заклал, та да допълни илюзията, а вонята на спирт бе нетърпима въпреки широко отворения прозорец.

— Какво ще кажете, Уд? — обърна се Лоуър към мен със сурово изражение. Лок отново бе възобновил позата си на скучаеща разсеяност, облегнат небрежно на вратата. — Дали някой ще забележи подмяната?

И с ножа си издълба една от очните ябълки на трупа, така че сега тя висеше на тънка нишка от черепа.

— Отрязах й косата, но е толкова разтърсена от преживяното, че почти не е способна да помръдне. Какво предлагате да направим?

— Слугата на Бойл държи дрехи в шкафа до стаята — каза ми той. — Поне обикновено там има такива. Мисля да си услужим с тях. Облечете момичето така, че никой да не я разпознае, и тайно ще я изведем от къщата. Дотогава не й позволявайте да слиза долу и да вдига шум. Никой не бива да я вижда, нито изобщо да заподозре, че горе има някой.

Отново се качих на горния етаж, открих дрехите на слугата и се заех с много трудната задача да облека Сара. През цялото време тя не произнесе нито дума. Като приключих, оставих я, излязох през задната врата на дома на господин Крос, а оттам по тясната пресечка се добрах до улица „Мъртън“ и до жилището си.

Ала преди това се отбих в таверна „Перата“, защото имах нужда да възстановя душевното си равновесие и да събера мислите си. И тук при мен дойде Кола, който също имаше много уморен и измъчен вид, и пожела да чуе новините около екзекуцията. Разказах му истината, като пропуснах само една важна подробност, и горкият човек прие това като потвърждение на своята теория за кръвопреливането — че смъртта на донора неизбежно причинява смърт и на реципиента. По напълно очевидни причини не можех да го просветя по този въпрос и да му посоча, че в теорията му е налице фатална грешка.

Той ми съобщи за смъртта на майката и чутото дълбоко ме опечали, защото тази смърт бе поредното бреме, което щеше да легне на плещите на Сара. Когато Кола отиде да се разправя с Лоуър, аз си наложих за момента да забравя майката на Сара, и отидох у дома при моята собствена. Заварих я в кухнята. Арестът на Сара бе тежък удар за нея и тя привикна да седи тихо край огнището, когато не се молеше за момичето. Тази сутрин, когато се прибрах вкъщи — макар да се бяха случили толкова събития, беше още едва осем часът, — тя седеше на креслото, забранено за всички останали, и за огромно мое учудване видях, че е плакала, докато наоколо не бе имало кой да я види. Но тя се престори, че не е имало такова нещо, а аз се престорих, че не съм забелязал, та да не я унижавам. Бях смаян как може нормалният живот да продължава въпреки чудесата, на които бях станал свидетел, и не разбирах как никой не ги е забелязал освен мен.

— Свърши ли всичко?

— Един вид да — отвърнах. — Майко, трябва да ви попитам нещо много сериозно. Какво бихте сторили да й помогнете, ако имахте такава възможност?

— Всичко — отсече тя без колебание. — Знаеш го. Абсолютно всичко.

— Ако е успяла да избяга, ще й помогнете ли, та макар това да означава да нарушите закона? Бихте ли могли да не я издадете?

— Разбира се — отвърна ми. — Законът е нищо, когато е грешен, и не заслужава да бъде съблюдаван.

Погледнах я изненадан, защото думите прозвучаха странно, докато не осъзнах, че бях чувал и Сара да казва същото.

— А сега бихте ли й помогнали?

— Мисля, че вече е недосегаема за помощта ми.

— Не е.

Тя не каза нищо, така че аз продължих и след като бях подхванал вече веднъж, думите се изляха от мен като поток.

— Тя умря и отново е жива. Сега е в апартамента на господин Бойл. Тя е жива, майко, и никой не знае за това. Нито пък ще узнае, ако вие не проговорите, защото всички ние решихме да се опитаме да я спасим.

Този път присъствието ми не бе достатъчно да я накара да се сдържи, и стиснала колене, тя се заклати напред-назад в креслото, като повтаряше:

— Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Боже…

Сълзите се стичаха по бузите й и това продължи, докато не я хванах за ръката и не я призовах отново към внимание.

— Трябва да я скрием, докато успеем да я измъкнем от града. Имам ли позволението ви да я доведа тук? Ако я заведа в кабинета си, няма да я издадете, нали?

Разбира се, тя ми даде категорично обещание, а на нейната дума вярвах повече, отколкото на себе си. Целунах я по бузата и й казах, че ще се върна по мръкнало. От прага видях как се засуети из кухнята и взе да вади зеленчуци и последното ни останало парче осолен свински бут от зимата в подготовка за празнично угощение по случай идването на Сара.

Този странен ден като че нямаше край — след трескавата ни дейност през ранните му часове с Лоуър и Лок се озовахме с много време пред себе си и нищо за вършене до падането на мрака. Лоуър реши, че събитията сами са разрешили дилемата му и че сега вече ще замине за Лондон, защото репутацията му сред жителите на града вече никога нямаше да е същата поради неодобрението към днешните му действия. Сега нямаше друг избор, освен да рискува всичко и да се заеме с трудната задача да си изгради име другаде. Останките на момичето, които бе докарал от Ейлсбъри, бяха извозени до замъка и изгорени на клада. Лоуър бе възвърнал чувството си за хумор дотолкова, че да подхвърли как тялото й било дотолкова просмукано със спирт, та щяло да е цяло чудо, ако не вдигнела във въздуха цялата крепост. А на мен Кола ми бе дал пари, та да се погрижа за прилично погребение на госпожа Блънди.

Да се уреди погребението бе просто, макар и болезнено. Мнозина бяха готови да помогнат — дотолкова голямо бе сред гражданите угризението за участта на момичето, че имаха желание да успокоят чувството си за вина, като се отнесат възможно най-добре с майката, особено пък като знаеха, че за добрината ще им бъде платено. Уредих свещеникът от „Сейнт Томас“ да извърши опелото, което назначихме за същата вечер. Той прати хора да приберат тялото и да го приготвят. Жената не би избрала нито този свещеник, нито тази църква за себе си, но нямах ясна представа към кого трябва да се обърна. Все пак, ако бях поискал обредът да се извърши от друг, а не от ръкоположен свещеник, това би ни причинило много спънки, а аз исках да избегна ненужни усложнения. Опелото бе определено за осем вечерта и когато напусках църквата, свещеникът вече викаше клисаря и му нареди да изкопае гроб в по-запуснат ъгъл на гробището, та да не би случайно да бъде зает ценен участък, отреден за благородното съсловие.

Постарах се да прогоня от мислите си тягостната задача да известя Сара за смъртта на майка й. Естествено, това трябваше да бъде направено, но гледах да отдалеча възможно най-много мъчителната минута. Лоуър бе научил за смъртта на вдовицата Блънди от Кола и също бе много разстроен.

— Не разбирам — каза. — Тя наистина не беше добре и бе много отслабнала, но когато я видях за последен път, не беше на умиране. Кога е починала?

— Не знам. На мен ми каза господин Кола. Мисля, че е бил с нея.

Лицето на Лоуър потъмня.

— Този италианец — процеди. — Сигурен съм, че той я е убил.

— Лоуър! Ужасно е да кажете такова нещо!

— Не твърдя, че го е направил предумишлено. Но теоретичните му познания далеч надвишават практическите му умения. — Той тежко въздъхна и придоби още по-загрижен вид. — Чувствам се виновен, Уд. Трябваше аз да лекувам старицата. Знаете ли, че Кола възнамеряваше отново да й прелива кръв?

— Не.

— Точно така беше. Естествено, нямаше как да го спра, вдовицата беше негова пациентка, но аз отказах да взема участие в това.

— Лечението му беше неправилно ли?

— Може би не, но се скарахме и не исках да свързват името му с моето. Споменавал ли съм ви как Уолис ми каза, че крадял чужди идеи?

— Много пъти — отвърнах. — Е, и какво от това?

— Какво от това? — Лоуър изглеждаше обиден. — Нима има нещо по-лошо?

— Би могъл да е коварен йезуит, дошъл тук тайно, за да подпали нова гражданска война и да свали краля от трона. Това би било по-лошо.

— Не и според мен.

Тази забележка разсея трупалото се цял ден напрежение и внезапно двамата с Лоуър избухнахме в смях, докато от очите ни потекоха сълзи, а телата ни се тресяха от това странно веселие. Накрая и двамата се бяхме озовали на пода. Лоуър лежеше по гръб и още дишаше тежко, а аз седях, отпуснал замаяната си глава между коленете си, и челюстта ме болеше от смях. В този момент обичах Лоуър като брат при все всичките ни различия и грубоватата му рязкост и разбрах, че винаги ще го обичам, защото той беше истински добър човек.

След като се поуспокоихме и си изтрихме сълзите, Лоуър пръв заговори за това как да постъпим със Сара. Тук място за смях нямаше.

— Ясно е, че трябва незабавно да напусне Оксфорд — казах. — Не може да остане завинаги в стаята ми и дори с отрязана коса е лесно разпознаваема. Но изобщо не ми идва на ум къде може да иде и какво ще прави.

— Колко налични пари имате?

— Около четири лири — отвърнах. — Повечето дължа на вас и Кола за лечението на майка й.

Той махна с ръка.

— Поредният пациент без заплащане. Нито е за пръв път, нито вероятно е за последен. Аз самият имам две лири, а след две седмици ми се полага годишната рента от семейството. От нея мога да ви отделя още две лири.

— Ако ги направите четири, ще ви върна разликата, когато получа своята собствена рента.

Той кимна.

— Десет лири значи. Не са много за момиче в нейното положение. Впрочем…

— Да?

— Нали знаете, че по-малкият ми брат е квакер?

Изрече го напълно естествено, без видим срам, макар да знаех, че е тема, към която пристъпва с огромно нежелание в разговор. Сред приятелите ни, познаващи го отскоро, мнозина дори не подозираха, че Лоуър има брат, толкова голям бе страхът му да не би репутацията му да пострада от това. Веднъж бях срещал този човек и той не предизвика у мен неприязън. Също както лицето му бе сходно по черти с това на Лоуър, но без неговото изражение, така и характерът му бе като на по-големия му брат, но без неговата веселост и непринуден смях, защото, както съм чувал, сред тях смехът е забранен като греховен.

Потвърдих, че знам.

— Той има уговорка с група единоверци, желаещи да отидат на място, където няма да бъдат преследвани. Става дума за територията на Масачузетс и други подобни. Мога да му пиша и да го помоля да уреди изпращането на Сара Блънди там. Ще замине като прислужничка или нечия роднина, а щом пристигне, ще й се наложи сама да си пробива път.

— Сурово наказание за човек, който не е извършил нищо лошо.

— Малко са онези от отплаващите за Новия свят, които са се провинили по своя воля. И все пак заминават. Ще бъде в почтено общество, а с пристигането си там ще намери повече близки по дух хора, отколкото тук.

След всичко случило се мисълта тя да замине и да не я видя никога повече разкъсваше сърцето ми и знам, че се противопоставих на плана по егоистични причини. Но Лоуър беше прав: останеше ли в Англия, рано или късно щеше да бъде открита. Все някой — бивш войник на баща й или пътуващ търговец от Оксфорд, или студент — можеше да я срещне и разпознае. Всеки ден животът й щеше да виси на косъм, а и нашите съдби бяха изложени на риск. Не знаех точно какво предвижда законът за стореното от нас, но малко съдии биха погледнали снизходително на хора, намесили се в тяхната власт. Сара, макар и осъдена на смърт, беше жива. При всичкото му красноречие в спор дори Лок би се затруднил да обясни нещо такова.

И тъй, договорихме се — или поне се споразумяхме да изложим плана пред Сара, защото той би бил невъзможен без нейното съгласие. Лоуър се нае да я запознае, защото поначало идеята беше негова, а и той щеше да осъществи връзката със сектантите. Аз се върнах в църквата „Сейнт Томас“, за да се уверя, че подготовката за погребението върви както трябва, и дори ми хрумна, че може и да съм единственият, който ще се появи на опелото.

Сара не се съгласявала с плана ни, защото не искала да остави майка си, и едва когато Лоуър я известил за смъртта й, момичето се вразумило. Всички свои изпитания бе понесла твърдо, но загубата на майка й я беше сломила. Ще се въздържа от думи, ще кажа само, че Лоуър не го биваше за утешител. Желаеше доброто на всички ни, но имаше склонност да става груб и безчувствен, щом се сблъскаше със страдание, което не му бе по силите да облекчи. Не се съмнявам, че тонът му — делови до степен на бруталност — само е влошил нещата.

Сара бе настояла да присъства на погребението въпреки активните протести на Лоуър колко глупава постъпка ще е това, но накрая той не бе успял да се противопостави на упорството й. Подкрепата на майка ми, която обещала лично да заведе момичето в църквата, каквото и да си приказва доктор Ричард Лоуър, решила спора.

Видът на тримата, когато пристигнаха на гробището, силно ме потисна: Лоуър беше разтревожен, майка ми мрачна, а Сара — лишена от всякакво изражение, сякаш живецът завинаги бе напуснал тялото й. Майка ми и Лоуър бяха сторили всичко възможно, за да променят външността й и я бяха предрешили като момче с нахлупена ниско над очите шапка, но аз се боях, че свещеникът може във всеки миг да вдигне поглед от требника, да се втренчи в нея с опулени очи и да повика стражите. Но той не направи нищо подобно, само мънкаше по-забързано, отколкото изискваше приличието, като отказваше да направи и най-малко усилие за душата на жена, която не беше нито благородна дама, нито богата енориашка, нито по друг начин достойна за снизхождението на тъй велик духовен пастир като него. Признавам си, идеше ми да го шамаросам и да настоявам да отслужи опелото както трябва, толкова голям беше срамът ми. Защо се учудваме, че много хора се обръщат към сектите, след като имаме такива свещеници? Като приключи, захлопна книгата, кимна ни и протегна ръка за заплащането си, след което тържествено се отдалечи. Нямало да завърши опелото на гроба, каза, защото покойната така или иначе била езичница. Свършил онова, което се изисквало от него по закон, и не възнамерявал да прави нищо повече.

Мисля, че Лоуър бе вбесен повече и от мен от подобно безсърдечие и ми се иска да вярвам, че свещеникът щеше да е по-усърден, ако знаеше, че дъщерята на покойницата присъства. Но нямаше как да бъде осведомен и поради това никак не се стараеше — превърна опелото в най-мъчителната служба, на която съм ставал свидетел някога. За Сара вероятно е било стократно по-тежко. Опитах се да направя всичко възможно, за да я утеша.

— В последния й път я съпровождат дъщеря й, която я обичаше, и приятели, притичали й се на помощ — казах. — Така е много по-добре и по-уместно. Тя не би искала над гроба й да пее човек като онзи, който си тръгна току-що.

Ето защо двамата с Лоуър сами изнесохме ковчега от църквата и поехме през двора, препъвайки се в мрака, разсейван само от една восъчна свещ. Невъзможно ми е да си представя погребение, по-малко сходно с онова на доктор Гроув, но поне с оттеглянето на свещеника си останахме само свои хора.

Да държа реч, се падна на мен, тъй като Лоуър слабо познаваше Ан Блънди, а Сара, както бе видно, не желаеше да говори. Като не знаех какви думи ще бъдат уместни, просто дадох воля на първите споходили ме мисли. Казах, че съм я познавал само в няколкото й последни години, че не бяхме от една вяра и нямаше как да сме по-раздалечени по въпросите на политиката. И все пак я почитах като честна и храбра жена, която постъпваше по справедливост, както я разбираше, и търсеше истината, която желаеше да познае. Не бих могъл да кажа, че е била най-послушната сред жените, защото би се разсмяла на подобно описание. И все пак бе здрава опора на съпруга си, бе го обичала и му бе помагала, както той го бе очаквал и желал. Борила се бе за неговите убеждения и беше отгледала дъщеря, израснала като безстрашна, вярна, прекрасна, нежна — най-добрата, която някой би пожелал. Почитала бе според своите разбирания Твореца, за което бе благословена. Предполагах, че не вярва в отвъдния живот, тъй като нямаше доверие на нищо, изричано от свещениците. Ала знаех, че е грешила и че ще бъде приета в лоното Господне.

Речта ми се получи несвързана и объркана и беше произнесена повече като утеха за Сара, отколкото за обрисуване на точен портрет на покойната. И все пак тогава вярвах във всяка своя дума и до ден-днешен не бих отстъпил от казаното. Знам, че би било немислимо да се приеме за достойна, благородна или дори добродетелна жена с нейната вяра и възгледи, с нейното положение и постъпки. Но тя беше и достойна, и благородна, и добродетелна, а аз вече не се насилвам да примиря своите убеждения с мнението на света.

Когато завърших, увисна неловко мълчание, а после майка ми поведе Сара към тялото и отгърна плата, за да открие лицето. Валеше силен дъжд и струите пръскаха ситни капчици кал върху старата жена, положена на мократа и студена земя. Сара коленичи до нея и всички отстъпихме назад, докато тя тихо мълвеше своя си молитва. Накрая се наведе и целуна майка си по челото, после отмахна кичур коса, измъкнал се изпод най-хубавото й боне.

Отново се изправи. Лоуър ме подръпна за ръката и двамата спуснахме тялото в гроба колкото можахме по-плавно и чинно, а Сара изпълни синовния си дълг, като хвърли шепа пръст отгоре. Всички последвахме примера й. Накрая двамата с Лоуър хванахме лопатите и възможно най-бързо засипахме гроба. Щом приключихме, всички бяхме мокри до кости, премръзнали и оплискани с кал. Просто се обърнахме и си тръгнахме. Тук нямаше какво да правим повече, оставаше да се погрижим за живите.

Както винаги Лоуър беше по-деен и полезен от мен. Пое задължението да заеме каретата на Бойл — правилно бе предположил, че след като е на тъй почитан човек, няма да бъде спирана от стражите, в колкото и късен час да бе видяна на пътя — и нае два коня, които да я теглят. Предложи сам да откара Сара до Рединг, който се намираше на безопасно разстояние от Оксфорд, при това отношенията между градовете ни бяха твърде лоши и не съществуваха много контакти. Там щеше да настани Сара при съмишленици на брат си, семейство сектанти, за които можеше да гарантира, че ще опазят тайната й или по-скоро малкото, което знаеха от нея. Щом брат му минеше през града на връщане към Дорсет, щеше да вземе момичето под крилото си и да я качи на първия кораб, отвеждащ сектанти далеч от Англия. Такъв бе планът ни, одобрен от всички.

Не мога да се накарам да пиша за раздялата ми с нея, за последния поглед към лицето й и няма да го направя.

Сара замина за Плимут десет дни по-късно, съпровождана от брата на Лоуър, и там се качи на кораб.

Никой повече не чу за нея. Така и не бе пристигнала в Америка и приеха, че е паднала зад борда. Ала плаването бе минало спокойно, а и корабът е бил толкова претъпкан, че е трудно човек да си представи как някой ще попадне в беда, незабелязан от никого. И все пак тя изчезнала внезапно. В ясен слънчев ден, без плясък и без шум, без нито звук. Сякаш жива била пренесена на небето.