Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (11)

Единадесета глава

Заварих Лоуър усърдно да се занимава с дисекция на мозък; тези изследвания, по-късно представени на света в неговия „Tractatus de Corde“, изцяло го поглъщаха и той беше направил множество прекрасни рисунки на анатомията на въпросния орган. Никак не се зарадва, когато се втурнах при него да поискам помощта му, и отново го видях в лошото му настроение.

— Не може ли това да почака, Кола? — попита.

— Не може. Не и задълго. Затова пък ще ви предложа да се насладите на прекрасен експеримент.

— Не се занимавам с експерименти за наслада — отвърна той рязко. Вгледах се в лицето му, приведено над масата. Едното око беше скрито от паднал върху челото тъмен кичур. Стиснатите устни и изострените скули ми внушиха опасение, че е в плен на един от мрачните си периоди.

— Освен всичко това е и акт на милосърдие. Не ме отпращайте, защото ми е нужна помощ и само вие с вашата твърдост и мъдрост можете да ми я окажете. Не се сърдете, заклевам се десетократно да ви се издължа за тази добрина. Прегледах вдовицата Блънди, не й остава почти никакво време.

Настойчивостта ми го обезоръжи; той се смръщи, остави скалпела с огромно нежелание и се обърна към мен.

— Толкова зле ли е, колкото подсказваше лицето на момичето?

— О, да. Ако не се направи нещо, много скоро ще умре. Длъжни сме да прибегнем към опита, за който говорихме. Необходимо е да й се влее кръв. Направих справка с алманаха: Слънцето сега е в Козирог, което е благоприятно за всякакви дела, свързани с кръвта. Утре вече ще е късно. Знам, че се отнасяте скептично към всичко от този род, но аз не съм склонен нищо да пренебрегвам.

Той сърдито ми изръмжа, тъй като тонът ми подсказваше, че няма да се примиря с отказ и да го оставя на мира.

— Не съм убеден, че идеята е разумна.

— Но иначе тя ще умре.

— Вероятно при всички случаи ще умре.

— Тогава нямаме какво да губим.

— Вие не, но в моя случай рискът е по-значителен. Кариерата и семейството ми зависят от утвърждаването ми в Лондон.

— Не виждам с какво ще попречи това.

Той изтри тънкия скалпел в престилката си и си изми ръцете.

— Чуйте, Кола — обърна се към мен, — достатъчно време прекарахте тук, за да се уверите какво противодействие срещаме. Помислете си само как вчера идиотът Гроув ви е нападнал в Новия колеж именно на тема експериментално лечение. Не е лишен от известно право, колкото и неприятно да ми е да го призная. Има много такива, че и по-лоши, в чиято власт е да ми причинят сериозна вреда, ако им дам и най-малкия повод. В случай че взема участие във вашата операция, а болната умре и това се разчуе, репутацията ми на лекар ще е погубена още преди да е сложено началото на медицинската ми кариера.

— Имате съмнения относно опита, предложен от мен ли? — осведомих се, пробвайки да подходя от друга страна.

— Имам големи съмнения относно него, а и вие би трябвало да ги имате. Теорията е примамлива, но надеждата, че пациент ще преживее практическото й прилагане, е твърде малка. Длъжен съм да призная обаче — изрече с неохота, която ми даде увереност в моята победа, — би било крайно интересно да се експериментира това.

— А ако няма опасност никой да узнае?

— Тогава бих се радвал да участвам.

— Може да поискаме от момичето клетва за мълчание.

— Може. Но и вие трябва да се закълнете, че няма да кажете нито дума дори когато се върнете във Венеция. Ако публикувате писмо със съдържание за направеното, ще ме поставите в извънредно затруднено положение.

Шляпнах го по гърба.

— Не се бойте! Никога нищо няма да публикувам — отсякох. — Давам ви дума, че пред никого няма да говоря, ако не получа разрешение от вас.

Лоуър почеса носа си, докато обмисляше казаното от мен, после, намръщен при мисълта за опасността, на която се подлагаше, кимна.

— Е, щом е така, да се залавяме за работа — заключи.

* * *

Ето как стана. И дори сега предпочитам да мисля, че като настоя на условията си, той не таеше задни мисли, а просто се подчиняваше на чувството за самосъхранение. Предполагам, че много по-късно, съблазнен от сладките слова на своите приятели от Кралското дружество, е предпочел славата и изгодата пред дружбата. Именно тогава по най-долен начин злоупотреби с моята прямота и доверие, като използва мълчанието ми за собствени цели.

Но в онзи ден ме преизпълваха радост и благодарност, че той бе готов да се подложи на опасност заради мен.

Ако трябва да съм откровен, бих предпочел да проведа опита си в по-подходяща обстановка и в присъствието на свидетели, които биха записвали всичко, правено от нас. Но за това и дума не можеше да става: госпожа Блънди не би издържала преместване на друго място. При това, предвид опасенията на Лоуър, търсенето на други учени участници би отнело твърде много време. И тъй, заети със сериозни мисли и потънали в мълчание, двамата с Лоуър се отправихме към колибата на болната старица и дъщеря й.

— Скъпо дете — подхвана Лоуър с ласкав и ободряващ тон, — добре ли разбра колегата ми? Схващаш ли опасността, която грози и теб, и майка ти? Възможно е да съединим и душите ви, и живота ви и ако това не помогне на едната, може да се превърне в гибел за другата.

Тя кимна.

— Ние вече сме едно, доколкото това е възможно за майка и дъщеря. Обясних й, но не знам доколко ме разбра. Уверена съм, че би отказала, тъй като никога не е ценила собствения си живот, само че вие не сте длъжни да се съобразявате с това.

— Ами вие, Кола? Искате ли да го направим?

— Не — отвърнах, изпълнен със съмнения, когато моментът настъпи. — Ала мисля, че трябва.

Тогава Лоуър прегледа болната и стана още по-мрачен.

— Не намирам в диагнозата ви никакви грешки. Състоянието й е много тежко. Е, да започваме. Сара, навий си ръкава и седни ето тук.

Той й посочи малкото столче до леглото и когато тя се настани, омотах с ивица плат ръката й. Лоуър разголи слабата сбръчкана ръка на майката и я омота над лакътя с друга ивица плат — червена, запечатало се е в паметта ми.

После извади сребърната си тръбичка и двете гъши пера и ги продуха, за да се увери, че не са запушени.

— Готови ли сте? — попита.

Кимнахме притеснено. С точно и умело движение той проби с остър нож вената на момичето и пъхна в нея перото срещу потока на кръвта, така че естественото й движение я насочи във въздуха; после подложи чашка под другия край и кръвта потече в нея на рубиненочервена струя — по-стремително, отколкото бяхме предполагали. Лоуър се зае да брои бавно.

— Чашката поема една осма пинта — каза. — Ще проверя за колко време ще се напълни и тогава ще знаем приблизително колко кръв трябва да вземем.

Чашката се напълни толкова бързо, че кръвта взе да прелива през ръба й на пода.

— Минута и една осма — обяви на висок глас Лоуър. — Бързо, Кола! Тръбичката!

Подадох му тръбичката, а животворната кръв на Сара вече се стичаше на пода. Пъхнах второто перо във вената на майката, този път в обратната посока, та чуждата кръв да се слее със собствената й. Щом кръвта на момичето потече през сребърната тръбичка, Лоуър много внимателно я свърза с перото, стърчащо от ръката на майката.

Взря се напрегнато в мястото на съединението.

— Май стана — продума, неспособен да потисне изненадата в гласа си. — И не виждам никакви признаци за съсирване. Колко дълго преценявате, че трябва да изчакаме?

— До осемнайсет унции ли? — отвърнах и припряно направих изчисленията си, докато Лоуър броеше. — Около четиринайсет минути — заключих. — Нека са петнайсет.

Настана мълчание, докато Лоуър броеше напрегнато на ум, а момичето, прехапало устна, изглеждаше разтревожено. Тя беше много смела, признавам й го. По време на цялата процедура нито веднъж не се оплака, нито изписка. Аз също бях в състояние на нервно напрежение, докато чаках резултата. Засега нищо не подсказваше накъде ще се обърнат нещата.

— … петдесет и девет, шейсет… — произнесе накрая Лоуър. — Достатъчно. Вадим.

Той измъкна тръбичката и я пусна на пода, като умело притисна с пръст вената на майката и отстрани перото. Аз извадих перото от тази на момичето и се заехме да бинтоваме ръцете им, за да спрем кръвотечението.

— Приключихме — обяви Лоуър с удовлетворение. — Как се чувстваш, драга?

Тя тръсна глава и два пъти дълбоко пое въздух.

— Малко съм замаяна, струва ми се — промълви. — Иначе съм добре.

— Чудесно. А сега поседи спокойно. — И той се наведе над майката. — Никаква промяна тук. Вие как мислите?

Поклатих глава.

— Не е по-добре, но не е и по-зле. То се знае, нужно е време младата кръв да упражни действието си.

— Каквото и да е то — промърмори Лоуър. — Обикновено в такива случаи се препоръчва силно средство за повръщане, но при подобни обстоятелства ми се струва противопоказно. Струва ми се, любезни ми Кола, че ни остава само да седим и чакаме. Да се надяваме и молим. Вашият метод или ще проработи, или не. Това е. Сега е късно да променим каквото и да било.

— Вижте момичето — казах, като забелязах, че тя започна да се прозява, лицето й пребледня и се оплака от виене на свят.

— Това е просто от загубата на кръв. Отнехме част от жизнената й сила и няма как тя да не усети слабост. Легни до майка си, мила, и поспи.

— Не бива. Трябва да я наглеждам.

— Не се безпокой. Кола ще се върне да провери как е тя, а по-късно ще изпратя доверен човек, за да ни осведоми как вървят нещата тук. Затова лягай до нея и нямай грижа за нищо. Ама че ден, а, Кола? Първо доктор Гроув, а после това. Краката не ме държат от изтощение.

— Какво? — обади се Сара. — Какво се е случило с доктор Гроув?

— Хм?… Да, ти го познаваш, съвсем бях забравил. Ами, той умря. Кола го намерил сутринта мъртъв в стаята му.

Момичето, което бе запазило спокойствие и при загубата на кръв, и при мисълта, че майка й умира, като че го изгуби при тази новина. Пребледня още повече и за наше смайване скръбно поклати глава, а после се сгуши на леглото и скри ръце в дланите си. Беше много трогателно и неочаквано, но забелязах, че при всичката си мъка не попита как е станало.

С Лоуър се спогледахме и стигнахме до негласно споразумение, че с нищо не можем да помогнем. Кръвопускането я бе отслабило, а в празния й стомах се бяха освободили секреции, предизвикващи в тялото всички симптоми на хистерия.

Приятелят ми се държа прекрасно, като показа сърдечна доброта и вложи всичките си умения, каквито привидното му лекомислие не предполагаше и които правеха мрака на обземащата го от време на време ярост още по-непонятен за мен.

Като се убедихме, че имат достатъчно храна и дърва за огрев, завихме пациентката с топло одеяло, пожелахме й всичко хубаво и си тръгнахме, защото не ни оставаше да сторим друго. След два-три часа се върнах, за да проверя дали са настъпили промени. И майката, и дъщерята спяха и трябва да кажа, че сънят на майката изглеждаше по-спокоен.