Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (7)

Седма глава

Винаги съм признавал, че съм в дълг пред Лоуър относно метода за преливане на кръв. Без неговата находчивост операцията едва ли щеше да се получи. Но истината е, че самата идея и обосновката й принадлежаха на мен, а по-късно именно аз проведох експеримента. Дотогава мислите на Лоуър се бяха съсредоточавали само върху вкарване в кръвта на други течности и медикаменти, а възможността и значимостта на преливане на самата кръв никога не му бяха хрумвали.

Но за това ще стане дума към края на моето повествование, длъжен съм да изложа историята си в нейната последователност. А в тази минута основната ми грижа беше да предложа услугите си за посещение при доктор Гроув, както бе помолил Престкот, защото все още ми се струваше, че с колкото повече познати се сдобия в това общество, толкова по-добре за мен ще бъде. Естествено, доктор Гроув надали би се оказал особено полезен и Лоуър ми довери, че от сърце се радва на моето предложение, тъй като го избавяло от среща с човек, когото намирал извънредно скучен. Заклет и многословен враг на новите знания, той само преди половин месец изнесъл язвителна проповед в колежа „Сейнт Мери“, в която обявил познанието чрез експерименти за противоречащо на Божието слово и погрешно както в целите си, така и в пътя за осъществяването им.

— Мнозина ли в града споделят неговото мнение? — осведомих се.

— Небеса! То се знае. Лекари, опасяващи се за своите прерогативи, свещенослужители, боящи се да не изгубят влияние, а също и орда от невежи, дето не търпят нищо ново. Стъпили сме на опасна почва. Ето защо трябва да бъдем извънредно внимателни с вдовицата Блънди.

Кимнах. Споделих с него, че същото е и в Италия.

— В такъв случай сте подготвен за срещата с Гроув — подсмихна се той. — Побеседвайте с него. Но бъдете нащрек. Не е глупав, макар да създава подобно измамно впечатление, и откровено казано, е много досаден.

Колежът „Сейнт Мери ъв Уинчестър“ в Оксфорд, наричан на просторечие Новия колеж, се помещава в голяма, зле поддържана сграда, разположена в източната част на града, до самите стени и тенис-кортовете. Той е много богат, но се слави като средище на ретроградността. Когато отидох там, видя ми се напълно безлюден и нищо не ме насочваше къде да открия обекта на моето търсене. Затова се осведомих от единствения човек, когото срещнах, и той ми съобщи, че доктор Гроув от няколко дни не се чувствал добре и никого не приемал. Обясних, че при обичайни обстоятелства не бих посмял да го безпокоя, но много ми се налага да го видя. Така че мъжът, нисък и мургав тип, който ми се поклони вдървено и се представи като Томас Кен, ме поведе към нужното стълбище.

Масивната дъбова врата на стаята на доктор Гроув — англичаните не се скъпят за врати от добро дърво — беше плътно затворена и когато почуках, не очаквах отговор. Но чух шумолене вътре и почуках отново. Стори ми се, че чувам глас, без да различавам думите, но беше логично да предположа, че ме канят да вляза.

— Махай се — раздразнено прозвуча същият глас, когато влязох. — Глух ли си?

— Моля за извинение, господине — отвърнах и млъкнах смаян. Човекът, при когото бях дошъл, бе същият онзи, който преди няколко дни пред очите ми отказа помощ на Сара Блънди. Стърчах насреща му в колебание, а погледът, който той ми отправи, подсказваше как и той си спомня, че ме е виждал вече.

— Повторно моля за извинение — заговорих, щом си върнах самообладанието, — но наистина не чух какво казахте.

— Тогава ми позволете да го потретя. Казах да се махате. Болен съм.

Беше възстар човек, вече прехвърлил петдесетте. Макар и широкоплещест, вече носеше ранните белези на немощ, каквато Всевишният рано или късно стоварва на раменете и на най-силните си създания, като им припомня, че са подвластни на законите му.

Но, a re decedo^[1].

— Извънредно много съжалявам за неразположението ви — казах, като твърдо отстоявах позицията си до вратата. — Вероятно няма да сбъркам, ако предположа, че причина за него е окото ви.

Всеки би могъл да стигне до този извод, тъй като лявото око на доктора беше зачервено и сълзеше, раздразнено от много търкане. Гледката събуди у мен интерес, съвсем несвързан с визитата ми тук.

— Естествено, че е окото ми — отвърна рязко той. — Причинява ми адски мъки.

Направих още крачка-две напред в стаята, за да го видя по-добре и да утвърдя по-надеждно присъствието си.

— Силно е раздразнено, което е предизвикало слепване и възпаление. Надявам се да ви лекуват добре. Макар че не е нещо много сериозно.

— Не било сериозно ли? — викна изумен той. — Аз съм в агония, а имам купища работа. Лекар ли сте? Не ми е нужен лекар. Получавам най-доброто възможно лечение.

Представих се.

— Естествено, колебая се да противореча на лекар, но на мен не ми изглежда така. Оттук виждам покафеняла гной около клепача, за която са нужни медикаменти.

— Ами че това е то медикаментът, идиот такъв — изръмжа той. — Лично смесих съставките.

— И какви са те?

— Изсушени кучешки изпражнения — отвърна ми.

— Какво, какво?

— Моят лекар Бейт ми даде рецептата. Той лекува самия крал и е мъж от добро потекло. Най-сигурното средство, изпитано през вековете. От породиста кучка при това. Стопанинът й е комендантът на замъка.

— Кучешки изпражнения?

— Да. Сушат се на слънце, стриват се на прах и се поръсва окото. Лекува всякакви очни болести.

По мое мнение тъкмо това беше причината толкова да страда от окото си. То се знае, безброй старинни средства се използват и днес, като някои несъмнено са не по-малко ефикасни от онези, предписани от лекар — но последното не е задължително похвала. Не се съмнявам, че минералните медикаменти, така горещо препоръчвани от Лоуър, с времето ще ги изместят. Можех да си представя що за дрънканици съпровождат подобна препоръка. Естественото привличане на подобия — стритите на прах екскременти установяват родство с инфекцията и я прогонват. Или пък не — както се случи.

— Не ми е мястото да го оспорвам, господине, но сигурен ли сте, че действа? — попитах.

— Ами ето че го оспорвате.

— Не — рекох предпазливо. — В някои случаи може и да е ефикасно, не знам. Откога ви безпокои окото?

— От около десет дни.

— А откога го лекувате така?

— От близо седмица.

— Оттогава окото ви подобри ли се, или се влоши?

— Не се подобри — призна той. — Но нищо чудно без лечението да беше станало още по-зле.

— А нищо чудно с различен способ да се подобри — парирах. — Ако ви предпиша друго лечение и окото ви се подобри, това би доказало…

— Би доказало, че първоначалното ми лечение най-после е дало ефект и вашето е без никакво значение.

— Нали искате окото ви да оздравее възможно най-бързо. След като сте му приложили лечение, което за немалък период не е довело до подобрение, значи лечението не действа в рамките на това време. Без значение е дали ще подейства след седмица, след две или след три години.

Доктор Гроув отвори уста да обори този ми аргумент, но ново болезнено пробождане в окото го накара да започне яростно да го търка.

Зърнах шанс да заслужа неговото благоразположение, а може би и хонорар, който да попълни изтъняващия ми портфейл. Поисках топла вода и се заех да измия гнусната субстанция, с надежда, че дори и само това можеше да донесе чудотворно изцеление. Когато завърших промивката, измъченото око вече се беше отворило и макар пациентът ми все още да изпитваше дискомфорт, изрази радост колко по-добре се чувства вече. Още по-удовлетворителното беше, че той го отдаде на отварата, която бях използвал.

— А сега, към следващия етап — твърдо рече доктор Гроув, като засука ръкави нагоре. — Пет унции ще са достатъчни, съгласен ли сте?

Отвърнах, че не съм, но се въздържах да допълня, че по мое мнение кръвопускането никому не е донесло полза, тъй като се боях да не изгубя доверието му. Вместо това посочих, че хармонията на тялото му ще се възстанови по-добре с леко повръщане след хранене — още повече видът му подсказваше, че спокойно би могъл да пропусне две-три хранения, без това да му навреди.

Когато лечението бе завършено, той ми предложи да изпия с него чаша вино, но аз му отказах, тъй като бездруго вече бях пил много. Изложих причината за посещението си, без да споменавам случката в кафенето, след като самият той не каза нищо. Бях осъждал поведението му, но сега, като опознах момичето по-добре, можех да го разбера.

— Става дума за младеж, с когото се видях вчера — казах. — Господин Престкот.

Като чу името, доктор Гроув се намръщи и се поинтересува как съм могъл да се видя с Престкот, когато той лежи в затвора.

— Благодарение на скъпия ми приятел доктор Лоуър — поясних, — който имаше с него… ъъ… дела за уреждане.

— Прицелил се е в трупа му, нали? — рече Гроув. — Честно да ви кажа, като се разболея, минава ми мисълта да се върна в родния Нортхамптън заради опасения, че Лоуър ще цъфне до смъртното ми ложе с алчен блясък в очите. И какво отговори Престкот?

Разправих му как категорично е отказал и Гроув кимна.

— Похвално. Умен момък е, макар да беше ясно, че ще свърши зле. Твърде своенравно поведение има.

— Сега е пълен с разкаяние — изрекох с дълбока сериозност — и се нуждае от духовна подкрепа. Би желал да го посетите и да му помогнете да намери утеха в религията.

Гроув видимо беше също толкова доволен, колкото и смаян.

— Никога не бива да се подценява силата на въздействието на примката. Тя подбужда и най-закоравелия грешник да подири Божието милосърдие — отсъди той с удовлетворение. — Ще го навестя довечера.

Харесах го заради това. Без съмнение беше рязък и твърде закостенял в остарелите си убеждения, но все пак долових доброта у него. Освен това приемаше на драго сърце несъгласието у събеседника. По-късно Лоуър ми каза, че при всичките му недостатъци Гроув никога не се обиждал от откровено изложени възражения, макар и да се стараел с всички сили да ги опровергае. На фона на всичко това бил човек, мъчен за харесване, но се намирали хора, които дори го обичали.

— Той гори от желание да поговори с вас възможно най-скоро — казах. — Но аз бих ви посъветвал да изчакате ден-два. Духа северен вятър, а, както е известно, той е вреден при очните болести.

— Ще видим — отвърна ми. — Но трябва да ида скоро. Не ми се щеше да го правя, без сам да е изявил желание за среща, а сега съм доволен, че ме вика. Приемете моите благодарности, господине.

— Известна ли ви е историята на престъплението му? — поинтересувах се. — От малкото подробности, които дочух, съдя, че не е съвсем обичайно.

— Крайно необичайно дори — съгласи се Гроув. — Но се боя, че бе обречен да постъпи така по семейна предопределеност. Баща му също беше своенравен човек с несполучлив брак.

— Не е обичал жена си ли? — попитах.

— По-лошо. Ожени се по любов. За очарователна девойка, както са ми казвали, но против желанието на двете семейства, които така и не му простиха. Боя се, че такъв си му беше нравът.

Поклатих глава. Самият аз произхождах от род на търговци и прекрасно разбирах колко е важно в брачните дела да не допускаш чувствата да замъглят разума. Както веднъж отбеляза баща ми, ако Бог е имал на ум да се женим по любов, то защо е създал метресите? Не че той самият си позволяваше нещо в това отношение. С майка ми си бяха предани един на друг.

— Когато започна войната, той застана на страната на краля, сражава се доблестно и беше лишен от всичко. Но запази своята лоялност и встъпваше в заговори против Републиката. Уви, обичаше заговорите повече, отколкото своя монарх, и предаде краля на Кромуел, което доведе до гибелни последствия. По-злостно деяние светът не е виждал, откакто Юда Искариотски е продал нашия Господ Бог.

И той закима дълбокомъдрено. Всичко това ми се стори много интересно, но така и не разбрах кое е отвело младия Престкот в затвора.

— Много просто — каза Гроув. — Характерът му е див и неуравновесен; може би имаме тъкмо онзи случай, когато греховете на бащите се стоварват върху синовете. Беше непослушно и необуздано дете и едва изтръгнал се от властта на семейството, се предаде на пороци. Нахвърли се на опекуна си и едва не го уби, а човекът се бе грижил за него с доброта след позора на бащата; към това се добави и жалбата от негов чичо, чието ковчеже с пари опразнил при свое пътуване. Случват се такива неща: миналата година обесиха студент за грабеж, тази година е ред на Престкот и опасявам се, няма да се спре дотук. „Защото тая земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия.“

Спря и ме изчака да разпозная цитата, но аз безпомощно вдигнах рамене.

— Йезекиил, 7 глава, стих 23 — съобщи укорно. — Това са то последиците от смута и бурите, които преживяхме. И така, господине. Не смея да ви оскърбя, като ви предложа пари за вашата доброта, но може би вечеря в колежа би била достатъчно възнаграждение? Храната е отлична, виното — още по-добро и мога да ви обещая превъзходно общество.

Усмихнах се вяло и отвърнах, че приемам с радост.

— Чудесно — заключи той. — В пет часа?

Така и се разбрахме. Сбогувах се с него и му изсипах куп благодарности.

Начинът, по който ги отблъскваше, ми показа, че по негово мнение ми е оказана велика чест с тази покана.

— И кажете, докато сте още тук — обади се, когато вече бях отворил вратата. — Как е майката на онова момиче?

Спрях, изненадан от неочаквания въпрос.

— Зле — отговорих. — Откровено казано, мисля, че ще умре.

Той кимна мрачно, но не успях да разгадая този му жест.

— Ясно — промълви. — Да бъде Божията воля.

С това се разделихме. Поех да предупредя госпожа Булстроуд, че нима да вечерям в къщата, после изпълних последното поето задължение — отнесох галон вино на Престкот в затворническата му килия.