Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (45)

Дванадесета глава

Веднага бих заминал за Лондон, дори да не бях узнал — и то от кого само: от господин Уд!, — че след като научил за смъртта на Сара Блънди, Кола избягал от Оксфорд. Сега и тя, и майка й бяха мъртви, той се бе лишил от предполагаеми помощници и по-нататъшното му оставане в Оксфорд ставаше безпредметно. По-важно беше друго: Кола със сигурност беше научил, че Престкот е изпаднал в буйна лудост. Ако Търлоу беше прав и първият опит за покушение над Кларендън трябваше да извърши младият безумец, то Кола нямаше как да не разбира, че вече се е лишил от пешката си и сега му се налагаше лично да влезе в играта. Тази мисъл повече от всяка друга ме подтикна да тръгна възможно най-бързо.

Пътешествието, както винаги, беше изтощително. Докато се друсках в каретата, мислех си как моят обект имаше само няколко часа преднина. Но когато пристигнах на Чаринг Крос, никой не си спомни човек, който да отговаря на описанието му. Ето защо се отправих към Уайтхол, където с най-голяма вероятност можех да открия господин Бенет и помолих да му докладват, че коленопреклонно моля да бъда приет по неотложен въпрос.

Той ме прие след час, това отлагане ме засегна, но всъщност се бях приготвил за още по-дълго чакане.

— Надявам се наистина да идвате по важна работа, докторе — каза, когато влязох в кабинета му и с облекчение видях, че е сам. — Такова бързане не е присъщо за вас.

— Предполагам, че поводът е достатъчно важен.

— Е, кажете какво ви притеснява сега. Пак онези заговори ли?

— Именно. Преди да ви обясня, трябва да ви задам извънредно съществен въпрос. Когато преди няколко седмици ви съобщих за подозренията, говорихте ли пред някого за тях?

Той вдигна рамене и се намръщи при скрития упрек.

— Възможно е.

— Това е много важно. Иначе не бих ви питал. Не минаха и два дни след разговора ни, и Кола уби моя доверен слуга, чието име ви назовах. После се появи в Оксфорд, където се опита да убие и мен. Знаеше, че имам копие от предназначено за него писмо, и го открадна заедно с едно друго, което пазя от години. Стигнах до извода, че зад присъствието му тук стои лорд Бристол. Нужно ми е да знам дали сте споменавали пред негова светлост за моите подозрения.

Господин Бенет дълго мълча и видях, че острият му и ясен ум преценява думите ми от всички страни, както и всички възможни последици от тях.

— Надявам се, не предполагате…

— Ако беше така, не бих го споменал пред вас. Но вашата лоялност към приятелите е широко известна и е нямало как да очаквате, че човек, дължащ толкова много на краля, ще се обърне срещу него. И смятам, че набелязаната от Кола жертва не е кралят, а лорд-канцлерът.

Това го учуди, но сякаш сега неща, които преди бяха изглеждали мъгляви, му се изясниха.

— В отговор на въпроса ви ще кажа, че май споменах за това на лорд Бристол или във всеки случай на някого от приближените му.

— Отношенията му с лорд Кларендън все така ли са лоши?

— Все така. Но не чак толкова, та да повярвам, че се е решил на подобни действия. Той е склонен към необмислени интриги, но винаги съм го смятал за твърде слаб, за да постигне нещо. По-добре кажете как и защо стигнахте до такъв извод.

И аз разказах. Господин Бенет ме изслуша с най-голяма сериозност, без да ме прекъсне дори когато признах, че съм се съветвал с Джон Търлоу. Когато завърших, той отново дълго мълча.

— Така… — рече най-накрая. — Въже за обесването на граф. Трудно е за вярване, но няма как да не повярвам. Въпросът е как да се постъпи при тези неимоверно сложни обстоятелства.

— Марко да Кола трябва да бъде спрян, а Бристол наказан.

Господин Бенет ми хвърли презрителен поглед.

— Да, разбира се. Но е по-просто да се каже, отколкото да се направи. Знаете ли какви са плановете на Кола?

— Не в подробности.

— А как се свързва с лорд Бристол?

— Не.

— Дали има писма или материални улики, че го е правил някога?

— Не.

— И какво очаквате? Да обвиня Негова Светлост в държавна измяна? Навярно сте забравили, че той ми оказа такова покровителство, каквото аз на вас. Ако скъсам с него, то трябва да съм безукорен в основанията си, иначе ще бъда обвинен в черна неблагодарност. Ако лорд Бристол падне, с него ще падне и половината двор, и кой тогава ще удържа Кларендън, кой ще удържа самия крал? Самото управление на страната ще бъде подкопано. Казвам ви, доктор Уолис, не е за вярване, че човек може да рискува толкова много.

— Но ето че е рискувал. Той трябва да бъде спрян и вие да заемете мястото му.

Бенет се втренчи в мен мълчаливо.

— Далеч съм от мисълта да ви лаская и не казвам нищо, което сам не чувствате в сърцето си. Всеизвестно е колко високо ви цени Негово Величество. Също толкова очевидно е каква полза ще донесете като противовес на интересите на лорд Кларендън. На лорд Бристол за това му пречи собствената му липса на умереност. На вас ви е по силите и ще се справите по-добре, ако бъдете избавен от неговите безразсъдства. Трябва да скъсате с него и да го низвергнете. Ако не го направите, може да бъдете сигурен, че той все пак ще падне и вие ще паднете заедно с него.

Той все още мълчеше, но аз бях набрал смелост и продължих, като знаех, че изказвам на глас най-съкровените му мисли.

— Имате дълг пред него като към покровител, който ви е издигнал и поддържал, и аз знам, че с вашата преданост напълно сте изплатили този дълг. Само че не сте задължен да го поддържате в лошото и тази негова крачка слага край на всички ваши задължения.

Накрая думите ми го убедиха и той отпусна глава в дланите си с опрени на бюрото лакти — най-непринудената поза, която някога бе заемал пред мен.

— Значи да поставя всичко на карта, така ли, докторе? Ами ако Кларендън все пак бъде убит и Бристол наистина заеме мястото му? Какво ще стане с мен и моите близки? А помислихте ли вие самият колко дълго ще запазите мястото си?

— Не по-дълго от седмица-две. Но се съмнявам, че ще остана жив толкова дълго, така че изгубеният пост няма да ми е грижа.

— Често съм размишлявал какво трябва да бъде истинското ми място в двора. Вие, без съмнение, ме смятате за амбициозен и сте прав. Но съм също така верен слуга на Негово Величество и каквото и да съм желал за себе си, винаги съм го съветвал да предприеме онова, което съм смятал за най-правилно. Заслужавам най-високите постове в страната. Кларендън винаги ми е стоял на пътя, както възпрепятства всички, които са по-млади и енергични от него. И вие твърдите, че трябва да изоставя човека, който винаги е бил добър с мен, и да съдействам да се задържи на власт онзи, който презира въздуха, дишан от мен?

— Не казвам да му съдействате да се задържи на власт. Само посочвам, че не бива да допускате името ви да се свърже с убийство, а мълчанието ви ще стане тъкмо такова свързващо звено.

Господин Бенет се замисли, после отстъпи — и за минута не се бях съмнявал, че тъкмо така ще стане.

— Как възнамерявате да постъпите? Да поискате обяснение от лорд Бристол или да известите лорд Кларендън?

— Второто. Нямам желание да повдигам обвинения. Нека го направят други. Да тръгваме, доктор Уолис, ще ме придружите.

* * *

Никога преди не бях срещал лорд-канцлера на Англия, макар че, то се знае, бях го виждал отдалеч. Гротескната му пълнота не беше изненада за мен, но виж, леснината, с която получихме достъп до него, ме учуди. Той не беше човек, който огражда собствената си личност с показна церемониалност; без съмнение годините, прекарани в изгнание, когато бе живял в оскъдица и често му се бе налагало да се справя дори без прислуга, го бяха научили на добродетелта на простотата — макар да отбелязвах, че същите тези лишения не бяха дали подобен урок на господин Бенет.

Както каза господин Търлоу, Кларендън беше неимоверно предан на владетеля, който в много случаи се държеше недостойно с него, а в следващите години щеше да се отнесе още по-подло. И все пак Кларендън решително го поддържаше и доколкото успяваше, го въздържаше от безразсъдни ходове. По време на изгнанието той неуморно се трудеше за връщането на краля, а щом великата цел бе постигната, с всички сили се бореше за стабилността на короната. Най-голямата му слабост бе онази, която често се среща у хора на преклонна възраст — залагаше твърде много на мъдростта на преминалите години. Безспорно, почитта към по-възрастните е добродетел, но да се очаква такава безусловно е много глупаво и предизвиква единствено неприязън. Беше създал ненужен антагонизъм с господин Бенет, тъй като и двамата бяха трезви, здравомислещи хора и това ги правеше естествени съюзници. Но Кларендън неизменно пречеше на издигането на приятелите на Бенет и много рядко допускаше постове и звания да попадат извън кръга на приближените му.

Все пак враждата между тези двама придворни външно не се проявяваше в нищо. Церемониалната учтивост на Бенет и вроденият авторитет на Кларендън водеха дотам, че непосветен или неособено наблюдателен човек би ги помислил за свързани от сърдечна дружба. В действителност изобщо не беше така и аз знаех, че хладнокръвието на господин Бенет е престорено, че той е крайно разтревожен за изхода на тази среща.

Когато ставаше дума за наистина важни дела, господин Бенет нямаше навик да прикрива същността зад изискани похвати и тънки намеци. Той ме представи като свой подчинен и аз се поклоних, а после без заобикалки обяви, че имам да докладвам за въпрос от извънредно значение. Кларендън присви очи, припомнил си кой съм.

— Учуден съм, че ви срещам в подобно обкръжение, докторе. Изглежда сте способен да служите на много господари.

— Служа на Бог и на правителството, милорд — отвърнах. — На Бог, защото така повелява дългът ми, а на правителството, защото бях помолен. Ако услугите ми не бяха поискани, на драго сърце бих си изживял живота в приятна анонимност.

Той остави този отговор без внимание и закрачи из стаята, в която ни прие. Господин Бенет мълчеше, а лицето му изразяваше едва скривана тревога. Беше наясно, че цялото му бъдеще зависи от това как ще се проявя в словесния дуел.

— Намирате ли ме дебел, господине?

Въпросът очевидно беше адресиран към мен. Лорд-канцлерът се спря насреща ми с ръце на кръста и задъхан от усилията, които му бяха стрували няколкото крачки.

Погледнах го право в очите.

— Разбира се, че да, милорд.

Той изсумтя с удовлетворение, после докрета до креслото си, седна и с жест позволи и на нас да направим същото.

— Мнозина са ме гледали също както сега вие в очите и са се клели, че имам поразителна прилика с Адонис — отбеляза той. — Очевидно високата длъжност крие такова очарование, че е способна да изопачи зрението. Такива хора изпъждам незабавно. А сега, господин Бенет, кажете кое ви накара да преодолеете отвращението си от мен. И защо доведохте със себе си този господин.

— С ваше позволение, ще предоставя на доктор Уолис да ви запознае с въпроса. Той разполага с всички нужни сведения и ще ги изложи много по-добре.

Канцлерът се обърна към мен и аз отново предадох възможно най-сбито същината на проблема. Длъжен съм да си призная всичките слабости: повествованието ми ще е лишено от всякаква полза, ако се придържам към маниера на италианеца и пропускам онова, което хвърля сянка върху мен самия. Не разказах на Кларендън за Сара Блънди.

Вече бях привикнал към онова, за което говорех, и фактите бяха престанали да ме смайват. И все пак бе поучително да видя как по-обикновени хора (ако ми е позволено за кратко да характеризирам лорд-канцлера като такъв) възприемат обвинения, очевидни за мен. Лицето на Кларендън застина и пребледня, докато излагах хода на моето разследване и изводите си, устните му се стиснаха гневно и накрая дори нямаше сили да погледне човека, донесъл му тези новини.

Когато приключих, настъпи дълго, много дълго мълчание. Господин Бенет не пожела да заговори, а лорд-канцлерът явно не беше в състояние. Аз, от своя страна, сметнах мисията си за завършена — бях съобщил изводите си на онези, в чиито ръце бе властта да предприемат мерки. Съзнавах тежестта на думите си и отново бях поразен от ужасяващата им мощ, защото думите могат само за времето от едно мигване да свалят от власт важни личности и няколко фрази постигат повече, отколкото цяла армия за година. Хората висят пред ближните си на тънката паяжинка на своята репутация, която е тъй крехка, че и от дъх може да се разпадне.

Накрая Кларендън прекъсна мълчанието си и ме подложи на най-строгия и щателен разпит, който съм преживявал някога. Беше адвокат и като всички от съсловието си нищо не обичаше повече от това да блесне с дарбата си при разпит, който продължи повече от половин час, и на всички въпроси аз отговарях възможно най-точно и без раздразнение. Отново ще бъда откровен: макар че в по-голямата си част отговорите ми го удовлетворяваха, той безжалостно диреше несъответствия в разказа ми и всички слаби места в него скоро бяха открити за по-нататъшно разглеждане.

— И така, доктор Уолис, вярването ви във военните способности на господин Кола…

— Основава се на разказа на търговец, който го е откарал от Кандия във Венеция — отвърнах. — Търговецът нямаше никаква причина да ме лъже, тъй като не знаеше за интереса ми към венецианеца. Той не принадлежи към благородното съсловие и все пак го смятам за надежден свидетел. Разказа ми каквото е видял и чул, и изводите ми в никой случай не почиват само върху неговите впечатления.

— А връзката на господин Кола с радикали?

— Изцяло се потвърждава от осведомителите ми в Нидерландия и от моя слуга. В Оксфорд господин Кола също не се забави да влезе във връзка със семейство, което има скандална слава.

— А със сър Уилям Комптън?

— Надежден свидетел го е видял в дома на сър Уилям, където той е прекарал много дни. На няколко пъти са обсъждали вас, пътя, по който е предстояло да минете след няколко седмици, и са изразили надежда да бъдете нападнат по време на пътуването си.

— С лорд Бристол?

— Както ви е известно, сър Уилям принадлежи към поддръжниците на лорд Бристол.

— Същото важи и за господин Бенет.

— Изложих пред господин Бенет моите подозрения още без да имам ни най-малка представа кой стои зад Кола. Той ги е споделил с лорд Бристол и преди да минат двайсет и четири часа, Кола уби моя слуга. Няколко дни по-късно самият аз едва не станах жертва на покушение.

— Това не е достатъчно.

— Да, но има и още. Както е известно, лорд Бристол се застъпва за съюз с Испания, а Кола е близък с посланика й в Нидерландия. Лорд Бристол е открит католик и следователно не признава властта на краля, на парламента и на законите в страната ни. И това не е първият път, когато се впуска в безразсъдни интриги. Нещо повече, месеци наред задкулисно е ръководил един младеж в опит да предприеме ход срещу вас, като е опетнил името на лорд Мордаунт.

Накрая вече нямах какво да добавя. Или бях убедил Кларендън, или не. Много е странно усещането да се опитваш да убедиш някого, че всеки момент може да го убият. В полза на лорд Кларендън говореше това, че отказваше да го повярва, докато не му бъдеха предоставени основателни доказателства. Немалко високопоставени хора биха се уловили само за най-бегло подозрение и сами биха измислили допълнителни улики, та да унищожат съперника си.

— Но те никога не са се срещали? Никой не ги е виждал заедно? Никакви писма? Никой не е подслушал разговор между тях?

Поклатих глава.

— Не, това е слабо вероятно. Здравият разум диктува всички контакти да бъдат чрез трето лице.

Кларендън се облегна на креслото си и чух как то изскърца под тежестта му. Господин Бенет през цялото време седеше безучастно и по лицето му не личаха никакви емоции: той с нищо не ми помагаше, нито ми опонираше, просто пазеше мълчание, докато Кларендън не се обърна към него.

— Вас това убеди ли ви?

— Не се съмнявам, че може да ви грози опасност и че е редно да се предприемат мерки, та да бъдете опазен от атентат.

— Много великодушно от страна на човек, който никак не ме обича.

— Не. Вие сте пръв министър на Негово Величество и дългът на всички нас е да ви защитаваме като самия крал. Ако кралят реши да ви отстрани, не бих си дал труда да предотвратя падането ви от власт, надявам се това ви е известно. Но да принуждавам Негово Величество към такова нещо би било измяна, също както незаконното убийство на някой е престъпление. Ако Бристол се стреми към нещо подобно, не желая и да го познавам.

— А вие мислите ли, че се стреми към това? Ето там е въпросът, нали така? Не възнамерявам да седя със скръстени ръце и да чакам дали удар с нож в гърба ми ще докаже правотата на доктор Уолис. Не мога да обвиня лорд Бристол в държавна измяна, тъй като доказателствата срещу него са недостатъчно солидни, а кралят би приел опит да го призова пред съда като злоупотреба с положението ми от моя страна. Така че няма да прибягвам към подобни мерки.

— В миналото сте го правили — припомни господин Бенет.

— Рядко и в този случай няма да го направя. Лорд Бристол, също както и аз, беше редом с краля и неговия баща повече от двайсет години. Заедно делихме изгнание, отчаяние и лишения. Обичах го като брат и го обичам до днес. Не мога да му причиня зло.

Разговорът между двамата продължи в същия дух: нищо освен умереност, предпазливост и съжаления. Такива са маниерите на придворните, които обличат изказванията си в тайнопис, по-сложен и непроницаем от жалките кодове на дребните заговорници, които бяха мои всекидневни противници. Дори не се съмнявам, че те вярваха във всяка своя изречена дума; но тук се водеше — неизказан и подразбиран — друг, много по-безжалостен разговор, в който двамата събеседници търгуваха помежду си и всеки се опитваше да извлече полза за себе си от обстоятелствата, създадени от мен.

Не ги презирам заради това; всеки вярваше, че неговата и на привържениците му победа ще допринесе за общото благо. Нито смятам подобна гъвкавост за грешка, тъй като в последните години Англия пострада зле заради хора с твърди принципи, които отказваха да се огънат и не бяха способни да се променят. Това, че Кларендън и Бенет се състезаваха за благоволението на краля, само добавяше блясък към славата на Негово Величество. Да се изтръгва със сила това благоволение и да бъде лишаван той от правото си на избор — такъв бе грехът на парламента в миналото и на лорд Бристол в настоящето. Ето защо и на двете сили трябваше да се противостои.

Не бях също така учуден, че двамата искаха както трябва да оценят възможните вреди, които падането на Бристол щеше да донесе на тях самите. Защото последиците щяха да бъдат мащабни, каквито са винаги, когато големи сили търпят поражение. Семейство Дигби, което той оглавяваше, имаше много последователи в камарата на общините и в западните райони на страната; много негови приятели и роднини заемаха постове в двора и в правителството. Да се отстрани лорд Бристол бе едно; да се изкорени фамилията му от властта — съвсем друго.

— Надявам се, можем да направим извод, че италианецът трябва да бъде спрян — каза лорд-канцлерът с първата загатната усмивка, която видях, откакто му съобщих сведенията си. — Това е първата задача. По-сериозно затруднение, ако мога така да се изразя, представлява лорд Бристол. Не желая да го обвинявам, още по-малко да възбуждам против него дело в парламента. Вие ще го направите ли, господин Бенет?

Той поклати глава.

— Не мога. Твърде много от хората му са и мои хора. Това ще посее раздор помежду ни и доверието към мен ще секне. Няма да го поддържам, но и не се каня да му забия нож в гърба.

И двамата замълчаха; целта ги привличаше, но не и начините за постигането й. Накрая реших да се намеся, малко смутен от това, че предлагам съвет на по-високопоставени, без да ми го искат, но пък уверен, че не им отстъпвах по способности.

— Може той сам да си навлече падението — обадих се.

И двамата ме изгледаха внимателно, без да знаят дали да ме упрекнат, че съм заговорил, или да ми позволят да продължа. Накрая Кларендън ми кимна в знак на разрешение.

— Лорд Бристол е своенравен и уязвим със своето тщеславие и прекомерно развито чувство за чест, при това е любител на показните жестове. Това го е демонстрирал неведнъж. Трябва да бъде принуден да действа толкова неблагоразумно, че дори кралят да изгуби търпение.

— И как да го постигнем според вас?

— Той предприе опит чрез онзи младеж на име Престкот, който се провали. Сега предстои да бъде спрян Кола. А после Бристол трябва да бъде дразнен и провокиран до степен да забрави здравия разум. Да се наеме нов убиец не е просто, това ще му отнеме поне няколко месеца. Започнете настъпление срещу него в най-скоро време, за да спечелите преднина.

— И какво да предприемем?

— Има различни възможности. Той е настоятел на моя университет; може да предложите да бъде свален от този пост на основание, че е католик. Да бъдат отстранявани негови поддръжници от длъжностите им.

— Това няма да го тласне към безразсъдство, само ще го ядоса.

— Милорд, може ли да говоря направо?

Кларендън кимна.

— Дъщеря ви се омъжи за херцога на Йорк против волята ви и без ваше знание.

Кларендън бавно кимна, готов да се разгневи. Господин Бенет застина като каменна статуя, докато аз произнасях най-опасните в живота си думи. Самото споменаване в присъствие на канцлера на този злополучен брак можеше да струва на човек кариерата му, тъй като по този повод Кларендън за малко не се бе лишил от своята. Рисковано бе дори да се намеква, камо ли да се подхваща разговор на тази тема, както се канех да направя аз. Издържах някак студения и неподвижен поглед на лорд-канцлера и се направих, че не забелязвам как господин Бенет няма намерение да ме подкрепя.

— Колебая се да предложа такъв ход, но на лорд Бристол трябва да бъде внушено, че Нейно Величество кралицата е безплодна и че вие сте били наясно, когато сте уредили този брак.

Настана мъртва тишина и аз се уплаших, че ще стана жертва на гнева му. Той отново ме изненада: вместо да избухне, попита ме с леден глас:

— И как ще помогне това?

— Лорд Бристол ви завижда за вашето издигане. Ако бъде уверен, че замисляте да поставите на трона дъщеря си, злоупотребявайки с безплодността на кралицата, ще го обземе още по-голяма завист заради бъдещето ви и може да се опита да предприеме свалянето ви в камарата на общините. Ако господин Бенет откаже да подкрепи такъв ход в критичния момент, той ще пропадне и кралят ще се увери, че има до себе си човек, който се е опитал публично да узурпира властта му, като действа за свалянето на първия му министър. Ще му се наложи да действа, за да спаси репутацията на короната.

— И как да бъде тази басня пусната в обръщение?

— Мой млад колега в Оксфорд, доктор Лоуър, има голямо желание да пробие в Лондон. Ако го покровителствате, може да позволи да се говори от негово име, че е преглеждал кралицата и е открил медицински доказателства, че е бездетна. Естествено, ако бъде поставен под клетва, доктор Лоуър ще каже истината, тоест, че никога не е преглеждал кралицата.

— Разбира се — намеси се господин Бенет, — ако приемете предложението, ще ви се наложи да приемете на доверие, че аз ще ви подкрепя в решителната минута. На драго сърце ви давам дума, но предполагам, че в подобен случай тя не е достатъчна.

— Мисля, че има начини да стане така, та да е във ваш интерес да удържите на думата си.

Бенет кимна.

— Това е всичко, за което моля.

— Нима сте съгласен? — попитах смаян, че предложението ми не срещна съпротива и възражения.

— Мисля, че да. Ще положа всички усилия да използвам падането на лорд Бристол за укрепване на позициите ми пред краля. Господин Бенет пък ще го използва за засилване на своите позиции, та след време да може да ме измести. Но в настоящето можем да се смятаме за съюзници за достигане на общата и нужна цел.

— Италианецът не бива да създава пречки — добави Бенет. — Няма как да бъде арестуван и предаден на съд, където може да проговори. Правителството не бива да допуска да бъде разклатено от слухове за измяна в най-близкото обкръжение на краля.

— Той трябва да бъде убит — отсякох. — Дайте ми войници и ще се погрижа за това.

И тъй, всичко бе договорено. Малко по-късно напуснах кабинета на лорд-канцлера, уверен, че съм изпълнил дълга си и сега мога да се отдам на личната си мъст.