Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (23)

Пета глава

Пътуването до Тънбридж Уелс ми отне четири дни, тъй като заобиколих Лондон, вместо да мина през него, но не съжалих нито за миг от изгубеното време, макар целта ми бе да напредвам бързо. Нощите все още бяха топли и самотата изпълваше душата ми с покой, какъвто не бях познавал преди. Много мислех за онова, което ми каза Мордаунт, и си дадох сметка, че нещо съм постигнал: вече знаех в какво е обвинен баща ми и как са дошли обвиненията — с подправени документи, излизащи от канцеларията на Търлоу. Сега една от целите ми беше да ги открия. Нещо повече, бях наясно, че действително е съществувал добре поставен и информиран предател, а само шепа доверени хора биха могли да издадат с такива подробности подготвящото се въстание от 1659 година. Бях видял лицето му в купичката вода на старицата Блънди, сега оставяше да установя името му. Знаех как е направено и защо, с малко късмет щях да открия и от кого.

Бих могъл да се сдобия с компания, тъй като много хора странстваха по тия места, ала отблъсквах всички опити да бъда привлечен като нечий спътник, спях сам в горите, завит с одеялото си, купувах си храна от селата и малките градчета, през които преминавах.

Чувството на самота отмина едва щом се озовах в покрайнините на самия Тънбридж Уелс, където попаднах сред дилижанси и карети, безкраен поток от каруци, каращи провизии за хората от двора, нарастващ брой амбулантни търговци, музиканти и слуги, запътили се натам с надежда да продадат стоките и услугите си. През последните два дни бях съпровождан против волята си от млада блудница на име Кити, която се лепна за мен и предложи плътта си срещу закрила от моя страна. Идваше от Лондон, беше нападната предишния ден и не искаше да й се случи отново. Първия път се бе отървала без видими наранявания с изключение на няколко синини, но много се беше уплашила. Ако се бе лишила от зъб или бяха й счупили носа, печалбите й силно щяха да пострадат, защото нямаше по какъв друг начин да изкарва пари.

Съгласих се да я пазя, тъй като това създание притежаваше странна привлекателност за провинциален младеж като мен, незапознат дотогава с градската поквара. Тя изобщо не отговаряше на представите ми от грозните описания, които бях чувал и които прилягаха на уж знатни, но не по-добродетелни от нея жени, срещнати от мен по-късно в живота ми. Беше приблизително на моята възраст, войнишко копеле, изоставено от майката, уплашила се от наказание за прелюбодеяние. Нямах представа как е оцеляла в детството си, но преживелиците я бяха направили оправна и находчива. Нямаше никакво понятие за чест и моралните й норми се свеждаха до проста сметка — помогнеш ли на нея и близките й, ще се смята за твоя длъжница; причиниш ли й зло, ще ти отвърне със същото. Такива бяха нравствените й представи и отсъствието на християнски правила в тях се компенсираше пребогато с житейски опит. Във всеки случай придържаше се към някакви принципи, пък били те и най-елементарни.

Дължа да кажа, че не вкусих от онова, което ми предложи в нощта преди пристигането ни в Тънбридж Уелс, от опасение да не прихвана болест и угрижен от мисли за следващия ден, но хапнахме, поприказвахме, а после спахме под едно одеяло и макар че тя ми подхвърляше присмехулни забележки, според мен никак не остана недоволна. Щом градът се показа пред нас, разделихме се приятелски, защото не бих искал да ме виждат с такава като нея.

Подобно на баща ми винаги съм странил от кралския двор и придворните нрави; избягвах развращенията, свързани с такова съприкосновение. Далеч не съм пуританин, но съществуват правила за порядъчност, които един истински джентълмен трябва да съблюдава, а по онова време дворът бързо се бе отказал дори от повърхностно уважение към добродетелите, заради които изпитваш гордост, че си гражданин на страната. Тънбридж Уелс предизвика у мен безмерно стъписване. Донякъде бях подготвен (защото вече вървяха много слухове), че придворните дами се появяват на публични места без маски и дори много от тях се кипрят с перуки, слагат си парфюм и грим. Ужасѐн бях обаче да установя, че същото правят и конните гвардейци.

Впрочем, всичко това малко ме засягаше; та нали не бях дошъл тук да блесна в обществото, да се бия на дуели, да впечатлявам с остри като бръснач духовитости, нито да се боря за доходен пост. За да получи длъжност, носеща петдесет лири годишен доход, на един мой приятел му се наложи да пръсне за подкупи близо седемстотин и двайсет лири, взети с лихва, в резултат на което му се налагаше да обира правителството с около двеста лири годишно, та да води приличен живот и да си плаща дълговете. Надали средствата биха ми стигнали да се добера и до служба като мишелов при Негово Величество, да не говорим за достойно положение в обществото. А тъй като бях син на баща си, никакви пари на света не биха ми осигурили даже и най-ниската длъжност.

Нямаше как да отседна в самия град поради скъпотията. Тамошните жители бяха наясно, че градът им няма да процъфтява дълго, че дворът скоро ще насочи капризното си внимание в друга посока. Беше грозно селище, привлекателно единствено с лековитите си води, които бяха на мода през тази година. Там се стичаха всички франтове и глупци, за да се хвалят колко по-добре се чувствали, като пиели мътната гадост, а всъщност истинската им цел бе да се доближат до влиятелните на деня. Около тях като мухи се рояха търговци, стремящи се да опразнят до дъно кесиите им. Не знам кои бяха по-лоши, призляваше ми и от едните, и от другите. Цените навсякъде бяха главозамайващи и въпреки това всички налични стаи бяха заети от царедворци, готови да платят колкото им поискат, само и само да са близо до Негово Величество. Мнозина дори живееха в шатри, опънати на близката градска мера. През време на краткия си престой там нито веднъж не видях краля дори и отдалеч. Твърде много се срамувах от облеклото си, за да ида на сутрешен прием, и се опасявах да не си навлека оскърбления, щом името ми станеше известно. Предстоеше ми да изпълня синовния си дълг и не исках животът ми да бъде прекъснат от шпагата на някое парвеню. Ако оскърблението бъдеше нанесено публично, не бих имал друг изход, освен да изискам удовлетворение, а ми стигаше ум да съм наясно, че надали бих излязъл победител от евентуален дуел.

Ето защо избягвах всички средища на почитателите на модата и се ограничавах до странноприемници в покрайнините, където, приключили с дневните си задължения, отсядаха лакеи и друга прислуга да играят хазарт, да пият и да си разменят клюки за властните и прочутите. Веднъж срещнах моята спътничка, но тя прояви деликатност да не ме поздрави публично, макар че все пак ми смигна дръзко, докато ме отминаваше, хванала под ръка знатен джентълмен — той явно не се свенеше да демонстрира пред всички своята похотливост.

От слугите много скоро научих, че бих могъл и да не идвам за разговор с моя опекун сър Уилям Комптън, тъй като той не беше тук. Надеждите му за повишение се бяха пръснали на пух и прах заради спор с лорд-канцлера Кларендън по повод правата върху лова в гората Уичуд, които всеки от двамата се бе опитвал да си присвои. Тъй че докато поводите на управлението оставаха в ръцете на Кларендън, сър Уилям можеше да се прости с възможността да заеме висок пост. Той явно прекрасно го разбираше и бе решил да си спести пари, като остане в имението си и не си прави труд да се смесва с двора.

Вярно, други двама бяха тук. Но скоро узнах, че Едуард Вилиърс и сър Джон Ръсел, тези верни другари в нещастието, бяха стигнали до разрив, причинен от облагите на успеха, далеч по-лесно, отколкото с помощта на всички коварни кроежи на Търлоу. Вилиърс се подвизаваше в партията на лорд Кларендън, на чиято страна го бе привлякъл лорд Мордаунт, докато сър Джон Ръсел, принадлежащ към великия род на херцог Бедфорд, се бе присъединил към опозицията, обединявана единствено от ненавист към Кларендън. Това е то властта: добри хора, верни, благородни, храбри на бойното поле, започват да се карат като деца, щом станат придворни.

Тъй или иначе, в Тънбридж Уелс можех да се видя с двама души и останах удовлетворен, че вечерта, прекарана в слушане на клюки в таверната, не е напразно пропиляна. Изкушавах се да започна с Вилиърс, тъй като той очевидно имаше достъп до влиятелни хора, но като размислих, избрах по-лесната цел и на сутринта се отправих да засвидетелствам своето уважение на сър Джон Ръсел. Сега съжалявам за решението си и бих предпочел да премълча случилото се, тъй като то хвърля сянка върху един благородник по рождение. Само че не съм склонен да скривам каквото и да било и целта ми е да изложа нещата каквито бяха, с всичките им „брадавици и прочее“, както се изразява Кромуел.^[1] Сър Джон отказа да разговаря с мен. Де да беше само това; той реагира с преднамерено желание да ме унижи, макар нито на него, нито на близките му да бях причинил някакво зло. Минаха няколко месеца, преди да узная защо името ми го бе подтикнало да постъпи така.

Случи се следното. В седем часа сутринта влязох в салона на странноприемницата, където беше отседнал Ръсел, и помолих съдържателя да прати прислужник с молба да бъда приет. Не споря, така не се прави, но всеки, имал някакво съприкосновение с пътуващ кралски двор, е наясно, че всички подобни правила на етикета биват пренебрегвани. Наоколо ми имаше десетки хора — някои чакаха отговор на жалба, други просто закусваха, преди да потърсят аудиенция при разни големци. В залата жужаха гласовете на хора с дребни придворни длъжности, стремящи се да се доберат до първото стъпало на хлъзгавата стълба, водеща към назначения на важни и изгодни постове. В известен смисъл и аз принадлежах към тях и затова седях, както и те, в кротко очакване. Мина час, после втори, трети, после още половин. В десет и половина двама мъже слязоха по стълбите и се насочиха към мен. Бъбренето в салона замлъкна, всички заключиха, че съм направил първата успешна крачка към желаната цел, и завистливо се приготвиха да наблюдават как именно ще се случи.

Настана пълна тишина, така че не остана някой да не чуе предназначените за мен думи, а и прислужникът ги изрече на висок глас тъкмо с тази цел.

— Ти ли си Джак Престкот?

Кимнах и се изправих.

— Синът на Джеймс Престкот? Убиеца и предателя?

Отвътре всичко ми се преобърна и останал без дъх от шока, аз отново седнах, като съзнавах, че това още не е всичко, но по никой начин не можех да предотвратя следващия удар.

— Сър Джон Ръсел праща почитанията си и поръча да ти предам, че синът на псе също е псе. Нареди да си обереш крушите, да не отравяш с дух на предателство тази странноприемница и да не се осмеляваш никога повече да му се явяваш така нахално. Ако се опиташ, ще заповяда да бъдеш пребит. Напусни, или ще бъдеш хвърлен в отточната канавка, където му бе мястото и на отвратителния ти баща.

Тишината стана зловеща. Под пронизващите погледи на трийсет чифта очи грабнах шапката си и се запрепъвах към вратата. Умът ми смътно регистрира мимолетни впечатления: натъженото, почти съчувствено изражение на първия слуга и жестокото на втория, който явно се опияняваше от моето унижение. Тържествуващото злорадство, изписано по лицата на едни от просителите, жадния интерес у други, предвкусващи как в продължение на седмици ще разказват и преразказват случката. Кръвта нахлу в главата ми, в душата ми забушуваха гняв и ненавист. Когато стигнах до вратата, вече нищо друго не чувствах и не забелязвах и дори нямам спомен как съм се добрал до мизерната си постеля в тъмния чардак над конюшнята на странноприемницата.

Не знам колко време съм лежал там, но не ще да е било малко. Делях мястото с още половин дузина други, та няма как да не са влизали и излизали, но нищо от това не бях усетил. Знам само, че когато се освестих, брадата ми бе силно набола, крайниците ми бяха сковани от слабост и ми се наложи да се обръсна, преди да мога да се покажа пред хорски очи. Водата от кладенеца беше ледена, но когато тръгнах през двора към странноприемницата, видът ми бе благопристоен. Станалото почти се бе изтрило от паметта ми, но едва прекрачих през прага, когато си припомних всичко. Мъртва тишина, последвана от хихикане. Приближих до тезгяха и поисках бира, а мъжът до мен рязко се извърна гърбом с грубостта, която идва тъй естествено у простолюдието — макар че предвид примера, който им подаваха висшестоящите, нямаше нищо изненадващо в това.

* * *

Трудно е да изживяваш отново подобни унижения и дори сега ръката ми трепери, докато топя перото си в мастило, за да напиша тези думи. Минаха много години, изпълнени със светлина и радост, но все пак тази минута продължава да поразява сърцето ми и гневът ми възкръсва. Казвали са ми, че сърцето на джентълмена е по-беззащитно срещу подобни рани от онова на простия човек, поради това, че поставя по-високо честта си, и нищо чудно да е така. Бих продължил търсенията си, ако това можеше да донесе полза, но знаех, че случилото се напълно е обезсмислило моето пътуване; вече не бих могъл да се явя при Едуард Вилиърс с надежда за учтив прием, а да се сблъскам с нов груб отказ не желаех. Нямах избор, би следвало възможно най-бързо да напусна Тънбридж Уелс, но бях изпълнен с решимост преди това да зърна лицето на сър Джон Ръсел и да проверя дали не ми се бе явило то в купичката с вода на госпожа Блънди. Не беше лицето на Мордаунт, което искрено ме зарадва, а вече знаех, че Вилиърс има съвсем различна външност. Признавам, хранех надежда сър Джон, вече заслужил моята неугасима вражда, да бъде изобличен и така да облекчи задачата ми.

Уви! Очакваният ми не се оправдаха; прекарах много часове, притаен край странноприемницата, а също така (като гледах да съм незабележим, за да не ме разпознаят) пред домове, където се събираха благородниците, и мрачно се вслушвах в носещите се от тях звуци на веселие, подгизнал под първите есенни дъждове, в упорито и търпеливо очакване. Накрая търпението ми бе възнаградено, макар и не както би ми се искало. Подкупих уличен търговец, за да ми покаже сър Джон, когато излезе, и вече бях изгубил всяка надежда, когато той ме сръчка с лакът и пошепна в ухото ми:

— Ето го там в цялата му прелест.

Погледнах с надежда да зърна човек с почти познато ми лице да слиза по стълбите.

— Къде? — попитах.

— Ето там, това е той — рече търговецът и посочи дебел мъж с розово лице и големи старомодни мустаци.

С огромно разочарование наблюдавах как това създание (у което не забелязах нито притворство, нито познати ми черти) се качва в чакащата го карета. Не, това не беше мъжът, показан ми от старицата Блънди.

— Ама вървете де — подкани ме търговецът. — Идете и му предайте писмото си.

— Кое? — попитах, вече забравил, че помолих да ми го покаже под този предлог. — А! Друг път.

— Притеснихте се, а? Разбирам. Но нека ви кажа, млади господине, от тези нищо няма да получите, ако не упорствате с плановете си.

Реших да се възползвам от този непоискан, но вероятно разумен съвет като си стегнах багаж и напуснах града. Там го нямаше онова, което търсех.