Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (18)

Осемнадесета глава

И без това мрачното ми настроение още повече се влоши, когато след три-четири часа видях госпожа Блънди, тъй като битката се водеше пред самите ми очи и бе изгубена.

— Много съжалявам, докторе — промълви тя с още по-слаб глас отпреди, толкова силно я бе овладяла болката. Но се държеше храбро и всякак се стараеше да я прикрие, за да не се показва неблагодарна след всичките ми усилия.

— Аз трябва да ви моля за извинение — казах, след като я прегледах и се убедих колко зле са нещата. — Не биваше да ви оставям сама толкова задълго.

— Как е Сара? — зададе тя въпроса, от който се плашех.

Предварително бях решил да й спестя истината — факта, че дъщеря й не само бе обявена за виновна, а и сама бе признала извършването на страшното престъпление.

— Ами добре — отвърнах. — Доколкото е възможно в нейното положение.

— А кога ще я отведат на съд?

Отдъхнах си с облекчение. Тя бе изгубила усет за време и беше забравила кой ден е днес. Това облекчаваше задачата ми.

— Скоро — казах. — И мисля, че всичко ще приключи благополучно. Вие се съсредоточете над вашето благосъстояние. Това е най-добрата помощ, която можете да й окажете, защото не бива да я разстройвате, сега й е нужен бистър ум.

Тя малко или повече се задоволи с това и аз за пръв път в живота си почувствах, че понякога е по-добре да излъжеш, отколкото да кажеш истината. Както предполагам и на всички, от крехка възраст ми бе внушавано, че уважението към истината е основна черта на достойния човек; само че това не е вярно. Понякога дългът изисква да излъжем, каквито и последствия за нас да поведе това след себе си. Лъжата ми й донесе успокоение, а истината би превърнала последните й часове в нетърпимо страдание. Гордея се, че й го спестих.

Не присъстваше никой друг и ми се наложи да се справя сам. Докато работех, хранех надеждата, че Лоуър ще дойде и ще извършим кръвопреливането. Той вече закъсняваше и това ме тревожеше. Беше мрачен и неприятен труд: да обтриваш, избърсваш и храниш със съзнанието, че всичко е само за привидност, за утеха, а зад ъгъла чака неизбежното. Духът на дъщерята — във всяко отношение по-мощна сила — увличаше със себе си майката към гибел. Лицето й бе синкавобледно, боляха я всички стави, вътрешностите й бяха обхванати от спазми. Ту трепереше неудържимо от студ, ту пламваше от висока температура.

Когато завърших приготовленията, обзе я силно треперене. Тя се сгърчи на леглото, зъбите й тракаха, макар да бях запалил силен огън, от който стаята за пръв път се стопли.

Чудех се какво да сторя. Мина ми през ума да тръгна да диря Лоуър, за да му припомня обещанието, но това предизвика у нея първото истинско движение от идването ми насам.

— Моля ви, не си отивайте — прошепна тя, разтърсвана от тръпки. — Страх ме е. Не искам да умра сама.

Сърце не ми даде да изляза, макар да не ми се искаше да оставам, защото без Лоуър от присъствието ми нямаше никаква полза. Колкото и добър да бе експериментът ми, каквито и надежди да бях възлагал на бъдещето, той и дъщерята ги бяха съсипали, а ето че сега на съвестта й щеше да тежи още един живот.

И аз останах, като отпъждах все по-настойчивата мисъл, че Лоуър ще ме подведе в момент, когато най-силно се нуждая от помощта му. Отново разпалих огнището, като сложих повече дърва, отколкото майката и дъщерята Блънди бяха изгорили за изминалата половин година, и седях на пода, загърнат в наметката си, а тя ту изпадаше в безпаметност, ту се свестяваше.

А какви безумици сипеше, когато уж беше на себе си — все за мъжа си и дъщеря си. Спомени, кощунствени и набожни слова и лъжи биваха смесвани, та ми бе невъзможно да отделя едно от друго. Опитвах се да не слушам и да не я осъждам, защото знаех, че в такъв час бесовете, витаещи наоколо ни през целия наш живот, изчакват удобен случай, за да изкажат чрез устата ни онова, което никога не бихме произнесли, ако се владеехме. Ето защо даваме последно причастие, та да освободим душата от тези демони и тя да напусне тялото чиста. И по тази причина протестантската религия е толкова жестока, като отказва на човек това последно милосърдие.

Все така не можех да изтълкувам нито майката, нито дъщерята, защото нито преди, нито след това съм попадал на такова съчетание от прекрасни и ужасни качества. Останах си в това недоумение, когато, изтощени от нейните бълнувания, първо старицата, а после и аз се унесохме в дрямка в горещия задух на стаята. Сънувах приятеля си и когато неволен шум в нощта ме разбудеше, първата ми мисъл бе, че е дошъл, докато не осъзнавах, че съм чул сов, или някакво животно, или пукащ в огнището пън.

* * *

Беше още тъмно, когато се събудих; предполагам, че е било около шест часът, не по-късно. Огънят бе почти загаснал и стаята отново беше студена. Разпалих го, колкото можах, и физическото усилие раздвижи скованите ми след съня стави. Едва тогава огледах пациентката си. Нямаше особена промяна при нея, беше малко по-добре, може би, но знаех, че не е в състояние да понесе ново напрежение.

При все че доверието ми към Лоуър беше силно намаляло, искаше ми се да е до мен, за да се възползвам от помощта и съветите му. Но дори аз не можех повече да се съмнявам, че ме беше излъгал. Бях сам и разполагах с малко време да действам. Не знам колко дълго прекарах в нерешителност с надеждата, че единствената ми алтернатива няма да се окаже необходима. Твърде много ценни минути пропилях в колебания, вероятно мозъкът ми не е работил както трябва, защото седях втренчен с празен поглед в пациентката си, докато далечен шум, носещ се отвън, не ме опомни. Досетих се какво означава: беше врява от гласове на много хора и постепенно зазвучаваше все по-силно.

Още преди да отворя вратата, бях наясно, че долита от посока на замъка. Там се събираше тълпа и аз зърнах в небето първите искрици на зората. Времето ми изтичаше и аз нямах друг избор, освен да действам, без да губя нито секунда повече.

Преди да събудя госпожа Блънди, разположих инструментите си — перата, ивиците плат, дългата сребърна тръбичка, та да мога да манипулирам с тях с една ръка. Съблякох горната си дреха и навих ръкава си, след което разположих ниското столче в най-удобна позиция. Едва тогава събудих старицата.

— Госпожо — повиках я, — време е. Чувате ли ме?

Тя погледна към тавана, после кимна.

— Чувам ви, докторе, във вашите ръце съм. Приятелят ви дойде ли? Не го чувам.

— Ще се наложи да се справим без него. Това нищо не променя. Налага се да получите още кръв, а откъде ще дойде тя е без значение. Протегнете си ръката.

Всичко се оказа много по-трудно, отколкото първия път. Тя бе дотолкова отслабнала, че с мъка открих подходяща вена и изгубих излишно време в неуспешни проби, като пъхах и после вадех перото поне пет-шест пъти, преди да остана удовлетворен. Тя търпеливо понасяше убожданията, сякаш не съзнаваше напълно какво се случва и не чувстваше острата болка, причинявана й от мен в моето бързане. После се приготвих да разрежа собствената си плът и да пъхна перото възможно най-бързо, докато нейната кръв се стичаше по ръката й.

Когато потокът кръв от моята ръка стана равномерен и устойчив, заех по-удобно положение, взех сребърната тръбичка и я поставих на място. Кръвта бързо се втурна през нея и изпръска от отсрещния край топла гореща струйка върху постелята, преди да я наглася към перото, забодено в ръката й.

След като свързването бе осъществено, залових се да броя. Петнайсет минути, казах си и съумях да се усмихна на възрастната жена.

— Почти сме готови — казах й. — Сега вече ще се оправите.

Тя не отвърна на усмивката ми и аз продължих да броя, като усещах как кръвта изтича от мен и ме овладява замайване, а в същото време се стараех да остана неподвижен. Шумът откъм замъка се засилваше с всеки миг. Когато отчетох приблизително десет минути, изригна оглушителен рев, после замря до пълна тишина, а аз измъкнах перата от ръцете на двама ни и бинтовах раните, за да спра кръвта. Трудна работа беше; при мен бях срязал голям кръвоносен съд и изгубих още кръв, преди да успея да се превържа, и след това превръзката се обагри с голямо петно кръв, та трябваше да я подсиля.

Така приключи всичко, което можех да сторя. Поех дълбоко дъх, за да овладея виенето на свят, после прибрах всички инструменти в чантата си и през цялото време се уповавах на мисълта, че все пак съм свършил работата навреме. Откъм замъка отново се разнесе шум, хвърлих поглед към пациентката си и видях, че устните й са посинели. А когато зазвуча гърменето на барабани, забелязах, че пръстите й са се обезцветили. Барабанните удари се усилиха, а тя започна да се тресе, да крещи от неистова болка и трескаво да се опитва да глътне въздух. И тъкмо когато ревът на тълпата стана едва ли не оглушителен, тя се надигна и с ясен и чист глас, без сянка от агония възкликна:

— Сара! Боже мой! Имай милост към мен!

А после — тишина. Бяха замлъкнали и олелията откъм замъка, и хриповете, издавани от старицата и аз осъзнах, че държа в ръцете си труп. Само разцепващият трясък на гръмотевица и забарабанилите капки дъжд по покрива нарушаваха безмълвието наоколо ми.

Бях закъснял; духът на дъщерята се изтръгна с твърде голяма сила от нея, та отслабналото тяло да противостои, а с оттеглянето си бе откъснал и духа на майката. Не бе имало време моята кръв да й даде нужната сила. Нерешителността ми и отсъствието на Лоуър отнеха смисъла на всичките ми действия.

Не знам колко дълго седях там, държах ръката й, надявах се да съм сбъркал и тя просто да е получила пристъп. Край замъка отново се надигна шум, но аз почти не му обърнах внимание. После затворих очите й, пригладих косата около лицето й и завивките върху тялото й. Накрая, макар тя да не бе от моята религия и нищо чудно да не би одобрила старанията ми, коленичих до леглото, за да се помоля за душите на двете им. Струва ми се, че се молех също и за себе си.

* * *

Мисля, че напуснах за последен път мизерното жилище около час по-късно. Нямах настроение да търся Лоуър, за да го упреквам; не, към моето отчаяние се бе прибавил зверски глад, затова се отбих в таверната да хапна — за пръв път след повече от денонощие насам. Седях там във властта на отчаянието и мъката си, а разговорите наоколо ми звучаха като в мъгла — весели, празнични и дотолкова противоречащи на настройката ми, че се почувствах чужд тук, колкото никога досега.

В тези минути ненавиждах англичаните за тяхната ерес, затова как превръщат екзекуцията в празник и тя бива назначена в пазарен ден за изгода на търговците. Изпитвах омерзение към тяхното лицемерие и самодоволна убеденост в собствената им правота; ненавиждах Лоуър за необуздания му нрав, за това, че ме презря, предаде и захвърли на произвола на съдбата. И тогава на мига реших да напусна това задушливо градче, тази мрачна и жестока страна. Нищо вече не ме задържаше тук. Имах пациентка и тя умря. Имах поръчение от баща си, но не можех да го изпълня. Имах приятели, но както ставаше ясно сега, те всъщност никога не ми бяха били приятели. Дошло бе време да си замина.

След като взех това решение, малко се поободрих. Можех да си приготвя багажа и да тръгна в рамките на настоящото денонощие. Но си помислих, че преди това трябва да съобщя на някого за смъртта на госпожа Блънди. Не знаех как точно трябва да се постъпи с тялото, но не желаех да бъде заровена като просякиня. Щях да се обърна към Лоуър да ми направи тази последна услуга — да му дам от силно намалелите си пари, та да се погрижи за приличното й погребение.

При това решение отново дойдох на себе си, а може би причината бе, че хапнах и пийнах. Вдигнах глава и едва сега забелязах какво се случваше наоколо ми. Осъзнах, че посетителите обсъждат обесването.

Не можах да схвана какво точно се бе случило, но стана ясно, че събитието е било съпроводено от скандал. И тъй, когато в един далечен ъгъл видях господин Уд, попитах го как е и дали знае какво е станало.

В миналото се бяхме срещали само няколко пъти и без съмнение беше неучтиво да отида при него, но отчаяно желаех да узная новините, а Уд бе готов на драго сърце да ми разкаже историята.

Очите му блестяха от удоволствието от скандала и той излъчваше крайно неуместна потисната възбуда. Покани ме да седна, та да ми разкаже случката в подробности.

— Приключено ли е? — попитах.

Макар да бе още рано, прецених, че е пийнал в повече, защото отговорът му бе несдържан смях.

— О, да — отвърна. — Приключено е. Тя умря.

— Съболезнования — промълвих. — Тя работеше за семейството ви. Сигурно е било тягостно за вас.

— Самата истина — кимна той. — Особено за горката ми майка. Но правосъдието трябваше да възтържествува и това стана.

Той отново се разсмя и аз едва не го ударих за тази безсърдечност.

— Достойно ли умря? Моля ви, разкажете ми — помолих. — Разстроен съм, тъй като и майка й току-що издъхна, присъствах при последните й минути.

Колкото и странно да бе, това го разстрои силно, далеч повече, отколкото екзекуцията на собствената му прислужница.

— Да, това е много печално — тихо изрече той, внезапно станал сериозен. — Познавах я като интересна и добра жена.

— Моля ви — повторих. — Разкажете ми как мина всичко.

И Уд подхвана разказа си. Колкото и да беше разкрасена, историята си оставаше ужасна и хвърляше черна сянка върху всички участници, с изключение на самата Сара Блънди, единствената, показала достойнство, подобаващо за случая. Всички останали, по думите на Уд, се бяха покрили с позор.

Той каза, че отишъл в предния двор на затвора още в пет часа, за да си подсигури удобно място, откъдето всичко да се вижда. Но далеч не бил първият пристигнал и ако бил се забавил още малко, нямало да види и половината от ставащото. Дълго преди началото на церемонията дворът се запълнил с мрачна тълпа, всички обърнати с лице към дървото, от чийто як клон вече висяло въжето, а на ствола му била опряна стълба. На няколко десетки ярда разстояние тъмничари спирали достъпа на зяпачи до кладата, на която щяло да бъде предадено тялото на момичето след настъпването на смъртта. Някои си отмъквали сухо дърво за спомен, други задигали пънове да ги използват за огрев. В миналото имало случаи да отлагат екзекуцията поради масовите кражби, след които не оставали достатъчно дърва, за да бъде изгорено тялото.

Едновременно с първата светлина на зората се отворила ниска врата и от нея извели Сара Блънди, окована и трепереща от студ в тънката си памучна дреха. Косата й била прибрана на тила. Тълпата сякаш застинала при вида й, защото била толкова миловидна и просто не било за вярване, че подобно крехко създание е могло да си навлече такава участ. В този момент напред си пробил път Лоуър, който прошепнал нещо на палача и церемониално се поклонил на момичето, когато я повели напред.

— Тя каза ли нещо? — попитах. — Призна ли отново вината си?

Странно, но в тази минута бе много важно да чуя, че наистина е била виновна. Признанието й в съдебната зала ме успокои, защото това бе последното нужно за мен потвърждение: никой не си признава такова ужасно престъпление, ако не е виновен за него, защото това означава да се прости с живота си. Тоест, лъжливо самопризнание би било равносилно на самоубийство, най-тежкият от всички грехове.

— Струва ми се, че не — отговори той. — Но не можех да чуя всичко. Тя приказваше много тихо и въпреки че бях застанал близо, повечето не можах да различа. Така или иначе тя се нарече голяма грешница и каза, че се моли за опрощение, макар да съзнава, че не го заслужава. Речта й бе кратка и изслушана с голямо одобрение. След това свещеникът предложи да се помоли за нея, но тя му отказа и заяви, че не се нуждае от молитвите му. Той е един от новите свещенослужители, назначени от краля, и е много далеч във възгледите си от Сара и подобните на нея. Това, естествено, направи впечатление. Някои зрители изразиха негодувание, но значителен брой, основно от простолюдието, оцениха високо нейната смелост.

Нямало нищо учудващо в това, каза ми той. В такива минути църквата приема като свое задължение да се намеси, а осъденият — който в края на краищата няма нищо за губене — може да отправи последно дръзко предизвикателство. Сара сама изрекла молитвата си, паднала на колене в калта, и това предизвикало одобрителен ропот сред тълпата. После тя се изправила и кимнала на палача. Завързали й ръцете и й помогнали да се изкачи по стълбата, докато вратът й не се озовал редом с въжето. Там палачът я спрял и започнал да връзва примката.

Тя проточила шия, сякаш да й е по-удобно, и всичко било готово. Отказала да й сложат качулка или да покрият с нещо лицето й и тълпата замряла, като видяла как очите й се затварят, а устните се размърдват, та Божието име да е последното, което да произнесе устата й. Започнали да бият барабаните, палачът се навел напред и просто я блъснал от стълбата.

В този миг се разразила бурята и само след минути всичко било заляно с кални води, а дъждът се изсипвал с такава сила, че било трудно да се види какво става.

Уд замълча и отпи.

— Ненавиждам обесванията — промълви и избърса уста в ръкава си. — То се знае, отивам да ги гледам, но все пак ги ненавиждам. Не познавам човек, който да има друго мнение или който да продължава да го поддържа, ако е присъствал поне веднъж на такова. Гледката на изкривеното лице, на издадения навън език е толкова ужасна, та е ясно защо им надяват качулки. А още и миризмата, спазмите на ръцете и краката. — Той потрепери. — Да не говорим повече за това. Всичко трая кратко, а когато свърши, Лоуър предяви своите права. Знаехте ли, че бил купил тялото и сключил някакво споразумение със съдията, та да го получи той, а не професорът?

Кимнах. Нямах съмнения, че именно така е постъпил.

— Нещата се развиха по най-лошия възможен начин, тъй като от университета узнали за това и професор-региусът се възмутил, че предимството му е отнето. Лично се появи да отстоява правото си. И в калта се подхвана истинска схватка. Можете ли да си представите? Двама университетски служители се втурнаха към тялото, отбивани от пет-шест приятели на Лоуър, а самият той с помощта на Лок грабна трупа и го отнесе. Според мен малко хора се ориентираха в ставащото, но онези, които го схванаха, се разяриха и започнаха да мятат камъни. Нещата отиваха към истински бунт, но силният дъжд принуди повечето да се разотидат.

Мисля, че това бе последната капка, сложила край на приятелството ми с Лоуър. Знаех какво ще каже, че трупът си е труп, но в действията му личеше бездушие, което силно ме опечаляваше. Вероятно причината бе, че ме предаде заради шанс да успее в кариерата си. Озовал се пред избора да помогне на мен за лечението на майката или да се сдобие с трупа на дъщерята, който да анатомизира, беше избрал второто. Сега вече можеше да напише своята книга за мозъка, помислих си мрачно. Дано извлечеше от нея повече полза.

— Значи Лоуър получи желаното?

— Не съвсем. Отнесъл е тялото в дома на Бойл и там е практически под обсада. Хората от университета внесли жалба при мировия съдия и заявили, че щом не са им дали тялото, никой не бива да го използва. Така че съдията размислил и изисква трупа обратно. Засега Лоуър отказва да го предаде.

— Защо?

— Вероятно се опитва да работи по него през времето, с което разполага.

— А господин Бойл?

— За щастие той е в Лондон. Щеше да е ужасно разстроен да бъде неволно въвлечен в такава грозна разправия. — Той се изправи. — Време ми е да се прибирам. Извинете ме, моля.

Загърнах се колкото можах по-добре и въпреки дъжда поех по Главната улица към аптекаря. Заварих господин Крос заедно с момчето, което му смесваше съставките, да стоят на пост пред вратата, та да не може да влезе никой, когото Лоуър не допуска. В това число аз. Не можах да повярвам, когато опря длан в гърдите ми и поклати глава.

— Искрено съжалявам, господин Кола, но господин Лоуър нареди нито вие, нито другите господа, събрали се тук, да влизат и да му пречат на работата.

— Но това е абсурдно! — извиках. — Какво става?

Крос вдигна рамене.

— Както разбрах, господин Лоуър се е съгласил да върне тялото на палача, та да бъде изгорено съгласно присъдата. И докато въпросният господин не е пристигнал, не вижда причини да не проведе изследванията, които смята за нужни. Времето му е кратко, затова не иска никой да го прекъсва. При обичайни обстоятелства, то се знае, би се зарадвал на вашата помощ.

Добави, че се огорчил, като чул за нашите разногласия, и все още смятал себе си за мой приятел. Беше мило и любезно от негова страна.

И ето че подобно на някой от простолюдието бях принуден да стоя и чакам, докато на Лоуър бъде угодно да ме приеме. Впрочем, все пак Крос бе така добър да ми предложи да се настаня вътре, вместо да потропвам с премръзнали крака на улицата, докато палачът не пристигна за своята собственост.

И ето че Лоуър слезе долу, уморен и измъчен на вид. Престилката и ръцете му все още бяха кървави от заниманията му. Появата му, забелязана през витрината, очевидно предизвика възбуда сред събралите се отвън хора.

— Готов ли сте да се подчините на разпореждането на съдията? — попита палачът.

Лоуър кимна, но улови мъжа за ръкава, когато той понечи да тръгне нагоре с помощниците си.

— Разпоредих се да донесат сандък за тялото — каза той. — Няма как да бъде изнесена във вида, в който е сега. Доставката ще пристигне съвсем скоро, най-добре е да почакате.

Палачът го увери, че се е нагледал на какво ли не и това няма да го притесни.

— Мислех си за тълпата — поясни Лоуър, но онзи се качваше по стълбите и Лоуър тръгна след него.

Тъй като вече нямаше кой да ме спре, аз на свой ред последвах Лоуър.

Един поглед бе достатъчен да се разбере, че палачът е размислил; нещо повече, лицето му придоби пепеляв цвят при гледката. Защото Лоуър бе пренебрегнал обичайния си деликатен подход, с който се отличаваха неговите дисекции. В бързината си да извади органите, нужни за неговата работа, беше разсякъл тялото на четвъртини и го бе разпорил зверски. Главата бе отделил и разрязал, за да извади мозъка, и в бързината бе отпрал лицето, а парчетата бе захвърлил на зеблото, което бе постлал върху масата. Чудните, прекрасни очи, които толкова ме плениха, когато ги видях за пръв път, бяха извадени от орбитите, от ръцете висяха сухожилия и мускули, сякаш ръфани от диви зверове. Наоколо се търкаляха окървавени сатъри и триони, а сред тях — дълги кичури тъмни лъскави коси, които той бе остригал, за да се заеме с черепа. Навред имаше кръв. Вонята й изпълваше стаята. В ъгъла стоеше ведро, в което той бе източил голямо количество от нея, а край него — стъклени буркани, съдържащи трофеите му. Смрадта бе неописуема. В друг ъгъл на купчинка лежеше смачкана и изкаляна бялата памучна дреха, с която Сара бе посрещнала последното си изпитание.

— Мили Боже! — възкликна палачът, като гледаше Лоуър с неподправен ужас. — Би трябвало да изнеса това навън и да го покажа на тълпата. Тогава и вас ще пратят на кладата, както ви се полага.

Лоуър сви рамене с умора и безразличие.

— Върша го за общото благо — отвърна. — Не виждам необходимост да се оправдавам пред теб, нито пред някого друг. Ти и онзи невежа магистратът трябва да се оправдавате, не аз. Де да имах повече време…

Стоях до вратата и усещах как очите ми се пълнят със сълзи, дотолкова бях измъчен и наскърбен, след като всичките ми надежди бяха разбити. Не можех да повярвам, че човекът, когото бях наричал свой приятел, бе способен да се отнесе към мен толкова безсърдечно и накрая да ми покаже онази страна от природата си, която до този момент бе скривал успешно. Към труповете, след като вече са напуснати от душата, не храня излишна чувствителност; вярвам, че използването им в името на науката е и нужно, и достойно. Но трябва да се върши със смирение и почит към онова, което е било сътворено по образ и подобие на Бог. А Лоуър, в стремежа си да се издигне, не се бе посвенил да падне до нивото на касапин.

— Е, а вие какво търсите тук? — попита ме, след като за пръв път погледна към мен.

— Майката умря — казах.

— Съжалявам да го чуя.

— И е редно, защото вината е ваша. Къде бяхте снощи? Защо не дойдохте?

— Това нищо не би променило.

— Не, би променило — възразих, — ако бяхме й добавили нов дух, който да отслаби този на дъщерята. Тя издъхна в мига, когато обесиха момичето.

— Глупости. Празни суеверия, лишени от всякаква научна основа — отсече той, ядосан от желанието ми да го изоблича за стореното. — Ето нещо, в което съм убеден.

— Няма как да сте убеден, това е единственото обяснение. Вие носите отговорност за смъртта й и аз не мога да ви го простя.

— Ами недейте тогава — отвърна ми кратко. — Дръжте се за своето обяснение и за моята вина, щом желаете. Само не ми досаждайте сега.

— Настоявам да ми изложите причините си!

— Вървете си — каза той. — Никакви обяснения няма да ви давам. Вече не сте добре дошли тук, господине. Махайте се, казах! Господин Крос, бихте ли отпратили чужденеца?

* * *

Размяната на остроти продължи още малко в този дух, но по същество това бяха последните думи, които той изрече към мен. Оттогава никога вече не го чух и все още не мога да си обясня защо дружелюбието му се обърна в злоба, а великодушието му — в крайна жестокост. Нима наградата бе тъй голяма и неудържимо привлекателна? Или прехвърли върху мен отвращението към собствените си дела, неспособен да поеме вината си? Но в едно се убедих много скоро: това, че не дойде да ми помогне за госпожа Блънди, не беше плод на случайност. Искал бе експериментът ми да претърпи неуспех, защото тогава не бих могъл да обявя на всеослушание за нов действащ метод, открит от мен.

Сега съм напълно сигурен, че предварително си е направил сметката как ще постъпи. Може би още тогава е започнал да пише съобщението, което година по-късно се появи в „Трудовете“ на Кралското дружество. „Описание на кръвопреливане“ от Ричард Лоуър, предаващо в подробности експериментите му с кучета, проведени с Рен, последвани от такива помежду хора. Колко великодушно отчиташе помощта на Рен. Колко открито заявяваше, че е в дълг към Лок. Истински джентълмен.

Ала нито дума за мен и вече съм уверен в предварителното решение на Лоуър да не получа никакво признание. Всичко, казано по-рано от него как други му отнели първенството и обирали лаврите, за чужденците и отвращението му от тях, се върна в паметта ми и осъзнах, че само простодушен наивник като мен не би застанал нащрек от самото начало.

Ала дори и сега си оставам потресен от това колко далеч отиде той, за да заграби славата ми. С цел никой да не обърне внимание на претенциите ми, разпространи грозни клевети за мен сред приятелите си — как съм бил шарлатанин, крадец, че и по-лошо. И всички повярваха как едва ме бил спрял да не си присвоя неговата идея — когато беше тъкмо обратното — и само благодарение на чист късмет успял да прозре навреме моето двуличие.

Напуснах Оксфорд същия ден, заминах за Лондон, а седмица по-късно отпътувах с английски търговски кораб за Антверпен, където намерих друг за Ливорно. Успях да се добера до дома чак през юни. Оттогава нито веднъж не съм напускал родината си, отдавна изоставих философията заради занятия, по-уместни за благороден човек, и ми е болно дори в спомените да се връщам към онези мрачни дни.

Ала преди заминаването си сторих едно последно нещо. Нямаше как да се обърна към Лоуър, затова посетих Уд, който още имаше желание да ме приеме. Осведоми ме, че останките на Сара вече били изгорени през деня, докато приготвях багажа си, и че най-после с всичко това е приключено. Край огъня, пламтящ с необичайна сила, стояли само той и палачът. Не му било леко да присъства, но сметнал, че е негов дълг да й отдаде последна почит.

Дадох му една лира и го помолих да се погрижи за погребението на госпожа Блънди, та да не бъде закопана в общ гроб като просякиня.

Той се съгласи да свърши това вместо мен. Не знам дали е удържал на думата си.