Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Instance of the Fingerpost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Иън Пиърс

Заглавие: Пръстът, който те сочи

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 22.12.2017

Редактор: Нина Матеева

Художник: Християна Димитрова

Коректор: Гергана Стойчева-Нуша

ISBN: 978-619-171049-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Няма да описвам бурята от чувства, бушуващи в гърдите ми, докато вървях към границата на графствата Уорикшир и Оксфордшир. Това, че в душата ми гореше жажда за мъст, би трябвало да е ясно и без думи и не съм склонен да излагам на хартия онова, което няма как всеки в моето положение да не изпитва. Задачата ми е да опиша какво върших, а не какво чувствах през това време: чувствата са преходни и да се разказва за тях, е чиста загуба на време. В човешката история са важни само славните дела, единствено те служат за урок на потомството. Нужно ли ни е да знаем какво е изпитвал Август, когато е получил вест, че битката при Акциум е разпростряла властта му върху целия свят? Би ли увеличило славата на Катон описание на чувствата му, когато кинжалът е пронизал гърдите му? Душевните преживявания са само уловки на дявола, които той ни праща, за да ни вкара в съблазън, колебания, съмнения и замъгляване както на доброто, така и на злото. Според мен нито един разумен човек не им обръща внимание, тъй като те разсейват, внушават женска чувствителност, която се налага да криеш от света, ако не съумееш да я изтръгнеш от сърцето си. Дългът ни е да преодоляваме страстите, а не да им се поддаваме.

Ще спомена само тревогата си, че едва успял да направя няколко крачки в едно отношение, получавах удари от друга страна. Докато се опитвах да проследя Джон Търлоу, самият аз бях следен от демони. Не можех да се избавя от смута, породен от сънищата и виденията, но мозъкът ми беше дотолкова замъглен, че очевидната причина за тях оставаше скрита за мен. Размишлявах безплодно над тази дисхармония, докато крачех на юг по земите, където войната бе бушувала особено яростно, и миля след миля разчитах аналите на опустошенията, претърпени по тези краища. Толкова сгради, толкова великолепни къщи все още си стояха разрушени — и техните собственици като баща ми не бяха имали пари, за да ги построят наново. Стърчаха опожарени останки на господарски имения или такива, сринати заради камъка в тях, простираха се все още запуснати ниви, обрасли с бурени, защото арендаторите безделничат, когато няма твърда ръка да ги стяга. Пристигнах в Саутъм, обзет от меланхолията, която винаги ме е преследвала, и реших да похарча малко пари за кръвопускане, което да възстанови равновесието и силата на духа ми. Обзелата ме в последствие слабост ме накара да платя още пари за нощувка.

Самото Провидение ми бе подсказало да постъпя така, защото на трапезата на вечеря чух, че в същия този ден през града минал прочут маг, който се славел като лечител и познавач на духовните неща. Човекът, от когото го узнах — ръсещ шеги, но вътрешно изпълнен със страх, — ми каза, че онзи бил ирландец, бранен от ангел-хранител и нищо не можело да му навреди. Принадлежал към посветените, които умеят да лекуват само като прокарат ръка по болното място, и се намират в постоянно общуване с всевъзможни духове, виждани от тях, както обикновените хора се виждат едни други.

Чух още, че въпросният човек се бил насочил на юг и отивал в Лондон с намерение там да предложи услугите си на самия крал. От този замисъл (както узнах в последствие) не беше излязло нищо. Способността му да изцелява чрез съприкосновение (което бе чистата истина и заедно с мен за това могат да свидетелстват и други) беше приета като дръзко самохвалство, защото той твърдеше, че по този начин може да лекува и скрофулоза, което от незапомнени времена се смята за дар, с който са удостоявани само кралете. Бидейки плюс всичко друго и ирландец, беше сметнат за размирник и го принудиха да напусне Лондон само след кратък престой там.

И ето че на сутринта поех на път, уверен, че младите ми крака и ранният час ще ми помогнат бързо да настигна този Валънтайн Грейторекс и да се консултирам с него за моите проблеми. Във всеки случай знаех, че няма да се наложи да прося услугите му, тъй като парите от раклата на вуйчо ми още бяха надеждно скрити под колана ми и поне този път можех да платя колкото ми поискаха.

Догоних го след няколко часа в едно селце от оксфордширската страна на границата; беше отседнал в странноприемница и като узнах за това, аз също си взех стая там. Пратих да му съобщят за желанието ми да се срещнем и незабавно бях поканен при него.

Влязох при човека с известна боязън; беше ми се случвало и преди да се виждам с магове, но ирландец не бях зървал в живота си. Естествено, знаех що за ужасен народ са те — диви, непокорни и чудовищно жестоки. Историите за кланетата, устройвани от ирландци над нещастни протестанти в неотдавнашните години, бяха още свежи в паметта ми, а несекващата им съпротива, след като Кромуел им бе дал да се разберат край Дрогеда и на други места, само доказваше, че такива кръвожадни злодеи не са достойни да се смятат за хора. Убеден съм, че само в един случай Кромуел получи пълна и безусловна поддръжка от цяла Англия — когато се отправи да усмири тези безчовечни убийци.

Ала господин Грейторекс не отговаряше на представата ми нито за магьосник, нито за ирландец. В моето въображение той бе прегърбен старец с огненорижа коса и безумни втренчени очи. Оказа се само с десетина години по-възрастен от мен, с маниери на джентълмен, с ловки и изящни движения, а тържественото и вглъбено изражение на лицето му би направило чест на епископ. Докато не проговореше, можеше да бъде приет за преуспяващ търговец в кой да е малък град в страната.

Гласът му обаче беше удивителен, подобен не бях чувал, макар и сега да знам, че мекотата на изразяване и благозвучието на тембъра са присъщи на хора, които с медени речи маскират истинската си природа. Той ме засипа с въпроси, думите му ме обгърнаха приятно, отпуснах се и скоро вече не забелязвах нищо освен гласа му и ласкавия му поглед. Струва ми се, разбрах как се чувства заек, вкаменен от взора на змия, как се е чувствала и Ева, готова да стори всичко, само да угоди на изкусителката и да чуе от нея утешителни слова.

Кой съм? Откъде идвам? Как съм узнал за него? И главното — за какво търся съвет? Необходими въпроси, подобни на тези, които ми бе задавала госпожа Блънди в желанието си да се увери, че не съм отишъл да й поставя капан. Отговарях подробно, докато не стигнахме до срещата ми със Сара Блънди. Тук Грейторекс се наведе към мен.

— Позволете да ви предупредя, господине — рече тихо. — Онези, които ме лъжат, допускат голяма грешка. Не понасям да ме мамят. Не ме интересува колко лошо е било поведението ви, макар да ми е ясно, че сте се отнесли неподобаващо с това момиче.

— Нищо подобно! — възразих. — Тя сама го искаше, как иначе, а после взе да се преструва, та да ми измъкне повече пари.

— Които вие не й дадохте.

— Бях достатъчно щедър.

— А сега се боите, че сте прокълнат. Разкажете ми сънищата си.

Разказах му ги, споменах и за пора. Той мълчеше и слушаше как изреждам доказателствата.

— Не ви ли хрумна, че дъщерята на врачка може да устрои подобно нападение?

Отвърнах, че не, но когато той подхвърли идеята за намеса на Сара Блънди, осъзнах колко е очевидно и ми стана ясно, че самата ми неспособност да се досетя по-рано е също резултат от магията, наложена върху мен.

— Разговаряли ли сте с нея след това? — попита Грейторекс. — Това може да оскърби достойнството ви, но често най-сигурният начин да се поправят нещата е да се предложи извинение. Ако тя го приеме, длъжна е да снеме от вас проклятието.

— А ако не го приеме?

— Тогава ще се наложат други мерки. Но такава първа крачка е най-добрата.

— Според мен вие се боите от нея. Не вярвате, че можете да я победите.

— Не знам нищо по въпроса. Ако тя наистина притежава такава сила, то да, няма да е лесно. И не се срамувам да си го призная. Мракът е могъщ. Но неведнъж съм влизал в схватка с такива и зад гърба си имам повече победи, отколкото поражения. А сега ми кажете какво ваше има у нея?

Отвърнах, че не разбирам въпроса, но когато той обясни, разказах как тя издра лицето ми с нокти и откъсна кичур от косата ми. Не успях да се доизкажа, когато той стана и се доближи до мен. Преди да съм успял да реагирам някак, извади нож, сграбчи косата ми и прекара ножа по опакото на дланта ми с едно бързо движение. А после просто откъсна кичур коса от главата ми.

Скочих и го проклех гръмко, като вложих цялата си фантазия, а магията на гласа му в миг изскочи от съзнанието ми. Ала Грейторекс просто се върна на мястото си, сякаш не се бе случило нищо съществено, и зачака да се овладея.

— Моите извинения — каза, когато се поуспокоих, — но ми трябваха кръв и коси при същите обстоятелства, при които ги е получила тя. Колкото по-болезнено е отнемането, толкова повече сила има в материала. Вероятно в това се крие обяснението защо на светите реликви се приписва такова могъщество и защо мощите на мъчениците, умрели в големи страдания, се смятат за най-всесилни.

Стиснах глава с окървавената си ръка и го изгледах гневно.

— Папистки измислици — изръмжах. — А сега какво?

— Сега ли? Ще се оттеглите за няколко часа. За да се уверя, че наистина сте омагьосан, а не си го въобразявате, и за да открия какви са силите, насочени срещу вас, трябва да ви съставя хороскоп. Това е най-сигурният и всъщност единственият начин да се проникне в мрака. Де да можеха съдилищата да прибягват към услугите на хора като мен, съдебните грешки щяха да бъдат избегнати. Но в днешния глупав век на това гледат враждебно. Толкова по-зле за века.

— Чувал съм, че нито една вещица не е попадала в ръцете на правосъдието. Вярвате ли го?

— Някои, без съмнение, са били наказани случайно. Но способно ли е правосъдието да възпре такива хора, ако те не го желаят? Не, не го вярвам.

— Ами жените, които бяха изгорени напоследък? Фалшиви ли бяха обвиненията срещу тях?

— В повечето случаи — да. То се знае, не нарочно. Има твърде много свидетелства за присъствието на дявола сред нас, та съществуването на вещици да бъде отречено. Всеки разумен човек няма как да не стигне до извода, че силите на злото, възползващи се от смутовете, разбъркали душите на мъжете, се опитват да съблазнят душите на християнките. Щом властта се разклати, Сатаната вижда своя шанс. А и единственият смислен довод срещу магьосничеството е, че жените нямат души и следователно няма какво да разменят с дявола. Ала това е опровергавано от всички авторитети по въпроса.

— И според вас нищо не може да се направи? Такива хора не могат да бъдат спрени?

— Не и от вас, адвокатите.

— Откъде знаете, че съм адвокат?

Той се усмихна, но остави въпроса ми без отговор.

— Цялото съществуване е борба между светлината и мрака. Всички важни за човечеството битки са водени, без то изобщо да знае, че са се провеждали. Бог е дарил с определени сили своите земни слуги — магове, бели магьосници, посветени, наричайте ги както желаете. Те са хора с тайно познание, натоварени да се борят със Сатаната поколение след поколение.

— Имате предвид алхимици и тям подобни?

Той се подсмихна презрително.

— Преди можеше и да ги имам предвид. Но уменията и силата им гаснат. Днес те търсят обяснение на съществуващите неща, а не се стремят да проучат силата им. Алхимията в наше време е механичен занаят, посветен на отвари и настойки, които може и да обяснят от какво са съставени нещата, но изпуска предвид важния въпрос: какво е тяхното предназначение.

— Вие алхимик ли сте?

Той поклати глава.

— Не. Аз съм астролог и ако щете, некромант. Проучил съм врага и ми е известна силата му. Уменията ми са ограничени, но знам какво мога да постигна. Ако ми е дадено да ви помогна, ще го направя. Ако ли не, ще ви го кажа откровено.

Той се изправи.

— А сега трябва да ми съобщите някои сведения и после да ме оставите сам за няколко часа. Нужно ми е да знам времето и мястото на раждането ви. Трябват ми времето и мястото на съприкосновението ви с момичето, както и времето на вашите сънища и срещи с животни.

Казах му всичко, искано от него, и той ме прати да се разходя из селото, на което се зарадвах, защото знаех, че тук се е провело едно от най-величавите сражения, в което баща ми бе изиграл важна и благородна роля, като е давал на краля тъй забележителни съвети, че в крайна сметка врагът се лишил от всичките си оръжия и от повечето си войници. Ако кралят бе задържал баща ми до себе си, вместо да предпочете съветите на хора с по-благородно потекло, но с по-малък опит, изходът от войната можеше да е друг. Но кралят бе започнал все повече да разчита на страхливци и кариеристи от рода на Кларендън, които предпочитаха капитулацията пред битките.

В северната част на Оксфордшир се простират плодородни равнини, благодатни места за житни посеви и за кавалерия. Плодородието на този зелен край може да се забележи дори когато в природата всичко умира, полята са неподвижни и кафяви, а дърветата стърчат голи. Хълмовете предоставят укритие за войските, но не препятстват маневрирането им, а горите са малки и е лесно да бъдат заобиколени. Излязох от селото и тръгнах нагоре край реката, като си представих как и двете армии бавно са си проправяли път срещу течението й — кралят на единия бряг, а генерал Уолър и бунтовниците на другия — и зорко са се наблюдавали като бойни петли, за да открият грешка, която би осигурила преимущество. И тогава баща ми дал съвет, подсигурил победата: казал на краля да придвижи авангарда напред, а ариергарда да задържи, така че помежду им да се получи празнина — съблазън, пред която човек като Уолър не би устоял. Така и станало: Уолър пратил значителна част от кавалерията си, както и всички оръдия по тесния мост при Кропреди и докато още били в безпорядък от нарушения боен ред, граф Кливланд, предварително предупреден за тактиката, се хвърлил насреща им и напълно ги разгромил.

Трябва да бе представлявало великолепно зрелище: да видиш кавалерията, толкова различна от сегашните й парфюмирани безпътни нрави, как атакува в безупречен строй, как сабите им проблясват на слънцето. Помнех татко да разказва, че денят в самия разгар на лятото бил особено топъл и безоблачен.

— Кажи ми — обърнах се към минаващ селянин, който ми хвърли изпод вежди мрачен, пълен с подозрение поглед, запазен на село за всички външни хора, — къде е дървото, под което кралят е обядвал в деня на битката?

Той още повече се смръщи и се опита да се изниже, но аз го стиснах за рамото и настоях за отговор. Посочи с брадичка към една пътека.

— На полето, където тя води, има дъб — отговори. — Там е обядвал тиранинът.

Заради нечуваната му наглост го зашлевих през лицето.

— Дръж си езика! — смъмрих го. — Не смей да говориш така в мое присъствие.

Той вдигна рамене и пусна упрека ми край ушите си.

— Казвам истината — настоя. — Това е мой дълг и право.

— Права нямаш, а единственият ти дълг е да се подчиняваш — посочих, невярващ на ушите си. — Кралят се сражаваше, за да спаси всички нас.

— В този ден цялото поле бе изпотъпкано, убиха сина ми, войниците му разграбиха дома ми. За какво да го обичам?

Понечих отново да го ударя, но той предугади намерението ми, наежи се и отскочи като псе, което твърде често са налагали. Само махнах с ръка към тази жалка отрепка да се махне от очите ми. И все пак той успя да ми развали настроението: планът ми да постоя там, където се е намирал кралят, за да вдишам въздуха на онова време, изгуби своята привлекателност и след известно колебание се върнах в странноприемницата с надежда Грейторекс да е завършил своите дела.

Очакванията ми не се оправдаха и мина цял час, преди той да слезе по стълбите с листове хартия в ръце, на които се предполагаше, че с драскулките му са нанесени цялото ми минало и бъдеще. Настроението и маниерът му бяха променени — несъмнено с цел да ме наплаши, та да му платя повече. Ако преди беше безметежно спокоен и както ми се стори, не придаде голяма важност на разказаното от мен, то сега се мръщеше и изглеждаше силно разтревожен. До този ден не бях имал вземане-даване с астрологията, нито пък след това. Не ми е интересно да знам какво ще донесе бъдещето, всичко важно вече ми е известно. Заел съм своето законно положение и в назначения ми срок — утре или след трийсет години — ще умра, както е рекъл Бог. Астрологията е нужна само на онези, които не знаят мястото си, не са наясно къде ще се наредят в йерархията; увлечението по нея е ясен знак за тежкото положение на народа и раздорите, разкъсващи обществото. Без съмнение тъкмо заради това услугите на хора като Грейторекс са толкова жадно търсени във времена на смут, защото тогава в един момент човек е на върха на властта, а в следващия вече е по-малко от никой. Убеден съм в едно: ако сред нас вземе връх принципът на уравняване и повече хора държат да се издигнат на основание само на своите достойнства и заслуги, то доходите на гадателите рязко ще скочат. Естествено, по същата причина той ми потрябва и на мен, а когато такива престанаха да са ми нужни, повече не ги допусках до себе си. Нито един човек, искрено приемащ волята Божия, не бива да се обръща към астрологията. Днес смятам, че всичко се случва по благоволение на Провидението, и като признаем това, не е редно да търсим начини да узнаем повече.

— Е, какъв е отговорът? — попитах, когато той разстла листовете си пред мен.

— Обезкуражаващ и тревожен — отвърна с театрална въздишка. — И аз не съм съвсем сигурен как да го тълкувам. Живеем в много странни времена и самите Небеса стават свидетел на невероятни чудеса. Знам едно: има учител, несравнимо по-велик от мен, когото аз никога няма да достигна, и той би ми го обяснил, ако успея да го намеря. Отпътувах от Ирландия и странствам именно с тази цел, но засега безуспешно.

— Да, времената са тежки — изрекох сухо. — Ами моят хороскоп?

— Той силно ме смущава. — И мъжът ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път. — Наистина не знам какво да ви посъветвам. Вие като че сте роден за велика цел.

Възможно е така да говорят всички гадатели, не се наемам да съдя, но почувствах, че той казва истината, защото коя цел може да е по-велика от тази, която аз бях поставил пред себе си? И потвърждението от устата на Грейторекс силно повдигна духа ми.

— Родили сте се в деня преди битката при Еджхил — каза. — В необичаен и страшен ден, когато в небето е царял хаос и е имало много знамения.

Въздържах се да не изтъкна, че не е нужно да си маг, за да видиш всичко това.

— Също така сте се родили недалеч от битката — продължи той, — а това означава, че на рождената ви карта са влияли събитията, ставащи около вас. Разбира се, известно ви е, че картата на човек се пресича с картата на страната, в която се е родил?

Кимнах.

— Роден сте под знака на Скорпион с асцендент във Везни. А сега относно поставения от вас въпрос. Зададохте го точно в два часа и аз съставих хороскопа според този час. Най-ясният знак за магьосничество е, ако владетелят на дванайсетия дом пребивава в шести или ако една планета е владетел на асцендента и на дванайсетия дом, което се случва, ако прилежащият асцендент бъде прихванат, и тогава това може да означава, че евентуално има упражнена магия. Ако се случи обратното и владетелят на асцендента е в дванайсетия или в шестия дом, това показва, че питащият сам си е създал проблемите, като е бил неразумно упорит.

Въздъхнах тежко, защото започнах да съжалявам, че съм се поставил в ръцете на шарлатанин. Очевидно Грейторекс долови презрението ми.

— Не пренебрегвайте това, господине — предупреди ме. — Мислите си, че са фокуси, но съвсем не е така. Става дума за най-чиста наука, единствен начин човек да проникне в тайните на душата и на самото време. Всичко се извършва с прецизни изчисления и ако е вярно, че най-низшето се съединява с най-висшето (а в това би трябвало да вярва всеки християнин), то е очевидно, че изучаването на едното би трябвало да открие истината за другото. Нима Бог не е казал: „Да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове“? Битие, глава първа, стих четиринайсети. В това се състои цялата астрология, разчитане на знаменията, които Бог в своята милост ни е дал, та да се ориентираме по тях в своя път, стига само да се научим да ги забелязваме. На теория е просто, но на практика е трудно.

— Ни най-малко не се съмнявам във верността на това — прекъснах го, — но такива подробности ме уморяват. Преди всичко ме занимава въпросът дали съм жертва на магия, или не.

— Трябва да ми дадете възможност да ви дам пълен отговор, защото частичният не е никакъв отговор. Мен повече ме озадачава съпоставянето на вашата рождена карта с преходната, тъй като те се намират в странно противоречие. Наистина не ми се е случвало да видя нищо подобно.

— И?…

— Преходната карта ясно сочи за присъствие на някаква магия, тъй като Венера, която управлява във вашия дванайсети дом, твърдо пребивава в шестия.

— Значи отговорът е да?

— Моля ви, имайте търпение. Освен това рождената ви карта помещава асцендент в дванайсетия дом, а това сочи, че имате тенденцията сам да творите бедите си. Опозицията на Юпитер и Венера ви прави склонен да преувеличавате трудностите си неоснователно, а съединението на Луната в деветия дом и в Риби означава, че сте податлив на фантазии, подтикващи ви към прибързани дръзки действия. Това говори, че е нужна предпазливост към всичко, а най-предпазлив ще бъдете, ако признаете вината си. Защото вие сте виновен и силата на нейния гняв е подкрепена от правотата й, каквото и ще да е иначе това момиче. Така че най-простото решение е не да противостоите, а да измолите от нея прошка.

— А ако откаже?

— Няма да откаже, ако разкаянието ви е искрено. Ще го обясня по-просто. Индикаторът на наложена магия е в пряка опозиция на съединението на вашите беди, причинено от Марс във втория дом.

— И какво означава това?

— Означава, че два аспекта от вашия живот са едно и също. Вашият страх от магия и онова, което ми разказахте за останалите ви беди, са тясно свързани, дотолкова, че едното е другото.

Втренчих се изумен в него, защото той бе казал същото за моите карти, което Томас обясни за съня ми.

— Но как е възможно това? Та тя никога не е виждала баща ми и е нямало как да го срещне. Пък и надали силите й са толкова големи, та да се намеси в дела с подобна важност.

Той поклати глава.

— Аз само излагам как стоят нещата и не мога да предложа обяснение. Но ви моля настоятелно да последвате съвета ми. Това момиче — тази вещица, както я наричате, — е много по-могъща от всички, които съм срещал.

— Повече от вас?

— Несравнимо повече — упорито потвърди той. — И не се срамувам да го призная. Не бих помислил да вляза в схватка с нея повече, отколкото бих се борил срещу морския прилив. Вие също не бива да го правите, тъй като всяка победа би била мнима, а поражението ще е пълно. И контрамерките срещу магия, които мога да предложа, едва ли ще донесат голяма полза, дори да имат временно действие.

— Научете ме на тях все пак, та да знам какво да правя.

Той се замисли за момент, сякаш усъмнен от внезапния ми ентусиазъм.

— Давате ли ми тържествено дума, че най-напред ще послушате съвета ми и ще се обърнете към момичето?

— Разбира се, всичко, което ви е угодно — побързах да кажа. — Ами контрамагията? Хайде, направете я.

— Сам ще трябва да я направите. — Той ми подаде съдче с косите и кръвта, които бе отнел от мен насилствено. — Това е сребро, металът на Луната. Съдържа подобие на онова от вас, което тя притежава. Трябва или да вземете своето от нея и да го унищожите, за да премахнете обекта на магията й, или, ако не успеете, да напълните този съд с нейната урина или кръв. Заровете го, когато Луната се изпразва, и докато остане скрит, тя няма да има власт над вас.

Взех сребърното шишенце и грижливо го прибрах в торбата си.

— Благодаря ви, господине. Много съм ви признателен. Колко ви дължа?

— Не съм свършил. Остава нещо много по-важно.

— Мисля, че чух достатъчно, благодаря. Имам си талисмана и повече нищо не ми трябва от вас.

— Слушайте, приятелю, вие сте прибързан и глупав, не се вслушвате в по-знаещите от вас. Моля ви, сега го направете, защото залогът е твърде голям.

— Е, добре. Казвайте.

— Пак повтарям, че момичето, с което сте решили да си имате работа, не е обикновена вещица, ако изобщо е вещица. Питахте ме по-рано дали се боя да влизам в състезание с вещици. Общо взето, не. Ала в този случай съм изпълнен със страх. Не влизайте в стълкновение с нея, умолявам ви. Има и още нещо.

— И какво е то?

— Други хора могат да ви отнемат състоянието, насъщния, дори живота. Но вашият най-голям враг сте вие сам на себе си, тъй като единствено във ваша власт е да погубите душата си. Пазете се! Има хора, обречени от мига на раждането си, но аз вярвам, че абсолютно предопределение не съществува и в нашата воля е да изберем друг път, ако го поискаме. Казвам ви какво може да бъде, но не е задължително да е така.

— Ето че вече дрънкате глупости, та да ме наплашите и да ми измъкнете повече пари.

— Изслушайте ме — каза той, наведе се напред и се вторачи настойчиво в мен, като употреби всичката си сила, за да ми натрапи волята си. — Съединенията на рождената ви карта са необичайни и заплетени, затова трябва да сте предпазлив. Подобно нещо съм виждал веднъж преди и не желая да го зървам повече.

— И какво беше то?

— Намираше се в книга, в която ми бе позволено да надникна само един път. Принадлежеше на Плацид де Тито, а той я бе получил, след като е била предавана от поколение на поколение от самия Джулиъс Матерна, вероятно най-великият сред всички магове. Съдържа много хороскопи, правени в различни епохи. В нея са рождените карти на Август и Константин, на Августин и много папи, пълководци и свещенослужители, държавници, учени доктори и светци. Но видях само един, сходен с вашия, и трябва да извлечете поука от него, стига да съумеете и да пожелаете. Още веднъж ви казвам: пренебрегнете ли предупреждението ми, ще изложите на опасност нещо много по-голямо от живота си.

— И чий беше въпросният хороскоп?

Той ме изгледа с мрачна сериозност, сякаш се боеше да проговори.

— На Искариот — промълви едва чуто.

* * *

Няма да отричам, че си тръгнах от този човек, потресен до дъното на душата си от онова, което чух, извън себе си от ужас и напълно под властта на силната му личност. Признавам си, че бе нужно време, преди да възстановя душевното си равновесие и да успея да се ориентирам в глупавите му измислици. Отдавам му дължимото за неговото умение, защото той бе смесил малко истински знания с преголяма самомнителност, за да изкове мощно оръжие, с което печелеше луди пари от доверчиви невежи. След известно време дори бях в състояние да се смея на сръчното му влияние над мен — та аз почти му бях повярвал. Той разпозна моя страх, тревогата и се възползва от трудностите ми за своя материална изгода.

Как го постигна и как действат подобните нему не е трудно да се съобрази, ако се помисли малко. С въпросите си изтръгна всички нужни му сведения, а после облече в магически слова онова, което сам му бях казал, и го допълни със съвети, каквито бих могъл да получа от майка си. Добавете мъглявите препратки към окултни текстове и ето ви го съвършеният шарлатанин, в чиито мрежи е лесно да бъдеш омотан, а за да се изтръгнеш от тях, е нужна много силна воля.

Но аз му оказах съпротива, макар сред многото плява, която получих, да имаше и няколко скъпоценности. В началото дори мисълта да искам прошка от онова момиче извикваше отвращение у мен, ала докато се добирах до Оксфорд, разумните доводи взеха връх. В края на краищата целта ми се заключаваше в това да изчистя името ни от петното и да си върна онова, което ми принадлежеше по право. Ако момичето бе замесено някак, тогава колкото по-скоро злата й магия бъдеше снета, толкова по-добре. Всъщност не изпитвах голямо доверие към магическите сили на онзи човек; малко забележителни неща чух от него, затова пък много, които бяха очевидно погрешни. И тъй като не вярвах на контрамагията му, реших, че колкото и болезнено да е за мен, най-простият и пряк начин да разреша проблемите си беше да се изправя пред момичето.

Все пак реших най-напред да обсъдя моите разследвания с Томас, затова с връщането си в Оксфорд отидох направо при него, та да узная как вървят делата му. За своите не заговорих веднага, тъй като той бе изпаднал в дълбоко униние. Узнах, че стратегията, към която бях прибегнал, за да му помогна, не се бе оказала тъй успешна, както би ми се искало. Доктор Гроув бе изгонил Сара Блънди веднага щом бяха тръгнали слуховете за неговото посегателство срещу морала, и тази му постъпка бе изтълкувана като решителна саможертва, а не като признание за вина.

— Сега всички говорят, че той ще получи поста — заключи мрачно Томас. — От тринайсет старши членове на факултета вече петима изрично са му предложили подкрепата си, а някои от онези, на които разчитах, вече избягват да ме погледнат в очите. Джак, как можа да се случи това? Ти най-добре от всички знаеш какво представлява той. За да се успокоя, говорих с ректора, но той се държа с мен хладно и с неприязън.

— Времената се променят — казах. — Спомни си, много от старите приятели на Гроув сега заемат влиятелни длъжности, близки до правителството. Дори ректорът Удуърд е длъжен в тези условия да се предпазва да не си навлече неудоволствието на властимащите. Назначил го е парламентът и му се налага постоянно да доказва своята вярност, та кралят да не го смени. Но не се отчайвай — добавих бодро, защото вкиснатата му физиономия и тежки въздишки вече ме дразнеха. — Битката още не е изгубена. Разполагаш с още няколко седмици. Гледай да се показваш весел, защото хората от всичко най-малко искат да гледат упрека по нечие лице на всяко хранене. Така още повече ще ги настроиш срещу себе си.

Отговорът на тези мъдри думи бе поредната тежка въздишка.

— Ти си прав, разбира се — каза той. — Ще се помъча да се престоря, че бедността не значи нищо за мен, а да видя как по-недостоен печели, ми доставя огромно удоволствие.

— Точно това трябва да направиш.

— Разсей ме сега — подкани ме той. — Разправи ми докъде стигна. Надявам се, че си предал почитанията ми на майка си.

— То се знае — отвърнах, макар да бях забравил да го сторя. — Въпреки че не се зарадвах особено да я видя, научих интересни неща при пътуването си. Установих например, че собственият ми опекун, сър Уилям Комптън, е бил въвлечен в заговор с чичо ми за моето обезнаследяване.

Изрекох го възможно най-лековато, при все че сърцето ми бе изпълнено с горчивина, докато му разправях подробностите. Типично за него той реши да предложи благодушно обяснение.

— Може би го е сторил за твое добро. Ако, както казваш, имението е било обременено с дългове, имало е опасност да бъдеш хвърлен в затвор за длъжници, щом навършиш пълнолетие. Така че той е действал от загриженост за теб.

Гневно поклатих глава.

— Има нещо повече тук, знам си — отсякох. — Защо той с такава готовност повярва, че баща ми, неговият най-добър приятел, е виновен в подобно престъпление? Какво са му казали? И кой?

— Най-добре е да го попиташ.

— Това и възнамерявам да направя, когато бъда готов. Но първо трябва да се погрижа за други неща.

* * *

Открих Сара Блънди късно същата вечер след дълго чакане; мислил бях да отида у тях, но реших, че нямам сили да се изправя срещу майката и дъщерята заедно, та затова стоях в края на уличката им близо час, преди тя да се появи.

Ще си призная с готовност, че сърцето ми ускори ударите си, когато се приближих, и че чакането ме бе докарало до силна раздразнителност.

— Госпожице Блънди — обадих се, като я приближих в гръб.

Тя се извърна рязко и отстъпи няколко крачки назад, а в очите й блесна люта омраза.

— Не ме доближавай — процеди и устата й се изви в злобна гримаса.

— Трябва да поговоря с вас.

— Няма какво да си кажем. Остави ме на мира сега.

— Не мога. Трябва да говоря с вас. Умолявам ви, изслушайте ме.

Тя поклати глава и понечи да продължи към дома си. Колкото да не ми бе по сърце, изтичах пред нея и й преградих пътя, като си придадох възможно най-виновно изражение.

— Госпожице Блънди, много ви моля, чуйте ме…

Може би лицето ми е било по-убедително, отколкото си мислех, защото тя спря и с предизвикателно изражение, в което за мое удовлетворение бе примесен и страх, зачака.

— Е? Чакам. Казвай и после се махни от мен.

Поех дълбоко дъх, преди да се накарам да изрека думите.

— Дойдох да ви помоля за прошка.

— Какво?

— Дойдох да ви помоля за прошка — повторих. — Поднасям ви извиненията си.

Тя все така не казваше нищо.

— Приемате ли извинението ми?

— А трябва ли?

— Да, трябва, настоявам.

— Ами ако откажа?

— Няма да откажете. Не можете да откажете.

— Мога да го направя много лесно.

— Защо? — извиках. — Как смееш да ми говориш така? Дойдох тук като джентълмен, макар да не бях длъжен да го сторя, и се унижих да си призная вината, а ти смееш да ми откажеш?

— Може да си роден джентълмен и в това е бедата ти. Но аз не познавам човек, който да се е държал по по-долен начин. Насили ме, макар да не съм ти давала никакъв повод за това. После разпространи грозни и злобни слухове за мен, така че изгубих работата си, а по улиците ми се присмиват и ме наричат блудница. Отне ми доброто име и в замяна ми предлагаш извинение, което е и безсмислено, и неискрено. Ако го чувстваше в душата си, можех да го приема лесно, но не е така.

— И откъде знаеш?

— Виждам душата ти — рече тя, внезапно понижила глас до шепот, който смрази кръвта ми. — Знам какво представлява, знам формата й. Нощем я чувам как съска, а денем вкусвам студенината й. Усещам я как гори и докосвам омразата в нея.

Какво по-открито признание ми трябваше? Хладнокръвието, с което обяви силата си на вещица, ме изплаши силно и аз положих всички усилия да извикам разкаянието, което тя изискваше. Ала в едно тя бе права — не изпитвах никакво угризение и демоните й позволиха да види това.

— Караш ме да страдам! — възкликнах. — Това трябва да престане.

— Колкото и да страдаш, не ти е достатъчно, докато не се промениш истински.

Тя се усмихна и дъхът ми секна от изражението на лицето й, защото то потвърди най-големите ми страхове. По-ясно признание за вина не бе чувал нито един съд и съжалявах само, че наоколо няма нито един свидетел.

— Остави ме на мира, Джак Престкот, или ще патиш още повече. Стореното не можеш да върнеш назад, но Бог наказва онези, които грешат и не се покайват.

— И споменаваш Бог? Как смееш изобщо да изричаш името Му? — изкрещях ужасѐн от това богохулство. — Какво общо имаш ти с Него? Говори за собствения си господар, развратна вещице!

В очите й мигом проблесна неистов гняв, тя направи крачка напред и ме удари по лицето, като в същото време сграбчи китката ми и ме придърпа към себе си.

— Никога — изрече със смразяващ и несвой глас, — никога повече да не си посмял да ми говориш така.

Тогава ме отблъсна рязко, гърдите й се вълнуваха от ярост, а аз бях останал без дъх, стъписан от неочакваното й нападение. Тя вдигна заплашително пръст към мен, после си тръгна и ме остави треперещ насред пустата улица.

Не мина час и усетих рязка болка в стомаха, която буквално ме повали сгърчен на пода и ме накара да си изповръщам червата. Тя бе подновила атаките си.

* * *

Не можех да говоря с Томас за това; нямаше как да се надявам на помощ от него по този въпрос. Съмнявам се, че изобщо вярваше в духове, и единствената му реакция в подобен случай бе молитва. Ала аз знаех, че те тук са безсилни. Трябваше ми мощна контрамагия, а нямаше как да се сдобия с нея. Какво можех да сторя? Да търча след Блънди и да я моля да се изпикае в сребърния съд, даден ми от Грейторекс? Надали бих успял и също толкова не ми се искаше да нахлуя в колибата й и да търся онова, чрез което според ирландеца тя ми налагаше своята магия.

Тук трябва да подчертая едно и то е, че предадох точно разговора си с Блънди до най-малката подробност. И няма как иначе да е, след като думите й останаха запечатани в паметта ми в продължение на години. Споменавам го, защото съдържа потвърждение на онова, което вече ми беше известно, и като оправдание за случилото се в последствие. Нямаше място за съмнение или невярно тълкуване: тя ме заплаши с по-тежки патила, а нямаше по какъв друг начин да ми навреди освен чрез черната си магия. Няма защо да се обосновавам, тя доброволно си призна, без да има нужда от това, и бе само въпрос на време преди да изпълни обещанието си. От този момент нататък знаех, че съм въвлечен в битка, която щеше да приключи с унищожаването на единия или на другия. Казвам го просто за да се разбере, че нямах избор и затова направих, каквото направих — бях отчаян.

Вместо при Томас, отидох при доктор Гроув, защото знаех, че той още вярва в силата на екзорсизма. Веднъж, когато бях около петнайсетгодишен, ни бе изнесъл наставление за това, след като беше чул за случай на магьосничество в близкия Клинтън. Предупреди строго за влизането в контакт с дявола и същата вечер неочаквано и милосърдно ни призова да се помолим за душите на онези, които бяха подозирани в сговор с мрака. Обясни, че Бог е неуязвим и с лекота ще отблъсне попълзновенията на Сатаната, стига да бе желано от онези, оставили се в ръцете му. Едно от най-големите му възражения срещу пуританите беше, че отричайки обреда на екзорсизма, те не само принизяват свещенослужителите в очите на простолюдието (което продължава да вярва в духове, каквото и да говорят пастирите му), а и се отказват от важно оръжие в неспирната борба.

Не го бях виждал почти три години, ако не се смятат двата случая, когато го зърнах отдалеч на Главната улица, и сега бях смаян, щом се срещнахме лице в лице. Съдбата се бе отнесла милостиво към него. Помнех го като кльощав човек със скръбно изражение и в износени дрехи, които му висяха като на закачалка. Сега пред мен беше силно закръглен мъж, който очевидно се стараеше да наваксва изгубеното време с добро хапване и пийване. Харесвах Томас и желаех най-доброто за него, но почувствах, че греши в мнението си как Гроув е неподходящ за енорийски свещеник в Истън Парва. Вече го виждах как носи едрото си тяло към църквата след сит обяд и бутилка вино, за да държи проповед на паството си за добродетелите на умереността. И те биха го харесвали, защото всички са доволни, когато човек се вписва добре в мястото, отредено му от живота. Имах усещането, че енориашите щяха да са по-щастливи под духовното управление на Гроув, отколкото на Томас, нищо че над тях по-малко щеше да витае страхът от Божие наказание.

— Радвам се, че ви заварвам в добро здраве, докторе — казах му, когато той ме пусна в стаята, затрупана с книги и листове хартия като някогашната му в Комптън Уинейтс.

— Самата истина, Джак! — възкликна той. — Нали не ми се налага повече да преподавам на сополанковци като теб. А с Божието благоволение май скоро на никого вече няма да преподавам.

— Поздравявам ви с избавлението — отвърнах, а той ми посочи с жест да махна купчина книги от един стол и да седна. — Такова подобрение на положението ви сигурно ви радва. От семеен частен учител до член на факултета на Новия колеж е голяма крачка за вас. Макар и ние да благодарим на Бог за предишните ви несгоди. Иначе как щяхме да се сдобием с тъй начетен наставник?

Гроув изсумтя, доволен от комплимента, но и с подозрение, че се шегувам за негова сметка.

— Да, повишението наистина е голямо — каза той. — Но аз съм дълбоко признателен на сър Уилям за неговата доброта. Ако не ме беше приел в дома си, щях да умра от глад. Не беше най-щастливият период в живота ми, както ти е известно. Впрочем, той се оказа нещастен и за теб. Надявам се, че студентският живот ти е повече по вкуса.

— Да, благодаря. Тоест, беше. Но сега се оказах в голяма беда и съм принуден да ви помоля за помощ.

Такъв прям отговор като че разтревожи Гроув и той съчувствено попита каква е работата. Разказах му всичко.

— А коя е тази вещица?

— Казва се Сара Блънди. Виждам, че името ви е познато.

Само щом я споменах, Гроув се намръщи и стана мрачен, та си помислих не беше ли по-разумно да си бях премълчал. Ала се оказа, че съм постъпил правилно.

— Неотдавна тя ми причини голямо огорчение. Много голямо.

— А, да — измънках неопределено. — Дочух разни клюки.

— Така ли? Може ли да попитам от кого?

— Празни приказки. Дрънканици на по чаша бира. Някой си Уд. Веднага го смъмрих, че е срамота да говори така. Честно казано, без малко да го зашлевя в лицето.

Гроув отново изсумтя и ми благодари за доброто отношение.

— Малцина биха дали такъв достоен отпор — рече лаконично.

— Но както виждате — продължавах да развивам постигнатото, — тя е опасна, от която и страна да я погледнеш. Всичко, което прави, причинява неприятности.

— Астрологията потвърждава ли, че има магия?

Кимнах.

— Не вярвам докрай на Грейторекс, но той е твърдо убеден, че ми е направена магия и че мощта й е много голяма. Освен нея не би имало кой да ме прокълне. Доколкото ми е известно, никой няма причина за вражда с мен.

— Бил си нападнат в главата и в червата, така ли? А също от животни и си имал съновидения?

— Точно така. На няколко пъти.

— Но ако не се лъжа, ти страдаше от главоболие още в детството си. Или паметта ме лъже?

— Главоболие е имал всеки — отвърнах. — А и моето не беше чак толкова силно.

Гроув кимна.

— Чувствам, че душата ти е в смут, Джак — продължи меко той. — И това ме огорчава, защото ти беше безгрижно дете, макар да бе своенравен и непокорен. Кажи ми какво те гнети. Защо на лицето ти е застинал гняв?

— Аз съм прокълнат!

— Има и друго. Сам знаеш, че работата не е само в това.

— Нима е нужно да обяснявам на вас? Няма как да не са ви известни бедствията, струпали се върху семейството ни. Живяхте достатъчно дълго у сър Уилям Комптън.

— Имате предвид баща си ли?

— Естествено. И особено ме измъчва това, че членовете на семейството ми и особено майка ми искат да забравят за станалото. Паметта на баща ми е очернена от това обвинение, а изглежда, никой освен мен не изпитва потребност да се застъпи за него.

Струва ми се, че погрешно съм преценявал Гроув, тъй като по детски се боях от срещата с него, сякаш изминалите години не беше ги имало и той отново щеше да вземе в ръце пръчката; за щастие той повече виждаше в мен възрастния човек, отколкото аз се чувствах такъв. Вместо да ме наставлява как да се държа, да ме мъмри или да дава съвети, каквито нямах желание да слушам, той ме слушаше, пестейки думите си. Сумракът в стаята се сгъстяваше, но дори не стана да запали свещ с настъпването на вечерта. Честно казано, аз самият не си бях давал сметка колко неволи се бяха изсипали върху мен, докато не ги изброих тогава в Новия колеж.

Възможно бе религията да бе направила Гроув така мълчалив, тъй като, без да е папист, все пак вярваше в изповедта и тайно опрощаваше греховете на онези, които искрено го желаеха и на чието мълчание можеше да разчита. Хрумна ми дори, че ако поисках, можех в същата тази минута да сложа завинаги край на надеждите му и да осигуря на Томас мястото на енорийски свещеник. Достатъчно бе да му вляза под кожата, та да ме изповяда, а после да го докладвам на съответните власти като таен католик. Тогава биха го сметнали за твърде опасен и не биха му поверили поста.

Но аз не постъпих така и е възможно това да бе грешка. Помислих си, че Томас е млад и ще дойде времето да си намери доходно място за свещеник. За младостта (както знам сега) е естествено да бъде прибързана, ала е редно честолюбивите желания да бъдат свеждани до умереност чрез смирение, а ентусиазмът — чрез почтителност към по-възрастните. Тогава, то се знае, не мислех така, но се лаская, че решението да пощадя Гроув, когото така лесно бих могъл да изложа на позор, не бе извикано от користолюбие.

Разбира се, зад това се криеше и малка частица корист, както ще разкрия; всъщност в последствие се дивях пред неведомите пътища на Провидението, което ме бе пратило при Гроув, тъй като несгодите ми ме отведоха към спасение и превърнаха тегнещото над мен проклятие в оръдие на успеха ми. Невероятно наистина как Бог взема злото и го обръща в благо, как използва създания като Блънди, за да разкрие съкровена цел, напълно противоположна на замислената гибел. Вярвам, че сега, когато времето на пророците е отминало, тъкмо в това се крият истинските чудеса на света.

Гроув отново ме наставляваше чрез диспут в най-доброто негово проявление и аз никога не съм получавал по-добър урок. Де да бяха университетските ми преподаватели толкова изкусни, вероятно по-прилежно бих се заел с изучаване на юриспруденцията, тъй като благодарение на Гроув прозрях, та макар и мимолетно, колко увлекателно може да бъде построяването на аргументи. В миналото той ограничаваше наставленията си до факти и безпощадно ни набиваше в главите граматически правила и тям подобни. Сега бях вече мъж и бях влязъл във възрастта, когато започва логическото мислене (велик дар, снизпослан от Бог само на мъжете и по волята Божия отказан на децата, животните и жените), а той, обучавайки ме, се отнасяше към мен като с такъв. Мъдро използваше диалектиката на ретора за изследване на доводите; не дълбаеше във факти, които твърде болезнено отекваха в душата ми, а се съсредоточи върху моето изложение, за да ме накара да ги осмисля по нов начин.

Той посочи (беше твърде сложно формулирано, за да мога да запомня всички етапи на разсъжденията му, затова излагам тук казаното от него само в най-общи линии), че съм представил argumentum in tres partes[1]. Заяви, че формално това е правилно. Ала отсъства решение на проблема, което означава непълнота в развитието, а следователно и в логиката. (Като написах това, осъзнах, че явно съм бил по-внимателен на уроците, отколкото ми се струваше, тъй като речникът на учения се връща в ума ми с изненадваща лекота.) И тъй, prima partum[2] започваше с нещастието на баща ми. Secundum[3] обхващаше моята бедност, тъй като бях лишен от наследството си. Tertium[4] излагаше в заключение проклятието, наложено над мен. Логическата задача, посочи той, се състои в решаване на проблемите и в обединяване на частите в общо предложение, което да бъде подложено на изследване.

— И тъй — каза той, — разгледай всичко наново. Вземи първата и втората част на аргумента си. Какви общи нишки ги свързват?

— Баща ми — отвърнах — бе обвинен и се лиши от земята си.

Гроув кимна, доволен, че помня основите на логиката и се оказах готов да изложа елементите по правилния начин.

— После идвам аз като страдащият син. После — сър Уилям Комптън, управляващ имението ни и другар на баща ми от Стегнатия възел. Друго не ми идва на ум.

Гроув наклони глава встрани.

— Не е зле — отсъди. — Но ти трябва да се вгледаш по-дълбоко, тъй като твърдиш, че без обвинението — първата част — нямаше да изгубиш земята си — втора част. Не е ли така?

— Да.

— Причинността пряка или косвена е?

— Това май не го разбрах.

— Ти постулираш второстепен случай и изхождаш от това, че второто се явява косвена последица от първото, но не си изследвал възможността връзката да е обратната. То се знае, не може да твърдиш, че загубата на земята е предизвикала очернянето на баща ти, тъй като е невъзможно по време и следователно е абсурд. Ала би могъл да заключиш, че предполагаемата загуба на земята е могла да доведе до обвиненията, а те на свой ред са станали причина за действителната й загуба. Идеята за отчуждение е генерирала реалност чрез среда на обвинение.

Зяпнах го зашеметен, тъй като думите му попаднаха точно в целта: той изрази на глас подозрението, гризящо ме от онази нощ, която прекарах в кабинета на вуйчо си. Възможно ли бе нещата да стояха именно така? Възможно ли бе обвиненията, погубили баща ми, да са породени от най-обикновена алчност?

— Вие твърдите…

— Аз нищо не твърдя — прекъсна ме Гроув. — Само посочвам, че трябва по-щателно да обмислиш аргументите си.

— Лъжете ме — казах. — Явно знаете по този въпрос нещо, което на мен не ми е известно. Не бихте насочили мислите ми в тази посока, ако нямахте основателна причина. Познавам ви добре, докторе. И вашите разсъждения предполагат, че трябва да обмисля другата очевидна възможност.

— И каква е тя?

— Че звеното, свързващо обвинението и отчуждението, е действителната виновност на баща ми.

Гроув засия.

— Превъзходно, младежо. Много съм доволен от теб. Мислиш с безпристрастността на истински логик. Но не откриваш ли още нещо? Според мен можем да отпишем неблагоприятно стечение на обстоятелствата, тъй като това е аргументът на атеиста.

Разсъждавах над това дълго и старателно, доволен, че от мен са доволни, и с желание да заслужа нови похвали. По време на уроците рядко ги получавах и изпитах непривична за мен сгряваща радост.

— Не — отвърнах накрая. — Това са двете главни категории, които трябва да бъдат разгледани. Всичко останало се подчинява на двете алтернативни предположения. — Замълчах за кратко. — Нямам желание да принизявам този разговор, но и най-добрият аргумент се нуждае от някакво количество факти, за да му дадат тежест. И не се съмнявам, че на някакъв етап ще посочите отсъствието им във важните построения.

— Започваш да говориш като адвокат, а не като философ — отбеляза Гроув.

— Това е въпрос, към който законът е напълно приложим. С логика може да се стигне само донякъде. Сигурно има начин да се разграничат двете посочени предположения — дали баща ми е виновен, или не. А да се стигне до отговор само с помощта на метафизиката е невъзможно. Затова ми разкажете. Сигурно са ви известни някои обстоятелства.

— Нищо подобно — отвърна той. — Налага се да те разочаровам. Виждал съм баща ти само веднъж, помня го като красив и силен мъж, но това е твърде малко, за да си съставя мнение за човека. За обвиненията срещу него също научих съвсем случайно, когато сър Уилям каза на съпругата си как смята за свой дълг да съобщи каквото знае.

— Какво? — извиках с такава ярост, че чак подскочих на стола и стреснах Гроув. — Какво чухте?

Гроув ме изгледа с искрено недоумение.

— Но ти няма как да не го знаеш, нали? — рече той. — Че сър Уилям бе първият, който отправи тези обвинения? По онова време живееше в дома му. Невъзможно е да не си чул за случилото се.

— Нито дума. А кога беше това?

Той поклати глава.

— В началото на 1660 година, ако не се лъжа. Не мога да си спомня с по-голяма точност.

— И какво стана?

— Бях в библиотеката и издирвах един нужен ми том, тъй като сър Уилям ми бе разрешил свободно да се ползвам от книгите, докато живеех у тях. Библиотеката му не беше от най-добрите, но на мен ми изглеждаше като малък оазис в пустинята и често пийвах там. Ти, разбира се, помниш тази стая. Почти всичките й прозорци гледат на изток, а в дълбочина се образува кът, където се помещава кабинетът, и в него сър Уилям водеше делата на имението. Никога не го безпокоях в такива моменти, защото, когато биваше зает със сметки, изпадаше в силен гняв — твърде болезнено му напомняха в каква нищета е изпаднал. Домашните с часове след това не смееха да го доближат и гледаха да не му се мяркат пред очите. Но този път съпругата му наруши това правило и по тази причина сега мога да ти разкажа нещичко. Видях много малко и чух далеч не всичко, но вратата остана открехната и през процепа видях, че благородната дама е коленичила пред съпруга си и го умолява добре да обмисли онова, което се кани да направи. „Решението ми е взето — отвърна той изобщо не сърдито, макар да не бе привикнал да обяснява постъпките си. — Доверието ми бе излъгано и животът ми продаден. Умът ми не побира как някой може да постъпи така, а това, че го е сторил приятел, ми е направо непоносимо. Такова нещо не бива да остане ненаказано.“ „Но ти сигурен ли си? — попита милейди. — Не бива да рискуваш и в заблуда да отправиш подобно обвинение към човек като сър Джеймс, твой приятел вече от двайсет години, чийто син възпитаваш почти като свой роден. А не забравяй, че той непременно ще ти поиска удовлетворение. И тогава победен ще се окажеш ти.“ „Не възнамерявам да се бия с него — отвърна сър Уилям, този път с мек тон, като видя колко е разтревожена съпругата му. — Признавам, че владея оръжието по-зле от него. Но у мен няма и най-малко съмнение в истинността на обвинението ми. Предупреждението на сър Джон Ръсел не оставя място за такова. Писмата, документите, записките за срещите той получаваше от Морланд; мога да удостоверя сам, че не са подправени. Познавам неговия почерк и шифър.“ Тогава вратата беше затворена — продължи Гроув — и аз не чух нищо повече, но през следващите няколко дни милейди беше извънредно разстроена, а сър Уилям бе по-зает от обикновено. В края на седмицата той тайно замина за Лондон, където предполагам, че е представил своето обвинение, подкрепено с доказателства, на приближения кръг на краля.

За малко не се разсмях, като изслушах разказа на Гроув, защото прекрасно си спомнях тези дни. Наистина една сутрин сър Уилям напусна дома на кон и замина нанякъде. А в предходните всички домашни бяха изпаднали в тежко униние, като че тялото прихващаше болестта от главата, която го управлява. Припомних си как преди заминаването си сър Уилям ме повика при себе си и ме предупреди, че скоро ще се наложи да замина. Време ми било да се завърна при своите близки, тъй като вече не съм бил дете и трябвало да пристъпя към задълженията си. Детството ми беше свършило.

Три дни по-късно, след като сър Уилям бе заминал още призори, бях качен на каруца с всичките ми вещи и пратен при вуйчо ми. Нямах никаква представа за бурята, разразявала се под носа ми.

* * *

Само че обстоятелствата около отпътуването ми от Комптън Уинейтс нямат отношение към моята история, а аз трябва да завърша разказа си за срещата ми с доктор Гроув. По въпроса, заради който го бях посетил, той ми отказа помощ. Не пожела да извърши обред на екзорсизъм: явно Блънди ме бе изпреварила и бе проникнала в душата му, в която бе разпалила себелюбие дотолкова, че той се боеше да не си навлече обвинения в такъв решаващ за кариерата му момент. Колкото и да се мъчих, не успях да го убедя, единствено се домогнах до обещание, че ще си помисли, ако му представя по-убедителни доказателства за наложената върху мен магия. Дотогава можел да ми предложи единствено да се помоли заедно с мен. Не исках да го обидя, но мисълта да прекарам вечерта на колене никак не ме блазнеше, а освен това сведенията, получени от него, бяха изострили всичките ми сетива и за момента бях склонен да оставя настрани грижата си за свръхестественото.

Важното бе, че се добрах до следващото звено от веригата на коварната измама, и подробно разпитах доктора по този въпрос. „Документи, които получил от Морланд чрез сър Джон Ръсел.“ Това означаваше, че сър Джон просто е препратил книжа от някой друг. Явно е бил доволен да разпространи слуховете, но те не изхождаха от него. Верен ли беше този извод? Доктор Гроув отвърна: като че ли да, но по негово мнение Ръсел не се е съмнявал в достоверността на документите. Само че не бе в състояние да ми помогне да открия от кого са дошли. Беше вбесяващо; една дума от Ръсел би ми спестила много ядове, но от начина, по който се бе държал в Тънбридж Уелс, можех да съдя, че никога няма да чуя тази дума от устата му. Когато излязох от стаята на доктор Гроув в Новия колеж, реших, че е дошло време да посетя господин Уд.

* * *

В бързането и възбудата си бях забравил една важна подробност и едва когато тежката врата на дома на семейство Уд на улица Мъртън се отвори, се сетих, че Сара Блънди работи като прислужница там. За най-голямо мое облекчение отвори не тя, а майката на Уд, която май се разсърди на пристигането ми, макар часът още да не бе късен.

— Джак Престкот поднася почитания на господин Уд и ще му бъде задължен, ако бъде приет — изрекох.

Виждах, че тя е почти напът да ме отпрати и да ми каже да дойда, когато имам уговорена среща, ала в следващия миг се умилостиви и ме покани с жест да вляза. След две минути Уд слезе при мен също с недоволен вид.

— Господин Престкот — каза ми, когато приключихме с поклоните, — изненадан съм да ви видя тук. Жалко, че нямах време да се приготвя за посещението, с което ме удостоявате.

Пропуснах покрай ушите си този упрек и обясних, че работата не търпи отлагане, а няма да се задържа дълго в града. Уд, какъвто си беше любител на фасоните, изсумтя театрално, сякаш бе затрупан с какви ли не важни дела, но отстъпи и ме поведе към стаята си.

— Учуден съм, че не виждам тук онази Блънди — подхвърлих, докато се качвахме по стълбите. — Не работеше ли тя у вас?

Уд като че се смути.

— Обсъдихме го — промърмори той — и стигнахме до извода, че е най-добре да откажем услугите й. Вероятно е най-разумното решение, а и най-безопасното за доброто име на семейството ни. И все пак не ме радва. Майка ми е извънредно привързана към нея. Никога не можах да си го обясня.

— Може би я е омагьосала — рекох с възможно най-шеговит тон.

Уд ми хвърли поглед, който показваше, че и на него му е идвала подобна мисъл в главата.

— Не е изключено — промълви. — Странно как всички се оказваме в подчинение на слугите си.

— На някои слуги — уточних. — И само някои господари.

Подозрителният му стрелкащ се поглед издаде, че е схванал укора, но предпочете да се отклони от темата.

— Предполагам, че не сте дошли да обсъждаме подбора на добри прислужници — каза.

Разправих му за своите затруднения и едно-друго от разговора си с доктор Гроув.

— Знам, че тези свидетелства, вероятно същите, за които ми спомена лорд Мордаунт, са оповестени пред света от сър Уилям. А сега научих, че ги е получил чрез сър Джон Ръсел от някой си Морланд. Кой е този Морланд?

— Според мен… — подхвана той, засуети се из стаята като заблудила се къртица и взе да претърсва една след друга купчини с книжа, докато не намери нужната. — Според мен не представлява кой знае каква загадка. Трябва да е Самюъл Морланд.

— И кой е той?

— Доколкото ми е известно, вече е сър Самюъл. Което само по себе си е доста забележително и дава храна за размисъл. Няма как да не е оказал извънредно важна услуга, за да бъде удостоен с такава милост при неговото минало. Подобна би могла да е разобличаването на предател сред доверените лица на краля.

— Или предаване на подправени документи с подобно фалшиво разобличаване.

— О, разбира се — потвърди Уд, като кимаше и шмъркаше. — Напълно е възможно, тъй като Морланд се е славил, така да се каже, като майстор на перото. Известно време е работил при Търлоу, ако не се лъжа, и дори се опитал да заеме мястото му, когато изхвърлили Търлоу през последните дни на Протектората, ако не ме лъже паметта. В последствие, доколкото знам, минал на страната на роялистите. Избрал е момента с безупречна точност.

— Тоест, подправянето на документи не ви изглежда нелепа вероятност?

Уд поклати глава.

— Баща ви или е бил виновен, или не. Ако не, то е било нужно да се създаде илюзия за неговата виновност. Но според мен има само един начин да си изясните това — като се обърнете към самия Морланд. Струва ми се, живее някъде в Лондон. Чувал съм от господин Бойл, че се занимавал с хидравлични машини за пресушаване на блата и неща от този род. Разправят, че били много хитроумни приспособления.

Едва не паднах на колене да благодаря на чудатия дребосък за тези сведения и нямаше как да не призная, че Томас беше прав да ми го препоръча. Тръгнах си толкова бързо, колкото позволяваше приличието. На следващата сутрин след нощ, която трескавото ми вълнение направи безсънна, се отправих с пощенския дилижанс към Лондон.

Бележки

[1] Тук — разказ в три части (лат.). — Б.пр.

[2] Първа част (лат.). — Б.пр.

[3] Втората (лат.). — Б.пр.

[4] Третата (лат.). — Б.пр.