Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (16)

Шестнадесета глава

То се знае, на следващата сутрин Лоуър бе самото разкаяние и ме засипа с извинения, но този път — напразно. Приятелството ни бе непоправимо разрушено. Fides unde abiit, eo nunquam redit^[1], както е казал Публий Сир. Сега, след като бях решил да замина, нямах никакво желание да правя отстъпки, каквито изискваше подобно помирение, и аз приех извинението, но само по законите на учтивостта, а не със сърцето си.

Вероятно той го разбра и обратният ни път към Оксфорд мина в мълчание и в неловки разговори. Силно ми липсваше предишната непринуденост помежду ни, но не можех да върна духа на другарство. Според мен Лоуър се срамуваше от себе си, тъй като бе наясно, че се е държал непростително. Ето защо ми оказваше дребни жестове на внимание с надежда да си върне благоразположението ми, но когато те се оказаха напразни, потъна в меланхолия.

Ала честта ме задължаваше да не мълча: макар и да бях дал дума на Престкот, сметнах, че дългът ми пред Лоуър натежава пред нея. Не бях осведомен за законите, но знаех, че трябва да го уведомя за случилото се в дома на господин Търлоу. Би било твърде недостойно за мен да го научи от мировия съдия или от приказките по таверните. Той изслуша разказа ми с дълбока загриженост.

— И вие не ми казахте? Съзнавате ли какво сте направили?

— Какво?

— Вече сте виновен колкото тях. Може да увиснете на въжето, ако Престкот бъде заловен. Изобщо ли не ви хрумна?

— Не. Но какво можех да направя?

Той се замисли.

— Не знам. Но ако съдията реши, че му трябва Престкот, а той е избягал вече, ще се окажете в тежко положение. А вие вярвате ли му?

— Не виждам причина да не му вярвам. Няма никаква изгода да си измисля. И нали не аз го открих, а той прати за мен. А и пръстенът на доктор Гроув. На Сара ще й се наложи да обясни как е попаднал у нея.

— Уверен ли сте, че това е неговият пръстен?

— Не. Но ако е неговият, все някой ще го разпознае. Вие как мислите?

Лоуър отново потъна в разсъждения.

— Според мен — заговори накрая, — ако пръстенът е негов и се окаже възможно Престкот да даде показания, то тя ще бъде обесена.

— Вярвате ли във вината й?

— Бих предпочел да съм видял с очите си как в стаята му тя сипва арсеник в бутилката с бренди. Или да го чуя от собствената й уста. Както ни учи доктор Щал, пълна увереност няма. Но започвам да клоня към мисълта, че тя действително е виновна.

Тук и двамата се смутихме, тъй като осъзнахме в един и същ момент, че отново сме възприели предишния дружески тон и неловкостта мигом се върна. И аз взех своето окончателно решение, почувствал, че никога няма да мога да говоря непринудено с него, без да се опасявам, че отново ще изпадне в ярост. Лоуър като че отгатна мислите ми и не наруши мрачното мълчание, докато конете препускаха в тръс по калния път. Естествено, беше му ясно, че не може да направи нищо повече, след като бе поднесъл извинение за думите си, а не виждаше нужда да се извинява за онези, които още не е изрекъл.

* * *

Вече споменах, че нямах високо мнение за английския театър: скучна фабула, лоша игра, калпава дикция. А виж, английските съдилища са съвсем друго нещо, притежават всичката пищност и драматичност, която липсва в театъра, постановката е далеч по-изпипана и завладяваща.

Съдебният спектакъл няма равен никъде на континента и дори французите, тези любители на помпозността, не могат да придадат на упражняването на правосъдието такова величие, внушаващо благоговеен ужас. Причината за това е, че съдилищата в Англия са подвижни. По-дребните престъпления се възлагат на мировите съдии, но по-важните дела се гледат от представители на краля, изпращани от Лондон през определени интервали от време. Тези представители правят обиколка из страната и пристигането им е съпроводено с много церемониалност. Кметът очаква процесията на границите на града, местните земевладелци го следват с каретите си, тълпи от зяпачи запълват улиците, докато кортежът се връща към залата на съда, където се произнасят витиевати прокламации, даващи право на съдиите да бесят колкото им хрумне нарушители на закона.

Може би трябва да обясня как англичаните водят съдопроизводството, тъй като методите за него са не по-малко чудати от другите порядки в тази страна. Човек би помислил, че един учен съдия би бил достатъчен, както и навсякъде другаде, но тук случаят не е такъв. След като са назначили такъв човек, те прехвърлят всичките му пълномощия на група от дванайсет души, избрани случайно и напълно невежи относно законите. Нещо повече, местните са неимоверно горди с въпросната крайно нелепа система и благоговейно почитат тези така наричани съдебни заседатели като твърдата основа на всички свои свободи. Съдебните заседатели изслушват аргументите, изнесени в съда, и гласуват присъдата. Обикновено делото излага този, който е предявил обвиненията, а в случай на убийство — близките на покойника или мировият съдия, който действа от името на краля. В случай че няма роднини, както беше при Гроув, задачата да състави обвинението падаше на мировия съдия, на когото се плащаше от хазната.

Приготовленията за заседанията на пътуващия съд са много и скъпоструващи, ето защо Главната улица бе задръстена от хора при завръщането ни в Оксфорд. Зрелището ме впечатли, но у Лоуър то само предизвика поредния пристъп на лошо настроение. Наближаваше привечер, от сутринта не бяхме яли нищо и не можехме да решим дали да спрем някъде да си утолим глада, или да отида право при сър Джон в Холиуел. Избрах второто главно поради това, че бързах да видя госпожа Блънди. Каквото и да бе извършила дъщеря й, старицата си оставаше моя пациентка и моята надежда за слава. А и нямах търпение да се избавя от присъствието на Лоуър.

Сър Джон ме прие без отлагане — тази черта на служителите на английския закон предизвиква възхищение у мен. Много малко съм имал досег с нашите венециански съдии, но знам, че според тях величието на закона се гради на създаването на всевъзможни спънки и бавене. Той изслуша разказа ми с интерес, но не изрази и най-малка благодарност. Като цяло отношението му към мен забележимо се бе променило през времето на отсъствието ми и от предишната доброжелателност не бе останала и следа.

— Длъжен сте били незабавно да съобщите на местните власти — каза той. — Търлоу е предател и трябваше да го обесят още преди години. А сега ми казвате, че укрива избягал престъпник. Какво си въобразява той, че стои над закона ли?

— Ако съдя по чутото — отвърнах спокойно, — тъкмо това си въобразява.

Сър Джон се смръщи.

— Нетърпимо! Той открито застава срещу кралската власт, а тя не взема никакви мерки.

— Нямам никакво желание да го защитавам — изясних. — Ако и половината от онова, което чух за него, е истина, заслужава незабавно да бъде обесен. Ала според мен той не вярва господин Престкот да е виновен за престъпленията, които му вменяват. А като го държи в такава близост до Оксфорд, оказва услуга на правосъдието, ако младежът действително може да даде важни показания за смъртта на доктор Гроув.

Мировият съдия изсумтя ядно.

— Предполагате, че разказът му не е важен ли?

— Естествено, че е важен.

— Ще съдят ли момичето?

— Да. Ще се изправи пред съда в последния ден на заседаването му.

— По какво обвинение?

— Второстепенна измяна.

— Какво означава това?

— Гроув е бил неин господар и няма значение, че я е изгонил, защото той е убит в качеството си на неин господар. А това е измяна, тъй като господарят е за прислугата онова, което е бащата за децата си или кралят за народа си. Това е най-тежкото престъпление, по-сериозно и от убийство. И наказанието за него е далеч по-ужасно. Когато бъде призната за виновна, чака я клада.

— Нямате ли съмнение относно вината й?

— Ни най-малко. Разследването ми разкри толкова долна и гнусна човешка природа, че само мога да се чудя как не е била разобличена по-рано.

— Тя призна ли си?

— Не. Всичко отрича.

— А как ще се разпоредите със сведенията, които ви съобщих?

— Възнамерявам с десетина войници незабавно да тръгна за Милтън. Там ще окова господин Престкот и неговия покровител и ще ги пратя в затвора. Да видим дали господин Търлоу ще успее този път да се изплъзне от възмездието на закона. А сега ме извинете, бързам.

* * *

Като изпълних този тежък дълг, върнах се на Главната улица, научих, че господин Бойл се е разболял в дома на сестра си и щял да се задържи в Лондон още няколко дни. Отидох в кафенето на Тилярд да се нахраня и да узная последните новини. Там заварих Лок, който сякаш ми се зарадва. Лично аз не изпитах никаква радост при вида му.

— Следващия път, когато се сдобиете с пациент, господин Кола — каза ми той, — обслужвайте си го сам. Тя дяволски ме измъчи. След заминаването ви състоянието й много се влоши.

— Съжалявам да го чуя. Но защо?

— Нямам представа. — Той вдигна рамене. — Но тя губи сили от деня, в който арестуваха дъщеря й.

Той на драго сърце ми разправи всички подробности, тъй като това се случило по време на посещението му при старицата. Оказа се, че приставът дошъл за Сара в дома й и я оковал и извлякъл през вратата пред очите на майка й. Сара не тръгнала доброволно: пищяла, дращила и хапала, та се наложило да употребят сила, за да я повалят на пода и да й поставят оковите, но и тогава продължавала да крещи, така че й натъпкали парцал в устата. Майката се опитала да стане от леглото и Лок едва я удържал да не го стори.

— През цялото време старата виеше, че дъщеря й не е сторила нищо и да не я пипат. Дължа да кажа, че като наблюдавах поведението на дъщерята, бях готов да повярвам в способността й да убие. Не бях виждал някой да се преобразява така. От тиха и кротка в миг се превърна в беснеещо чудовище, вдъхващо ужас. И каква сила придоби само! Представяте ли си, наложи се трима мъже да се обединят, та да й сложат оковите.

Ахнах.

— Ами майка й?

— Е, то се знае, рухна в постелята си и се разрида, а оттам нататък започна да крее и отслабва. — Той помълча известно време, после ме погледна открито. — Направих каквото можах, но не помогна. Не се съмнявайте, умолявам ви.

— Ще се наложи да отида при нея — казах. — Именно от това се опасявах още от минутата, когато узнах за ареста. Боя се, че състоянието на майката още повече ще се влоши, ако не се вземат решителни мерки.

— Но какви?

— Кръвопреливане, господин Лок. Кръвопреливане. Помислете над това. Не мога да го твърдя категорично, но се питам дали състоянието на момичето не оказва въздействие върху това на майка и сега, когато в тялото й нейният собствен дух се е смесил с този на дъщеря й. Сара ще издържи, разбира се, но майка й е много по-възрастна и по-слаба. Не се съмнявам, че тъкмо там е причината за влошаването й.

Лок се облегна на стола си и повдигна вежди наглед с презрително високомерие, само че аз вече бях стигнал до извода, че това е обичайното му изражение, когато обмисляше нещо.

— Поразително — промълви най-сетне. — Този ваш опит има всевъзможни последствия. И какви са намеренията ви?

Поклатих тъжно глава.

— Не знам. И едничка идея нямам. Моля да ме извините. Трябва незабавно да ида при нея.

Това и сторих, а посещението ми потвърди моите най-големи страхове. Тя беше силно отслабнала, постепенното заздравяване на раната бе спряло и във влажната стаичка бе надвиснало зловонието на болест. Едва не се разплаках. Но тя беше в съзнание и у нея още се мержелееха някакви сили. Разпитах я и научих, че вече близо два дни не е яла нищо. Момичето, което Лоуър бе наел да се грижи за нея, избягало, щом отвели Сара, и отказало да стъпи вече в дома на убийца. Естествено, парите не беше върнала.

Стори ми се, че слабостта й отчасти се дължеше на глад; ако се хранеше по-питателно и често, все още имаше надежда. Веднага отидох в гостилницата да купя хляб и бульон. Собственоръчно я нахраних лъжичка по лъжичка и едва тогава прегледах раната и смених превръзката. Самата рана не изглеждаше толкова зле, колкото се опасявах. В това отношение Лок добре се беше постарал.

И все пак не беше логично да е толкова болна. Несъмнено гладуването и душевната травма от случилото се с нейната дъщеря й бяха причинили силна слабост, но аз бях уверен… не, на това се градеше цялата ми теория, че между нейната кръв и тази на дъщеря й, вече течаща във вените й, съществува връзка. И ако пребиваването в гъмжащата от плъхове тъмница можеше да окаже подобно въздействие, то несъмнено трябваше да се очаква и нещо по-лошо.

— Моля ви, добри докторе — промълви тя, когато приключих с превръзката й, — кажете как е моята Сара. Не знаете ли?

Поклатих глава.

— Току-що се връщам от провинцията и знам дори по-малко от вас. Само чух, че предстои да я изправят пред съд. А вие не получихте ли някакви вести от нея?

— Не. Аз не мога да ида там, а тя не може да дойде тук. И няма кой да й отнесе вест от мен. Боя се да злоупотребя с вашата доброта…

Сърцето ми замря. Досещах се за какво ще ме помоли и се страхувах от тази молба.

— … но вие я познавате мъничко. Наясно сте, че не би могла да стори такова нещо. За целия си живот никому не е навредила. Тъкмо обратното, та тя е известна… и на господин Бойл също… със способността си да лекува болести. Знам, че нищо не можете да направите за нея, но ако може да я посетите, та да й кажете, че оздравявам и не бива да се тревожи за мен, а?

Повече от всичко ми се искаше да откажа, да заявя, че не искам да имам нищо общо с това момиче. Но не можах да се накарам да произнеса тези жестоки думи. Те още повече щяха да влошат състоянието на горката жена, а ако теорията ми беше вярна, колкото по-спокойна бе дъщерята, толкова нарастваше вероятността майка й да се подобри. Така че се съгласих да изпълня молбата. Щях да посетя затвора, стига да ме допуснеха вътре, разбира се, и да предам съобщението.

* * *

Уповавам се на вярата, че бях водил добродетелен живот, че Господ вижда усилията ми да съблюдавам неговите заповеди и че ще бъда избавен от вечни мъки. Защото ако Адът е и наполовина ужасен колкото английската тъмница в навечерието на откриването на заседанията на съда, то наистина е дяволско място. Малкият преден двор на замъка беше препълнен с много повече хора, отколкото при първото ми идване — посетители, дошли да утешат затворници, а също и зяпачи, отбили се да погледат докарването на нови. Когато в града пристига кралският съдия, от близки и далечни места довеждат престъпници, та всеки на свой ред да чуе предназначената си съдба. Самият затвор, почти празен предишния път, сега буквално се пръскаше по шевовете, човешката смрад бе непоносима, а стенанията на болните, премръзналите и отчаяните — покъртителни. Макар и повечето тук да заслужаваха участта си, нямаше как да не изпитам дълбоко състрадание към тях, а за миг дори бях обзет от паника, че може да ме вземат за затворник и да не ме пуснат да изляза, щом приключех със задачата си.

Мъжете и жените са разделени, разбира се, и по-бедните са в две големи помещения. Няма никакви мебели, освен сламеници, на които да лежат; тракане на вериги отекваше всеки път, когато клетниците се въртяха, за да си намерят удобно положение, и то ме съпровождаше, докато си пробивах път през плътната маса от тела. Студът беше пронизващ, тъй като общата килия се намираше досами стария ров и вековната влага се беше пропила в стените. Единствената светлина влизаше през тесни прозорчета под самия таван, където можеше да ги достигне само птица. Благодарен бях за скорошното заседание на съда, тъй като недохранена и лишена от топли дрехи девойка като Сара Блънди би умряла от затворническа треска дълго преди да попадне в ръцете на палача.

Отне ми известно време да я открия, тъй като тя се бе облегнала на стената, обхванала с ръце коленете си и навела глава, така че се виждаше само дългата й кестенява коса. Напяваше си тихичко — печален звук в това ужасно място, като на птица в клетка, изливаща в песен спомена за някогашната си свобода. Поздравих я, но тя не вдигна глава веднага. Странно колко натъжен и разтревожен бях от отсъствието на обичайното й поведение. На мястото на оскърбителното високомерие сега се бе настанило безразличие, сякаш не й стигаше въздух да диша — като на гълъбицата във вакуумната помпа на Бойл. Не ми отговори, като я попитах как е, само вдигна рамене и се обгърна още по-плътно с ръце, сякаш се опитваше да се стопли.

— Съжалявам, че нищо не ти нося — промълвих. — Да бях знаел, щях да взема поне храна и одеяла.

— Много любезно — отвърна тя. — Колкото до храната, нямайте грижа. Университетът има благотворителен фонд и госпожа Уд, предишната ми господарка, беше така добра да предложи да ми носи храна всеки ден. Но бих се зарадвала на топли дрехи. Как е майка ми?

Почесах се по главата.

— Тя е основната причина да дойда. Помоли ме да ти предам да не се безпокоиш за нея. Нека добавя нещо и от себе си: тревогите ти няма да й помогнат с нищо, само могат да й навредят.

Тя ме погледна право в очите и видях, че разгада истината от загриженото ми лице.

— Не е добре, нали? — изрече с равен тон. — Бъдете откровен, докторе.

— Не е укрепнала, както очаквах — признах. — Тревожа се за нея.

За мой ужас тя отново захлупи глава в дланите си и тялото й се разтресе от отчаяни ридания.

— Хайде, недей така — взех да я успокоявам. — Нещата не са чак толкова зле. Просто оздравяването й се бави. Но има мен и Лоуър, а сега и доктор Лок, а тримата отчаяно се стремим да я доведем до подобрение. Не изпадай в отчаяние. Това е един вид упрек към онези, които са поели грижата за нея.

Продължих да редя насърчителни думи и накрая тя отстъпи на уговорките ми, като вдигна към мен зачервените си от сълзи очи и избърса нос с опакото на дланта си.

— Дойдох да те успокоя, не да те разстройвам още повече. Ти мисли за себе си и за своя процес, това стига да ти ангажира мислите. А майка си остави на нас. При тези обстоятелства без друго нищо не можеш да сториш за нея.

— Ами после?

— Кога после?

— След като ме обесят.

— Ето че пак избързваш! — възкликнах с бодрост, каквато не чувствах. — Примката все още не е на врата ти.

Спестих й, че участта й можеше да се окаже още по-ужасна.

— Всички вече са го решили — промълви тя. — Магистратът ми го каза, като поиска от мен да призная. Съдебните заседатели ще ме обявят за виновна и съдията ще ме прати на бесилото. Кой би повярвал на някоя като мен, след като не мога да докажа невинността си? И какво ще стане с майка ми тогава? Как ще живее? Кой ще се грижи за нея? Нямаме нито роднини, нито средства за издръжка.

— Когато оздравее — изрекох натъртено, — без съмнение ще си намери никаква работа.

— Като съпруга на фанатик и майка на убийца? Че кой ще я наеме? А освен това знаете също така добре, колкото мен, че няма да е в състояние да се труди за много седмици напред.

Нямаше как да кажа, че това са празни ядове, тъй като по всяка вероятност тя щеше да бъде мъртва до седмица. И Бог да ми прости, не можех да измисля как да я утеша.

— Господин Кола, ще ви задам въпрос. Колко плаща доктор Лоуър?

Отне ми няколко мига да схвана какво ме пита.

— Имаш предвид…?

— Разбрах, че купувал тела — каза тя, вече с ужасяващо спокойствие. — И така, колко плаща? Готова съм да му дам своето, ако обещае да се грижи за майка ми. Моля ви, не се стъписвайте така. Така или иначе, няма какво друго да продам, а от тялото си няма да имам нужда — рече тя простичко.

— Аз… не знам… това зависи от състоянието… ами… на…

— Бихте ли го попитали от мое име? Без друго си мислеха, че съм продавала тялото си приживе, надали ще предизвикам скандал, ако го продам мъртво.

Според мен дори Лоуър би се затруднил как да води подобен разговор. На мен съвсем не ми беше по силите. Нямаше как да й кажа, че останките й след кладата дори на Лоуър нямаше да са нужни. Измънках, че ще говоря с него, и отчаяно се опитах да сменя темата.

— Не бива да губиш надежда — казах. — Обмислила ли си какво ще говориш?

— Какъв смисъл има? — поклати глава тя. — Дори не знам в какво ме обвиняват, нито кой ще свидетелства срещу мен. Нямам си никого, дето би се застъпил. Освен ако някой като вас, докторе, не гарантира за мен.

Мигът на колебание й бе достатъчен.

— Ето, виждате ли? — продума кротко. — Кой би ми помогнал?

Вгледа се в мен в очакване на отговор. А аз не исках да отговарям. Самото ми идване тук бе против волята ми. Ала някак не ми бе по силите да й се възпротивя.

— Бих се радвал да го сторя — казах накрая. — Но как да обясня пръстена на доктор Гроув?

— Какъв пръстен?

— Онзи, който е бил откраднат от трупа му и е бил намерен от Джак Престкот. Той ми разказа всичко.

В мига, когато тя осмисли думите ми, вече знаех без сянка на съмнение, че подозренията ми са били верни и че магистратът си знае работата. Тя беше убила Гроув. При отговора ми Сара пребледня мъртвешки. Всичко друго би могла да обясни някак, но на това обвинение нямаше отговор.

— Е, Сара? — подканих я, защото тя мълчеше.

— Значи няма спасение за мен. Мисля, че е време да си вървите.

Това прозвуча с отчаяно примирение. Бяха думи на човек, осъзнал, че деянията му са неопровержимо доказани.

— Не искаш да ми отговориш? Но ако не кажеш на мен, то пред съда ще бъдеш длъжна да отговаряш. Как ще опровергаеш обвинението, че си убила Гроув, за да си отмъстиш, и си ограбила лежащия му на пода труп?

Вихрушката, която ми се стовари, беше най-потресаващото, което съм изпитвал в живота си. Черупката на смирение се пропука и се показа истинската природа на това момиче, когато лицето й се разкриви от омраза и безсилие. Тя се хвърли насреща ми и се опита да издере лицето ми. В погледа й гореше безумен пламък. За щастие веригата около китката и глезена й я удържа, иначе, кълна се, щеше да ми извади очите. Отскочих назад и се блъснах във воняща старица, която без бавене мушна ръка под горната ми дреха, за да дири кесията с пари. Извиках тревожно и до секунди пристигна тъмничар, за да ме отърве, като риташе затворниците по пътя си, а върху Сара стовари тояга, за да я усмири. Тя се строполи на сламеника и станах свидетел на възможно най-отчаяните ридания, които съм виждал някога.

Гледах в ужас чудовището насреща си, после се окопитих, колкото да уверя тъмничаря, че съм цял и невредим, ако не се смяташе драскотината върху бузата ми. Отдръпнах се на безопасно разстояние и поех дълбоко от вонящия въздух, за да дойда на себе си.

— Ако някога бях имал съмнения относно теб — казах й, — те вече изчезнаха. Заради майка ти ще говоря с Лоуър. Но не очаквай нищо повече от мен.

Тръгнах си, облекчен да се махна от това адско място и демоните в него. Влязох в първата таверна, за да се съвзема. Половин час по-късно ръцете ми още се тресяха.

* * *

Макар и вече да не ме гризяха съмнения по повод виновността на момичето, не мога да кажа, че на душата ми олекна. Съприкосновението с подобно зло те хвърля в ужас, не ми бе лесно да забравя яростта, на която бях станал свидетел. Когато излязох от таверната, изпитах непреодолима потребност от човешко общуване, за да отвлека мислите си от чутото и видяното. Ако отношенията ми с Лоуър не бяха толкова обтегнати, неговата непринуденост със сигурност би ме облекчила. Ала сега нямах желание да се видя с него. Отхвърлих тази мисъл. Но пък после си припомних молбата на момичето и заради пациентката си, а и заради дадената дума, сметнах, че съм длъжен да му предам предложението й, колкото и безполезно да бе то.

Само че не открих Лоуър нито по предпочитаните от него места, нито в жилището му в Крайст Чърч. Разпитвах навсякъде за него и накрая някой спомена, че го видял преди час в компанията на Лок и на математика Кристофър Рен. Тъй като Рен бил запазил стаите си в Уадъм, може би си струвало да проверя там.

Без друго ми се искаше да се запозная с този млад човек, тъй като бях слушал много за него по време на престоя си, така че отидох и на вратата попитах къде да го открия и дали има посетители при него. Бил с приятели, отговориха ми, и поръчал да не бъде безпокоен. Портиерите все така казват, то се знае, затова, без да обръщам внимание, бързо се изкачих по стълбището на пансиона, където живееше Рен, почуках на вратата и влязох.

Очакваше ме стъписваща гледка. Рен се оказа нисък и спретнат мъж с дълга коса и лице, което не бе лишено от привлекателност. Изглеждаше подразнен, когато нахълтах в стаята и се заковах смаян от видяното. По лицето на Лок пробяга усмивка като на палаво дете, което са сварили да върши пакост, но е доволно, че тя е станала известна на всички. Моят така наречен приятел Ричард Лоуър поне имаше приличието да се смути, че измамата му е изобличена без никакво място за съмнение, тъй като беше повече от ясно какво се случва.

По средата на стаята за голяма маса от тополово дърво бе привързано куче, което жално скимтеше, въртеше уплашено очи и се мъчеше да се освободи. До него имаше друго, по-примирено с мъченията, на които бе подложено. От шията на едното куче към шията на другото водеше тръбичка и кръвта от разрезите бе оплискала престилката на Лоуър и пода. Те тайно повтаряха моя експеримент. Бяха скрили замисленото от мен, когото бяха длъжни да предупредят за намеренията си. Не можех да повярвам, че съм станал жертва на толкова долно предателство.

Пръв се опомни Лоуър.

— Извинете ме, господа — промърмори, дотолкова забравил добрите обноски, че дори не ме представи на Рен, — налага се да се оттегля за малко.

Съблече престилката, захвърли я на пода и после ми предложи да се разходя с него в градината. Откъснах очи от сцената, поразила ме до дън душа, и изпълнен с гняв, го последвах надолу по стълбите.

Известно време крачихме из градината, като обикаляхме покрай живи плетове и полянки, а аз мълчах в очакване на неговото обяснение.

— Вината не е моя, Кола — каза той най-накрая. — Моля да приемете извиненията ми. Поведението ми е непростително.

Душевният смут още ме владееше и все така не намирах думи.

— Лок разказал на Рен за опита, който измислихме… който вие измислихте, за да помогнете на госпожа Блънди, и той толкова се развълнува, че настоя да го повторим. Но това ни най-малко не омаловажава постижението ви. Просто следваме вашите стъпки, подражаваме на учителя.

Той се усмихна смутено и ме погледна, за да разбере дали това обяснение е помогнало. Реших да запазя хладно поведение.

— Елементарната вежливост изискваше да ме уведомите, макар и да сте предпочели да не ме поканите.

Усмивката се смени с гримаса.

— Имате право — съгласи се — и аз искрено съжалявам за това. Търсих ви, но така и не ви открих, а Рен иска днес да се върне в Лондон. Разбирате, нали? Затова…

— Предавате един приятел, за да угодите на друг — прекъснах го студено.

Тази справедлива забележка видимо го обезсърчи и той се престори на сърдит:

— За какво предателство говорим? Веднъж родената идея не остава собственост на онзи, комуто е хрумнала най-напред. Не отричаме вашето постижение, нито възнамерявахме да пазим тайна от вас. Просто ви нямаше и толкова. Не подозирах, че Рен се е заинтригувал тъй силно, докато не го срещнах тази сутрин.

Тонът му бе настойчив и аз усетих как съмненията ми се разсейват. Искаше ми се да приема извиненията му и както преди да видя в него приятел, та за малко не повярвах, че всъщност не съм предаден. Но в този миг си спомних виновното смущение, изписано на лицето му, когато влязох, а такова пълно признание не разчетох дори в изражението на Сара Блънди.

— Не се каним да го съобщаваме на света без ваше знание и разрешение — продължи той, като забеляза, че не му се удава да ме разубеди. — И трябва да признаете, че това е по-добрият начин. Ако ние… ако вие съобщите за своето откритие, като дадете да се подразбере, че първото кръвопреливане е изпробвано върху жена, ще ви сметнат за лекомислен, безотговорен и опасен и ще се отвърнат от вас. Но пък ако предварите вашето съобщение с описание на опит, при който е направено кръвопреливане между кучета, ще избегнете тежките порицания.

— И нима в това се заключаваше целта ви?

— Именно — отвърна той, ободрен от мисълта, че е потушил гнева ми. — Изказах ви опасенията как може да се обърнат нещата, ако за това се узнае твърде рано. Нужно е да се действа именно по този начин и колкото по-бързо, толкова по-добре. Съжалявам, искрено съжалявам, че не присъствахте при този опит. Моля, приемете коленопреклонните ми извинения. Поднасям ги също така от името на Лок и Рен, защото и на тях не им е хрумвало да ви засегнат.

Той ми отправи дълбок поклон и тъй като беше без шапка, с елегантен жест свали перуката си. Такова нелепо поведение за малко да извика усмивка на устните ми, но този път бях твърдо решен да не се поддавам на подобни уловки.

— Е, какво, прощавате ли ми? — попита, обезкуражен от реакцията ми.

— Ами да, добре — отвърнах кратко и това бе едва ли не най-голямата лъжа, изричана някога от мен.

Но все още имах нужда от него и тъй като бях лишен от всякакви приятели, наложих си да поддържам поне привидна сърдечност.

— Но къде бяхте все пак? — настоя той. — Наистина ви издирвахме.

— Ири госпожа Блънди. Тя е зле и се влошава все повече. И при дъщеря й.

— В замъка?

Кимнах.

— Не исках да ходя там, но майка й ме умоляваше. И това в много отношения ме успокои. Ако има човек, за когото да кажа, че е способен на убийство, то това е тя. Вече нямам никакви съмнения, макар да предполагам, че тя ще отрича своето престъпление. Сега ми става ясно, че тогава в кафенето е поискала от Гроув пари за майка си и той й е отказал. Затова сама си ги е взела, като го е убила и ограбила. Ужасно е, че синовният дълг може да бъде в такава степен изопачен и извратен.

— Тя ли ви разказа всичко това? — попита Лоуър.

— Не, нищо не си признава — отвърнах. — Но иска да извърши едно добро дело, вероятно от разкаяние, защото друга причина не виждам.

И аз набързо предадох на Лоуър желанието й да размени трупа си срещу съгласието му да лекува майка й и да се грижи за нея. Лоуър изглеждаше изумен и — неприятно ми е да го кажа — определено нетърпелив да се възползва от обстоятелствата.

— Ами майка й как е?

— Съмнявам се, че дълго време ще е бреме за джоба ви — отговорих. — И това е нещо друго, за което исках да поговоря с вас. Тя никак не е добре и се опасявам, че ако момичето умре, угасването на духа в едната ще доведе до фатален резултат при другата.

Той се замисли, след като споделих с него страховете си и единствената според мен стъпка, която би могла да спаси ситуацията.

— Нужна й е още кръв, Лоуър — казах. — При това от някой друг, достатъчно здрав и силен, за да надмогне духа на дъщерята. И то незабавно. Ако Сара бъде съдена утре, то вдругиден ще я екзекутират. И почти не остава време.

— Убеден ли сте в това?

— Напълно. Тя угасва заедно с духа на дъщеря си, всички признаци са налице. И не намирам никаква друга причина.

Той изпъшка.

— Значи искате да се заемете с това днес?

— Да. Заради нея и в името на приятелството ни ще ви помоля за една последна помощ.

Още веднъж обиколихме градината в подобие на дружеска близост, докато той обмисляше логиката на разсъжденията ми.

— Възможно е да сте прав — каза накрая. — Стига да не съществува нещо неизвестно за нас.

— Ако е неизвестно, не можем да го вземем под внимание — посочих.

Той отново изпъшка, после дълбоко въздъхна, което подсказваше, че е взел решение.

— Добре — каза. — Довечера. Ще доведа някого от градинарите, на когото можем да се доверим, че ще си мълчи.

— А защо не в следобеда?

— Защото ми е нужно да я посетя. За да получа тялото й, ще ми е потребно писмо с нейното разпореждане, надлежно подписано и заверено от свидетели. Това ще изисква време. Работата трябва да се свърши преди началото на процеса. Знаете ли, че ще я изгорят на клада?

— Сър Джон ми каза.

— При това положение няма големи изгледи да я използвам, ако не успея да убедя сър Джон да повлияе на съдията по делото. — Той се поклони. — С вас ще свършим работата навреме. Нека се срещнем в „Ангела“ след вечеря. Тогава ще се погрижим за майката.

* * *

Останалата част от деня прекарах в писане на писма и меланхолия. Нямах търпение час по-скоро да замина от Оксфорд. Задържаше ме единствено вдовицата Блънди, защото вече знаех какво се случва с нея в мое отсъствие. Съдбата на Сара Блънди никак не ме радваше, не хранех особен оптимизъм относно майка й и съвсем бях изгубил доверие в приятеля си. Щеше ми се да приема уверенията му в лоялност към мен, на практика ги и приех, но семената на съмнението бяха посети и тревожеха душата ми.

Не съм горделивец, но браня ревниво своята чест и достойнство. А Лоуър им нанесе тежък удар с това, че бе дал предимство на молбата на Рен пред моите права. Макар да призна вината си, това не заглади причинената обида и засили недоверието ми към него, родено от необузданата му избухливост.

С други думи бях извънредно унил, когато Лоуър влезе в „Ангела“ с някакъв опърпан и изпит нещастник, когото ми представи като един от помощник-градинарите в колежа. Беше готов срещу шилинг да отстъпи от кръвта си на госпожа Блънди.

— Въобще не става! — извиках. — Погледни го, като нищо може да е в по-лошо здраве от самата госпожа Блънди. По-скоро се нуждае на него да прелеят кръв. На мен ми трябва някой здрав, пълен с жизнени сили.

— Че той е необикновено силен. Нали така? — добави и за пръв път се обърна към градинаря.

Онзи, като видя, че Лоуър го гледа, разтегна устни в усмивка, при което разкри липсващи зъби и изцвили като кон.

— Голямото му достойнство — каза Лоуър, докато мъжът жадно изпиваше кварта ейл, — се състои в това, че е глухоням. Доктор Уолис се мъчи да го научи да говори, но напразно. И да пише не умее. Можем да сме спокойни, че няма да ни издаде. А това, признайте си, е много съществено. Макар при тази слава на семейството, ако стане известно по какъв начин е поддържан животът на майката, не бих се учудил, ако и нея пратят на кладата заедно с дъщеря й. Хей, момко, изпий още една. — Той махна с ръка и скоро пред нещастника се мъдреше нова кварта ейл. — Така ще е по-добре — увери ме Лоуър. — Не искам да побегне, като се усети какво сме намислили.

Не бях доволен, макар и да признавах истината в думите му. Ала колко много се бе променило отношението ми към него, щом търсех скрита причина в използването на човек, неспособен да свидетелства за случилото се.

— Бяхте ли в затвора?

Той извъртя очи нагоре.

— О, Господи, да. Ама че ден имах!

— Да не би тя да е размислила?

— Съвсем не. Написахме нужното писмо… А вие знаехте ли, че тя умее да чете и пише не по-зле от мен и вас? Бях изумен. И свидетелите го завериха, както си е редно. Там всичко мина гладко. Но не и при сър Джон.

— Той беше против ли? Защо?

— Защото не ми се удаде да го убедя, че има някаква отговорност по отношение на нея. Проклет педант, ако позволите така да се изразя.

— И оставате без труп, така ли?

Той ме погледна с отчаяние.

— Дори да я получа, щом приключа, трябва да я върна, за да бъде изгорена на кладата. Мировият съдия разреши само временно владение върху тялото. Но и това е по-добре от нищо. По-късно ще се върна при него и ще потърся начин да го уговоря.

Той погледна градинаря, който допиваше третата си кварта.

— Да тръгваме и да свършваме с това, докато този още се държи на краката си. Знаете ли — каза, докато изправяхме градинаря, — до гуша ми дойде от това семейство. Колкото по-рано умрат и двете, по-добре… Проклятие! Кола, съжалявам…

И ругатнята, и извинението му бяха напълно уместни. Полуумният градинар явно беше пил още преди Лоуър да го доведе, и трите кварти, които изгълта, докато ние разговаряхме, го довършиха. Глупавата усмивка на лицето му се смени с уплаха, той се свлече на пода и избълва съдържанието на стомаха си върху обувките на Лоуър. Лоуър отскочи, като ги разглеждаше с отвращение, после подритна идиота, за да се увери, че е напълно безчувствен.

— И какво ще правим сега?

— Нямам намерение да го използвам — отсякох. — Ще трябва на ръце да го мъкнем дотам. А процедурата е достатъчно трудна дори когато участникът е съгласен.

— Като излязохме от колежа, изглеждаше трезвен.

Унило поклатих глава.

— Вината е ваша, Лоуър. Знаехте колко е важно, а ме подведохте.

— Поднесох извинения.

— И каква полза от тях? Ще трябва да отложим работата за утре. И да се надяваме старицата да издържи дотогава. Бавенето може да я убие.

— Според мен вашето лечение във всеки случай ще доведе дотам — подхвърли студено той.

— Не ви чух да го казвате преди.

— Не сте ме питали.

Отворих уста да му отговоря, но се сдържах. Какъв смисъл? По причини, които не можех да разтълкувам, всичко, което си казвахме един на друг, се възприемаше като упрек или оскърбление. Той отказваше да обясни поведението си, а аз искрено не откривах вина у себе си, поради което нищо не можех да сторя.

— Няма да влизам в спор с вас — казах. — Обещахте да ме снабдите с източник на кръв и не ви освобождавам от това обещание. А после можем да прекратим познанството си, както очевидно желаете. Ще го доведете ли след съда утре?

Той се поклони сковано и обеща, че този път няма да ме разочарова. Поръча да отида у госпожа Блънди и да го чакам там, щом заседанието приключи. Щял да дойде с градинаря и да проведем лечението. Още имало достатъчно време.