Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (59)

Дванадесета глава

Така завършва историята на Сара Блънди, доколкото е известна на мен. Нямам какво повече да добавя, а тези, които решат да не ми повярват, са свободни да го сторят.

Остава ми само да изложа заключителната част и да разправя кое е довело италианеца в Англия. Признавам, че не го смятам за важно, защото в сравнение с онова, на което аз станах свидетел, заблудите на хора, препиращи се в пълно неведение на истината, могат да извикат единствено пълно пренебрежение. И все пак тези сведения са част от свързани събития и тяхна причина, така че ще ги запиша, та да завърша своя труд и да си отдъхна.

Заминах за Лондон на следващия ден след отпътуването на Сара от Оксфорд, все така обзет от силен душевен смут и потънал в унес. Сторих го по препоръка на Лоуър, който го предписа като лек срещу меланхолия и мрачни мисли. Промяна на обстановката, различно обкръжение и малко развлечения щели да ми помогнат да се отърся от тъгата. Последвах съвета му, тъй като обзелата ме апатия бе тъй силна, че ми бе по-лесно да му се поддам, отколкото да му се противя. Лоуър ми приготви пътна чанта и ме изпрати до Карфакс, където ме качи на пощенския дилижанс.

— Поразсейте се — напътстваше ме той. — Нека си признаем, всичко се получи по-добре, отколкото можехме да очакваме. Време е да оставим миналото зад гърба си.

Естествено, не ми се удаде с лекота, но се постарах да го послушам и се накарах да посетя хора, с които дълги години бях в кореспонденция. Разговорите с тях не успяха да ме отвлекат, тъй като мислите ми постоянно се връщаха към по-значими теми и боя се, събудих негодувание у колегите си със своята сдържаност, която те, изглежда, приеха за надменност. Въпроси, които преди извикваха у мен жив интерес, изобщо не ме вълнуваха. Съобщиха ми за открити в каменоломни в Хертфордшир огромни костни вкаменелости — находка, потвърждаваща онази глава в Библията, където се говори, че някога по земята са ходили великани, — но това ме остави безучастен. Джон Обри, мой добър приятел от онова време, ме почете с гостоприемството си, но аз не можах да покажа нужното въодушевление към забележителните му разкрития относно целта и характера на Стоунхендж, Ейвбъри и други подобни местности. Поканен бях на сбирка на Кралското дружество, но с лекота отхвърлих тази чест, без да ме е грижа, че няма да ме потърсят повече.

Една вечер — беше на втория ден от престоя ми в Лондон — се разхождах и случайно попаднах в Чийпсайд пред странноприемница на име „Камбаните“. Спомних си, че бях видял името в сандъка на Кола и изпитах потребност да потърся човек, който също бе познавал Сара и бе видял нещичко от съзряното от мен самия. Усетих силен подтик да узная отговорите на много въпроси, да схвана веригата от събития, довели до нейната гибел и възраждане.

Да го открия се оказа много лесно, въпреки че съдържателят — едва по-късно узнах, че бил папист — не знаеше името му. Достатъчно беше само да се осведомя за италианския джентълмен и ме заведоха в най-добрата им стая, която той заемаше сам още от пристигането си.

Появата ми го смая, но още повече го стъписа обръщението ми.

— Добър вечер, свети отче.

Не можа да го отрече, да протестира или да настоява, че греша, защото на свещениците това не е позволено. Взираше се в мен ужасѐн, решил, че съм пратен да го примамя в капан и всеки момент въоръжена стража ще се изкачи с тропот по стълбите, за да го поведе към неговото мъченичество. Но не се чуваше никакъв шум, нито от тежки обувки, нито от команди и той стоеше сред тишината на стаята като ударен от гръм.

— Защо ме наричате „свети отче“?

— Защото сте такъв.

Не добавих, че друг не би тръгнал на път със светено масло, светена вода и свещена реликва, скрити сред вещите му. Кой друг освен свещеник, обречен на безбрачие, би реагирал с такъв ужас при осъзнаването на плътското си желание? Кой друг тайно би причестил поради доброто си сърце умираща жена, та да се застъпи за душата й, въпреки че е друговерка?

Кола предпазливо приседна на леглото и ме изгледа внимателно и замислено, като че все още очакваше изненадващо нападение срещу себе си.

— Защо дойдохте?

— Не за да ви причиня вреда.

— Защо тогава?

— Искам да поговорим.

Дожаля ми, че го поставям в такава опасна ситуация, и положих всички усилия да го убедя, че не му мисля злото. Вероятно по-скоро лицето ми, отколкото думите ми, го убедиха в моята искреност. И двете могат да заблуждават, но не и в моя случай, тъй като бях прозрачен и за селски идиот. Ако бях излъгал тогава, Кола веднага щеше да усети, но по лицето ми той не прочете измама. След дълго и напрегнато очакване с въздишка се покори на неизбежното и ми предложи да седна.

— Името ви наистина ли е Марко да Кола? Мисля, че имам право да знам към кого се обръщам. Съществува ли изобщо такъв човек? — попитах, при което той кротко се усмихна.

— Съществуваше. Беше мой брат. Аз се казвам Андреа.

— Съществуваше?

— Мъртъв е. Умря в ръцете ми след завръщането си от Крит. И до днес скърбя за тази загуба.

— Защо сте тук?

— И аз като вас мога да кажа, че на никого не желая злото. Но малцина са готови да повярват на това, та затова бях принуден да прибягна към потайност. Правителството ви не одобрява чуждестранни свещеници. Във всеки случай не и йезуити.

Изрече го натъртено, без да сваля очи от лицето ми, за да види моята реакция на признанието си.

Кимнах.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Господин Уд — продължи той, — вие сте единственият, който ме разгада, и единствен сред хората от вашата вяра не се отдръпвате от мен, сякаш съм самият дявол. Защо? Може би в сърцето си чувствате влечение към истинската църква?

— Нека никой не твърди, че неговият път е единственият и верният, защото би го казал само от невежество — изрекох и думите излязоха от устата ми, преди да си припомня къде ги бях чул.

Кола прие казаното с тревога.

— Великодушно, ала погрешно твърдение — отвърна той и се надявах, че няма да ме разпитва повече върху това, защото нито можех да го защитя, нито да го обясня. Или хлябът се превръща в плът, а виното — в кръв, или не. Няма как да е възможно в Рим, но не и в Кентърбъри. Или Христос е направил Петър и приемниците му основополагащ камък на вярата, като им е дарил власт във всички духовни дела, или не. Нашият Бог не е казал на Петър, че ще има власт над целия свят освен над онези части на Европа, където мислят иначе.

Но Кола не каза нищо повече по въпроса и просто бе доволен от късмета си да бъде разкрит от може би единствения човек в цялата страна, който не изпитваше потребност да го предаде на властите. Нито пък аз бях настроен за теологичен дебат, дори да имах шанс да го спечеля. Такива дискусии винаги са ми носили голямо удоволствие, но бях претоварен от знанието, което носех у себе си, и подобни спорове вече ми изглеждаха тривиални.

Разпита ме изискано и съчувствено за погребението на Ан Блънди и аз му разказах колкото сметнах за уместно. Изглеждаше удовлетворен, че парите му са отишли за добро дело, и изрази съжаление, задето Лоуър се бе държал така зле.

— Изглежда сте се съвзели от смъртта на момичето — отправи ми проницателен поглед. — Радвам се за вас. Знам, че не е леко. Трудно е да изгубиш толкова важен в живота ти човек, както тя бе във вашия и брат ми в моя.

Поговорихме за тези неща и отец Андреа прояви такова разбиране и сърдечност, че дори без да знае за всичко случило се, успя да ми даде утеха за загубата и облекчение за самотата ми, за която със сигурност бе съдено да стане моя съдба. Беше добър човек и добър свещеник, макар и папист, и се смятах за щастливец, че съм го срещнал, защото такива хора са рядкост. Трудно е да бъдеш лекар на тялото и макар че мнозина са тези, които се опитват, малцина притежават умението и състраданието да го правят както трябва. А колко ли по-трудно е да лекуваш души, да насочиш страдащ към спокойствие и примирение. Но отец Андреа го можеше. Когато приключихме и на мен не ми останаха повече въпроси, а на него — утешения, уверих го колко високо оценявам съчувствието му и реших да му дам нещо в замяна.

— Известно ми е защо дойдохте в Оксфорд — казах и той рязко се обърна да ме погледне в лицето. — Пишели сте си със сър Джеймс Престкот и след смъртта му вашите писма са били изгубени. Биха нанесли немалка вреда на делото на вашата вяра в тази страна и сте искали да си ги върнете, за да не им бъде дадена гласност. Ето защо претърсихте дома на Блънди.

— Вие знаете за това? — Той присви очи. — Значи ви е известно къде са.

— Не е нужно да се тревожите за тях. Давам ви дума, че никой никога няма да ги види и ще бъдат унищожени.

Забелязах колебанието му, но той разбираше, че няма избор и че трябва да се радва на небивалия си шанс.

След кратка пауза кимна.

— Това е всичко, за което бих помолил.

— Ще го получите. А сега трябва да си вървя.

Той слезе с мен по стълбите, като с всяко стъпало възвръщаше маскировката си и докато горе ме бе благословил като свещеник, на улицата ми се поклони като джентълмен, преди всеки да поеме в своята посока.

— Вероятно никога няма да дойдете в Рим, господин Уд — каза ми с усмивка. — Не сте любител на пътешествията. Жалко, защото бихте го намерили невероятен град, пълен с историци и антиквари, които също толкова биха се радвали на компанията ви, колкото и вие — на тяхната. Ако все пак ви обземе желание да попътувате, пишете ми и ще ви устроя великолепно посрещане.

Благодарих му, поклонихме се един на друг за последен път, а аз си тръгнах и вече никога не го видях.

Но затова пък чух за него. Не бях изминал и няколко метра, когато отново срещнах моя приятел Джон Обри, човек дотолкова пристрастен към клюки, като какъвто слави мен незаслужената ми репутация.

— Кой е този господин? — попита той и любопитно надзърна над рамото ми, докато Кола се отдалечаваше. — Няма ли да ни запознаете?

— Лекар е — отвърнах. — Или поне джентълмен, интересуващ се от медицина. Защо питате? Говорите така, сякаш сте го виждали и преди.

— Точно така, виждал съм го — отвърна той и все така поглеждаше нататък, макар вероятно Кола вече да се бе скрил зад ъгъла. — Снощи го срещнах в Уайтхол.

— Предполагам, че всеки може да се разхожда, без да предизвиква особен интерес.

— Да се разхожда в самия дворец? Това не е така просто. И не всеки е съпровождан от сър Хенри Бенет в кралските покои.

— Какво?

— Явно това много ви учудва. Може ли да попитам защо?

— Нямам особени причини — побързах да отговоря. — Дори не знаех, че има толкова високопоставени познати в нашата страна. Боя се, че у нас, в Оксфорд, гледахме на него малко отвисоко като на обеднял чужденец. А той така и не си направи труда да ни осветли. Навярно сме му се видели скучни и безинтересни. Но кажете ми, кога точно го видяхте? И къде?

— Снощи, вече се бе стъмнило, вероятно към осем часа. Имах честта да присъствам на частна неофициална вечеря с лорд Сандуич, съпругата му и един братовчед, когото той покровителства. Твърде самоуверен млад човек, който служи в морското ведомство и обсъжда теми, за които няма и най-малко понятие, но затова пък с голям ентусиазъм, така че е достатъчно приятен при все невежеството си. Доколкото си спомням, казваше се…

— Не ме интересува името му, господин Обри. Нито искам да знам какво е било сервирано на масата на лорд Сандуич. Бих искал да чуя за моя познат, а за вашето преживяване ще ми разправите после, ако желаете.

— Тръгнах си от покоите на лорд Сандуич и поех към своето скромно жилище, но вече почти бях стигнал до вратата си, когато си спомних, че съм забравил свитъка с ръкописи, които канцлерът позволи да прегледам във връзка с работата ми. Затова се върнах, но вместо да отида до службата с архивите през целия Уайтхол, пресякох направо през двора Сейнт Стивън. Там има един тесен проход, който се разклонява в края си: едната алея води направо към службата с архивите, а другата — наляво към задния вход за кралските покои. Днес ще ви покажа, ако желаете.

Кимнах, нетърпелив той да продължи.

— Открих нужните ми ръкописи, пъхнах ги под плаща си и тръгнах обратно. И тогава видях как по прохода насреща ми вървят сър Хенри Бенет — нали ви е известно, че той вече е лорд Арлингтън — и същият този господин, когото дотогава не бях виждал.

— Уверен ли сте, че е той?

— Напълно. Беше облечен точно така. Когато се поклоних и им направих път, видях в ръцете му разкошна книга. Венецианска изработка, старинна, с корици от телешки бокс и със златен обков.

— Откъде знаете, че е отивал при краля?

— Почти всички останали са заминали. Херцогът на Йорк държи отделен двор, при това сега е в Сейнт Джеймс при кралицата майка. Кралицата и придворните й дами са в Уиндзор. Негово Величество засега е тук, но и той заминава след няколко дни. Така че ако Бенет не го е водил тази вечер на среща с някой лакей…

И това бе дразнещо малкото, което установих от първа ръка за последните няколко дни на венецианеца в Лондон, преди отново да поеме с кораб към континента. Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно няколко дни по-късно доктор Уолис го бе забелязал в двореца и бе наредил да го арестуват. През цялото това време сър Хенри Бенет бе ръководил издирването и бе премълчал факта, че лично той тайно го бе въвел при краля.

Очевидно бе, че тук става дума за тъмни държавни дела, и ми е ясно, че невинният никога не бива награждаван по заслуги, ако се забърка случайно в тях. Колкото по-малко ми бе известно, в толкова по-голяма безопасност бях, и макар че в този случай ми бе трудно да обуздая любопитството си, същата вечер напуснах Лондон с университетска карета и бях доволен да се махна от там.

* * *

Казвам „установих от първа ръка“, защото нямаше как нещата да са ми известни с по-голяма сигурност, без да съм присъствал на тази възможно най-тайна среща. Сега, след като прочетох ръкописите на Кола, Престкот и Уолис, изпитах голямо задоволство, тъй като мотивите на Кола да се залови да пише са ми ясни като на длан. Целта на писателския му труд е да посее несигурност, а спорът му с Лоуър — колкото и да е бил реален за него — е вкаран в повествованието само за да отклони вниманието от историята, която авторът иска да си остане на тъмно.

Ръкописът е създаден, за да се внуши, че Марко да Кола е продължил да живее, при все че е мъртъв от дълги години, и тъкмо него — войника, светския човек — са видели онази вечер в Уайтхол. Защото ако в Англия е бил Марко да Кола, нямало е как страната да е посетил йезуитът Андреа да Кола. И онова, което вярвам, че се е случило в Уайтхол, все едно не е било, защото то би могло да се случи единствено ако на срещата с краля е отишъл свещеник и по-конкретно католически свещеник. А това е извънредно важен момент във време, когато омразата към папистите е по-силна от всякога и най-малкият намек за принадлежност към католическата вяра може да изложи на риск живота на всеки.

Доктор Уолис е бил на крачка да прозре истината, на практика я е държал в ръцете си, но я е отхвърлил като несъществена. Препращам ви към мястото в неговия ръкопис, където той цитира описание на Марко да Кола, направено от пътуващия търговец на картини, като човек, неславещ се с голяма ученост. А мъжът под това име, с когото се срещнах аз, имаше медицинско образование, задълбочени познания за много от най-добрите автори, говореше увлекателно за древни и съвременни философи. Прибавете към това портрета на Марко да Кола, обрисуван от търговеца, когото е разпитвал Уолис: „слаб, изпит и мрачен“, и ще видите контраста с възпълния и весел мъж, който дойде в Оксфорд. Да не забравяме отказа на Кола да говори за военното си минало в Крит в дома на сър Уилям Комптън, а кажете ми, кой войник би устоял на изкушението да се похвали със своя героизъм и бойни подвизи? Помислете за предметите, които открих в сандъка му, и изтълкувайте значението им. Спомнете си пак реакцията му, когато се сблъска с плътското си влечение към Сара Блънди онази вечер, и ми посочете колко тъй деликатни войници познавате. Този човек бе една от онези загадки, които изглеждат неразрешими, а се оказват много прости, когато накрая видиш истината.

Вече знаех, че попадналата при мен книга, е същият онзи том на Ливий, издирван от Уолис и Кола, който бе ключ за шифрованите писма, предадени ми от Джак Престкот. Ала да се ориентирам в този тайнопис, се оказа нелека задача и като разказвам за успеха си в нея, в никой случай не желая да омаловажа или подкопая постиженията на доктор Уолис.

Отначало се поколебах и не само защото бях сигурен, че така придобити знания няма да ми донесат нищо добро; събитията от неотдавнашните дни още ме гнетяха и месеци наред бях в потиснато и вяло състояние. Както ми е присъщо, подирих утеха сред книгите и документите си, четях и водех бележки с несдържано настървение. Действията на отдавна починали хора внасяха успокоение в душата ми и се превърнах почти в отшелник, с което — както си дадох сметка с бегъл интерес — затвърдих непоколебимо репутацията си на странна птица. Струва ми се, че поначало съм бил смятан за невъзпитан чудак с лош характер и раздразнителен, кисел нрав, но аз не го подозирах. Сега това действително е така: аз съм мъртъв за света и с далеч по-голямо увлечение си беседвам с отдавна умрели хора, отколкото с живите. Не намирайки си място в настоящето, търся убежище в миналото, тъй като само там мога да изразя чувствата, които съм неспособен да споделя със съвременниците си, защото не им е известно каквото аз знам и видях.

Малко неща ме отвличаха от книгите и бях дотолкова безразличен към общуването с хора, че почти не забелязах как се топи кръгът ми от близки познати. Лоуър постепенно прехвърли практиката си в Лондон и постигна такъв успех (под покровителството на Кларендън и благодарение на смъртта на много сериозни съперници), че получи пост в двора и вече се гордееше не само с прекрасна къща, но и с карета със семеен герб на вратичката — за което бе порицаван от хора, намиращи го за дръзко самохвалство. Но това ни най-малко не му навреди, богатите благородници обичат да бъдат лекувани от състоятелни хора със сходен на техния произход. Плати зестрите на сестрите си и възстанови позициите на семейството си в Дорсет, с което си спечели широко одобрение. И въпреки че публикува своя труд за мозъка, никога повече не проведе сериозни изследвания. Всичко, смятано от него за истински благородно, самото търсене на знания посредством експерименти, бе изоставено за сметка на стремежа към материални блага. Изглежда единствен аз схващах горчивината на ситуацията му — че онова, което светът броеше за успех, в съзнанието на Лоуър бе празно пилеене на сили и провал.

Господин Бойл също замина за Лондон и мисля, че до края на живота си само два пъти се върна в Оксфорд. Невъзможно би било човек да си представи по-голяма загуба за града, защото макар никога да не бе принадлежал към университета, присъствието му го озаряваше и му донесе известност. Със заминаването си той отнесе славата със себе си, а в Лондон постоянно я умножаваше с безкраен поток от находчиви изобретения, гаранция, че името му ще се помни вечно.

И Лок напусна града, щом си уреди подходяща синекурна длъжност. Той също изостави експериментите заради светски дела, макар дотолкова да се ангажира с най-опасната форма на политика, че го заплашваше постоянна несигурност. Нищо чудно един ден да постигне слава с трудовете си, но със същата сила кръговратът на събитията може да го погълне, така че да свърши на бесилката, ако се осмели да се върне в страната от изгнанието си. Времето ще покаже.

Господин Кен, както бе неизбежно, получи поста на енорийски свещеник, който би отишъл при доктор Гроув, ако той не беше умрял тогава, и така стана единственият печеливш от трагичните събития, разказвани от мен. Превърна се в добър човек с умерена религиозност и щедър в своята благотворителност. Всичко това бе донякъде неочаквано, но има случаи хората да израстват духовно, за да съответстват на достойнството на своето звание, вместо да принизяват него до своето ниво. Рядкост е, но все пак са налице достатъчно такива примери, за да служат за опора и утеха. За благото на човечеството изостави свиренето си на виола, тъй като беше твърде ангажиран със задълженията си, и следва да сме силно благодарни, задето получи епископски сан.

Търлоу почина няколко години по-късно и отнесе тайните си в гроба — ако не се броят онези в документите, които бе скрил някъде, предусещащ близкия си край. Беше извънредно странен човек и съжалявам, че нямах възможност да го опозная. Уверен съм, че не само е бил наясно за тайните, които разказвам, а е стоял зад много от мерките на правителството през онези дни. Това може да изглежда необичайно, предвид неговата преданост към Кромуел, но той бе служил на този велик човек, защото бе въвел ред в горката ни страна, а Търлоу хранеше далеч по-дълбока почит към реда и цивилизования мир, отколкото към хората — били те крале или простолюдие.

Доктор Уолис малко се промени, освен че стана още по раздразнителен и избухлив с отслабването на зрението си. Ако не броим мен, той е единственият, който и днес води същия начин на живот като тогава.

Публикации — по английска граматика, обучаване на немите да говорят, възможно най-непонятни и объркани форми на математиката, разбираеми за не повече от още пет-шест души в света — бликат като поток изпод перото му, а от устата му — също тъй неспирен поток от критики и обиди към колеги, смятани от него за недостойни съперници. Има много поклонници, но не и приятели. Не се съмнявам, че продължава работата си за правителството, защото уменията му в шифрирането и дешифрирането са все така запазени. Сега, след като Търлоу е покойник, а Бенет падна от власт, както става с всички политици, само старият крал знае как Уолис бе мамен, заблуждаван и правен на глупак.

И аз, разбира се. Защото сам и без никаква помощ разшифровах онова писмо до Кола в Нидерландия, прихванато от Уолис, и разкрих съдържащата се в него тайна. Никак не беше лесно. Както споменах, дълго време избягвах дори да го поглеждам и се залових за работа едва много по-късно, когато след чумата и пожара в Лондон Оксфорд отново се изпълни с хора, прииждащи наплашени и търсещи убежище. Аз самият бях уплашен и едва след като се уверих след няколко месеца липса на активност, че историята е забравена от всички засегнати страни, извадих книжата от скривалището си под дъските и започнах да ги изучавам.

Това бе само началото, разбира се. Онова, което доктор Уолис би свършил за няколко часа, на мен ми отне много седмици, тъй като издирвах в най-различни книги указания за принципите на шифриране. Простото обяснение с пример, което дава Уолис в своя ръкопис, би ми спестило много усилия, но докторът бе единственият човек, към когото не можех да се обърна за помощ. Тъй или иначе с времето се справих и сам. Началната буква на шифъра през всеки двайсет и пет знака не беше първата подчертана буква и не следващата, нито първата буква от съседната дума, а втората подчертана по ред. Шифърът сам по себе си не е труден, когато веднъж бъде обяснен: толкова прост, че войник по време на поход да може бързо да напише послание, като разполага с нужната книга. Такъв беше смисълът му.

И тъй, след като се натъкнах на тази чудесна догадка, цялата тайна на писмата ми се разкри в течение на една сутрин. Ала минаха още много месеци, преди да мога да повярвам на прочетеното.

Както бях обещал, унищожих всичко. Съществува само едно копие от моя превод, а аз и него ще унищожа заедно с настоящия ръкопис, когато разбера, че вече отпадам безвъзвратно. Помолих господин Танър, млад библиотекар и учен, мой познат, да се погрижи за делата ми след моята смърт и горното ще е част от задълженията му. Танър е добър и честен човек, който ще удържи на думата си. Нека никой не може да каже, че съм излъгал нечие доверие или съм разкрил нещо, което е трябвало да си остане тайна.

В шифрованото писмо, адресирано до Андреа да Кола и написано от Хенри Бенет, държавен секретар и (каква ирония) покровител на доктор Уолис, след обичайните уводни фрази се казва следното:

Въпросът, обсъждан в неотдавнашната ни кореспонденция, даде резултати и Негово Величество изрази желание да бъде приет възможно най-скоро в лоното на Римокатолическата църква в съответствие с истинската си вяра. Получих разпореждания при най-строга тайна да повикам свещеник, на когото може да се разчита да изпълни тази му воля, и се надявам, че лично ще се заемете с тази задача, тъй като вече се ползвате с доверието ни. Важно е да се помни, че ако нещо от тези планове стане известно, ще последва огромно нещастие. Междувременно ще бъде подхваната последователна политика към по-големи свободи за католиците и стопяване на омразата, неразумно трупана през годините, преди да се пристъпи към публично оповестяване. Засега като жест на добра воля ще бъде направено всичко, което е възможно да се направи. Кралят ще се опита да придума парламента за по-голяма толерантност към католиците и е убеден, че тази първа стъпка ще повлече много други след себе си, като накрая се пристъпи към обединяване на двете църкви. Наш пратеник, господин Болтън, ще пристигне в Рим след осъществяване на обреда по покръстването, за да бъдат обсъдени всички бъдещи планове.

Колкото до вас, скъпи отче, можете без страх да пристигнете в страната ни, и макар че по очевидни причини не мажем да ви предложим официални протекции, ще сторим всичко възможно да осигурим безопасността ви и да запазим тайната на вашата самоличност.

Кралят на Англия, главата на Англиканската църква, е и е бил още от 1663 година скрит католик, приел тайно обредите на Римокатолическата църква. Първият му министър, господин Бенет, също е бил католик, ангажиран с подмолната цел да унищожи същата онази Англиканска църква, която се е клел да пази и поддържа. Кола бе пристигнал в Англия съвсем не за да извърши покушение над титулувани особи, а за да приеме краля в лоното на Римокатолическата църква и както предполагам, направил го е при отиването си онази вечер в Уайтхол със своите светено масло, светена вода и свещена реликва.

През всичкото това време Уолис бе терзан от своята обсебеност, а Бенет го бе слушал и насърчавал, тъй че станалото не само да не излезе на бял свят, а още повече да бъде обгърнато в мрак. Уверен съм (без да разполагам с доказателства), че тъкмо Бенет стои зад гибелта на Матю, младия слуга на Уолис, който е бил умъртвен, за да се запази тайната на придворните интриги. Не мога да повярвам, че Кола е способен на подобна постъпка, защото у него нямаше никаква склонност към насилие. Следите ясно водят към отявлен негодник на име Джон Кут, от услугите на който се е ползвал и самият Уолис.

Ако бях дал гласност на това писмо или дори го бях предоставил тайно на някой като Уолис, монархията в тази страна не би се закрепила и една седмица, погълната от гражданска война, толкова голямо е в наши дни отвращението към Рим. Гневът на Уолис за понесеното унижение щеше да е толкова голям, че би разпалил злостна кампания, с която да увлече всички протестанти в Англия, а те с вой да настояват за смъртта на още един крал. Ако пък бях отишъл при самия крал, щях да получа благородническа титла и богатство и бих изживял дните си в охолство, тъй като ценността на този документ — или постоянното му укриване — е по-голяма от всякакви количества злато.

Няма да направя нищо такова. Материалните блага нямат стойност за човек като мен, видял чудеса и удостоен с благодат. Вярвам и знам, че видях, чух и докоснах самото въплъщение на Бог. Тихо, извън хорския взор, небесната прошка отново ни спохожда, а ние дори не осъзнаваме, че сме дарени с Неговата неизчерпаема търпимост и обич. Случвало се е и ще се случва във всяко поколение: просяк, сакат, дете, безумец, престъпник или жена са нашият Бог, явил се в плът и кръв, роден в неизвестност, отхвърлян, обиждан и убит от нас за изкупление на греховете ни. Наредено ми е да мълча и аз ще се подчиня на тази заповед.

Това е истината, цялата и единствената, проявена, пълна и съвършена. Редом с нея каква значимост могат да имат догмите на свещениците, мощта на кралете, строгостта на схоластите и находчивостта на учените?

 

 

Господин Танър е подредил всички книжа, някои от които господин Уд е отделил, за да бъдат изгорени, когато той самият даде знак. Щом вече се усетил готов да напусне този свят, той дал знака и господин Танър изгорил отделените с тази цел документи.

Томас Хърн, справка за Антъни Уд

Оксфордска енциклопедия, 3-то издание

(Лондон, 1813 г.)

т.1, стр.CXXXIV